Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (38)

Глава тридесет и осма

Тази есен снегът закъсня, Живеехме в една кафява дървена къща сред боровете по планинския склон, нощем падаше слана и сутрин водата в двете кани на скрина беше покрита с ледена корица. Призори госпожа Гутинген влизаше в стаята, за да затвори прозорците и да запали високата кахлена печка. Боровината пращеше и искреше, после огънят започваше да бумти, госпожа Гутинген идваше отново, този път с големи цепеници и кана с гореща вода. Щом стаята се стоплеше, тя ни донасяше закуската. Седнали в леглото, ние закусвахме и гледахме езерото и планините на френския бряг отсреща. Върховете бяха заснежени, а езерото — стоманеносинкаво.

Отвън, пред шалето, минаваше път, водещ нагоре в планината. Следите от колелата бяха твърди като желязо от студа, пътят се изкачваше, опасваше склона и извеждаше до едни ливади с плевници и къщурки в края на гората, с изглед към долината. Долината беше дълбока, в дъното й течеше ручей, който се вливаше в езерото, и когато вятърът духаше откъм долината, донасяше ромона на водата сред камъните.

Понякога се отбивахме от пътя и тръгвахме по една пътека през боровете. Там, в гората, стъпваш на меко, не е както по замръзналия път. На нас не ни пречеше, че пътят е скован от студа, понеже подметките и токовете на обувките ни бяха с кабари, които се забиваха в замръзналите бразди. И беше приятно и освежително да се върви по пътя с алпийски обувки. Но и в гората беше хубаво да вървиш.

От къщата, в която живеехме, планината стръмно се снишаваше към равнинката по езерния бряг и в слънчеви дни ние седяхме на верандата и гледахме пътя, виещ се по склона с терасираните, сковани от зимата лозя в полите на по-ниските хълмове, каменните зидове през полето и отвъд лозята — градските къщи по ивицата равна земя покрай езерото. В езерото имаше островче с две дървета като платна на рибарска лодка. На отвъдния бряг се извисяваха стръмни зъбери и долу, там, където свършваше езерото, в равнината между две вериги започваше долината на Рона, а по-нататък, където планините прорязваха долината, се издигаше Дан дю Миди. Висок заснежен връх, който господствуваше над долината, но беше толкова далеч, че не я засенчваше.

Когато беше слънчево, обядвахме на верандата, но иначе се хранехме горе, в стаичка с дъсчени стени и голяма печка в ъгъла. Купихме си книги и списания от града и един екземпляр от наръчника на Хойл^[1] и научихме много игри на карти за двама. Стаичката с печката беше нашата дневна. Имаше две удобни кресла и една масичка за книгите и списанията, а на масата за ядене, след като я разтребеха, играехме на карти. Господин и госпожа Гутинген живееха долу, чувахме ги понякога да разговарят вечер, изглежда, и те бяха много щастливи заедно. По-рано той бил оберкелнер, а тя камериерка в същия хотел. Спестили пари и купили тази къща. Синът им се готвеше за оберкелнер. Беше в някакъв хотел в Цюрих. На долния етаж имаха мъничка винарна и понякога привечер чувахме на пътя да спират коли и мъже да се качват по стъпалата, за да се почерпят с вино или бира.

В коридора пред дневната имаше сандък за дърва, оттам вземах цепеници да поддържам огъня. Но не оставахме до късно вечер. Лягахме си на тъмно в голямата стая и съблечехме ли се, отварях прозорците, поглеждах нощта, студените звезди, боровете под прозореца и бързо се мушвах в леглото. Колко хубаво беше в леглото — въздухът студен и чист, навън — нощта. Спяхме добре. Събудех ли се, знаех от какво е и полекичка, за да не събудя Катрин, отмятах от себе си пухеника и пак заспивах — достатъчно топло ми беше и под лекото одеяло. Войната ми се струваше далечна, като футболен мач на чужд колеж. Но от вестниците знаех, че още се бият в планините, понеже снегът беше закъснял.

Понякога слизахме пеша до Монтрьо. Имаше пряка пътека надолу, но тя беше стръмна, затова обикновено тръгвахме по пътя и оттам по широкото замръзнало шосе сред полята, после покрай каменните огради на лозята и нататък между къщите на крайпътните селца. Селата бяха три — Шерне, Фонтаниван и още едно, което не си спомням. После минавахме покрай стар четвъртит каменен замък върху една издатина на планински склон с терасирани лозя, всеки корен завързан за придържащ кол, лозите сухи, потъмнели, земята чакаща снега, а езерото долу — гладко и стоманеносиво. От замъка пътят се спускаше полегато, после завиваше надясно и влизаше в Монтрьо стръмен, застлан с калдъръм.

