Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Глава двадесета
Един следобед отидохме на конните надбягвания. С нас дойде Фъргюсън, а също и Кроуел Роджърс, момчето, на което бяха пострадали очите от запалката на снаряда. Докато момичетата се обличаха, Кроуел и аз седяхме на леглото в неговата стая и четяхме в спортния вестник резултатите от предишните надбягвания и предвижданията за следващите. Кроуел беше с бинтована глава и надбягванията не го интересуваха много, но за да убие времето, той четеше редовно спортния вестник и следеше как се представя всеки кон. Казваше, че конете не струват, но това е положението. Старият Майърс имаше слабост към него и му казваше на кои коне да залага. Майърс печелеше почти винаги, но избягваше да дава съвети, понеже това би снижило печалбите му от залаганията. В състезанията се правеха големи мошеничества. Жокеи, изгонени от всички други хиподруми, идваха да се състезават в Италия. Майърс беше винаги добре осведомен, но ми беше неприятно да го разпитвам, понеже той понякога замълчаваше, а отговаряше ли, правеше го с явно нежелание, но, кой знае защо, се чувствуваше длъжен да ни каже истината, а да я съобщи на Кроуел му беше по-малко неприятно. Очите на Кроуел бяха пострадали, с едното беше почти сляп. Майърс също беше зле със зрението, затова симпатизираше на Кроуел. На жена си Майърс никога не казваше на кой кон е заложил. Тя понякога печелеше, по-често губеше и непрекъснато говореше.
Четиримата отидохме с файтон до хиподрума в „Сан Сиро“. Денят беше прекрасен, минахме през парка, после покрай трамвайната линия и по прашния път извън града. Виждаха се вили с железни огради и големи избуяли градини, вади за напояване и прашни зеленчукови градини. Отвъд равнината зеленееха тучни ниви с къщи и напоителни канали, а зад тях, на север, бяха планините. Към хиподрума прииждаха множество файтони и контролата на входа ни пусна, без да проверява картите, понеже бяхме в униформи. Слязохме от файтона и след като си купихме програми, пресякохме моравата и меката изравнена писта към загона. Трибуните бяха дървени и стари, под тях бяха касите на тотализатора и до коневръза имаше още един ред каси. Войници се тълпяха до оградата на пистата, опасваща моравата. В загона имаше доста хора, там разхождаха конете в кръг под дърветата зад трибуната. Видяхме познати, намерихме столове за Фъргюсън и Катрин и започнахме да оглеждаме конете.
Те пристъпяха в кръг, навели глави след конярите, които ги водеха. Един от конете беше мастиленочерен и Кроуел се кълнеше, че е боядисан. Вгледахме се и решихме, че не е изключено. Бяха го извели в последния миг преди камбаната за оседлаване. Потърсихме в програмата номера, който конегледачът му носеше на ръкава си. Беше записан като „вран унгарски“ с име Жапалак. Състезанието беше за коне, които не са печелили по-голям приз от хиляда лири. Катрин беше убедена, че са му променили цвета. Фъргюсън се колебаеше. На мен ми се виждаше съмнителен. Решихме да играем на него и заложихме заедно сто лири. Залозите за него бяха едно към тридесет и пет. Кроуел отиде да купи билетите, а ние останахме да гледаме жокеите, които направиха една последна обиколка под дърветата и после с лек галоп поеха по пистата към стартовата линия.
Качихме се на трибуната, за да гледаме. На „Сан Сиро“ в ония години нямаха еластично въже, стартерът изравни конете — там, в далечния край на пистата, те изглеждаха мънички — и даде знак за тръгване, като изплющя с дългия си камшик. Конете минаха край нас. Враният беше начело, а на завоя вече се откъсна от другите. Проследих ги с бинокъла, докато се носеха по срещуположната дъга на пистата, и видях, че жокеят се мъчи да го задържи, но напразно, и когато се зададоха след завоя, враният беше на петнадесет дължини пред другите. Дори и когато мина финала, конят не спря, а отново пое по дъгата на пистата.
— Колко хубаво! — възкликна Катрин. — Ще получим над три хиляди лири. Изглежда, че е изключителен кон.
— Само да не му се размие боята, преди да са ни платили — каза Кроуел.
— Наистина беше чудесен — каза Катрин. — Интересно дали мистър Майърс е заложил за него.
— Спечелихте ли? — извиках аз на мистър Майърс.
Той кимна с глава.
— Аз не — каза мисис Майърс. — А вие, деца, на кой кон заложихте?
— На Жапалак.
— Наистина ли? За него дават тридесет и пет към едно.
— Хареса ни цветът му.
— На мен не… Стори ми се неугледен. Посъветваха ме да не играя на него.
— Той няма да донесе много — каза Майърс.
— Но ставката за него е едно към тридесет и пет.
