Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (37)

Глава тридесет и седма

Гребях в тъмнината с лице към вятъра. Дъждът беше спрял, само от време на време преръсваше. Беше много тъмно и вятърът беше студен. Виждах Катрин на кърмата, но не и водата там, където потапях веслата. Те бяха дълги, необковани с кожа, и се изхлузваха от гривните. Изтеглях, вадех ги, полягах напред, усещах водата, потапях и пак изтеглях, стараейки се да греба колкото може по-леко. След загребване не превъртах перата, понеже вятърът беше попътен. Знаех, че ще ми станат мехури по ръцете, и гледах да позабавя това. Лодката беше лека и не се караше трудно. Цепех напред през тъмните води. Не виждах, но се надявах скоро да излезем срещу Паланца.

Така и не видяхме Паланца. Вятърът духаше от юг, в тъмнината подминахме носа, който скрива Паланца, и не видяхме светлините й. Когато накрая забелязахме светлини много по-нататък, досами брега, това беше Интра. Но дотогава дълго време не виждахме нито светлини, нито бряг, гребяхме неотклонно по вълните в мрака. Случваше се някоя вълна да повдигне лодката, тогава загребвах въздуха. Езерото беше доста развълнувано, но аз продължих да греба, докато изведнъж се намерихме край брега — до нас се издигаше скален нос, вълните се удряха о̀ него, политаха нагоре и се сриваха обратно. Натиснах дясното весло, загребвайки обратно с лявото, отдалечихме се от брега, скалата се скри и отново поехме на север.

— Вече сме на другата страна — казах на Катрин.

— Нали трябваше да видим Паланца?

— Пропуснахме я.

— Как си, мили?

— Добре.

— Да се сменим ли малко?

— Не, нищо ми няма.

— Бедната Фъргюсън! — каза Катрин. — Сутринта ще отиде в хотела, а нас ни няма.

— Не това ми е грижата, ами да стигнем Швейцарския бряг преди изгрев, че да не ни види митническата охрана.

— Далеч ли е?

— Тридесетина километра оттук.

 

 

Гребах цяла нощ. Накрая дланите ми така се протриха, че с мъка държах греблата. Няколко пъти едва не се разбихме в брега. Държах се близо до него, понеже се боях да не се заблудя навътре и да изгубя време. Понякога бяхме тъй близо, че се виждаха редицата дървета по крайбрежния път и възвишенията зад тях. Дъждът спря, вятърът разгони облаците и луната се показа. Озърнах се през рамо и видях дългия тъмен нос Кастаниола, езерото с белите зайчета и луната над високите заснежени върхове. После облаците пак забулиха луната, планините и езерото изчезнаха, но беше по-светло отпреди и брегът се виждаше. Виждаше се толкова ясно, че загребах по-навътре, да не би митническата охрана по пътя за Паланца да забележи лодката ни. Когато луната отново се показа, видяхме белите вили по крайбрежния склон и пътя, който се белееше между дърветата. Гребях, без да спирам.

Езерото се разширяваше и на другия бряг, в подножието на планините, забелязахме светлини — навярно Луино. Различих просвет на клиновиден разлом в планините по отвъдния бряг и си казах, че наистина ще да е Луино. Ако е така, добър път бяхме минали. Положих греблата вътре в лодката и се изтегнах по гръб. Бях много, много уморен от гребането. Ръцете, раменете и гърбът ме боляха, а дланите ми бяха в рани.

— Дали да не отворя чадъра? — предложи Катрин. — Вятърът ще ни тегли.

— Можеш ли да управляваш?

— Мисля, че да.

— Вземи това гребло, дръж го под мишница до борда и направлявай, а аз ще държа чадъра.

Отидох при кърмата да й покажа как да държи греблото. Взех големия чадър, който ни беше дал портиерът, седнах с лице към носа и го отворих. Прихванах го от две страни, а дръжката закачих като кука за седалката между краката си. Вятърът изду чадъра и усетих, че лодката се устремява напред. Вкопчих се за двете му страни. Влечеше ни силно. Лодката набра ход.

— Как се носим! — каза Катрин.