В Монтрьо не познавахме никого. Вървяхме покрай езерото, гледахме лебедите и ятата чайки и бреговици, които — приближехме ли се — отлитаха с крясък, взирайки се във водите под тях. Навътре имаше гмурци, малки и черни, които оставяха бразди във водата, когато плуваха. В града тръгвахме по главната улица и разглеждахме витрините. Много от големите хотели бяха затворени, но повечето магазини работеха и навсякъде ни посрещаха любезно. Имаше един хубав фризьорски салон, където Катрин веднъж отиде да си направи косата. Собственичката, много приятна жена, беше единствената ни позната в Монтрьо. Аз отидох да почакам Катрин в една пивница — поръчах си тъмна мюнхенска бира и прегледах вестниците. Четох „Кориере дела сера“ и английските и американските вестници от Париж. Всички обяви бяха почернени с печатарско мастило вероятно за да не бъдат използувани за предаване на сведения на неприятел. Вестниците ми подействуваха тягостно. Всичко и навсякъде вървеше зле. Седях в един ъгъл пред голяма халба тъмна бира и пакетче соленки, които придаваха хубав вкус на бирата, и четях за разгрома. Очаквах всеки момент Катрин да дойде, но тя не идваше, затова оставих вестника на мястото му, платих си бирата и тръгнах нагоре по улицата да я пресрещна. Беше студен, навъсен, ветровит ден, студенееха и камъните на стените. Катрин беше още в салона. Жената й къдреше косите. Седнах в кабинката да погледам. Вълнувах се, като гледах, Катрин ми говореше и се усмихваше. Понеже се вълнувах, гласът ми беше дрезгав. Машата потракваше приятно, виждах Катрин в три огледала, в кабинката беше топло и уютно. Жената среса косите на Катрин, тя се огледа, леко промени прическата, размествайки фибите, и накрая се изправи.

— Извинявай, че толкова се забавих.

— На господина му беше интересно, нали? — усмихна се жената.

— Да — съгласих се аз.

Излязохме и тръгнахме по улицата. Беше мрачно, духаше студен вятър.

— О, мила, колко те обичам! — казах аз.

— Нали си прекарваме хубаво? — каза Катрин. — Слушай, хайде да отидем някъде да пием бира вместо чай. Добре ще е за малката Катрин, да не наедрее много.

— Малката Катрин ли? — казах аз. — Тази мързеланка!

— Държи се много добре — възрази Катрин. — Почти не ни създава неприятности. Лекарят казва, че за мен бирата е полезна, а на нея няма да й позволи да наедрее.

— Ако й попречиш да наедрее и ако излезе момче, може да стане жокей.

— Сигурно ще трябва да се оженим, ако се роди това дете — каза Катрин.

Седнахме на ъгловата маса в пивницата. Навън се здрачаваше. Беше още рано, но денят беше мрачен и бързо се свечеряваше.

— Да се оженим сега — предложих аз.

— Не, сега е неудобно. Много ми личи. Не искам да се оженя в това положение.

— Да бяхме се оженили по-рано.

— Може би щеше да е по-добре. Но имахме ли време, мили?

— Не знам.

— Аз знам едно: не искам да се омъжа, докато съм такава матрона.

— Не приличаш на матрона.

— Напротив, мили. Фризьорката ме попита дали ни е първото. Излъгах я. Казах й, че имаме две момчета и две момичета.

— Кога ще се оженим?

— Когато и да е, щом изтънея. Искам да си направим хубава сватба и всички да казват: „Каква хубава млада двойка!“

— Не се ли притесняваш така?

— Не, скъпи, защо да се притеснявам? Само тогава в Милано се почувствувах като проститутка, но беше само за седем минути, и то поради обстановката. Не съм ли ти добра жена?

— Прелестна жена си.

— Тогава не се формализирай, мили. Ще се омъжа за теб веднага щом изтънея.

— Добре.

— Как мислиш, дали да не изпия още една бира? Лекарят ми каза, че съм малко тясна в бедрата и колкото по-дребничка е малката Катрин, толкова по-добре.

— Какво друго ти каза? — разтревожих се аз.

— Нищо. Кръвното ми налягане е много добро. Той е във възторг от него.

— Какво каза за това, че си тясна в таза?

— Нищо, съвсем нищо. Каза да не карам ски.

— Правилно.

— Каза, че е късно да започвам, ако не съм карала досега. Каза, че мога да карам, но без да падам.

— Голям шегаджия.

