Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (36)

Глава тридесет и шеста

През нощта имаше буря и аз се събудих от дъжда, който плющеше по стъклата и влизаше през полуотворения прозорец. Някой почука на вратата. Станах и отворих много тихо, за да не събудя Катрин. Беше барманът, с пардесю и с мокра шапка в ръка.

— Мога ли да говоря с вас, господин лейтенант?

— Какво има?

— Работата е много сериозна.

Огледах се. Стаята беше тъмна. Видях локвата вода на пода пред прозореца.

— Влез — поведох го аз към банята, затворих вратата и запалих лампата. Седнах на ръба на ваната. — Какво има, Емилио? Някакви неприятности ли имаш?

— Не аз, вие, господин лейтенант.

— Какви?

— Сутринта ще ви арестуват.

— Така ли?

— Дойдох да ви кажа. Бях в града и чух в едно кафене.

— Разбирам.

Той стоеше с мокрото си пардесю, държеше мократа си шапка и мълчеше.

— И защо искат да ме арестуват?

— Нещо във връзка с войната.

— Знаеш ли какво?

— Не. Но те знаят, че преди сте били тук като офицер, а сега сте без униформа. От отстъплението насам арестуват всички.

Размислих една минута.

— В колко часа ще дойдат да ме арестуват?

— Сутринта. Не знам точно часа.

— Какво да направя, ти как мислиш?

Той сложи шапката си на умивалника. Беше много мокра и от нея капеше на пода.

— Ако няма от какво да се страхувате, едно арестуване не е голяма работа. Но арест ли е, не ми го хвали. Особено пък сега.

— Не искам да ме арестуват.

— Тогава минете в Швейцария.

— Как?

— С моята лодка.

— Има буря.

— Бурята премина. Езерото е развълнувано, но ще се справите.

— Кога трябва да тръгнем?

— Веднага. Могат да дойдат да ви арестуват на разсъмване.

— Ами куфарите?

— Бързо ги пригответе. Нека жена ви се облече. Аз ще имам грижата за тях.

— Къде ще бъдеш?

— Ще чакам тук. Да не ме видят в коридора.

Отворих вратата, затворих я след себе си и влязох в стаята. Катрин беше будна.

— Какво има, мили?

— Нищо, Кейт. Искаш ли още сега да се облечем и да заминем с лодка за Швейцария?

— А ти?

— Не, предпочитам пак да си легна.

— Какво се е случило?

— Барманът каза, че сутринта ще ме арестуват.

— Да не е луд?

— Не.

— Тогава, моля те, скъпи, побързай да се облечеш, за да тръгнем веднага.

Тя седна на ръба на леглото. Още беше сънена.

— Този барман в банята ли е?

— Тогава няма да се мия. Моля те, обърни се на другата страна, мили, и след минута съм облечена.

Забелязах белотата на гърба й, когато си свали нощницата, после извърнах очи както искаше тя. Бе започнала да наедрява от бременността и не искаше да я виждам. Облякох се, а дъждът барабанеше по стъклата. Нямах много неща за прибиране в чантата.

— При мен остана още място, Кейт, ако имаш нужда.

— Почти всичко прибрах — каза тя. — Мили, много съм глупава, но защо барманът е в банята?

— Шшшт, той ще ни свали багажа.

— Колко е мил.

— Той ми е стар приятел — казах аз. — Веднъж почти му изпратих тютюн за лула.

Погледнах през отворения прозорец в тъмната нощ. Не можах да видя езерото, само мрак и дъжд, но вятърът беше поутихнал.

— Готова съм, мили — каза Катрин.

— Добре. — Отворих вратата на банята. — Ето чантите, Емилио — казах аз.

Той взе двете чанти.

— Вие сте много добър, че ни помагате — каза Катрин.

— Дребна работа, госпожо. Винаги ще ви помогна ако не рискувам да си навлека неприятности. Слушайте — каза ми той, — ще сваля багажа по сервизното стълбище и оттам в лодката. Вие излезте, все едно, че отивате на разходка.

— Чудесна нощ за разходка — каза Катрин.

— Много лоша наистина.

— Добре, че имам чадър — каза Катрин.