Виждах само спиците на чадъра. Той се издуваше, теглеше, чувствувах как ни влече. Запънах крака, за да го удържа, но той изведнъж се прегъна. Усетих как една спица ме перна по челото, опитах се да хвана горния му край, който се беше превил от вятъра, но той целият подаде и аз се намерих яхнал дръжката на един обърнат наопаки отпорен чадър вместо издутото от попътен вятър платно. Откачих дръжката от пейката, оставих чадъра на носа и отидох при Катрин за греблото. Тя се смееше. Хвана ме за ръката и продължи да се смее.

— Какво има? — казах аз и взех греблата.

— Толкова беше смешен с това нещо в ръцете.

— Сигурно.

— Не се сърди, мили. Беше толкова смешно! Ти изглеждаше по-широк, отколкото висок, и така влюбено прегръщаше чадъра… — задави се тя от смях.

— Ще греба.

— Почини си и пийни. Такава хубава нощ, толкова път изминахме.

— Не мога да оставя лодката, ще се извърти на борд към вълните.

— Аз ще ти дам да пиеш. После почини малко, мили.

Вдигнах греблата и тръгнахме по вятъра. Катрин отваряше чантата. Подаде ми бутилката с коняка. Извадих тапата с джобното си ножче и отпих дълга глътка. Конякът беше отлежал, силен и по цялото ми тяло се разля топлина, почувствувах се сгрян и ободрен.

— Чудесен коняк — казах аз.

Луната пак се бе скрила, но брегът се виждаше. В далечината като че ли имаше друг нос, вдаващ се дълбоко навътре в езерото.

— Не ти ли е студено, Кет?

— Много ми е добре. Само съм схваната малко.

— Изчерпи тази вода и ще можеш да си изпънеш краката.

Гребях, вслушвах се как скриптят веслата в гривните и как тенекията за изтребване стърже под задната седалка.

— Ще ми дадеш ли канчето? — казах аз. — Искам да пия.

— Много е мръсно.

— Няма значение, ще го изплакна.

Чух как Катрин го плакне зад борда. После гребна с него вода и ми го подаде. Бях ожаднял от коняка, а водата беше тъй ледена, че ме заболяха зъбите. Погледнах към брега. Бяхме се приближили към дългия нос. В залива пред нас блещукаха светлинни.

— Благодаря — казах аз, като й подадох обратно тенекията.

— Не се стеснявай, ако искаш още — каза Катрин. — Има достатъчно.

— Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Не, скоро ще огладнея. Да го оставим за тогава.

— Добре.

Това, което бях взел за нос, се оказа дълъг, висок провлак. За да го заобиколя, влязох навътре в езерото. Тук то доста се стесняваше. Луната отново се бе показала и ако la guardia di finanza наблюдаваше от брега, щеше да забележи лодката ни да се чернее във водата.

— Как си, Кет? — попитах аз.

— Добре. Къде сме?

— Едва ли ни остават повече от десетина километра.

— Колко много имаш да гребеш, бедничкият ми. Жив ли си още?

— Напълно. Само дето ми се ожулиха дланите.

Продължавахме все на север. На едно място планините се снишаваха и десният бряг ставаше равнинен. Това навярно беше Канобио. Гледах да се придържам по-навътре, защото оттук нататък беше най-голямата опасност да се натъкнем на митническата guardia. По-нагоре на отсрещния бряг се издигаше един връх като купол. Бях уморен. Разстоянието не беше голямо, но на нетрениран човек му се струва много. Знаех, че трябва да подмина върха, да продължа поне още седем-осем километра нагоре по езерото и едва тогава ще бъдем в швейцарски води. Луната вече залязваше, но преди да залезе, небето пак се забули и притъмня. Държах се по-далеч от брега, гребях, после почивах с вдигнати гребла, перата им извъртах така, че да улавят вятъра.

— Дай аз да погреба — каза Катрин.

— Мисля, че не бива.

— Глупости, дори ще ми е от полза. Ще се пораздвижа.

— По-добре недей, Кет.

— Глупости. Умерените занимания с гребане са препоръчителни за бременни дами.

— Добре, тогава погреби умерено. Първо аз идвам на твоето място, после ти се преместваш отпред. Дръж се за двата борда, като тръгнеш.

Настаних се на кърмата, вдигнах яката на дрехата си и загледах Катрин как гребе. Гребеше много добре, но веслата бяха твърде дълги за нея. Отворих чантата, изядох два сандвича и отпих от коняка. Стана ми по-добре и отпих още.

