Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (15)

Глава петнадесета

До следобеда не се случи нищо. Лекарят беше дребничък, мълчалив човечец, когото войната очевидно беше объркала. С деликатно и изтънчено отвращение той извади от бедрата ми няколко парченца желязо. Употреби местна упойка, наречена „сняг“ или нещо такова, която замразяваше тъканите и премахваше болката, докато сондата, скалпелът или пинцетите не проникнеха под замразеното място. Реакциите на пациента съвсем точно показваха докъде действува упойката. Скоро докторът изчерпа скромния си запас от търпение и реши, че ще е по-добре да се направят рентгенови снимки. Резултатите от сондажа били незадоволителни, обясни той.

Пратиха ме в „Оспедале Маджоре“, рентгенологът се оказа веселяк и майстор в работата си. Нагласиха ме така, че като се облегна на лакти, да виждам в екрана по-големите чужди тела в мен. Щели да ни изпратят плаките. Лекарят ме помоли да впиша в бележника му името си, частта и няколко думи за спомен. Той заяви, че чуждите тела са като нашествениците — безобразни и отвратителни. Австрийците били кучи синове. Колко от тях съм убил? Не бях убил нито един, но исках да му се харесам и казах, че съм убил много. Мис Гейдж беше с мен, лекарят я прегърна през кръста и каза, че е по-красива и от Клеопатра. Разбира ли го какво й казва? Клеопатра, едновремешната царица на Египет. Да, ей богу, така било. Върнахме се в малката болница с линейката и не след много време, но с много перипетии по стълбища и асансьори, се намерих в леглото си. Плаките пристигнаха същия следобед. Лекарят бе казал, че, ей богу, ще ги изпрати следобеда, и удържа на думата си. Катрин Баркли ми ги показа. Бяха поставени в червени пликове, тя ги изваждаше от пликовете, вдигаше ги срещу светлината и двамата ги разглеждахме.

— Това ти е десният крак — каза тя и върна плаката в плика. — Това е левият.

— Прибери ги и ела на леглото при мен — казах аз.

— Невъзможно. Дойдох само за миг, да ти ги покажа.

Тя излезе и аз останах да лежа сам. Следобедът беше горещ, омръзнало ми беше да лежа. Пратих вратаря да ми купи вестници, всички вестници, които намери.

Още не се беше върнал, когато в стаята влязоха трима лекари. Забелязал съм, че лекарите, които не се оправят много добре с работата си, са склонни да се търсят един друг за помощ и консултации. Лекар, който не може да те оперира както трябва от апандисит, ще ти препоръча друг лекар, който не умее да ти извади добре сливиците. Такива бяха и тези тримата.

— Ето го младия човек — каза болничният лекар с деликатните ръце.

— Как сте? — попита другият висок, изпит и брадат лекар.

Третият, който държеше червените пликове с плаките, не каза нищо.

— Да снемем превръзките? — допита се брадатият лекар.

— Разбира се. Моля, сестро, свалете превръзките — нареди на мис Гейдж нашият лекар.

Мис Гейдж разбинтова краката ми. Аз ги погледнах. В полевата болница те имаха вид на преседяла кайма. Сега бяха хванали кора, коляното беше отекло и посиняло, прасецът беше изтънял, но гной нямаше.

— Много чисто — каза нашият лекар. — Много чисто и много хубаво.

— Хм — каза брадатият лекар.

Третият лекар гледаше през рамото на нашия лекар.

— Раздвижете коляното, моля — каза брадатият лекар.

— Не мога.

— Да проверим подвижността на ставата? — предложи брадатият лекар.

На ръкава му освен трите звезди имаше и една нашивка. Това показваше, че е с чин капитан.

— Разбира се — каза нашият лекар.

Двамата неуверено хванаха десния ми крак и го прегънаха.

— Боли — казах аз.

— Зная, зная. Още малко, докторе.

— Стига. Не може повече — казах аз.

— Няма пълна подвижност — каза капитанът и се изправи. — Може ли да видя още веднъж снимките, докторе? — Третият лекар му подаде една от плаките. — Не, левият крак, моля.

— Това е левият крак, докторе.

— Имате право. Гледах от обратната страна. — Той върна плаката. Разгледа и другата. — Виждате ли това, докторе? — показа той едно от чуждите тела, което се открояваше като светло клъбце срещу светлината.

Известно време те разглеждаха снимката.

— Мога да кажа само едно — отбеляза брадатият капитан, — всичко е въпросна време. Три месеца, може би шест.

— Трябва, разбира се, първо да се остави синовиалната течност да се възстанови.

— Разбира се. Това е въпрос на време. Съвестта не ми позволява да отворя такова коляно, преди да се е енцистирало тялото.

— Съгласен съм с вас, докторе.

— Шест месеца за какво? — попитах аз.

— Шест месеца, за да се капсулира чуждото тяло и да се оперира коляното, без да има опасност.

— Не може да бъде — казах аз.

— Искате ли да спасите коляното си, млади човече?

— Не — казах аз.

— Какво?

— Искам да ми го отрежат — обясних аз — и да ми сложат кука.

— Какво, какво? Кука ли?

— Шегува се — каза нашият лекар. Той ме потупа много деликатно по рамото. — Разбира се, че иска да си спаси коляното. Много храбър момък. Предложен е за сребърен медал за храброст.

