Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (7)

Глава седма

На другия ден следобед се върнах от нашия планински пост номер едно и спрях колата при полевия smistimento^[1], където разпределяха болните и ранените според техните документи, а в самите документи се вписваше името на болницата. Аз шофирах и останах в колата, а шофьорът отиде да занесе документите. Денят беше горещ, небето много ведро и синьо, а пътят бял и прашен. Седях на високата седалка на фиата и не мислех за нищо. По пътя се движеше един полк и аз го гледах как минава. На войниците им беше горещо и се потяха. Някои бяха сложили каските си, но мнозинството ги бяха окачили на раниците си. Повечето каски бяха твърде големи и покриваха ушите на войниците. Всичките офицери носеха каски, подбрани по размер. Това беше част от бригадата „Базиликата“. Познах ги по червените и бели ивици на яките. След полка се влачеха изостанали войници, които не можеха да вървят в крак с взводовете си. Бяха потни, прашни и изморени. Някои имаха много окаян вид. След тях се зададе още един войник. Той куцаше. Спря се и седна край пътя. Аз слязох от колата и отидох при него.

— Какво ти е?

Той ме погледна и стана.

— Ей сега тръгвам.

— Какво ти е?

— Да и… на войната.

— Какво ти е на крака?

— Не е на крака. Имам херния.

— Защо не си в автоколоната? — попитах аз. — Защо не отидеш в болницата?

— Нима да ме пуснат. Лейтенантът каза, че нарочно съм си свалил бандажа.

— Дай да пипна.

— Съвсем е изскочила.

— От коя страна е?

— Тук.

Напипах я.

— Изкашляй се.

— Страх ме е, че повече ще излезе. Два пъти по-голяма е, отколкото сутринта.

— Седни — казах аз. — Щом получа книжата на тези ранени, ще те откарам при вашата санитарна част.

— Той ще каже, че съм го направил нарочно.

— Не могат нищо да ти направят — уверих го аз. — Това не е нараняване. Имаш го отпреди, нали?

— Да, но си изгубих превръзката.

— Ще те изпратят в болницата.

— Не може ли да остана при вас, господин лейтенант?

— Не, нямам документи за теб.

От вратата се зададе шофьорът с книжата на ранените от моята кола.

— Четирима за сто и пета, двама за сто тридесет и втора — каза той.

Тези две болници бяха на другия бряг.

— Ти карай — наредих му аз, помогнах на изсипания да се качи и го настаних на седалката до нас.

— Говорите ли английски? — попита ме той.

— Да.

— Какво ще кажете за тази проклета война?

— Мръсна работа.

— Наистина е мръсна, дяволите да я вземат!

— Бил ли си в Щатите?

— Да, в Питсбърг. Веднага се сетих, че сте американец.

— Толкова лошо ли говоря италиански?

— Веднага разбрах, че сте американец.

— Още един американец — каза шофьорът на италиански, като гледаше изсипания.

— Слушайте, лутенънт — изговори той думата по американски, — наистина ли трябва да ме отведете в полка?

— Да.

— Защото капитанът, лекарят искам да кажа, знаеше, че имам херния. Хвърлих проклетия бандаж, за да се подуе повече, че да не ме пращат пак на предната линия.

— Разбирам.

— Не може ли да ме заведете другаде?

— Ако бяхме по-близо до фронта, щях да те оставя в някой пост за първа помощ. Но тук в тила ти трябва евакуационен лист.

— Ако се върна, ще ме оперират и после все на първа линия ще кисна.

Аз размислях.

— На вас иска ли ви се да ви държат все на първа линия, а? — попита ме той.

— Не.

— Господи, каква проклета война!

— Слушай — казах аз, — слез, падни на пътя и си нарани главата. На връщане ще те прибера и ще те откарам в някоя болница. Алдо, спираме тук.

Спряхме на края на пътя. Помогнах му да слезе.

— Ще ме намерите тук, господин лейтенант — каза той.

— До скоро — отговорих аз.

Продължихме по пътя и след около километър-два задминахме полка. После прекосихме реката — размътена от топящите се снегове, бързотечна под моста, — поехме през равнината и оставихме ранените в двете болници. На връщане карах бързо празната кола, за да намеря човека от Питсбърг. Най-напред срещнахме полка, още по-запотен и бавен, после изостаналите войници. След тях, спряла на пътя, една конска санитарна кола. Двама санитари качваха в нея изсипания. Бяха се върнали да го търсят. Той поклати глава към мен. Беше без каска и от челото му, точно под косата, течеше кръв. Носът му беше обелен и кървящата рана и косата му бяха в прах.

— Ето я цицината, господин лейтенант — извика той. — Но няма накъде. Върнаха се да ме търсят.

