Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (28)

Глава двадесет и осма

Когато излизахме от градчето, то пустееше в тъмнината и дъжда, само по главната улица се точеха войници и оръдия. Имаше много камиони, срещаха се и каруци, които през странични улици се стичаха към главния път. Минахме край кожарниците и излязохме на шосето, където в мудна върволица се нижеха войници, камиони, каруци и оръдия. Напредвахме бавно, но безспир под дъжда, радиаторът на колата ни беше почти залепен за задницата на тежко натоварен камион, покрит с мокър брезент. После камионът спря. Цялата колона спря. Потегли отново, придвижихме се още малко и пак спряхме. Слязох и тръгнах напред, като се промъквах между камионите и каруците, под мокрите шии на конете. Задръстването беше някъде по-напред. Свърнах от шосето. Минах по една дъска над канавката и тръгнах през полето. Колкото и да се отдалечавах от пътя, виждах между дърветата само спрели под дъжда коли. Изминах около километър-два. Колоната не мърдаше, но от другата страна, отвъд нея, войниците вървяха. Върнах се при нашите коли. Задръстването може би стигаше чак до Удине. Пиани спеше на волана. Качих се при него и също заспах. След няколко часа чух, че камионът пред нас включва с гъргорене на скорост. Събудих Пиани, тръгнахме, придвижихме се няколко метра, спряхме, пак тръгнахме. Продължаваше да вали.

През нощта колоната спря и повече не мръдна. Слязох и се върнах назад да видя Аймо и Бонело. Бонело беше качил при себе си двама сержанти от инженерните войски. Щом се приближих, те се вдървиха на местата си.

— Оставили ги назад да оправят нещо на един мост — обясни Бонело. — Не могат да си намерят частта, та ги взех.

— Ако господин лейтенантът разреши.

— Разрешавам.

— Господин лейтенантът е американец — каза Бонело. — Всекиго ще качи.

Единият от сержантите се усмихна. Другият попита Бонело от кои италианци съм, от Северна или от Южна Америка.

— Не е италианец, ами е англичанин от Северна Америка.

Сержантите го изслушаха учтиво, но не повярваха. Оставих ги и продължих назад към Аймо. На седалката до него се бяха настанили две момичета, а той се бе свил в ъгъла и пушеше.

— Барто, Барто — казах аз.

Той почна да се смее.

— Поговорете вие с тях, господин лейтенант — каза той, — аз не им разбирам. Ей! — Той сложи ръка върху бедрото на едно от момичетата и дружелюбно го стисна. Момичето придърпа шала си и отблъсна ръката му. — Ей, обяснете на лейтенанта как се казвате и какво правите тук.

Момичето ми хвърли свиреп поглед. Другото упорито гледаше надолу. Това, което ме гледаше, каза нещо на наречие, от което не разбрах нито дума. То беше мургаво, пълно, около шестнадесетгодишно на вид.

— Sorella?^[1] — попитах аз, като сочех другото момиче.

Тя кимна утвърдително и се усмихна.

— Добре — потупах го аз по коляното. Усетих, че настръхна.

Сестра му не вдигаше очи. Изглеждаше към година по-малка. Аймо сложи ръка върху бедрото на по-голямата и тя го отблъсна. Той се засмя.

— Добър човек — посочи той себе си. — И този е добър — посочи и мен. — Няма какво да се плашите.

Момичето го гледаше свирепо. Двете бяха като диви котки.

— Защо се качи при мен, като не й харесвам? — попита Аймо. — Щом им направих знак, веднага се качиха. — Той се обърна към момичето: — Не се плаши, няма да те… — И употреби една груба дума. — Няма място къде да те… — Видях, че тя разбра думата, но не отвърна нищо. Очите й бяха пълни с уплаха. Загърна се в шала си. — Колата е пълна — продължи Аймо, — няма опасност да те… Няма място къде да те…

Всеки път, когато той произнасяше тази дума, момичето настръхваше. Накрая, както седеше и го гледаше, се разплака. Видях как устните й затрепераха, после сълзи се зарониха по пълничките страни. Сестра й, без да вдига очи, я хвана за ръка и двете останаха така, седнали една до друга. По-голямата, която отначало се беше показала тъй свирепа, се разхълца.

— Май че я изплаших — каза Аймо. — Не исках да я плаша.

Бартоломео отвори раницата си и отряза две парчета сирене.

— Ето — предложи им той. — Не плачете.

По-голямата поклати глава и продължи да плаче, но по-малката взе сиренето и отхапа от него. После подаде на сестра си другото парче и двете започнаха да ядат. По-голямата още похълцваше.

— Ей сега ще се успокои — каза Аймо.

После му хрумна някаква мисъл.

— Девица? — попита той съседката си. Тя кимна енергично с глава. — И ти девица? — посочи той сестричката й.

Момичетата кимнаха утвърдително и по-голямата каза нещо на своя диалект.

