Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (13)

Глава тринадесета

Пристигнахме в Милано призори и ни свалиха на сточната гара. Една линейка ме откара в американската болница. Изтегнат върху носилката в колата, не можех да определя през коя част на града минаваме, но когато ме изнесоха, видях пазарче и едно момиче да мете пред вратата на отворена пивница. Миеха улицата и миришеше на ранно утро. Оставиха носилката ми пред вратата и влязоха вътре. Върнаха се заедно с вратаря. Той имаше сиви мустаци, носеше портиерска фуражка и беше по риза. Носилката не можа да влезе в асансьора и те започнаха да спорят дали да ме вдигнат от нея и да ме сложат в асансьора, или да ме качат с носилката по стълбите. Решиха да ме вкарат в асансьора и ме подхванаха от двете страни.

— Полека — казах аз. — Внимавайте.

В асансьора бяхме натясно и превитите ми крака ме боляха.

— Изпънете ми краката! — казах аз.

— Не можем, господин лейтенант. Няма място.

Човекът, който каза това, ме беше прихванал през кръста, а аз го държах за шията. Дъхът му — на чесън и червено вино — ме блъскаше в лицето.

— Внимавай — каза другият.

— Кой не внимава бе, животно?

— Внимавай, ти казвам — повтори човекът, който ми държеше краката.

Видях как пазачът затвори вратите на асансьора и решетката, после натисна копчето за четвъртия етаж. Имаше угрижен вид. Асансьорът се издигаше бавно.

— Тежи ли? — попитах тоя с чесъна.

— Никак — отвърна той.

Лицето му се обливаше в пот и той пъшкаше. Асансьорът се изкачи плавно и спря. Човекът, който ми държеше краката, отвори вратата и излезе. Намирахме се на една площадка. Имаше много врати с месингови дръжки. Човекът, който ми държеше краката, натисна копчето на един звънец. Чухме го как звънна вътре. Никой не отвори. Вратарят се зададе отдолу по стълбището.

— Къде са? — запитаха санитарите.

— Не знам — каза вратарят. — Сигурно спят долу.

— Доведи някого.

Вратарят позвъни, после почука на вратата, накрая я отвори и влезе. Върна се с една възрастна жена с очила. Косите й бяха разпилени, беше в сестринска униформа.

— Не разбирам — каза тя. — Не разбирам италиански.

— Аз говоря английски — обясних аз. — Искат да ме оставят някъде.

— Стаите не са готови. Не очаквахме пациенти. — Тя прибра косите си и ме заразглежда с късогледите си очи.

— Кажете им да ме занесат в някоя стая.

— Не знам — каза тя. — Не очаквахме болни. Не мога да ви сложа ей така, където и да е.

— Няма значение къде — казах аз. После се обърнах към вратаря на италиански: — Намерете ми една празна стая.

— Всичките са празни — отговори той. — Вие сте първият ранен.

Той държеше фуражката си в ръка и гледаше възрастната сестра.

— За бога, сложете ме в някоя стая.

— Болката в превитите ми крака се усилваше, пронизваше костта и лазеше по тялото. Вратарят влезе вътре, последван от жената с посивялата коса, после се върна бързо.

— След мен — каза той.

Пренесоха ме през дълъг коридор в стая със спуснати щори. Миришеше на нови мебели. Имаше легло и голям гардероб с огледало. Сложиха ме на леглото.

— Не мога да постеля чаршафи — каза жената. — Заключени са.

Не й отговорих.

— В джоба ми има пари — казах аз на вратаря, — в закопчания джоб.

Той извади парите. Двамата санитари стояха прави до леглото с шапки в ръце.

— Дай им по пет лири и пет за теб. Книжата ми са в другия джоб. Тях ги дай на сестрата.

Санитарите козируваха и благодариха.

— Довиждане — казах аз. — И благодаря. — Те пак козируваха и излязоха.

— Тези книжа — обясних аз на сестрата — съдържат описание на състоянието ми и лечението, проведено досега.

Жената ги взе и ги погледна през очилата си. Бяха три сгънати листа.

