Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (4)

Глава четвърта

На сутринта се пробудих от батареята в близката градина, видях, че слънцето е огряло, и станах. Отидох до прозореца и погледнах. Чакълестата алея беше влажна, тревата — росна. Батареята даде два залпа и всеки път прозорецът се разтърсваше от въздушната вълна, а полите на пижамата ми се полюшваха. Не виждах оръдията, но те очевидно стреляха над главите ни. Неприятно беше, че са тъй близо, но ако бяха по-големи, щеше да е още по-лошо. Както се взирах в градината, чух откъм пътя да припалват автомобилен двигател. Облякох се, слязох долу, пих кафе в кухнята и се запътих към гаража.

Десет коли бяха паркирани една до друга под дългия навес. Това бяха сиви, тъпоноси санитарни камионетки с висок покрив като на конски фургони. Насред двора имаше още една, която механиците поправяха. Три други бяха горе в планината при превързочните пунктове.

— Обстрелват ли тази батарея? — обърнах се към един от монтьорите.

— Не, signor tenente. Възвишението я прикрива.

— Как вървят нещата тук?

— Не много зле. Тази машина закъса, но другите вървят. — Той прекъсна работата си и се усмихна. — В отпуск ли бяхте?

— Да.

Монтьорът изтри ръце в гащеризона и се ухили.

— Добре ли прекарахте?

Другите също се засмяха.

— Много добре. Каква е повредата?

— Ту едно. Ту друго.

— Сега какво й има?

— Трябват нови сегменти.

Оставих ги да се занимават с машината — жалка и изтърбушена с разглобения си мотор и пръснати по работната маса части, — влязох под навеса и огледах останалите коли. Бяха сравнително чисти, някои току-що измити, други прашни. Прегледах внимателно гумите за срезове от камъните. Всичко изглеждаше в добро състояние. Явно не беше от голямо значение дали лично наглеждам работата, или ме няма. Бях си въобразил, че в значителна степен от мен зависи състоянието на колите, снабдяването с резервни части, гладкото извозване на болните и ранените от превързочните пунктове в планината до евакуационния център и оттам по болниците, посочени в техните документи. Моето присъствие очевидно нямаше значение.

— Имате ли трудности с набавянето на резервни части? — обърнах се към старшия монтьор.

— Не, signor tenente.

— Къде е сега бензохранилището?

— Все там.

— Добре.

Върнах се в къщата и изпих още една чаша кафе в офицерския стол. Кафето сивееше и сладнеше от кондензираното мляко. Навън беше прелестна пролетна утрин. Усещаше се началото на онази сухота в ноздрите, която предвещава, че денят ще бъде горещ. През този ден обиколих постовете в планината и се върнах в града късно следобед. Изглежда, че докато ме е нямало, нещата бяха тръгнали по-добре. Дочух, че офанзивата ще бъде подновена. Частта, към която бяхме придадени, трябваше да се изнесе за действие нагоре по реката и майорът ми нареди да подготвя санитарните пунктове. Атакуващите части трябваше да прегазят реката над ждрелото и да се разгърнат по склона. Линейките трябваше да чакат в прикритие колкото може по близо до реката. Точните им места щяха да определят пехотинците, естествено, но се предполагаше, че планът е наш. Това беше една от условностите, която ти създава илюзията, че и ти воюваш.

Бях много прашен и мръсен и се качих в стаята да се измия. Риналди седеше на леглото С английската граматика на Хюго. Беше облечен, носеше черните си ботуши и косата му лъщеше.

— Чудесно — каза той, щом ме видя. — Ще дойдеш с мен да те запозная с мис Баркли!

— Няма да стане.

— Ще дойдеш. Моля те да дойдеш и да й направиш добро впечатление.

— Добре. Почакай да се преоблека.

— Измий се и ела както си.

— Измих се, сресах се и тръгнахме.

— Почакай — каза Риналди. — Дали да не пийнем по глътка?

Той отвори сандъчето си и извади една бутилка.

— Само да не е „Стрега“ — казах аз.

— Не, това е grappa.

— Тогава може.

Той напълни две чаши и ние се чукнахме изпънали кутрета. Ракията беше много силна.

— Още по една?

— Може — съгласих се аз.

Пихме още по чашка. Риналди прибра бутилката и слязохме по стълбата. В града беше горещо, но слънцето вече залязваше и вечерта изглеждаше много приятна. Английската болница се намираше в една голяма вила, построена от някакви германци преди войната. Мис Баркли седеше в градината. С нея беше още една сестра. Зърнахме през дърветата белите им униформи и се запътихме към тях. Риналди отдаде чест. Аз също, но по-сдържано.

— Здравейте — каза мис Баркли. — Не сте италианец, нали?

— О, не.

Риналди разговаряше с другата сестра. Двамата се смееха.

— Странно, че сте в италианската армия.