Беше пет часът, когато се прибрах във вилата, и веднага отидох да взема един душ там, където миехме колите. После се залових да съчинявам доклада си по риза и панталони пред отворения прозорец в стаята си. Офанзивата трябваше да започне след два дни и аз щях да тръгна с колите към Плава. Отдавна не бях писал в Щатите и знаех, че трябва да пиша, но толкова бях отлагал, че вече беше станало почти невъзможно да пиша. Нямаше какво да им пиша. Изпратих две-три военни пощенски картички Zona di Guerra^[2], от които зачеркнах всичко освен „добре съм“. Така по-скоро щяха да стигнат. Ще се харесат в Америка — странни и тайнствени. Странна и тайнствена беше войната в тази зона, но според мен добре обмислена и жестока в сравнение с другите войни с Австрия. Австрийската войска е била създадена за победите на Наполеон, на който и да е Наполеон. Добре щеше да е и ние да имахме един Наполеон, но вместо това си имахме само генерал Кадорна^[3], дебел и благоденствуващ, и Виктор Емануил, човечето с пилешка шия и козя брадичка. А на-десния фланг — херцог Д’Аоста. Може би твърде красив, за да бъде добър пълководец, но поне с външност на мъж. Мнозина биха предпочели него за крал. Той наистина имаше кралски вид. Беше чичо^[4] на краля и командуваше Трета армия. Ние бяхме към Втора армия. В Трета армия имаше няколко английски батареи. В Милано бях срещнал двама техни артилеристи. Те бяха много симпатични и прекарахме една чудесна вечер заедно. Бяха едри, стеснителни и умееха да се радват на всичко. Жалко, че не бях с англичаните. Щеше да е много по-просто. Само че навярно щяха да ме убият. Е, в санитарните линейки едва ли. Но не, дори и там. Шофьорите на английските линейки понякога загиваха. Но аз знаех, че няма да ме убият. Поне в тази война. Тя не ме засягаше. Не ми изглеждаше по-опасна от война на кино. Все пак от душа желаех да свърши. Може би щеше да свърши през лятото. Може би австрийците нямаше да издържат. Все така се бе случвало в предишните войни. Какво ставаше с тази война? Всички казваха, че французите вече рухват. Риналди ми разказа, че се били разбунтували и тръгнали към Париж. Попитах какво е станало после, а той отвърна: „Спрели ги!“ Искаше ми се да отида в Австрия в мирно време. Искаше ми се да отида в Шварцвалд. И в планината Харц. Всъщност къде беше Харц? Биеха се в Карпатите.^[5] Там не ми се ходеше. Пък може би си струваше. Да не беше войната, можех да отида в Испания. Слънцето залязваше, разхлаждаше се. След вечеря ще навестя Катрин Баркли. Щеше ми се да е при мен сега. Или да съм с нея в Милано. Да вечеряме в „Кова“, да минем в топлата вечер по виа Манцони, да минем по моста, да свърнем покрай канала и да отидем двамата в хотела. Може пък да се съгласи. Може би ще си въобрази, че съм нейното момче, онзи другият, когото бяха убили, и ето, влизаме през главния вход, портиерът сваля фуражка, аз отивам на рецепцията да поискам ключа, тя ме чака пред асансьора, той се изкачва полека, бавно, прищраквайки на всеки етаж, после спира на нашия етаж и пиколото отваря вратата, тя излиза и аз излизам, тръгваме по коридора и аз пъхам ключа в ключалката, отварям, влизам, вдигам слушалката на телефона и поръчвам да ни пратят бутилка „Капри бианка“ в сребърна кофичка с лед. После чуваме ледчетата да звънтят в кофичката все по-близо в коридора и момчето да почуква на вратата, и аз казвам „Оставете я пред вратата, моля!“, защото сме без дрехи, защото е горещо и прозорецът е отворен, и над покривите на къщите летят лястовици, а после, като се стъмни и застанем на прозореца, мъничките прилепчета са излезли на лов, прехвръкват ниско над къщи и дървета и ние пием виното, и вратата е заключена, а вътре — горещина, ние само с един чаршаф и цялата нощ е пред нас, и ние цяла нощ се любим в топлия милански мрак. Ето как трябваше да бъде. А сега набързо да вечерям и да отида да видя Катрин Баркли.

На масата се говореше много и аз пих вино, защото всички бяхме братя — не пия ли, значи не сме, — и поприказвах със свещеника за архиепископ Айърланд^[6], един очевидно достоен човек, но жертва на неправди, за които и аз, като американец, носех вина и за които се преструвах, че съм в течение, макар да нямах и понятие какви са. Не би било учтиво, да съм в неведение за тях, след като изслушах блестящо обяснение за техните причини, произтичащи, както изглежда, от недоразумения. Мина ми през ума, че името му е хубаво, при това той беше от Минесота, така че звучеше чудесно: Айърланд Минесотски. Или Айърланд Уисконсински, или пък Айърланд Мичигански. Това, което правеше името тъй прелестно, беше, че то напомняше за Родайланд. Не, не е това причината, има нещо по-дълбоко. Да, отче. Вие по-добре знаете, отче. Свещеникът беше добър, но скучен. Офицерите не бяха добри, но бяха скучни. Кралят беше добър, но скучен. Виното беше лошо, но не и скучно. То разтваряше емайла на зъбите и го полепяше по небцето.