— Хубаво — каза Бартоломео, — много хубаво.

Двете момичета живнаха.

Оставих ги в колата при Аймо, свит в ъгъла, и продължих назад към Пиани. Върволицата от коли не помръдваше, но пехотинците продължаваха да се точат покрай тях. Валеше все тъй силно и си помислих, че автоколоната може да е спряла, защото на някои коли са им се навлажнили кабелите. Обаче по-вероятно беше причината да са заспали насред пътя коне и хора, но пък и в градовете стават задръствания, макар че там всички са будни. Бедата идваше от това, че транспортът беше смесен — конен и автомобилен. Те взаимно си пречеха. Да не говорим за селските каруци. Добре бяха двете момичета при Барто. На девственици не им е мястото при отстъпващи войници. И то истински девственици. При това навярно набожни. Да не беше войната, сега сигурно всички щяхме да си бъдем в леглата. Полегни си, нани-на, и вихри сън сънувай. Сън — креватен, безвъзвратен и двукатен.^[2] Катрин сега си беше в леглото, между двата чаршафа — един отгоре, един отдолу. На коя ли страна спеше? Може и да не е заспала още. Може би лежи и мисли за мен. Вейте, вейте, вихри ледни! Вееха си те, и още как, и дъждът не беше дъждец, а дъждище. Валя цяла нощ. Валя, не изваля се! Виж го ти! Де да си бях в моето легло пак с моето момиче, а? Вее и вали, а защо не ми довее моята сладка Катрин? Защо не я довалѝ при мен? А де? Ама на, така ни е завъртяло всички и плющи ли, ръми ли — все тая! „Лека нощ, Катрин! — казах аз на глас. — Спи сладко. Ако не ти е удобно, мила, обърни се на другата страна. Имаш една студена вода от мен. Скоро ще съмне и лошото ще попремине. Съжалявам, ако той те измъчва. Опитай се да поспиш, скъпа.“ — „Аз бях заспала — каза тя. — Ти говореше насън. Добре ли си?“ — „Наистина ли си тук?“ — „Тук съм, разбира се. И никъде няма да отивам. Между нас двамата това няма значение.“ — „Ти си тъй, тъй мила, тъй сладка. Няма да си тръгнеш в тъмното, нали?“ — „Разбира се, че няма. Аз съм все тук. Поискаш ли ме, идвам при теб.“

— Да му… — изпсува Пиани. — Пак тръгват.

— Бях се унесъл — казах аз.

Погледнах си часовника. Беше три след полунощ. Пресегнах се за бутилката „Барбера“ зад седалката.

— Говорехте насън — каза Пиани.

— Бълнувах на английски — казах аз.

Дъждът понамаля, напредвахме. Преди зори отново спряхме, а като се съмна, видяхме, че сме на една височинка, а пред нас в далечината се проточва пътят — всичко спряло, само пехотата се провира напред. Отново потеглихме и сега, на дневна светлина, стана ясно, че както бавно пъплим, по-добре да оставим шосето и да тръгнем през полето, ако искаме да се доберем по някое време до Удине.

През нощта много селяни се бяха влели в колоната от странични селски пътища и сега се виждаха каруци, натоварени с покъщнина, с навързани кокошки и патици, с огледала, подаващи се между дюшеците. Имаше една шевна машина под дъжда в каруцата пред нас. Всеки спасяваше каквото има по-ценно. На някои каруци жени се гушеха под дъжда, други вървяха отстрани, току до колелата. Сега в колоната имаше и кучета, които се завираха под колите. Пътят беше разкалян, канавките от двете страни пълни с вода, а полето зад крайпътните дървета приличаше на мочурище и не можехме да го пресечем. Слязох от колата и се запровирах напред, търсейки удобно място да огледам околността за някой междуселски път през полето. Знаех, че странични пътища има много, но се боях да не попаднем на такъв, който не води доникъде. Безброй пъти бяхме профучавали покрай тях, но не ги познавах, а и те всички си приличаха. Трябваше обаче да намерим такъв път, за да се измъкнем. Никой не знаеше къде са австрийците, нито как вървят нещата, но аз бях сигурен, че спре ли дъждът и излетят ли самолетите, с колоната е свършено. Достатъчно ще е един-двама шофьори да побягнат и оставят камионите си или няколко коня да бъдат убити, и всякакво движение по шосето ще стане невъзможно.

Не валеше вече така силно, помислих си, че може и да се проясни. Продължих покрай шосето и когато стигнах до един тесен път с жив плет от двете страни, който водеше през полето на север, реших, че ще е най-добре да тръгнем по него, и побързах да се върна при колите. Казах на Пиани да обърне, после на Бонело и накрая на Аймо.

— Ако излезе, че е задънен, обръщаме и пак се включваме в колоната.

— Какво да ги правим тия двамата? — попита Бонело.

Двамата сержанти седяха до него в кабината. Бяха небръснати, но по войнишки стегнати дори в този ранен утринен час.