— Не точно в армията. Това е най-обикновен санитарен отряд.

— Все пак е странно. Защо го направихте?

— Не зная — отвърнах аз. — Човек невинаги намира обяснение за всичко.

— О, наистина ли? А мен са ме учили обратното.

— И добре са сторили.

— Нужно ли е непременно да разговаряме толкова извисено?

— Не — казах аз.

— Слава богу!

— Каква е тази нагайка? — поинтересувах се аз.

Мие Баркли беше доста висока. Носеше, както ми се стори, униформа на милосърдна сестра, беше руса, имаше златиста кожа и сиви очи. Намерих я за много красива. Държеше в ръка ратанова пръчка, облечена в кожа — нещо като миниатюрна жокейска нагайка.

— Беше на едно момче, убиха го миналата година.

— Простете…

— Беше много мило момче. Щеше да се ожени за мене, но го убиха при река Сом.

— Да, знам, ужасна касапница!

— Бяхте ли там?

— Не.

— Разказвали са ми какво е било. Тук войната не е такава. Изпратиха ми тази нагайчица. Майка му ми я изпрати. Получила я с останалите му вещи.

— Отдавна ли бяхте сгодени?

— Осем години. Заедно израснахме.

— И защо не се оженихте?

— Не знам — каза тя. — Сглупих. Поне това можех да му дам. Но мислех, че няма да е добре за него.

— Разбирам.

— Обичали ли сте някога?

— Не.

Седнахме на една пейка и аз я погледнах.

— Имате хубава коса.

— Харесва ли ви?

— Много.

— Щях да я отрежа, когато той загина.

— Наистина ли?

— Исках да направя нещо за него. На другото не отдавах значение и той би могъл да получи всичко от мене. Бих му дала всичко, ако знаех. Щях да се омъжа за него, щях да направя какво ли не. Сега вече разбирам тези неща. Но тогава той поиска да отиде на война, а аз не го разбирах.

Не казах нищо.

— Тогава още нищо не разбирах. Мислех, че за него така ще е по-лошо. Мислех, че той може би няма да има сили да го понесе. А после го убиха и всичко свърши.

— Знае ли човек.

— О, да — каза тя, — наистина свърши.

Погледнахме Риналди, който разговаряше с другата сестра.

— Как се казва тя?

— Фъргюсън. Хелън Фъргюсън. Вашият приятел е лекар, нали?

— Да. И то много добър.

— Чудесно. Рядко се намират добри лекари тъй близо до фронта. Ние сме съвсем близо до фронта, нали?

— Да, съвсем.

— Глупав фронт — каза тя. — Но е красиво. Ще има ли скоро настъпление?

— Да.

— Значи ще имаме работа. Сега нямаме.

— Отдавна ли сте тук?

— От края на петнадесета. Когато той замина. Спомням си, хрумнала ми беше глупавата мисъл как той попада в болницата, където съм аз. Посечен от сабя и с превързана глава. Или с простреляно рамо. Нещо романтично.

— Тук е романтичният фронт — казах аз.

— Да — потвърди тя. — Хората не могат да си представят какво е във Франция. Ако можеха, то нямаше да продължава. Не го порязаха със сабя, на парчета го направиха.

Замълчах.

— Мислите ли, че ще продължава все така?

— Не.

— Какво ще стане?

— Някъде линията ще рухне.

— Нашата. Във Франция. След като стават такива работи като при Сом, няма как да се удържи.

— Тук ще издържим — казах аз.

— Мислите ли?

— Да. Миналата година бяхме много добре.

— Все пак може да не издържим — каза тя. — Никой не може да издържа безкрайно.

— Може пък немците да не удържат.

— Не — каза тя, — не ми се вярва.

Отидохме при Риналди и мис Фъргюсън.

— Харесвате ли Италия? — питаше Риналди на английски мис Фъргюсън.

— Да, доста.

— Не разбирам — клатеше глава Риналди.

— Abbastanza bene — преведох аз. Той пак поклати глава.

— Не е достатъчно. А Англия обичате ли?

— Не особено. Аз съм шотландка.

Риналди ме погледна неразбиращо.

— Тя е шотландка, затова обича Шотландия повече от Англия — обясних му на италиански.

— Но нали Шотландия е Англия?

Преведох това на мис Фъргюсън.

— Pas encore^[1] — отвърна тя.

— Така ли?

— И никога няма да бъде. Не се обичаме с англичаните.

— Не обичате англичаните? Не обичате мис Баркли?

— О, това е друго. Не бива да го приемате толкова буквално.

Скоро след това им пожелахме лека нощ и си тръгнахме. По пътя Риналди ми каза:

— Мис Баркли предпочита теб пред мен. Това е съвсем ясно. Но и малката шотландка е много мила.

— Много — отвърнах аз. Не й бях обърнал внимание. — Харесва ли ти?

— Не — каза Риналди.