— Не зная какво да правя — каза тя. — Не мога да чета италиански. Не мога да направя нищо без лекарско разпореждане. — Жената се разплака и мушна книжата в джоба на престилката си. — Американец ли сте? — попита ме тя през сълзи.

— Да. Сложете книжата ми на нощната масичка, моля.

Стаята беше полутъмна и прохладна. От леглото виждах голямото огледало в другия край на стаята, но не можех да видя какво отразява. Вратарят стоеше прав до леглото. Той имаше приятно лице и беше много внимателен.

— Можеш да си вървиш — казах му аз. — И вие също — обърнах се към сестрата. — Как се казвате?

— Мисис Уокър.

— Можете да си вървите, мисис Уокър. Ще се опитам да поспя.

Останах сам в стаята. Тя беше хладна и не миришеше на болница. Пружината беше стегната и удобна и аз лежах, без да шавна, едва-едва дишайки, доволен, че болката стихва. После ми се допи вода, намерих шнура на звънеца близо до леглото, позвъних, но никой не дойде. Заспах.

Когато се събудих, огледах наоколо. Слънцето проникваше през щорите. Видях големия гардероб, голите стени и двата стола. Краката ми в замърсените превръзки стърчаха изпънати извън леглото. Внимавах да не ги помръдна. Бях жаден. Пресегнах се към звънеца и натиснах копчето. Чух как вратата се отваря, погледнах и видях една сестра. Изглеждаше млада и хубава.

— Добро утро — казах аз.

— Добро утро — отвърна тя и се приближи до леглото. — Не можахме да намерим доктора. Отишъл на езерото Комо. Никой не очакваше, че ще докарат болен. А какво ви е?

— Ранен съм. В краката и стъпалата. Главата ми също пострада.

— Как се казвате?

— Хенри. Фредерик Хенри.

— Ще ви измия. Но не можем да пипаме превръзките, докато не дойде докторът.

— Мис Баркли тук ли е?

— Не, нямаме сестра с такова име.

— Коя беше тази жена, дето се разплака, когато ме докараха?

Сестрата се засмя.

— Мисис Уокър. Беше дежурна снощи и заспала. Не очаквала никого.

Докато разговаряхме, сестрата ме събличаше, и когато свали всичко освен превръзките, тя ме изми много сръчно и внимателно. Измиването ми дойде много добре. Главата ми беше бинтована, но тя ме изми до самата превръзка.

— Къде ви раниха?

— При Изонцо, на север от Плава.

— Къде е това?

— Северно от Гориция.

Очевидно не беше чувала за нито едно от тия места.

— Много ли ви боли?

— Не, сега не толкова.

Тя ми постави термометър в устата.

— Италианците ги слагат под мишницата — казах аз.

— Не говорете.

След малко тя извади термометъра, погледна го и го тръсна.

— Колко ми е температурата?

— Не бива да знаете.

— Кажете ми.

— Почти нормална.

— Никога не ме тресе. Но краката ми са пълни с железария.

— Какво искате да кажете?

— Пълни са с парчета от мини, стари винтове, пружини за легла и старо желязо.

Тя поклати глава и се усмихна.

— Ако имаше чужди тела в краката ви, щяхте да имате възпаление и температура.

— Добре — казах аз, — ще видим после какво ще извадят.

Тя излезе и се върна със сестрата от нощната смяна. Двете заедно оправиха леглото ми, както си лежах в него. Възхитих се — това беше нещо ново за мен.

— Кой завежда болницата?

— Мис Ван Кампен.

— Колко са сестрите?

— Само ние двете.

— Няма ли да дойдат още?

— Ще дойдат.

— Кога?

— Не зная. Болните момчета не трябва много да питат.

— Не съм болен. Ранен съм.

Те бяха свършили с оправянето на леглото и сега лежах на гладък и чист чаршаф, а отгоре бях покрит с втори. Мис Уокър излезе и се върна с горнище на пижама. Сложиха ми я и аз се почувствувах много чист и спретнат.

— Вие сте ужасно добри с мен — казах аз.

Сестрата, която наричаха мис Гейдж, се засмя.

