Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Farewell to Arms, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Димитри Иванов, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ърнест Хемингуей. Избрани творби в три тома — том 2, 1989
Съставител: Димитри Иванов
Редакционна колегия: Мариана Неделчева, Димитри Иванов, Николай Попов
Редактор: Румен Митков, Невяна Николова
Художник: Антон Радевски
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Евгения Джамбазова, Людмила Стефанова
Издателство „Народна Култура“ — София
Печатница „Димитър Благоев“ — София
История
- — Добавяне
Глава тридесет и шеста
През нощта имаше буря и аз се събудих от дъжда, който плющеше по стъклата и влизаше през полуотворения прозорец. Някой почука на вратата. Станах и отворих много тихо, за да не събудя Катрин. Беше барманът, с пардесю и с мокра шапка в ръка.
— Мога ли да говоря с вас, господин лейтенант?
— Какво има?
— Работата е много сериозна.
Огледах се. Стаята беше тъмна. Видях локвата вода на пода пред прозореца.
— Влез — поведох го аз към банята, затворих вратата и запалих лампата. Седнах на ръба на ваната. — Какво има, Емилио? Някакви неприятности ли имаш?
— Не аз, вие, господин лейтенант.
— Какви?
— Сутринта ще ви арестуват.
— Така ли?
— Дойдох да ви кажа. Бях в града и чух в едно кафене.
— Разбирам.
Той стоеше с мокрото си пардесю, държеше мократа си шапка и мълчеше.
— И защо искат да ме арестуват?
— Нещо във връзка с войната.
— Знаеш ли какво?
— Не. Но те знаят, че преди сте били тук като офицер, а сега сте без униформа. От отстъплението насам арестуват всички.
Размислих една минута.
— В колко часа ще дойдат да ме арестуват?
— Сутринта. Не знам точно часа.
— Какво да направя, ти как мислиш?
Той сложи шапката си на умивалника. Беше много мокра и от нея капеше на пода.
— Ако няма от какво да се страхувате, едно арестуване не е голяма работа. Но арест ли е, не ми го хвали. Особено пък сега.
— Не искам да ме арестуват.
— Тогава минете в Швейцария.
— Как?
— С моята лодка.
— Има буря.
— Бурята премина. Езерото е развълнувано, но ще се справите.
— Кога трябва да тръгнем?
— Веднага. Могат да дойдат да ви арестуват на разсъмване.
— Ами куфарите?
— Бързо ги пригответе. Нека жена ви се облече. Аз ще имам грижата за тях.
— Къде ще бъдеш?
— Ще чакам тук. Да не ме видят в коридора.
Отворих вратата, затворих я след себе си и влязох в стаята. Катрин беше будна.
— Какво има, мили?
— Нищо, Кейт. Искаш ли още сега да се облечем и да заминем с лодка за Швейцария?
— А ти?
— Не, предпочитам пак да си легна.
— Какво се е случило?
— Барманът каза, че сутринта ще ме арестуват.
— Да не е луд?
— Не.
— Тогава, моля те, скъпи, побързай да се облечеш, за да тръгнем веднага.
Тя седна на ръба на леглото. Още беше сънена.
— Този барман в банята ли е?
— Тогава няма да се мия. Моля те, обърни се на другата страна, мили, и след минута съм облечена.
Забелязах белотата на гърба й, когато си свали нощницата, после извърнах очи както искаше тя. Бе започнала да наедрява от бременността и не искаше да я виждам. Облякох се, а дъждът барабанеше по стъклата. Нямах много неща за прибиране в чантата.
— При мен остана още място, Кейт, ако имаш нужда.
— Почти всичко прибрах — каза тя. — Мили, много съм глупава, но защо барманът е в банята?
— Шшшт, той ще ни свали багажа.
— Колко е мил.
— Той ми е стар приятел — казах аз. — Веднъж почти му изпратих тютюн за лула.
Погледнах през отворения прозорец в тъмната нощ. Не можах да видя езерото, само мрак и дъжд, но вятърът беше поутихнал.
— Готова съм, мили — каза Катрин.
— Добре. — Отворих вратата на банята. — Ето чантите, Емилио — казах аз.
Той взе двете чанти.
— Вие сте много добър, че ни помагате — каза Катрин.
— Дребна работа, госпожо. Винаги ще ви помогна ако не рискувам да си навлека неприятности. Слушайте — каза ми той, — ще сваля багажа по сервизното стълбище и оттам в лодката. Вие излезте, все едно, че отивате на разходка.
