Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (11)

Глава единадесета

Свещеникът дойде привечер. Току-що бяха прибрали купите, в които ни даваха супата, аз лежах и гледах редиците легла и как вън пред прозореца вечерният ветрец поклаща върхарите. Със свечеряването откъм прозореца полъхваше прохлада. Мухите бяха накацали по тавана и по голите електрически крушки. Запалваха ги само когато докарваха някого нощем или когато се налагаше да правят нещо. Като гледах как след здрача става тъмно, за да си остане тъмно до сутринта, ми се струваше, че пак съм малък. Все едно, че ме бяха сложили в леглото след ранната вечеря. Ординарецът се зададе между леглата и спря до мен. С него имаше още някой. Беше свещеникът. Стоеше дребничък, мургав и смутен.

— Как сте? — попита ме той и остави няколко пакета на пода до леглото.

— Добре, отче.

Той седна на стола, който бяха донесли за Риналди, и погледна смутено през прозореца. Лицето му изглеждаше уморено.

— Съвсем за малко съм — каза той. — Късно е.

— Не, не е късно. Как са другите от столовата?

Той се усмихна.

— Шегуват се с мен както винаги. — И в гласа му имаше умора. — Слава богу, всички са здрави. Много се радвам, че сте по-добре. Боли ли ви още?

Изглеждаше много уморен, а аз не бях свикнал да го виждам уморен.

— Вече не.

— Липсвате ми в столовата.

— И на мен ми се иска да съм там. Винаги ми е било приятно да разговаряме.

— Донесох ви някои дреболии — каза той и взе пакетите. — Това е мрежа против комари. А това — бутилка вермут. Обичате ли вермут? Ето и английски вестници.

— Моля ви, отворете ги.

Той се зарадва и започна да разопакова нещата. Разгънах мрежата за комари. Той вдигна бутилката вермут, за да я видя, после я остави на пода до леглото. Измъкнах един вестник от снопа, извърнах се към слабата светлина, която идваше от прозореца, и успях да прочета заглавието. Беше „Нюс ъв дъ Уърлд“^[1].

— Другите са илюстровани — каза той.

— Ще ги прочета с голямо удоволствие — казах аз. — Откъде ги набавихте?

— Пратих да ги вземат от Местре. Ще ми донесат още.

— Колко мило, че дойдохте, отче. Ще изпиете ли чаша вермут?

— Благодаря, не искам. Той е за вас.

— Не, не, пийнете.

— Е, добре, другия път ще донеса още.

Ординарецът донесе чаши и отвори бутилката, но счупи тапата и натика част от нея навътре. Видях, че свещеникът се огорчи, но каза:

— Нищо. Няма значение.

— За ваше здраве, отче!

— За вашето оздравяване!

Пихме, а после, без да оставяме чашите, се погледнахме. Имало бе случаи да разговаряме като приятели, но тази вечер не вървеше.

— Какво ви е, отче? Изглеждате много уморен.

— Уморен съм, а нямам право да бъда.

— От жегата е.

— Не, още е пролет. Чувствувам се угнетен.

— Не можете да понасяте войната.

— Мога, но я ненавиждам.

— И аз не я обичам.

Той поклати глава и погледна през прозореца.

— На вас не ви пречи. Вие не я виждате. Извинете ме, зная, че сте ранен.

— Това беше случайност.

— Макар че сте ранен, не я виждате. Можете да ми вярвате. И аз самият не я виждам, но я чувствувам… донякъде.

— Тъкмо за тава говорехме, когато ме раниха. Пасини говореше.

Свещеникът остави чашата си. Мислеше за друго.

— Познавам ги, защото съм като тях.

— И все пак сте друг.

— Да, но всъщност съм като тях.

— Офицерите нищо не виждат.

— Не всички. Между тях има твърде чувствителни и те са по-нещастни от когото и да било от нас.

— Повечето не са.

— Това не е от възпитанието, нито от парите. Друго нещо е. Дори и да имаха възпитание или пари, хора като Пасини не биха станали офицери. Аз не бих искал да съм офицер.

— Но имате офицерски чин. И аз съм офицер.

— В действителност не съм. А вие дори не сте италианец. Чужденец сте. Но сте по-близо до офицерите, отколкото до войниците.

— Каква е разликата?

