Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (22)

Глава двадесет и втора

През нощта захладня и на другия ден заваля. Като се връщах от „Оспедале Маджоре“, валеше силно и се прибрах мокър. Горе в стаята ми дъждът плющеше по балкона и шибан от вятъра, се стичаше по стъклената врата. Преоблякох се, пих коняк, но не ми беше вкусен. През нощта се чувствувах зле и на сутринта след закуска ми се повдигаше.

— Няма съмнение — каза главният лекар. — Погледнете бялото на очите му, госпожице.

Мис Гейдж погледна. Дадоха ми огледало и аз да се видя. Бялото на очите ми беше пожълтяло, имах жълтеница. Боледувах две седмици. Така и не можахме да прекараме заедно моя отпуск. Бяхме намислили да отидем в Паланца на Лаго Маджоре. Там есента е много хубава, когато листата на дърветата започнат да жълтеят. Можеш да правиш преходи и да ловиш пъстърва в езерото. За предпочитане е пред Стреза, защото няма толкова хора. Стреза ти е така на път от Милано, че там винаги срещаш познати. До Паланца има едно хубаво селце, оттам с лодка можеш да стигнеш до рибарските острови, а на големия остров има ресторант. Но не отидохме.

Един ден, както си лежах с жълтеница, мис Ван Кампен влезе в стаята ми, отвори гардероба и видя празните бутилки. Бях накарал вратаря да ги изнесе, той беше взел колкото може на едно носене, тя, изглежда, го беше видяла и идваше да провери има ли още. Повечето бяха бутилки от вермут, от „Марсала“, от „Капри“, плетени бутилки от „Кианти“ и няколко шишета от коняк. Вратарят бе изнесъл големите бутилки от вермут и плетените шишета от „Кианти“ и беше оставил за най-накрая бутилките от коняк. Тъкмо тях и една бутилка от „Кюмел“ с форма на мечка откри мис Ван Кампен. Особено я ядоса бутилката като мечка. Тя я взе в ръце. Мечката клечеше с вдигнати лапи, а с предните служеше, стъклената й глава затъкната с тапа и няколко кристалчета полепнали по дъното.

— Това е „Кюмел“ — засмях се аз. — Най-хубавият „Кюмел“ е в такива бутилки. Правят го в Русия.

— А това са все шишета от коняк, нали? — попита мис Ван Кампен.

— Не мога да ги видя всичките. Сигурно.

— И откога продължава това?

— Сам си ги купувах и ги донасях — отвърнах аз. — Често ме навестяват италиански офицери и гледам да има какво да им предложа.

— А вие не пиехте, така ли?

— И аз пиех.

— Коняк! — каза тя. — Единадесет празни бутилки от коняк и това мечешко питие!

— „Кюмел“.

— Ще пратя някого да ги изнесе. Това ли са ви всичките празни бутилки?

— Засега да.

— А аз ви жалех, че имате хепатит. Не сте човек за жалене.

— Благодаря!

— Разбира се, не ви осъждам, че не ви се връща на фронта. Но допусках, че ще измислите нещо по-умно, а не да си докарвате хепатит, като се наливате с алкохол.

— Като какво?

— Като се наливате с алкохол! Много добре ме чухте какво казах.

Не отговорих.

— Ако не измислите нещо друго, боя се, ще трябва да се върнете на фронта веднага щом оздравеете. Не смятам, че след умишлено предизвикан хепатит ви се полага отпуск за възстановяване.

— Не смятате ли?

— Не.

— Боледували ли сте някога от жълтеница, мис Ван Кампен?

— Не, но съм виждала много случаи.

— Забелязали ли сте какво удоволствие е тя за болните?

— Сигурно е за предпочитане пред фронта?

— Мис Ван Кампен — казах аз, — чували ли сте някой да се е ритнал в тестикулите, за да го освободят от военна служба?

Мис Ван Кампен се престори, че не е чула въпроса. Трябваше или да го подмине, или да напусне стаята. Но тя не искаше да си отиде, понеже отдавна искаше да ме хване натясно и сега й бях дошъл на сгода.

— Виждала съм не един войник, самонаранил се, за да се отърве от фронта.

— Не ви питах за това. И аз съм виждал умишлени осакатявания. Питах ви дали сте виждали някога човек, който, за да го освободят от служба, се е ритнал в тестикулите, защото това е най-близкото усещане до жълтеницата, и съм уверен, че малко жени са го изпитали. Затова ви попитах дали някога сте боледували от жълтеница, мис Ван Кампен, защото…

Мис Ван Кампен излезе от стаята. След малко влезе мис Гейдж.

— Какво сте казали на Ван Кампен? Беше готова да ви скалпира.

— Сравнявахме различните усещания. Тъкмо щях да изкажа предположение, че тя никога не е изпитвала родилни болки…

— Вие сте глупак — каза Гейдж. — Готова е да ви скалпира.

— Вече го стори — отвърнах аз. — Изяде ми отпуска и може да ме даде на военен съд. И на това е способна.

— Поначало не ви обича — каза Гейдж. — За какво се разправяхте?

— Бил съм пиянствувал, за да ме хване жълтеницата и да не се връщам на фронта.

— Пфу! — каза мис Гейдж. — Ще се закълна, че капка не сте слагали в уста. Всички ще се закълнат.

— Тя намери бутилките.

— Сто пъти ви казах да ги махнете. Къде са?

— В гардероба.

— Имате ли куфар?

— Не. Сложете ги в раницата.

Мис Гейдж пъхна бутилките в раницата.

— Ще ги дам на вратаря — каза тя и тръгна към вратата.

— Чакайте — каза мис Ван Кампен. — Тези бутилки ще взема аз.

Тя водеше вратаря.

— Отнесете всичко това, моля — каза тя. — Искам да ги покажа на доктора, когато му докладвам.

Тя се отдалечи по коридора. Вратарят взе раницата. Той знаеше какво има вътре.

Не се случи нищо, освен че загубих отпуска си.