— Кажи ми, когато се измориш — казах аз. — И внимавай да не се удариш с греблата в корема — добавих след малко.

— Ако това се случи — каза Катрин между две загребвания, — животът ще стане по-прост.

Отпих още от коняка.

— Как върви?

— Добре.

— Кажи, като се умориш.

— Добре.

Отпих от коняка, после, опирайки се на двата борда, тръгнах към носа.

— Недей, добре съм.

— Иди отзад. Починах си достатъчно.

Известно време, благодарение на коняка, гребях леко, ритмично. После започнах да забивам веслата, преминах на къси загребвания, в устата ми загорча, понеже се бях напъвал на греблата след коняка.

— Дай ми глътка вода — казах аз.

— Вода да искаш… — каза Катрин.

Призори заръмя. Вятърът беше утихнал или може би планините по извивката на езерото пазеха завет. Щом разбрах, че наближава да съмне, настаних се по-удобно и налегнах здраво греблата. Не знаех къде сме и исках по-скоро да стигнем в швейцарски води. Когато почна да се развиделява, бяхме близо до брега. Виждаха се скали и дървета.

— Какво е това? — попита Катрин.

Облегнах се на греблата и се ослушах. Чуваше се моторна лодка. Прислонихме се съвсем до брега и спряхме. Шумът се приближи, забелязахме лодката в дъжда зад нас. На кърмата седяха четирима от guardia di finanza с ниско нахлупени шапки на алпийски стрелци, вдигнати яки и пушки през рамо. И четиримата имаха сънлив вид в ранното утро. Виждах да се жълтеят лентите на шапките им и обшивките по яките на шинелите. Моторницата изпърпори край нас и изчезна в дъжда.

Пак навлязох в езерото. Щом бяхме тъй близо до границата, можеше да ни привика някой патрул от шосето. Държах се на такова разстояние, че да не губя от поглед брега, и гребах още три четвърти час под дъжда. Още веднъж чухме моторница, но и този път се спотаих, докато боботенето заглъхна към насрещния бряг.

— Мисля, че сме в Швейцария, Кет — казах аз.

— Наистина ли?

— Няма как да разберем, докато не сме видели швейцарски войници.

— Или швейцарски моряци.

— Не се шегувай. Тази последната моторница, която чухме, сигурно беше тяхна.

— Ако сме в Швейцария, ще закусим както трябва. В Швейцария имат чудесни кифли, масло и конфитюр.

 

 

Беше вече съвсем светло, ръмеше ситен дъжд. Вятърът все още духаше от юг, бели зайчета се пенеха покрай нас и ни отминаваха. Бях сигурен, че сме в Швейцария. На брега зад дърветата се виждаха къщи, а малко по-нагоре — селце от каменни къщи, няколко вили по склона и черква. Огледах крайбрежния път и не забелязах охрана. После пътят се спусна съвсем близо до езерото и аз видях един войник да излиза от някакво кафене. Беше в сивозелена униформа и каска като немците. Имаше здрав цвят на лицето и мустачки като четка за зъби. Той ни погледна.

— Махни му с ръка — казах на Катрин.

Тя му махна, войникът се усмихна смутено и в отговор също махна. Загребах по-бавно. Движехме се покрай селцето.

— Сигурно отдавна сме пресекли границата — казах аз.

— Нека да не рискуваме, мили. Да не вземат да ни върнат в Италия.

— Границата е далеч зад нас. Това навярно са митническите сгради. Почти съм сигурен, че сме в Брисаго.

— Може да има и италианци. В митниците винаги има хора и от двете страни.

— Не и във военно време. Сега едва ли пускат италианците да минават границата.

Беше хубавичко градче. Покрай кея имаше много рибарски лодки, на рогатките бяха проснати мрежи. Валеше ситен ноемврийски дъжд, но въпреки дъжда всичко наоколо изглеждаше приветливо и чисто.

— Да слезем ли да закусим?

— Добре.

Налегнах лявото гребло да излезем към брега, стигнахме кея и извъртях лодката на борд към него. Прибрах греблата, хванах се за една желязна халка, прекрачих към мокрия камък и стъпих в Швейцария. Привързах лодката и подадох ръка на Катрин.

— Ела, Кет. Чудесно усещане!

— Ами чантите?

— Оставяме ги в лодката.

