Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (24)

Глава двадесет и четвърта

Слязохме по стълбите, вместо да вземем асансьора. Пътеката по стъпалата беше протрита. Бях платил вечерята още в стаята, но сервитьорът, който я беше донесъл, седеше на стол до вратата. Той скочи и се поклони. Влязох с него в канцеларията да платя за стаята. Управителят ме беше посрещнал като приятел и не бе приел да платя предварително, но преди да си отиде, се бе сетил да остави сервитьора на пост пред вратата, за да не се измъкна, без да платя. Сигурно му бяха правили такъв номер. Дори и приятели. По време на война човек има толкова приятели.

Казах на сервитьора да ни повика файтон, той взе от мен пакета на Катрин и излезе с чадър. През прозореца го видяхме да прекосява улицата под дъжда. Стояхме в канцеларията и гледахме навън.

— Как се чувствуваш, Кейт?

— Спи ми се.

— А аз чувствувам стомаха си празен. Гладен съм.

— Взе ли си нещо за ядене?

— Да, в походната торба.

Видях приближаващия се файтон. Той спря, конят беше свел глава под дъжда, сервитьорът слезе, отвори чадъра си и тръгна към хотела. Ние го пресрещнахме на вратата и прислонени под чадъра, прекосихме мокрия плочник и стигнахме до файтона край бордюра. Водата течеше в канавката.

— Пакетът ви е на седалката — каза сервитьорът.

Той ни пазеше с чадъра, докато се качим. Дадох му бакшиш.

— Благодаря и приятно пътуване — каза той.

Кочияшът дръпна поводите и конят тръгна. Сервитьорът се обърна и се упъти под чадъра си към хотела. Поехме по улицата, завихме наляво и спряхме от дясната страна на гарата. Двама карабинери стояха под стряхата близо до фенера при входа. Шапките им лъщяха на светлината. Дъждът изглеждаше чист и прозрачен срещу светлините на гарата. Един носач излезе изпод навеса, свил рамене в дъжда.

— Не — казах аз, — благодаря. Нямам нужда.

Той се върна и пак се подслони под навеса. Обърнах се към Катрин. Лицето й беше в сянката под гюрука.

— Е, да си кажем сбогом.

— Не може ли и аз да вляза.

— Не. Сбогом, Кейт!

— Ще му кажеш ли адреса на болницата?

— Да.

Дадох адреса на файтонджията. Той кимна с глава.

— Сбогом — казах аз. — Грижи се за себе си и за малката Катрин.

— Сбогом, мили.

— Сбогом — казах аз.

Слязох на дъжда и файтонът тръгна. Катрин подаде глава и аз видях осветеното й лице. Тя се усмихна и махна с ръка. Файтонът се отдалечи по улицата. Катрин посочи с пръст навеса. Погледнах, но видях само двамата карабинери. Разбрах, че ми прави знак да не стоя под дъжда. Отидох под навеса и се загледах след файтона, който зави зад ъгъла. Тогава минах през чакалнята и тръгнах към коловоза.

Вратарят ме чакаше на перона. Последвах го във влака и пробивайки си път между хората в коридора, се добрахме до купето, където картечарят ми пазеше място. Вътре беше пълно, той седеше в ъгъла, раницата и торбите ми бяха в мрежата за багаж над главата му. Имаше много хора прави в коридора и тези от купето ни изгледаха, когато влязохме. Нямаше достатъчно места във влака и всички бяха враждебни. Картечарят стана, за да ми отстъпи мястото си. Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Беше един артилерийски капитан, висок и мършав, с червен белег на челюстта. Той бе наблюдавал всичко от коридора през стъклото и бе влязъл.

— Какво има? — попитах аз.

Бях се обърнал с лице към него. Той беше по-висок от мен, лицето му изглеждаше много изпито в сянката на козирката, белегът му лъщеше и изглеждаше пресен. Всички в купето ме гледаха.

— Не може да правите така — каза той. — Не може да пращате войник да ви запазва място.

— А го направих.

Той преглътна и видях как адамовата му ябълка се повдигна и пак се спусна. Картечарят стоеше прав пред мястото. Хората от коридора гледаха през стъклото. Никой в купето не се обади.

— Нямате право да правите това. Аз бях тук два часа преди вас.

— Какво искате?

— Това място.

— Аз също.

Наблюдавах лицето му и усещах, че цялото купе е против мене. Не ги осъждах. Той имаше право. Но не можех да се откажа от мястото. Пак никой не продума.

О, по дяволите! — помислих си аз. После казах:

— Седнете, signor capitano.

Картечарят се отмести и високият капитан седна. Той ме изгледа. Имаше обиден вид. Но бе получил мястото.

— Вземете вещите ми — казах аз на картечаря.

Излязохме в коридора. Влакът беше пълен и аз знаех, че няма никакъв изглед да намеря място. Дадох по десет лири на вратаря и на картечаря. Те минаха по коридора, слязоха на перона и започнаха да се взират в прозорците, но места нямаше.

— Може някои да слязат в Бреша — каза вратарят.

— Там ще се качат още — възрази картечарят.

Казах им сбогом, те ми стиснаха ръката и си тръгнаха. Бяха омърлушени. Когато влакът тръгна, всички, които бяха без места, стояха прави в коридора. Гледах как отминават светлините на гарата и складовете. Продължаваше да вали и скоро стъклата на прозорците бяха тъй мокри, че нищо не се виждаше. По-късно легнах на пода в коридора и заспах, но първо напъхах портфейла с книжата и парите под колана между ризата и панталоните. Спах цялата нощ. Събудих се само в Бреша и Верона, когато във влака се качиха още хора, но пак заспах. Едната торба бях подложил под главата си, другата бях прегърнал, а раницата бях опрял до себе си и който не искаше да ме стъпче, трябваше да ме прекрачи. На пода по целия коридор спяха хора. Други се бяха уловили за дръжките под прозорците или се облягаха на вратите. Този влак беше винаги претъпкан.