— Чудесна нощ за разходка — каза Катрин.
— Много лоша наистина.
— Добре, че имам чадър — каза Катрин.
Минахме по коридора и слязохме по главната стълба с дебелия килим. В подножието на стълбата, до вратата, портиерът седеше зад бюрото си.
— Да не би да излизате, сър? — изненада се той, като ни видя.
— Да — отвърнах аз, — ще погледаме бурята в езерото.
— Нямате ли чадър, сър?
— Не — казах аз, — но това палто е непромокаемо.
Той го погледна недоверчиво.
— Ще ви донеса чадър, сър — каза той, излезе и се върна с един голям чадър.
— Това е голям чадър, сър — каза той.
Дадох му една банкнота от десет лири.
— О, много сте любезен, сър — каза той. — Благодаря ви.
Отвори вратата и ние излязохме в дъжда. Усмихна се на Катрин и тя му отвърна с усмивка.
— Не стойте дълго навън в бурята. Ще се намокрите, сър и лейди.
Беше отскоро нощен портиер и още говореше английски, като превеждаше буквално италианските изречения.
— Скоро ще се върнем — казах аз.
Слязохме по пътеката под огромния чадър и през тъмната мокра градина стигнахме до пътя, пресякохме го и тръгнахме по алеята с пергола покрай езерото. Вятърът духаше откъм брега. Беше студен, влажен ноемврийски вятър и знаех, че в планините вали сняг. Свърнахме по кея и поехме край привързаните с вериги лодки към мястото, където трябваше да е лодката на бармана. Водата край каменния кей чернееше. Емилио излезе иззад дърветата.
— Чантите са в лодката — каза той.
— Искам да ти платя за лодката.
— Колко пари имате?
— Не много.
— Ще ми ги изпратите по-късно. Така ще бъде по-добре.
— Колко?
— Колкото искате.
— Кажи ми, колко?
— Ако се доберете благополучно, изпратете ми петстотин франка. Ако стигнете благополучно, няма да ви се свидят.
— Добре.
— Ето ви сандвичи — подаде ми той един пакет. — Всичко, което се намери в бара. Друго нямаше. А тук бутилка коняк и бутилка вино.
Сложих ги в чантата.
— Поне това да ти платя.
— Добре, дайте ми петдесет лири.
Дадох му ги.
— Конякът е хубав — каза той. — Не се бойте да дадете на вашата госпожа. Тя да се качва.
Той държеше лодката, която се повдигаше и снишаваше до каменния кей, а аз помогнах на Катрин да се качи. Тя седна на кърмата и се загърна в пелерината си.
— Знаете ли накъде?
— Все на север.
— А докъде?
— Докато подминем Луино.
— Ще подминете Луино, Канеро, Канобио и Транцано. Стигнете ли Брисаго, чак тогава сте в Швейцария. Трябва да отминете Монте Тамара.
— Колко е часът? — запита Катрин.
— Едва единадесет — казах аз.
— Ако гребете непрекъснато, ще бъдете там към седем сутринта.
— Толкова ли е далече?
— Тридесет и пет километра.
— Дали няма да се отклоним? В такъв дъжд без компас?…
— Няма. Карате към Изола Бела. После заобикаляте Изола Мадре и все по вятъра. Той ще ви закара до Паланца. Ще видите светлините. После все по брега.
— Вятърът може да се обърне.
— Не, този вятър ще духа три дни. Идва направо от Матароне. Ето и тенекия да изгребвате водата.
— Нека да ти дам още сега нещо за лодката.
— Не, ще рискувам. Ако успеете, ще ми платите колкото можете.
— Добре.
— Мисля, че няма да се удавите.
— Това е добре.
— Все по вятъра.
— Добре.
Качих се в лодката.
— Оставихте ли пари за сметката в хотела?
— Да, в един плик в стаята.
— Добре. Успех, господин лейтенант.
— И на теб. Още веднъж благодаря.
— Няма да има за какво, ако се удавите.
— Какво каза той? — запита Катрин.
— Пожелава ни успех.
— И на вас! Успех — каза Катрин. — Благодаря ви много.
— Готови ли сте?
— Да.
Той се наведе и ни отблъсна. Спуснах греблата на вода и му махнах с ръка. Той ни махна да изчезваме. Виждах светлините на хотела и гребах все направо, докато се скриха. Наоколо водата бушуваше като в море, но ние вървяхме по вятъра.