— А свещеника го пратиха в затвора — каза Рока, — защото намериха у него трипроцентови облигации. Това беше във Франция, разбира се. Тук никога не биха го арестували. Той настоявал, че не знае нищо за петпроцентовите облигации. Това стана в Безие. Тогава бях там и следях случая по вестниците, отидох в затвора и поисках да видя свещеника. Той очевидно беше откраднал облигациите.

— Не вярвам нито дума от това — каза Риналди.

— Както искаш — каза Рока. — Разказах го заради нашия свещеник. Много е поучително. Той е свещеник, той ще разбере.

— Продължавайте — усмихна се свещеникът, — аз слушам.

— Разбира се, някои от облигациите така и не се намериха, но всички трипроцентови облигации се оказаха у свещеника, а освен тях и разни други облигации от местни банки, не помня точно кои. Та отивам аз в затвора — тук идва най-интересното, — заставам пред килията и казвам, все едно, че съм отишъл да се изповядвам: „Благословете ме, отче, понеже сте съгрешили.“

Всички избухнаха в смях.

— А той какво отговори? — попита свещеникът.

Рока не му обърна внимание и взе да ми обяснява шегата:

— Схващаш ли кое му е смешното?

Шегата, изглежда, беше много сполучлива, ако човек я разбере както трябва. Наляха ми вино и аз им разказах за английския войник, когото напъхали под душа. После майорът разказа за единадесетте чехи и унгарския ефрейтор. След още няколко чаши аз разказах за жокея, който намерил една монета. Майорът каза, че имало подобен италиански виц — за херцогинята, която не можела да спи нощем. Тъкмо тогава свещникът излезе и аз разказах за търговския пътник, който пристигнал в Марсилия в пет часа сутринта, когато духал мистралът. Майорът каза, че бил чувал да ме хвалят като голям пияч. Аз отрекох. Той каза, че било вярно, и Бакхус да му е свидетел, ще провери дали е вярно, или не. Само не Бакхус, възразих аз. Да, тъкмо Бакхус, каза той. Трябвало да се надпивам с Баси, Филипо Виченца. Баси каза не, не било честно, понеже вече е пил два пъти повече от мен. Казах, че това е долна лъжа и че с Бакхус или без Бакхус, Филипо Виченца Баси или Баси Филипо Виченца не е пил нито капка цялата вечер, и впрочем как му е всъщност името? Той ме попита как се казвам — Фредерико Енрико или Енрико Фредерико. Нека победи по-добрият, казах аз, а Бакхус не го броим. И майорът ни даде старт — червено вино в бирени халби. Стигнах до половината и се отказах. Спомних си къде щях да ходя.

— Баси печели — казах аз. — Той е по-добрият. Трябва да тръгвам.

— Наистина трябва — подкрепи ме Риналди. — Той има среща. Аз съм в течение.

— Трябва да тръгвам.

— Друг път — тупна ме по рамото Баси. — Друг път, когато си по̀ във форма.

На масата горяха свещи. Всички офицери бяха много весели.

— Лека нощ, господа — казах аз.

Риналди излезе с мен. Спряхме се на алеята пред вратата и той каза:

— По-добре не отивай такъв пиян.

— Не съм пиян, Ринин. Наистина.

— Да беше сдъвкал няколко зърна кафе.

— Глупости.

— Ще ида да ти донеса, бебчо. Ти се поразходи малко напред-назад.

Той се върна с пълна шепа печено кафе.

— Сдъвчи това, бебчо, и бог да ти помага!

— Бакхус — поправих го аз.

— Ще те придружа.

— Нищо ми няма.

Тръгнахме заедно през града и аз дъвчех кафеените зърна. Пред вратата на алеята, която водеше към английската вила, Риналди ми пожела лека нощ.

— Лека нощ — казах аз. — Защо не влезеш?

— Не — поклати глава той, — предпочитам по-простите удоволствия.

— Благодаря за кафето.

— Няма защо, бебчо.

Поех по алеята. Отстрани ясно се очертаваха двата реда кипариси. Обърнах се, видях, че Риналди стои и ме гледа, и му махнах с ръка.

Седнах в приемната на вилата и зачаках Катрин да слезе. Някой се зададе по коридора. Станах, но не беше Катрин. Беше мис Фъргюсън.

— Здравейте — поздрави ме тя. — Катрин ме помоли да ви предам, че съжалява, но не може да слезе тази вечер.

— Жалко. Не е болна, надявам се.

— Не е съвсем добре.

— Ще й кажете ли колко съжалявам?

— Да, разбира се.

— Дали да мина утре пак, как мислите?

— Естествено.

— Благодаря много — казах аз. — Лека нощ.

Излязох и внезапно усетих празнота и самотност. Бях се отнесъл небрежно към тази среща с Катрин, бях се понапил и едва не забравих да дойда, а сега, като не можех да я видя, се чувствувах самотен и празен.