— Беше много мил наистина. Ще повикам него, когато дойде време за бебето.

— Пита ли го дали трябва да се омъжиш?

— Не. Казах му, че сме женени от четири години. Нали разбираш, мили, омъжа ли се за теб, ставам американка, а според американските закони детето е законно, независимо кога сме се оженили.

— Къде го прочете това?

— В нюйоркския Световен алманах в библиотеката.

— Възхитителна си.

— Много се радвам, че ще стана американка. Ще отидем в Америка, нали? Искам да видя Ниагарския водопад.

— Ти си чудесно момиче.

— Имаше още нещо, което исках да видя, само че го забравих.

— Кланиците?

— Не. Не мога да си спомня.

— Небостъргача Улуърт?

— Не.

— Големия каньон?

— Не, но и него искам да видя.

— Какво тогава?

— А, сетих се, моста Голдън Гейт. Него искам да видя. Той къде е?

— В Сан Франциско.

— Тогава там ще отидем. И без това искам да видя Сан Франциско.

— Добре, ще отидем.

— А сега да се качим в планината, искаш ли? Ще хванем влака за Берн, нали?

— Има един в пет и нещо.

— Него да вземем.

— Добре, но първо ще изпия още една бира.

Когато излязохме, прекосихме улицата и поехме по стълбите към гарата, беше много студено. Вееше студен вятър откъм долината. Витрините на магазините бяха осветени, изкачихме се по стръмните стъпала до горната улица, после по друго стълбище до гарата. Електрическият влак, целият осветен, чакаше. На един циферблат беше обозначен часът за тръгване. Стрелките показваха пет и десет. Погледнах часовника на гарата. Беше пет и пет. Когато се качихме във вагона, видях машинистът и кондукторът да излизат от бюфета. Седнахме и отворихме прозореца. Влакът беше с електрическо отопление и във вагона беше душно, но през отворения прозорец нахлу свеж въздух.

— Уморена ли си, Кет? — попитах аз.

— Не, чувствувам се чудесно.

— Пътят не е дълъг.

— Аз обичам да пътувам. Не се безпокой за мен, мили. Добре съм.

 

 

Снегът заваля едва три дни преди Коледа. Една сутрин, като се събудихме, валеше сняг. Печката бумтеше, ние лежахме и гледахме как вали. Госпожа Гутинген изнесе таблите със закуската и сложи още дърва в печката. Навън вилнееше виелица. Госпожа Гутинген каза, че започнала към полунощ. Отидох до прозореца, но не видях нищо освен пътя. Беснееше гъста снежна вихрушка. Върнах се в кревата, лежахме и разговаряхме.

— Ех, да можех да ходя на ски — въздъхна Катрин. — Жалко, че не мога.

— Ще вземем една шейна и ще се спуснем по пътя. Няма да бъде по-опасно от автомобил.

— Няма ли да друса?

— Ще опитаме.

— Дано не друса много.

— След малко ще се поразходим из снега.

— Преди обяд — каза Катрин, — за апетит.

— Аз съм винаги гладен.

— И аз.

Излязохме, но виелицата беше навяла преспи, така че не можахме да отидем далеч. Аз вървях напред и проправях пъртина, но като стигнахме до гарата, не ни се вървеше повече. Снежната вихрушка ни заслепяваше, влязохме в кръчмичката до гарата, почистихме се един друг с метла, седнахме на пейката и си поръчахме вермут.

— Голяма буря — каза сервитьорката.

— Да.

— Тази година снегът закъсня.

— Да.

— Да изям ли един шоколад? — попита Катрин. — Или не остана време до обяд? Непрекъснато съм гладна.

— Изяж, разбира се.

— Искам от онези с лешниците — каза Катрин.

— Те са много хубави — каза момичето. — И аз тях най ги обичам.

— Аз ще изпия още един вермут.

Когато си тръгнахме, снегът беше навял пъртината. От стъпките ни бяха останали само леки вдлъбнатини. Снегът ни заслепяваше. Изтръскахме се и влязохме на обяд. Поднесе го господин Гутинген.

— Утре ще може да се излезе на ски — каза той. — Скиор ли сте, мистър Хенри?

— Не, но искам да се науча.

— Много лесно ще се научите. Момчето ми ще е тук за Коледа и ще ви научи.

— Хубаво. Кога си идва?

— Утре вечер.

След като се наобядвахме, седнахме горе в стаичката до печката и се загледахме как снегът се стеле навън.

— Не би ли искал да отидеш някъде без мен, с мъже на ски? — попита Катрин.

— Не, защо?

— Предполагам, понякога ти се ще да видиш и други хора освен мен.