— Може ли вода? — помолих аз.

— Разбира се. А после ще закусите.

— Не искам да закусвам. Моля, вдигнете щорите, ако обичате.

Щом ги отвориха, в стаята, където допреди малко цареше полумрак, нахлу слънчева светлина. Зад прозореца се виждаше балкон, а по-далеч — комини и керемидени покриви. Над керемидите небето беше много синьо, с бели облаци.

— Не знаете ли кога ще пристигнат другите сестри?

— Защо? Не ви ли гледаме добре?

— Не, много сте добри.

— Искате ли да ви сложа подлогата?

— Да, бих могъл да опитам.

Те ми помогнаха да се надигна и ме прикрепяха, но напразно. После пак си легнах и започнах да разглеждам балкона през отворената врата.

— Кога идва докторът?

— Щом се върне. Търсихме го по телефона в Комо.

— Нямате ли други лекари?

— Той е лекарят на болницата.

Мис Гейдж донесе кана вода и чаша. Изпих три чаши, после сестрите излязоха, аз погледах малко през прозореца и пак заспах. По пладне хапнах, а следобед завеждащата болницата, мис Ван Кампен, дойде да ме види. Аз не й харесах и тя не ми хареса. Беше дребна, очебийно мнителна и убедена, че върши недостойна за нея работа. Зададе ми много въпроси с тон на човек, който смята, че е падение да служиш в италианската армия.

— Може ли да получавам вино с храната? — запитах аз.

— Само ако предпише лекарят.

— А докато не е пристигнал, не може ли?

— Изключено.

— Възнамерявате ли да го доведете в близко бъдеще?

— Телефонирахме му на езерото Комо.

Тя си отиде и мис Гейдж се върна.

— Защо сте били груб с мис Ван Кампен? — попита тя, след като сръчно ме пооправи.

— Не беше нарочно. Но тя е с навирен нос.

— Каза, че сте груб и искате да се налагате.

— Не искам. Но може ли в една болница да няма лекар?

— Ще дойде. Телефонирахме му на езерото Комо.

— Какво прави там? Къпе ли се?

— Не, има клиника.

— Защо не докарат друг лекар?

— Хайде, хайде, бъдете добро момче и той ще дойде.

Накарах да повикат вратаря и когато той дойде, заръчах му на италиански да отиде да ми купи бутилка „Чинцано“ от кръчмата, едно „Кианти“ и вечерните вестници. Той отиде и донесе бутилките, увити във вестник, разви ги и по моя молба отпуши вермута и виното и ги сложи под леглото. Оставиха ме сам и аз се зачетох във вестниците — новините от фронта и списъка на убитите офицери с техните отличия, — после се пресегнах под леглото за бутилката „Чинцано“ и я сложих изправена на корема си, като опрях хладното стъкло до кожата си, отпивах на малки глътки и слагах шишето отново на корема си, а кръглото му дъно се отпечатваше на кожата ми и гледах как нощта се спуска над покривите на града. Лястовици и козодои се виеха над покривите, гледах ги как кръжат и пиех „Чинцано“. Мис Гейдж ми донесе чаша разбити жълтъци със захар. Скрих бутилката от другата страна на леглото, когато тя влезе.

— Мис Ван Кампен сложи вътре и малко херес — каза тя. — Не бива да бъдете груб към нея. Тя не е вече млада и тази болница е тежка отговорност за нея. На мисис Уокър не може да разчита, защото е твърде стара.

— Тя е прекрасна жена — казах аз. — Предайте й моите благодарности.

— Сега ще ви донеса вечерята.

— Добре, но не съм гладен.

Тя донесе таблата и я сложи на нощното шкафче. Благодарих и хапнах малко. После навън се стъмни и аз виждах как лъчите на прожекторите шарят по небето. Погледах ги, после заспах. Спах дълбоко, само веднъж се събудих, изпотен и изплашен, после пак заспах, казвайки си, че не трябва да се връщам в лошия сън. Събудих се преди съмване, чух да пеят петли и останах буден до зазоряване. Бях уморен и когато се развидели, заспах отново.