— Ще ни помагат да бутаме — казах аз.

Отидох при Аймо и му обясних, че ще сечем през полето.

— Какво да правя с моите девственица? — попита Аймо. Двете момичета спяха.

— Няма да ни бъдат много от полза — казах аз. — По-добре да беше взел някой, който може да бута.

— Можем да ги настаним отзад. Има място.

— Твоя работа — казах аз. — Но вземи и някой с як гръб, да бута.

— Някой берсалиере — засмя се Аймо. — Те имат най-широки гърбове. Мерят им ги. Как се чувствувате, господин лейтенант?

— Добре. А ти?

— И аз. Но съм много гладен.

— Все ще намерим нещо по този път. Тогава ще спрем да ядем.

— Как е кракът ви, господин лейтенант?

— Добре — казах аз.

Стоях на стъпалото и гледах напред. Видях как колата на Пиани обърна и пое по тесния път, мяркайки се между голите клонки на живия плет. Бонело също обърна и го последва. Аймо на свой ред успя да се измъкне от колоната и ние последвахме двете коли по тесния път между плетищата. Той водеше към един чифлик. Настигнахме Бонело и Пиани едва в двора. Къщата беше ниска и дълга, с асма пред входа. В двора имаше кладенец и Пиани тъкмо вадеше вода, за да напълни радиатора си. От дългото каране на първа водата беше извряла. Къщата беше изоставена. Погледнах назад към пътя. Чифликът се намираше на леко възвишение и ние виждахме цялата местност наоколо — пътя, живия плет, нивите, редиците дървета край шосето, по което се нижеше отстъплението. Двамата сержанти се разтършуваха из къщата. Момичетата се бяха събудили и разглеждаха двора, кладенеца, двете големи санитарни коли пред къщата и тримата шофьори до кладенеца. Единият от сержантите излезе от къщата, понесъл стенен часовник.

— Остави го на мястото му — казах аз.

Той ме погледна, влезе в къщата и се завърна без часовника.

— Къде ти е другарят?

— Отиде в нужника.

Той се качи в колата и се настани на седалката. Боеше се да не го оставим.

— А закуска, господин лейтенант? — попита Бонело. — Няма ли да похапнем? Ще стане бързо.

— Как мислиш, дали пътят, който продължава надолу от другата страна, ще ни изведе някъде?

— Сигурно.

— Да ядем тогава.

Пиани и Бонело влязоха в къщата.

— Елате — протегна ръка Аймо на момичетата, за да им помогне да слязат от колата. По-голямата поклати глава. Не искаха да влязат в изоставената къща. Проследиха ни с очи.

— Ей, че са упорити! — каза Аймо.

Влязохме заедно в къщата. Тя беше просторна и мрачна, лъхаше на изоставено. Бонело и Пиани чакаха в кухнята.

— Няма много нещо за ядене — каза Пиани. — Всичко са отнесли.

Бонело разрязваше голямо парче бяло сирене на масивната кухненска маса.

— Къде беше това сирене?

— В зимника. Пиани намери и малко вино и ябълки.

— Става като за закуска.

Пиани извади дървената запушалка на голяма дамаджана. Килна я и напълни една медна кутелка.

— На мирис е добро — прецени той. — Намери чаши, Барто.

Влязоха двамата сержанти.

— Вземете си от сиренето, сержанти — покани ги Бонело.

— Време е да тръгваме — каза единият, докато дъвчеше от сиренето и отпиваше от чашата си.

— Ще тръгнем, не се безпокойте — каза Бонело.

— В армията с празен стомах далече няма да стигнеш — казах аз.

— Какво? — не разбра сержантът.

— По-добре яжте.

— Да, но времето върви.

— Май че тия мръсници са яли вече — каза Пиани.

Сержантите го погледнаха. Мразеха ни.

— Знаете ли пътя? — запита ме единият.

— Не — отвърнах му.

Те се спогледаха.

— По-добре ще е да тръгнем — каза първият.

— Тръгваме — казах аз.

Изпих още една чаша вино. Беше много приятно след сиренето и ябълката.

— Вземете сиренето — казах аз на излизане.

Бонело ме последва с дамаджаната.

— Много е голяма — казах аз.

Той я погледна със съжаление.

— Май че да. Давайте манерките!

Той ги напълни и малко вино се разля по плочника на двора. После взе дамаджаната и я остави точно до вратата.

— Австрийците ще я намерят, без да разбиват вратата — обясни той.

— На път! — подканих ги аз. — Ние с Пиани ще водим.

Двамата от инженерните войски бяха в колата до Бонело. Момичетата ядяха сирене и ябълки. Аймо пушеше. Поехме надолу по тесния път. Обърнах се да погледна двете коли и фермата. Ниската каменна къща беше здрава, добре иззидана, а кладенецът — с красива желязна решетка. Пътят пред нас беше тесен и кален между избуялия жив плет. Другите коли ни следваха плътно.