Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (21)

Глава двадесет и първа

През септември дойдоха първите хладни нощи, после захладняха и дните, листата в парка почнаха да променят цвета си и ние разбрахме, че лятото си е отишло. На фронта нещата вървяха зле и Сан Габриеле не падаше. На платото Байнсица вече не се биеха, а към средата на месеца престанаха и сраженията за Сан Габриеле. Не можаха да го превземат. Еторе се беше върнал на фронта. Конете ги бяха изпратили в Рим и вече нямаше надбягвания. Кроуел също бе в Рим на път за Америка. В града на два пъти имаше бунтове против войната, а в Торино избухнаха доста сериозни размирици. Един английски майор ми каза в клуба, че италианците били изгубили сто и петдесет хиляди души на платото Байнсица и при Сан Габриеле. А на Карсо дали четиридесет хиляди жертви. Взехме заедно по едно питие и той се разприказва. Нямало да има повече сражения тази година, италианците захапали повече, отколкото можели да преглътнат. Офанзивата във Фландрия взела лош обрат. Ако съюзниците продължавали да дават жертви както тази есен, изпята им била песента още идната година. На всички ни била изпята песента, но нямало значение, докато не сме го забелязали. На всички ни е изпята песента. Важното било да не го признаваме. Ще победи онзи, който последен забележи, че му е изпята песента. Поръчахме по още едно. Не съм ли от някой щаб? Не. А той — да. Всичко било глупост. Бяхме сами в клуба, разположени на едно от големите кожени канапета. Ботушите му бяха от матова кожа, добре лъснати. Много хубави ботуши. Всичко било глупост. Онези горе мислели само за дивизии и попълнения. Карат се за дивизии и щом ги получат, пращат ги да ги избият. На всички ни е изпята песента. Победите все за немците. Това се казва войници! Старият хун — това е войник. Но и на германеца му е изпята песента. На всички ни е изпята песента. Попитах го за руснаците. И на тях им е изпята песента. Скоро самичък съм щял да видя, че им е изпята песента. Също и на австрийците. Ако успеят да получат няколко дивизии хуни, може и да се измъкнат. Смята ли той, че те ще минат в настъпление тази есен? Разбира се. На италианците им е изпята песента. Всички вече знаели това. Немците щели да пробият откъм Трентино^[1] и да прекъснат железницата при Виченца и какво щели да правят тогава италианците? Австрийците опитаха това през деветстотин и шестнадесета година, възразих аз. Да, но без немците. Вярно, съгласих се. Но те едва ли ще го направят, каза той. Много е просто. Ще опитат нещо по-сложно и тогава песента им ще бъде съвсем изпята. Казах, че е време да си вървя. Трябва да се върна в болницата. „Довиждане — каза той. После прибави весело: — Всичко най-хубаво!“ Имаше голямо противоречие между песимистичния му възглед за света и веселия му нрав.

Отбих се в една бръснарница, обръснах се и тръгнах към болницата. Кракът ми беше сравнително добре, повече не можех да искам засега. Преди три дни бях отишъл на преглед. Оставаха ми още няколко процедури от лечението в „Оспедале Маджоре“ и вървях по пряката, като се стараех да не куцам. Под една аркада старец изрязваше силуети. Спрях се да го погледам. Две млади момичета позираха и той изряза силуетите им заедно с бързи движения на ножицата, като ги гледаше, килнал глава настрани. Момичетата се кикотеха. Той ми показа силуетите, после ги залепи на бяла хартия и им ги даде.

— Сполучливи излязоха — каза той. — Сега е ваш ред, господин лейтенант.

Момичетата се отдалечиха. Те разглеждаха силуетите си и се смееха. Хубави момичета бяха. Едната работеше в пивницата срещу болницата.

— Добре.

— Свалете си фуражката.

— Не, искам с нея.

— Няма да излезе толкова хубаво — каза старецът, после лицето му се проясни. — Но ще стане по-войнствено.

Той заизрязва черната хартия, после раздели двата листа, залепи профилите на картон и ми ги подаде.

— Колко?

— Нищо — махна той с ръка. — Подарявам ви ги.

— Но, моля… — подадох му аз няколко монети.

— Не, приятно ми беше да ви ги направя. Дайте ги на вашето момиче.

— Благодаря много и довиждане.

— Дано се видим пак.