Минахме по коридора и слязохме по главната стълба с дебелия килим. В подножието на стълбата, до вратата, портиерът седеше зад бюрото си.

— Да не би да излизате, сър? — изненада се той, като ни видя.

— Да — отвърнах аз, — ще погледаме бурята в езерото.

— Нямате ли чадър, сър?

— Не — казах аз, — но това палто е непромокаемо.

Той го погледна недоверчиво.

— Ще ви донеса чадър, сър — каза той, излезе и се върна с един голям чадър.

— Това е голям чадър, сър — каза той.

Дадох му една банкнота от десет лири.

— О, много сте любезен, сър — каза той. — Благодаря ви.

Отвори вратата и ние излязохме в дъжда. Усмихна се на Катрин и тя му отвърна с усмивка.

— Не стойте дълго навън в бурята. Ще се намокрите, сър и лейди.

Беше отскоро нощен портиер и още говореше английски, като превеждаше буквално италианските изречения.

— Скоро ще се върнем — казах аз.

Слязохме по пътеката под огромния чадър и през тъмната мокра градина стигнахме до пътя, пресякохме го и тръгнахме по алеята с пергола покрай езерото. Вятърът духаше откъм брега. Беше студен, влажен ноемврийски вятър и знаех, че в планините вали сняг. Свърнахме по кея и поехме край привързаните с вериги лодки към мястото, където трябваше да е лодката на бармана. Водата край каменния кей чернееше. Емилио излезе иззад дърветата.

— Чантите са в лодката — каза той.

— Искам да ти платя за лодката.

— Колко пари имате?

— Не много.

— Ще ми ги изпратите по-късно. Така ще бъде по-добре.

— Колко?

— Колкото искате.

— Кажи ми, колко?

— Ако се доберете благополучно, изпратете ми петстотин франка. Ако стигнете благополучно, няма да ви се свидят.

— Добре.

— Ето ви сандвичи — подаде ми той един пакет. — Всичко, което се намери в бара. Друго нямаше. А тук бутилка коняк и бутилка вино.

Сложих ги в чантата.

— Поне това да ти платя.

— Добре, дайте ми петдесет лири.

Дадох му ги.

— Конякът е хубав — каза той. — Не се бойте да дадете на вашата госпожа. Тя да се качва.

Той държеше лодката, която се повдигаше и снишаваше до каменния кей, а аз помогнах на Катрин да се качи. Тя седна на кърмата и се загърна в пелерината си.

— Знаете ли накъде?

— Все на север.

— А докъде?

— Докато подминем Луино.

— Ще подминете Луино, Канеро, Канобио и Транцано. Стигнете ли Брисаго, чак тогава сте в Швейцария. Трябва да отминете Монте Тамара.

— Колко е часът? — запита Катрин.

— Едва единадесет — казах аз.

— Ако гребете непрекъснато, ще бъдете там към седем сутринта.

— Толкова ли е далече?

— Тридесет и пет километра.

— Дали няма да се отклоним? В такъв дъжд без компас?…

— Няма. Карате към Изола Бела. После заобикаляте Изола Мадре и все по вятъра. Той ще ви закара до Паланца. Ще видите светлините. После все по брега.

— Вятърът може да се обърне.

— Не, този вятър ще духа три дни. Идва направо от Матароне. Ето и тенекия да изгребвате водата.

— Нека да ти дам още сега нещо за лодката.

— Не, ще рискувам. Ако успеете, ще ми платите колкото можете.

— Добре.

— Мисля, че няма да се удавите.

— Това е добре.

— Все по вятъра.

— Добре.

Качих се в лодката.

— Оставихте ли пари за сметката в хотела?

— Да, в един плик в стаята.

— Добре. Успех, господин лейтенант.

— И на теб. Още веднъж благодаря.

— Няма да има за какво, ако се удавите.

— Какво каза той? — запита Катрин.

— Пожелава ни успех.

— И на вас! Успех — каза Катрин. — Благодаря ви много.

— Готови ли сте?

— Да.

Той се наведе и ни отблъсна. Спуснах греблата на вода и му махнах с ръка. Той ни махна да изчезваме. Виждах светлините на хотела и гребах все направо, докато се скриха. Наоколо водата бушуваше като в море, но ние вървяхме по вятъра.