Катрин стъпи на кея и ние бяхме в Швейцария. Заедно.

— Каква хубава страна! — каза тя.

— Прекрасна е, нали!

— Да отидем да закусим.

— Нали е чудесна тази страна? Как приятно я усещаш под обувките си.

— Така съм вдървена, че още не мога да я усетя толкова добре. Но пак я усещам, че е прекрасна. Мили, разбираш ли, че сме тук, далеч от онова отвратително място?

— Да, наистина. Никога нищо не съм разбирал така добре.

— Погледни къщите. Не е ли прекрасен този площад? Ето къде можем да закусим.

— И какъв чудесен дъжд. Нямат такъв дъжд в Италия. Този е весел дъжд.

— И ние с теб тук, скъпи! Разбираш ли, че сме тук?

Влязохме в сладкарницата и седнахме на една чиста дървена маса. Бяхме се ококорили от възбуда. Една възхитителна чистичка женица с престилка дойде да ни попита какво желаем.

— Кифли, конфитюр и кафе — каза Катрин.

— Съжалявам, но нямаме кифли, нали е война.

— Тогава хляб.

— Мога да ви го препека.

— Добре.

— Аз искам и пържени яйца.

— Колко яйца за господина?

— Три.

— Кажи четири, мили.

— Четири яйца.

Жената се отдалечи. Целунах Катрин и я хванах здраво за ръката. Ту се гледахме един друг, ту се оглеждахме наоколо.

— Мили, кажи, не е ли прекрасно?

— Чудесно е — съгласих се аз.

— Нищо, че няма кифли — каза Катрин. — Цяла нощ си мислих за кифлите. Но нищо. Няма значение.

— Вероятно скоро ще ни арестуват.

— Не мисли за това, мили. Нека първо закусим. Друго е да те арестуват, след като си закусил. Освен това нищо не могат да ни направят. На английските и американските паспорти гледат с уважение.

— Носиш си паспорта, нали?

— Разбира се. О, хайде да не говорим за това. Да се радваме.

— Толкова се радвам, че не може повече — казах аз.

Една дебела сива котка с навирена пухкава опашка се приближи до масата ни и се притисна като дъга около крака ми, мъркайки при всяко потриване. Наведох се да я погаля. Катрин ми се усмихна щастливо.

— Ето го и кафето — каза тя.

 

 

Арестуваха ни след закуската. Поразходихме се из градчето, после слязохме на кея да си приберем багажа от лодката. Един войник я пазеше.

— Ваша ли е тази лодка?

— Да.

— Откъде идвате?

— От долния край на езерото.

— Тогава ще ви помоля да ме последвате.

— Ами чантите?

— Можете да си ги вземете.

Взех чантите и тръгнахме. Катрин вървеше до мен, а войникът зад нас. Поведе ни към митницата. Там един много тънък войнствен лейтенант ни разпита.

— От каква народност сте?

— Американец и англичанка.

— Покажете си паспортите.

Подадох му моя, а Катрин извади своя от ръчната си чанта.

Той дълго ги разглежда.

— Защо влизате в Швейцария по този начин, с лодка?

— Аз съм спортист — казах аз. — Гребането ми е любим спорт. Винаги греба, когато ми се удаде случай.

— Защо идвате тук?

— За зимен спорт. Ние сме туристи и идваме за зимен спорт.

— Тук не е място за зимен спорт.

— Знаем. Искаме да отидем там, където има зимен спорт.

— Какво правехте в Италия?

— Аз следвах архитектура. Братовчедка ми — живопис.

— Защо напуснахте Италия?

— Искаме да се занимаваме със зимен спорт. Във военно време не може да се учи архитектура.

— Моля, почакайте тук — каза лейтенантът, взе паспортите ни и влезе във вътрешната стая.

— Ти си изключителен, мили — възхити се Катрин. — Продължавай в същия дух. Искаш да се занимаваш със зимен спорт!

— Имаш ли някакво понятие от живопис?

— Рубенс — каза Катрин.

— С много месо — допълних аз.

— Тициан — продължи Катрин.

— Тицианови коси — додадох аз. — А Мантеня?

— Няма да питаш за трудните. Но и него го знам: много изтерзан.

— Много изтерзан — повторих аз. — С много дупки от пирони.