— Ти искаш ли да виждаш други хора?

— Не.

— Нито пък аз.

— Знам. Но при теб е друго. Аз чакам дете и това ми стига, друго не ми трябва. Знам, че съм ужасно глупава и много говоря, и си мисля дали няма да е по-добре да се махнеш за малко, за да не те отегчавам.

— Искаш да замина?

— Не, искам да останеш.

— Това и ще направя.

— Ела тук, искам да пипна цицината на главата ти. — Тя прокара пръст по нея. — Голяма е. Не искаш ли да си пуснеш брада, мили?

— Ти искаш ли?

— Интересно ще бъде. Искам да те видя с брада.

— Добре, ще си пусна брада. Започвам още сега на минутата. Това е идея. Поне ще имам какво да правя.

— Измъчва ли те, че нямаш какво да правиш?

— Не. Харесва ми. Добре си живея. И ти, нали?

— И на мен ми е приятно. Но се боя, че сега, като съм толкова дебела, те отегчавам.

— О, Кет, ти не знаеш колко съм луд по теб!

— Каквато съм сега?

— Точно каквато си сега. Щастлив съм. Нали си живеем добре така?

— Аз да, но струва ми се, че нещо те човърка.

— Не. Понякога си мисля за фронта и за хора, които познавам, но не се тревожа. Изобщо много-много не мисля.

— За кого се сещаш?

— За Риналди, за свещеника и за разни други, които познавам. Но не мисля много за тях. Не искам да мисля за войната. За мен тя свърши.

— Сега за какво мислеше?

— За нищо.

— Мислеше нещо. Кажи ми.

— Чудех се дали Риналди има сифилис.

— Само това ли?

— Да.

— Наистина ли е хванал сифилис?

— Не знам.

— Доволна съм, че ти нямаш. Имал ли си нещо такова някога?

— Имах гонорея.

— Не искам и да чувам за това. Болезнено ли беше, мили?

— Много.

— Ще ми се и аз да съм имала.

— Глупости.

— Наистина. Ще ми се да съм имала, за да съм като теб. Да съм познавала всички твои момичета, за да се посмеем заедно.

— Чудесна картинка.

— И твоята гонорея е била картинка, нали?

— Така е. А сега гледай как вали.

— Предпочитам да гледам теб. Мили, защо не си оставиш косата да порасте?

— Как?

— Да порасне по-дълга.

— Достатъчно дълга е.

— Не, остави я да израсте още малко, а аз, ще отрежа моята и тогава ще бъдем еднакви, единият рус, другият кестеняв.

— Няма да ти позволя да я отрежеш.

— Ще бъде забавно. Омръзна ми такава. Нощем само ми се мотае из леглото.

— Аз я харесвам.

— Къса няма ли да ти харесва?

— Може би. Харесвам я каквато е.

— Може би ще е по-добре къса. Тогава ще си приличаме. О, мили, толкова те искам, че искам да съм ти!

— Вече си. Ние сме едно.

— Знам. Нощем.

— Нощите са изключителни!

— Искам да се слеем. Не искам да заминаваш. Казах го просто така. Ако искаш, замини. Но бързо се връщай. Мили, аз живея само когато си при мен.

— Никъде няма да замина — казах аз. — За нищо не ставам, когато те няма. Вече нямам свой живот.

— Искам да си имаш. Да имаш хубав живот. Но ще го живеем заедно, нали?

— А сега да престана ли да пускам брада, или да я оставя да расте?

— Остави я, нека расте. Ще бъде забавно. Може би ще порасте до Нова година.

— Искаш ли да играем шах?

— Искам да си играем с теб.

— Не, хайде на шах.

— А после на нашата игра.

— Да.

— Добре.

Взех шахматната дъска и наредих фигурите. Снегът се сипеше все тъй гъст.

Една нощ се събудих и усетих, че Катрин не спи. Луната грееше в прозореца и сянката от неговата рамка падаше върху леглото.

— Буден ли си, мили?

— Да. Не можеш ли да спиш?

— Току-що се събудих и си мислех колко бях смахната, когато се запознахме. Помниш ли?

— Беше мъничко смахната.

— Вече не съм. Сега съм изключителна. Ти тъй хубаво го казваш. Кажи „изключителна“.

— Изключителна.

— Колко си мил. Вече не съм смахната. Само съм много, много щастлива.

— Хайде, спи.

— Добре. Хайде да заспим едновременно.

— Добре.

Но не заспахме заедно. Дълго стоях буден, мислех си разни работи и гледах как Катрин спи с лице, огряно от луната. После и аз заспах.