Продължих към болницата. Там ме чакаха писма, едно официално и няколко други. Даваха ми три седмици отпуск, за да се възстановя, преди да се върна на фронта. Препрочетох внимателно писмото. Да, така беше. Отпускът започваше да тече от четвърти октомври, когато свършвах лечението. Три седмици — значи двадесет и един дена. До двадесет и пети октомври. Обадих се, че ще поизляза, и отидох в близкия ресторант да вечерям и да прочета писмата си и „Кориере дела сера“. Имаше едно писмо от дядо ми с новини от семейството, патриотични насърчения, чек за двеста долара и няколко изрезки от вестник, едно скучно писмо от свещеника в нашия стол, друго от един приятел летец, който служеше във френската авиация и пишеше как попаднал сред отчаяни смелчаци, една бележка от Риналди, който ме питаше колко време още ще клинча в Милано и какви са новините. Искаше да му занеса грамофонни плочи и беше изредил кои. С вечерята изпих една бутилка „Кианти“, после кафе и чаша коняк, дочетох вестника, пъхнах писмата в джоба си, оставих вестника на масата с бакшиша за момчето и излязох.

В стаята си в болницата се съблякох, сложих си пижамата и халата, спуснах пердетата на балконската врата, седнах на леглото и зачетох купчината бостънски вестници, които мисис Майърс беше изпратила на своите мили момчета в болницата. „Уайт Сокс“ от Чикаго бяха излезли начело в Американската лига, а отборът на нюйоркските „Джайънтс“ бяха първенци на Националната лига. Бейб Рут играеше за Бостън. Вестниците бяха скучни, новините — повечето местни и остарели, новините от войната — също стари. Предъвкваха едно и също за лагерите с новобранци. Добре, че не бях в такъв лагер. Оставаше ми да чета за бейзбола, а той никак не ме интересуваше. Струпат ли се толкова много вестници, няма как да ти е интересно. Не ми беше до четене, но все пак ги прегледах. Интересно дали ще се спрат първенствата, ако Америка се намеси сериозно във войната. Едва ли. В Милано конните състезания продължаваха, макар че на фронта беше от лошо по-лошо. Във Франция бяха спрели състезанията. Оттам беше дошъл нашият Жапалак. Дежурството на Катрин започваше едва в девет. Чух стъпките й, когато пое смяната, и по едно време я зърнах как минава по коридора. Тя обикаляше стая след стая. Накрая дойде и в моята.

— Закъснях, мили — каза тя. — Много работа. Как си?

Разказах и за писмата и отпуската.

— Чудесно. Къде искаш да отидеш?

— Никъде. Искам да си стоя тук.

— Глупости! Избери някое хубаво място и аз ще дойда с теб.

— А как ще го уредиш?

— Все ще успея някак.

— Ти си чудесна.

— Не, не съм. Но животът се опростява, когато няма какво да губиш.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Помислих си колко малки ми изглеждат пречките, които бяха толкова големи някога.

— Може би няма да е лесно да получиш отпуск.

— Не е тъй, мили. Ако се наложи, просто ще напусна. Но няма да се стигне дотам.

— Къде ще отидем?

— Все ми е едно. Където кажеш. Там, където никого не познаваме.

— Наистина ли ти е все едно къде?

— Да, ще ми хареса където и да е.

Тя изглеждаше разстроена и напрегната.

— Какво има, Катрин?

— Нищо. Нищо няма.

— Не, има нещо.

— Няма нищо. Наистина нищо.

— Знам, че има. Кажи ми, мила. На мен можеш да кажеш.

— Няма нищо.

— Кажи ми.

— Не, не искам. Страх ме е, че ще се разтревожиш.

— Не, няма да се разтревожа.

— Наистина ли? Аз самата не се тревожа, но се боя ти да не се разтревожиш.

— Няма, щом ти не се тревожиш.

— Не искам да го кажа.

— Кажи.

— Толкова ли държиш?

— Да.

— Ще имам бебе, мили. Вече съм почти трети месец. Това не те разстройва, нали? Моля те, недей да се безпокоиш.

— Добре, няма.

— Наистина ли?

— Разбира се.

— Направих всичко. Опитах какво ли не, но не помогна.

— Нима съм се разтревожил?

— Не успях да направя нищо, мили, но не се тревожа. И ти недей да се тревожиш, нито да се огорчаваш.

— Единствено за теб се безпокоя.

— Ето, тъкмо това не искам. Всеки ден се раждат деца. Всички имат деца. Това е нещо естествено.

— Ти си чудесна наистина.

— Не, не съм. Но ти не мисли за това, мили. Ще гледам да не ти създавам грижи. Знам, че те разтревожих. Но не бях ли добро момиче досега? Ти изобщо не забеляза, нали?

— Не.

— И по-нататък ще бъде така. Ти просто не бива да се тревожиш. Виждам, че се тревожиш. Престани. Искаш ли да пиеш нещо, мили? Знам, че пиеш ли, става ти хубаво.

