Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (17)

Глава седемнадесета

Пробуждането ми след операцията не беше завръщане от другаде. Не изчезваш другаде. Само те задушават. Не е като умирането. Просто те задушават с химически газ, да не те боли, а после — сякаш си бил пиян, с тази разлика, че като повръщаш, излиза само стомашен сок и не ти олеква. При краката си в леглото видях торбички с пясък. Те притискаха скобите, които се подаваха от гипса. После видях мис Гейдж, която ме запита:

— Сега как е?

— По-добре — отвърнах аз.

— Той направи чудо с коляното ви.

— Колко време трая?

— Два часа и половина.

— Казах ли някоя глупост?

— Ни думичка. Не говорете. Лежете спокойно.

Повдигаше ми се и Катрин излезе права — беше ми все едно кой ще дежури тази нощ.

 

 

Сега в болницата лежаха още трима пациенти — едно слабичко момче от Джорджия, което беше в Червения кръст и имаше малария, едно симпатично и също слабичко момче от Ню Йорк с жълтеница и малария и едно приятно момче, което се опитало да развинти запалката на един комбиниран шрапнелно-фугасен снаряд, за да си я вземе за спомен. Австрийците използуваха такива снаряди с двойно действие в планините: шрапнелното тяло се взривява във въздуха, а фугасната глава избухва, след като се забие.

Другите сестри обичаха Катрин Баркли заради нейната готовност да поема непрекъснато нощни дежурства. Болните от малария не й създаваха много грижи, а момчето, което развинтило запалката, беше наш приятел и никога не звънеше нощем освен при нужда. А в свободното й време бяхме винаги заедно. Аз я обичах много и тя ме обичаше. Денем спях, а когато бяхме будни, пишехме си бележки, които си пращахме чрез Фъргюсън. Фъргюсън беше добро момиче. Така и не научих нещо повече за нея, освен че имаше един брат в Петдесет и втора дивизия, друг в Месопотамия, и че беше много привързана към Катрин Баркли.

— Ще дойдете ли на сватбата ни, Фърги? — попитах аз един ден.

— Вие никога няма да се ожените.

— Ще се оженим.

— Не, няма да се ожените.

— Защо?

— Ще се скарате, преди да сте се оженили.

— Ние никога не се караме.

— Имате още време.

— Не се караме.

— Тогава ще умрете. Скарват се или умират. Така става с хората. Не се оженват.

Протегнах ръка към нейната.

— Не ме утешавайте — каза тя. — Няма да се разплача. Може би вие двамата ще бъдете щастливи. Но внимавайте да не я вкарате в беда. Ако й се случи нещо лошо, ще ви убия.

— Няма да й се случи нищо лошо.

— И все пак внимавайте. Дано е на добре. Хубаво ви е.

— Хубаво ни е.

— Тогава не се карайте и не й докарвайте неприятности.

— Няма.

— Внимавайте добре. Не искам да я видя с едно от тия военни бебета на ръце.

— Вие сте добро момиче, Фърги.

— Не, не съм. И не се опитвайте да ме ласкаете. Как е кракът ви?

— Много добре.

— А главата?

Тя попипа темето ми с пръсти. Усещането беше същото като да ти е изтръпнал кракът.

— Не ми създава неприятности.

— От такъв удар можеш да станеш невменяем. Не ви ли боли понякога?

— Не.

— Имате късмет, момче. Готова ли е бележката? Слизам.

— Ето я — казах аз.

— Добре ще е да я накарате да поспре за малко с нощните дежурства. Много е уморена.

— Добре, ще я накарам.

— Аз съм готова да дежуря, но тя не иска. Другите са много доволни, че ги замества. Дайте й поне мъничко почивка.

— Добре.

— Мис Ван Кампен говори, че спите до обед.

— От нея може да се очаква.

— Добре ще е да я накарате да не дежури няколко нощи.

— И аз това искам.

— Не искате. Но ако я склоните, ще ви уважавам повече.

— Ще я склоня.

— Не ми се вярва.

Тя взе бележката ми и излезе. Аз позвъних и малко след това влезе мис Гейдж.

— Какво има?

— Просто исках да поговоря с вас. Не мислите ли, че мис Баркли трябва да се освободи за известно време от нощното дежурство? Личи й, че е изморена. Защо да е все тя нощна?

Мис Гейдж ме изгледа.

— Аз съм на ваша страна — каза тя. — Няма защо да ми говорите така.

— Какво искате да кажете?

— Не се правете на глупав. Това ли е всичко, което искахте?

— Ще пиете ли един вермут?

— Добре. Но после веднага си отивам.

Тя извади бутилката от гардероба и донесе една чаша.

— Вие вземете чашата — казах аз. — Аз ще пия от бутилката.

— За ваше здраве — каза мис Гейдж.

— Какви ги е наговорила Ван Кампен за това, че се излежавам сутрин?

— Чеше си езика. Нарича ви „нашия привилегирован пациент“.

— Дяволите да я вземат!

— Тя не е лоша — каза мис Гейдж. — Просто е стара и си има своите чудатости. От самото начало не й харесахте.

— Вярно.

— А аз ви харесах. Аз съм на ваша страна. Не забравяйте това.

— Вие сте наистина чудесна.

— Хайде, хайде, зная коя за вас е чудесна. Но ще бъдем приятели. Как е кракът ви?

— Добре.

— Ще донеса студена минерална вода да го полея. Сигурно ви сърби под гипса. Навън е топло.

— Страшно сте мила.

— Много ли ви сърби?

— Търпи се.

— Ще понаглася пясъчните торбички. — Тя се наведе. — Можете да разчитате на мен.

— Знам.

— Не, не знаете. Но някой ден ще узнаете.

Катрин Баркли си почина три нощи, после пак започна дежурствата. Сякаш всеки от нас се завръщаше от дълго пътешествие, за да се срещнем отново.