— Виждаш ли каква чудесна съпруга ще имаш? — каза Катрин. — Ще мога да говоря за изкуство с клиентите ти.

— Ето го, идва — казах аз.

Тънкият лейтенант се зададе от вътрешността на митницата с паспортите ни в ръка.

— Ще трябва да ви изпратя в Локарно — каза той. — Можете да вземете файтон. Един войник ще ви придружи.

— Добре — казах аз. — А лодката?

— Лодката се конфискува. Какво имате в този багаж?

Той прерови двете чанти и извади бутилката коняк.

— Ще пиете ли една чаша с мен? — предложих аз.

— Не, благодаря. — Той се изправи. — Колко пари имате?

— Две хиляди и петстотин лири.

Това му направи добро впечатление.

— Колко има братовчедка ви?

Катрин имаше над хиляда и двеста лири. Лейтенантът остана доволен и вече не се държеше толкова високомерно.

— Ако търсите място за зимен спорт — каза той, — най-доброто е Венген. Баща ми държи много хубав хотел във Венген. Отворен е през цялата година.

— Чудесно — казах аз. — Ще ми дадете ли името?

— Ще ви го запиша на една картичка.

Той ми подаде картичката много учтиво.

— Войникът ще ви заведе в Локарно. Паспортите ви ще вземе той. Съжалявам, но няма как. Смятам, че в Локарно ще ви дадат виза или разрешение за престой.

Той подаде двата паспорта на войника и с чантите в ръка излязохме от сградата да търсим файтон.

— Хей! — извика на войника лейтенантът и му каза нещо на немски диалект. Войникът метна пушката през рамо и взе чантите.

— Каква чудесна страна — казах аз на Катрин.

— И тъй практична.

— Благодаря много — казах аз на лейтенанта.

— На вашите услуги — махна той с ръка.

Ние последвахме нашия пазач към селото.

Отидохме в Локарно с файтон, войникът се качи на седалката до файтонджията. В Локарно мина добре. Разпитаха ни, но много учтиво, защото имахме паспорти и пари. Едва ли ми повярваха и една дума. И на мен самия тази история ми се струваше глупава, но беше като в съд — не ти трябват разумни доводи, само формална мотивировка, да се закачиш за нея и повече не обясняваш. Имахме паспорти и щяхме да харчим пари. Ето защо ни дадоха временни визи. Винаги можеха да ни ги отнемат. Където и да отидем, трябваше да се обаждаме в полицията.

Можем ли да отидем където поискаме? Да. А къде искаме да отидем?

— Къде искаш да отидеш, Кет?

— В Монтрьо.

— Много приятно място — каза чиновникът. — Сигурен съм, че ще ви хареса.

— Тук в Локарно също е много приятно — каза друг чиновник. — Сигурен съм, че много ще ви хареса в Локарно. Локарно е много хубав град.

— Търсим място за зимен спорт.

— В Монтрьо няма зимен спорт.

— Моля, моля! — намеси се другият чиновник. — Аз съм от Монтрьо. Разбира се, че има условия за зимен спорт по линията Монтрьо — Оберланд — Берн. Нечестно би било да се отрича.

— Не го отричам. Само казвам, че в Монтрьо няма зимен спорт.

— Оспорвам — възрази първият чиновник. — Оспорвам това твърдение.

— А аз го поддържам.

— Оспорвам твърдението ви. Аз съм се спускал с luge по улиците на Монтрьо, и то неведнъж. А luge е безусловно зимен спорт.

Вторият чиновник се обърна към мене:

— Спускане с luge ли имахте предвид, като споменахте зимен спорт, господине? Уверявам ви, че ще се чувствувате много добре тук, в Локарно. Ще видите, че климатът е мек, околностите са красиви. Ще ви хареса много.

— Господинът изказа желание да отиде в Монтрьо.

— А какво е това luge? — запитах аз.

— Виждате ли, господинът дори не е чувал за luge!

Това много зарадва втория чиновник. Той тържествуваше.

— Luge — каза първият — е нещо като тобоган.

— Позволявам си да ви възразя — поклати глава другият. — Тобоганът е нещо съвсем различно от luge. Тобоганите се правят в Канада и са с плоски шини, а luge е обикновена шейна с плъзгачи. Да бъдем точни.

— Не можем ли да се спускаме с тобоган? — попитах аз.