— Моите поздравления — каза капитанът и ми стисна ръката. — Мога само да ви кажа, че ако искате да се избегне всякакъв риск, ще трябва да почакате поне шест месеца, преди да се отвори такова коляно. А вие, естествено, сте в правото си да имате друго мнение.

— Благодаря много — казах аз. — Ценя вашето мнение.

Капитанът си погледна часовника.

— Трябва да вървим — каза той. — Желая ви всичко най-хубаво.

— На вас също всичко най-хубаво и благодаря — казах аз. Стиснах ръката на третия лекар.

— Capitano Varini.

— Tenente Enry.

И тримата си излязоха.

— Мис Гейдж! — извиках аз. Тя влезе. — Моля ви, кажете на главния лекар да се върне за малко.

Той се върна и застана с фуражка в ръце до леглото.

— Искали сте да говорите с мен?

— Да. Не мога да чакам шест месеца, докато ме оперират. За бога, докторе, били ли сте някога шест месеца на легло?

— Няма да лежите през цялото време. Отначало ще ви правят слънцелечение на раните. А после ще можете да се движите с патерици.

— Шест месеца и тогава операция?

— Така ще се избегне рискът. Чуждите тела ще могат да се капсулират и синовиалната течност да се възобнови. Тогава вече коляното може да се отвори без риск.

— Вие самият смятате ли наистина, че ще трябва да чакам толкова дълго?

— Така ще се избегне всякаква опасност.

— Кой е този лекар с капитанските нашивки?

— Отличен милански хирург.

— Капитан е, нали?

— Да, но е отличен хирург.

— Не искам някакъв си капитан да си играе с коляното ми. Ако беше добър, щяха да го направят майор. Знам какви лекари са капитаните, докторе.

— Той е отличен хирург и аз поставям неговото мнение над това на който и да е от хирурзите, които познавам.

— Не може ли да ме види друг хирург?

— Разбира се, ако пожелаете. Но аз лично бих послушал доктор Варела.

— Бихте ли повикали и друг някой хирург да ме види?

— Ще повикам Валентини.

— Кой е той?

— Хирург от „Оспедале Маджоре“.

— Добре. Ще ви бъда много признателен. Нали разбирате, докторе, не мога да остана на легло шест месеца.

— Няма да бъдете на легло. Първо ще ви правят слънцелечение. После ще преминете към леки упражнения. И когато се енцистира, ще ви оперират.

— Но не мога да чакам шест месеца.

Докторът прихвана с деликатните си пръсти фуражката, която държеше, и се усмихна.

— Толкова ли бързате да се върнете на фронта?

— А защо не?

— Колко възвишено! Вие сте доблестен младеж. — Той се наведе и ме целуна леко по челото.

— Ще повикам Валентини. Не се тревожете и не се вълнувайте. Бъдете добро момче.

— Ще пиете ли една чаша? — предложих аз.

— Не, благодаря. Не пия.

— Само една.

Позвъних на вратаря да донесе чаши.

— Не, благодаря. Чакат ме.

— Довиждане — казах аз.

— Довиждане.

Два часа по-късно доктор Валентини влезе в стаята. Беше много забързан, с щръкнали връхчета на мустаците. Имаше чин майор, загоряло лице и беше непрекъснато засмян.

— Как се подредихте така? — попита ме той. — Дайте да видя плаките. Да, да. Ясно. Изглежда, здрав сте като бик. Кое е това хубаво момиче? Вашето момиче? Така си и мислех. Мръсна война, нали? Чувствувате ли нещо? Юнак сте. Ще ви направя като нов. Боли ли? Как няма да боли! Тези доктори, как обичат да ви мъчат, нали? Какво лечение са ви прилагали досега? Говори ли италиански това момиче? Трябва да се научи. Такова хубаво момиче. Бих могъл да й давам уроци. Иска ми се да съм тук на лечение. Или не, ще акуширам безплатно. Тя разбира ли какво казвам? Тя ще ви роди едно хубаво момченце. Хубаво и русичко, като нея. Чудесно. Добре. Какво хубаво момиче. Иска ли да дойде на вечеря с мен? Не, няма да ви я отнема. Благодаря. Много благодаря, мис. Това е всичко — потупа ме той по рамото. — Оставете го небинтовано.

— Ще пиете ли една чаша, доктор Валентини?

— Една чаша? Разбира се. Десет, ако щете. Но къде са?

— В гардероба. Мис Баркли ще извади бутилката.

— За ваше здраве. За ваше здраве, мис. Какво красиво момиче. Ще ви донеса по-хубав коняк от този. — Той си изтри мустаците.

— Кога мислите, че ще може да се оперира?

— Утре сутринта. Не по-рано. Трябва стомахът ви да бъде празен. Ще трябва да се попрочистите. Ще се отбия при старата госпожа долу и ще й дам наставления. Довиждане. До утре. Ще ви донеса по-добър коняк от този. Тук при вас е много приятно. Довиждане. До утре. Наспете се добре. Ще дойда рано.

На прага той махна с ръка — мургав, усмихнат, с щръкнали мустаци. Беше майор и на ръкава си имаше звезда, обточена със ширит.