— Не, и така ми е хубаво. А ти си наистина чудесна.

— Не, не съм. Но ще уредя всичко, за да сме заедно. Ти само избери къде да отидем. Сигурно ще е хубаво през октомври. Ще прекараме хубаво, мили, а върнеш ли се на фронта, ще ти пиша всеки ден.

— Къде ще бъдеш?

— Не знам още. На някое прекрасно място. За всичко това ще се погрижа аз.

Притихнахме. Катрин седеше на леглото, аз я гледах, но без да се докоснем. Бяхме разделени като хора, които са смутени, понеже някой внезапно е влязъл в стаята. Тя протегна ръка и хвана моята.

— Не се сърдиш, нали, мили?

— Не.

— Нямаш чувството, че си хванат в капан?

— Може би донякъде. Но не от теб.

— Не исках да кажа, че от мен. Не бъди глупав. Исках да кажа изобщо в капан.

— Човек винаги има усещането, че природата го е хванала в капан.

Тя не помръдна, не дръпна ръката си, но се отдалечи на километри от мен.

— „Винаги“ е грозна дума.

— Извинявай.

— Няма нищо. Но, разбираш ли, никога не съм имала дете, дори не съм обичала досега. И се стараех да бъда такава, каквато ме искаш, а сега ми говориш за „винаги“.

— Искаш ли да си отрежа езика? — предложих аз.

— О, мили! — върна се тя при мен от там, където се бе зареяла. — Не ми обръщай внимание. — Бяхме пак заедно, смущението го нямаше вече. — Ние с теб сме едно и не бива да си придиряме един друг.

— И няма.

— Защото се случва; хората се обичат, а се заловят за някоя казана дума, скарат се и изведнъж престават да бъдат едно.

— Няма да се караме.

— Не бива. Защото на света сме само ние двамата и всички останали са срещу нас. Случи ли се нещо помежду ни, загубени сме, в ръцете им сме.

— Ти си толкова храбра, че няма да им паднем в ръцете — казах аз. — На храбрите никога нищо не се случва.

— И те умират.

— Но само веднъж.

— Не знам. Кой го е казал това?

— Страхливецът умира хиляди пъти, храбрият само веднъж.

— Разбира се. Кой го е казал?^[2]

— Не знам.

— Бил е страхливец навярно — каза тя. — Добре е познавал страхливците, но храбрите — никак. Храбрият умира може би две хиляди пъти, ако е умен. Само че не се издава.

— Кой знае? Трудно е да разбереш какво става в главата на храбрия.

— Да, в това му е силата.

— Щом ти го казваш.

— Прав си, мили. Заслужих си го.

— Ти си храбра.

— Не съм — каза тя. — Но бих искала да бъда.

— И аз не съм. Познавам се вече. Видях достатъчно, за да знам. Аз съм като бейзболист, който избива до двеста и тридесет и знае, че не може повече.

— Какво значи „бейзболист, който избива до двеста и тридесет“? Това звучи ужасно внушително.

— Не е. Ще рече само, че умерва посредствено с бухалката.

— Но все пак умерва — подразни ме тя.

— И двамата сме май с високо самомнение — казах аз. — Но ти си храбра.

— Не съм. Но ще гледам да бъда.

— И двамата сме храбри. Пия ли, винаги ставам много храбър.

— Ние сме прекрасни хора — каза Катрин, отиде до гардероба и донесе коняка и една чаша.

— Пийни, мили. Ти се държа на висота.

— Всъщност не ми се пие.

— Малко.

— Добре.

Налях една трета от водната чаша и я изпих.

— Малко попрекали — каза тя. — Знам, че конякът е питието на героите, но все пак с мярка.

— Къде ще живеем след войната?

— Навярно в някой приют за старци — каза тя. — Три години очаквах с детска наивност войната да свърши до Коледа. Но сега се надявам да свърши, преди нашият син да е станал капитан втори ранг.

— Може да стане генерал.

— Ако войната е стогодишна, ще има време да служи и в армията, и във флота.

— Не искаш ли да пиеш?

— Не. Ти само се развеселяваш, мили, но на мен ми се замайва главата.

— Никога ли не си пила коняк?

— Не, мили, аз съм много старомодна съпруга.

Пресегнах се за бутилката на пода и си налях отново.

— По-добре да наобиколя твоите съотечественици — реши Катрин. — А докато се върна, ти можеш да си дочетеш вестниците.

— Непременно ли трябва да идеш?

— Ако не сега, после.

— Добре. По-добре сега.

— Бързо ще се върна.

— Дотогава ще съм свършил с вестниците.