— Разбира се, че ще можете — увери ни първият чиновник. — В Монтрьо се продават чудесни канадски тобогани. Братя Окс предлагат тобогани. Те сами си ги внасят.

Вторият чиновник се извърна.

— За тобоган трябва специална писта — каза той. — Не можеш да се спускаш с тобоган по улиците на Монтрьо. Къде ще отседнете?

— Още не знаем — обясних аз. — Току-що пристигнахме от Брисаго. Файтонът ни чака отвън.

— Няма да сбъркате, ако отидете в Монтрьо — каза първият чиновник. — Там има прекрасен мек климат. И не е необходимо да отивате далеч за зимен спорт.

— Ако искате истински зимен спорт — намеси се вторият, — отивате в Енгадин или Мюрен. Принуден съм да възразя срещу съвета, които ви се дава, да отидете в Монтрьо за зимен спорт.

— В Лез Аван, над Монтрьо, има прекрасни условия за всички видове зимен спорт. — Патриотът от Монтрьо ядосано изгледа колегата си.

— Господа — казах аз, — за съжаление трябва да вървим. Братовчедка ми е много уморена. На първо време отиваме в Монтрьо.

— Поздравявам ви — стисна ми ръката първият чиновник.

— Струва ми се, ще съжалявате, че напускате Локарно — каза вторият. — Във всеки случай в Монтрьо трябва да се обадите в полицията.

— Няма да имате неприятности с полицията — увери ме първият. — Ще видите, че жителите са много любезни и дружелюбни.

— Благодаря много и на двама ви — казах аз. — Вашите съвети ще ни бъдат много полезни.

— Довиждане — каза Катрин. — Благодаря много.

Двамата ни придружиха до вратата и се поклониха, патриотът от Локарно малко по-хладно. Слязохме по стъпалата и се качихме във файтона.

— Боже мили! — възкликна Катрин. — Не можехме ли да се измъкнем по-бързо?

Казах на файтонджията адреса на хотела, който ми бе препоръчал единият от чиновниците. Той хвана юздите.

— Ти забрави армията — подсети ме Катрин.

Войникът стоеше до файтона. Дадох му една банкнота от десет лири.

— Нямам още швейцарски пари — обясних му аз.

Той благодари, козирува и си тръгна. Файтонът потегли към хотела.

— Какво те накара да избереш Монтрьо? — попитах аз Катрин. — Наистина ли искаш да отидеш там?

— Беше първото, което ми хрумна — каза тя. — Там не е лошо. Може да се настаним някъде горе в планината.

— Спи ли ти се?

— Жива заспала съм.

— Сега хубаво ще се наспим. Горката Кет, изкара една дълга и кошмарна нощ.

— Много забавно ми беше дори — каза тя. — Особено когато се бореше с чадъра.

— Вярваш ли, че наистина сме в Швейцария?

— Не, боя се, че ще се събудя и ще излезе, че съм сънувала.

— И аз.

— Не сънувам, нали, мили? Не те изпращам до миланската гара, нали?

— Надявам се, че не.

— Не говори така. Страх ме е. Може би тъкмо там отиваме.

— Толкова съм гроги, че не знам.

— Покажи си ръцете.

Показах й ги. Дланите ми бяха жива рана.

— Дето ме бяха приковали на кръста — казах аз.

— Не богохулствувай!

Чувствувах се много изморен, главата ми беше празна. Повишеното ми настроение се беше изпарило. Файтонът се люшкаше по улицата.

— Горките ти ръце! — каза Катрин.

— Не ги докосвай. Дяволите да ме вземат, ако знам къде сме. Ей, кочияш, къде отиваме?

Файтонджията спря коня.

— В хотел „Метропол“. Нали там искахте да отидете?

— Да — казах аз. — Всичко е наред, Кет.

— Да, мили. Не се тревожи. Ще се наспим и утре няма да си уморен.

— Много съм гроги. Какъв оперетен ден. А може и да съм гладен.

— Просто си уморен, мили. Ще ти мине.

Файтонът спря пред хотела. Някой излезе да поеме чантите.

— Добре съм — казах аз, когато стъпихме на тротоара и тръгнахме към хотела.

— Ще ти мине, просто си уморен. Трябва да си отспиш.

— Във всеки случай сме в Швейцария.

Влязохме в хотела след момчето, което носеше чантите.