— Трудно ми е да обясня. Има хора, които са готови да воюват. В нашата страна има много такива. А има други, които не желаят.

— Но първите ги заставят.

— Да.

— А аз им помагам.

— Вие сте чужденец. Вие сте идеалист.

— А тези, които са против войната? Могат ли да я спрат?

— Не зная.

Той пак се загледа през прозореца. Наблюдавах лицето му.

— Нима са успели някога да спрат войната?

— Те не са достатъчно организирани, за да спрат хода на нещата, а сполучат ли да се организират, техните водачи ги предават.

— Значи е безнадеждно?

— Никога не е безнадеждно. Но аз понякога губя надежда. Мъча се да се надявам, но невинаги успявам.

— Но войната може да свърши.

— Надявам се.

— Какво ще правите тогава?

— Ако е възможно, ще се върна в Абруци.

Мургавото му лице изведнъж се проясни.

— Обичате ли Абруци?

— Да, много.

— В такъв случай трябва да отидете.

— Преголямо щастие ще е за мен. Да мога да живея там, да обичам бога и да му служа.

— И да ви почитат — казах аз.

— Да, и да ме почитат. Защо не?

— И аз тъй казвам, защо не?

— То не е най-важното. Но там, в моя край, хората тачат бога. За тях той не е празна измислица.

— Разбирам.

Той ме погледна и се усмихна.

— Разбирате, но не го тачите.

— Не.

— Не изпитвате ли поне малко обич към него?

— Понякога, нощем, изпитвам страх.

— А трябва да изпитвате любов.

— Не съм по любовта.

— Как да не сте! Но тези ваши нощи, за които сте ми разказвали. Това не е любов. То е само страст и похот. Любовта е да искаш да направиш нещо за онзи, когото обичаш. Да се пожертвуваш. Да му служиш.

— Не обичам така.

— Ще обикнете. Зная, че ще обикнете. Тогава ще бъдете щастлив.

— И така съм щастлив. Винаги съм бил щастлив.

— Това е друго. Само когато го изпитате, ще знаете какво е.

— Добре, ако го изпитам, ще ви кажа.

— Много дълго стоях и много говорих — разтревожи се той. Беше искрен.

— Не, не си тръгвайте. А да обичаш жена? Ако обичам истински една жена, така ли ще бъде?

— Това не зная. Никога не съм обичал жена.

— А майка си?

— Да, сигурно съм обичал майка си.

— Винаги ли сте обичали бога?

— Още от дете.

— Аха — промълвих аз. Не знаех какво да кажа. — Вие сте добро момче.

— Да, момче съм — съгласи се той. — Но вие ме наричате „отче“.

— От учтивост.

Той се усмихна.

— Наистина трябва да си ходя. Нещо, което да направя за вас? — попита той с надежда.

— Не, стига ми да разговаряме.

— Ще предам вашите поздрави в столовата.

— Благодаря за хубавите подаръци.

— Няма защо!

— Елате пак да ме видите.

— Добре. Всичко хубаво — потупа ме той по ръката.

— Довиждане — казах аз на италиански.

— Чао! — повтори той.

В стаята беше тъмно и ординарецът, който през цялото време беше седял на леглото в краката ми, стана и излезе с него. Обичах го много и се надявах да се върне в Абруци. В офицерския стол му тровеха живота и той понасяше това достойно, но си мислех как би живял в родния си край. Беше ми разказвал, че в Капракота, в реката до самия град, имало пъстърва. Забранено било да се свири на флейта нощем. Младежите правели серенади, но флейтата била забранена. „Защо?“ — бях попитал аз. Защото било лошо за девойките да слушат флейта нощем. Селяните ти казвали „дон“ и сваляли шапка, когато минаваш. Баща му всеки ден ходел на лов и се отбивал при селяните да похапне. Това било чест за тях. Чужденец не можел да ходи на лов, ако не представи свидетелство, че никога не е бил арестуван. Към Гран Сасо д’Италия имало мечки, но било далеч. Акуила бил красив град. Лете нощите били хладни, а като абруцинската пролет нямало в цяла Италия. Но най-хубаво било наесен, като тръгнеш на лов из кестеновите гори. Пернатият дивеч бил много вкусен, защото се хранел с грозде, и нямало нужда да носиш храна, защото за селяните било чест да им влезеш в къщата и да споделиш трапезата им. След малко заспах.