— Няма да донесе много. В последния момент на него заложиха маса пари — каза Майърс.
— Кой?
— Кемптън и другите. Ще видите. Няма да даде и две за едно.
— Тогава няма да спечелим три хиляди лири — каза Катрин. — Не обичам такива мошенически надбягвания.
— Ще получим двеста лири.
— Нищо не са. За какво са ни? Аз си мислех, че ще спечелим три хиляди.
— Отвратителни измамници — каза Фъргюсън.
— Вярно, че ако нямаше измама, изобщо нямаше да заложим на него, но ми се щеше да спечелим три хиляди лири.
— Да слезем да пием нещо и да видим какво плащат — предложи Кроуел.
Отидохме при дъската, където окачваха номерата на победителите. Звънецът обяви изплащането и срещу Жапалак се появиха цифрите 18.50 — толкова даваха за минималния залог от десет лири, дори две към едно нямаше.
Отидохме при барчето под трибуната и си взехме уиски със сода. Натъкнахме се на двама познати италианци и Макадамо, вицеконсула, те се присъединиха към нас и всички заедно отидохме при момичетата. Италианците се държаха изискано, Макадамо остана да разговаря с Катрин, а ние слязохме да заложим още веднъж. Мистър Майърс стоеше до касите.
— Попитай го на кой е заложил — казах аз на Кроуел.
— На кой номер играете, мистър Майърс? — попита Кроуел.
— Майърс извади програмата си и посочи с върха на молива номер пет.
— Ще имате ли нещо против, ако и ние заложим на него? — попита Кроуел.
— Залагайте, залагайте, само не казвайте на жена ми, че аз съм ви казал.
— Ще пиете ли нещо?
— Не, благодаря. Никога не пия.
Заложихме сто лири на номер пет и още сто за подреждането по място и отидохме за по още едно уиски със сода. Бях в прекрасно настроение, попаднахме на други двама познати италианци, те и двамата черпиха по чаша, а после се върнахме при момичетата. И тези италианци се държаха изискано и не падаха по-долу от ония, които бяхме довели първия път. По едно време никой не се съгласяваше да седне. Подадох билетите на Катрин.
— На кой кон?
— Не знам. Изборът е на мистър Майърс.
— Дори името ли не знаеш?
— Не. Можеш да го намериш в програмата. Мисля, че е номер пет.
— Твоята доверчивост е трогателна — каза тя.
Номер пет победи, но печалбата беше нищожна. Мистър Майърс се ядосваше.
— Трябва да заложиш двеста лири, за да спечелиш двадесет — каза той. — Дванадесет лири за десет. Не си струва. Жена ми изгуби двадесет лири.
— Ще сляза с теб — каза Катрин.
— Всички италианци скочиха от местата си. Слязохме и тръгнахме към конюшните.
— Харесва ли ти всичко това? — запита Катрин.
— Да, струва ми се.
— Не че имам нещо против — каза тя, — но аз, мили, се изморявам от толкова много хора.
— Не са чак толкова много.
— Вярно е, но този Майърс и онзи другият, от банката, с жена си и дъщерите си…
— Той ми осребрява чековете — казах аз.
— Ако не беше той, друг щеше да е. А тези италианци, дето ги доведе, и четиримата са ужасни.
— Можем да останем тук и да гледаме през оградата.
— Добре, ще бъде чудесно. И знаеш ли, мили, хайде да заложим на някой кон, за който не сме чували и на който мистър Майърс не залага.
— Добре.
Заложихме на кон с име Светлина, който пристигна четвърти от петте. Облегнати на оградата, гледахме как конете минават край нас, тропайки глухо с копита, в далечината се виждаха планините, а отвъд дърветата и полята — Милано.
— Тук се чувствувам някак по-чиста — каза Катрин.
Конете, облени в пот, се връщаха през вратата, жокеите им ги успокояваха и ги насочваха под дърветата, където се спешаваха.
— Да пием по нещо. Тук, както гледаме конете.
— Отивам да донеса.
— Момчето ще ни донесе — каза Катрин.
Тя вдигна ръка и момчето от барчето „Пагода“ до конюшните дотича веднага. Седнахме на една кръгла желязна маса.
— Не ти ли е по-приятно, когато-сме сами?
— Да — казах аз.
— Чувствувах се много самотна, когато бяхме с всички онези хора.
— Тук е много хубаво.
— Да, хиподрумът е приятен.
— Не е лош.
— Няма да ти развалям удоволствието, мили. Поискаш ли, веднага се връщаме горе.
— Не — казах аз, — ще останем тук и ще си пием. После ще отидем при препятствието с водния ров да гледаме стипълчейза.
— Колко си мил с мен — каза тя.
След като поседяхме сами, пак ни беше приятно с другите. Хубаво прекарахме.