Ърнест Хемингуей
Сбогом на оръжието (10)

Глава десета

В отделението на полевата болница ми казаха, че следобед ще имам посещение. Денят беше горещ и в стаята летяха много мухи. Моят ординарец беше нарязал ивици хартия и ги беше вързал за една пръчка, за да пъди с нея мухите. Аз ги гледах как кацат по тавана. Когато той престана да ги гони и задряма, те се върнаха, аз ги издухвах, но накрая покрих лицето си с ръце и също задрямах. Беше много горещо и когато се събудих, краката ме сърбяха. Събудих ординареца и той поля превръзките с минерална вода. От това леглото стана влажно и прохладно. Будните в отделението си говореха. Следобедните часове минаваха спокойно. Сутрин трима санитари и един доктор обикаляха поред леглата, вдигаха ни и ни носеха в амбулаторията, за да оправят леглата, докато ни сменят превръзките. Посещенията в амбулаторията бяха неприятни, но едва по-късно узнах, че леглата могат да се оправят и без да се вдигат болните. Ординарецът ми беше излял водата, леглото беше прохладно и приятно и тъкмо му обяснявах къде ме сърбят стъпалата на краката, за да ме почеше, когато един от лекарите доведе Риналди. Той се втурна към мен, надвеси се и ме целуна. Забелязах, че е с ръкавици.

— Как си, бебчо? Как се чувствуваш? Нося ти това. — Беше бутилка коняк. Ординарецът подаде стол и той седна. — Също и добри новини. Представен си за отличие. Опитват се да ти издействуват сребърен орден, но може би ще получиш само бронзов.

— За какво?

— Като тежко ранен. Положението е следното: ако докажеш, че си извършил подвиг, ще получиш сребърния. Иначе — бронзов. Кажи ми точно какво стана. Извърши ли подвиг?

— Не — казах аз. — Раниха ме както ядях сирене.

— Не се шегувай. Все си извършил някакво геройство, било преди, било след това. Спомни си добре.

— Не съм.

— Не си ли пренесъл на гръб някого? Гордини твърди, че си пренесъл няколко души, но майорът от превързочния пункт каза, че било невъзможно. Той трябва да подпише предложението за награда.

— Не съм носил никого. Не можех да се помръдна.

— Това няма значение — каза Риналди и си свали ръкавиците. — Мисля, че все пак ще издействуваме сребърен. Не си ли отказал да ти дадат първа помощ преди другите?

— Не много твърдо.

— Няма значение. Ами раните ти? Ами твоята храброст и това, че все искаше да си на първа линия? Освен това операцията сполучи.

— Успяха ли да форсират реката?

— И още как. Взели са почти хиляда пленници. Има го в бюлетина. Не си ли го чел?

— Не.

— Ще ти го донеса. Истински coup de main^[1].

— Как вървят работите при вас?

— Блестящо. Всичко върви блестящо. Всички се гордеем с теб. Кажи ми точно как стана. Сигурен съм, че ще получиш сребърния. Хайде разказвай. Кажи ми всичко. — Той млъкна и се замисли. — Може би ще получиш орден и от англичаните. Там е имало и един англичанин. Ще отида да го потърся и ще го помоля да те препоръча. Той сигурно може да направи нещо. Боли ли те много? Пийни! Ординарец, донеси един тирбушон! Да беше ме видял как изрязах на един три метра черва, този път по-добре от всякога. Заслужава да се опише в „Ланцет“. Ти ще ми го преведеш и аз ще го изпратя в редакцията. От ден на ден все повече напредвам. Горкият, как се чувствуваш, бебчо? Къде е този проклет тирбушон? Ти така храбро и спокойно понасяш всичко, че забравям колко те боли.

Той плесна с ръкавиците си по ръба на леглото.

— Ето тирбушона, signor tenente — каза ординарецът.

— Отпуши тази бутилка. Донеси чаша. Глътни това, бебчо. Как е горката ти глава? Прегледах какво са вписали в картона. Нямаш счупване. Лекарят от поста за първа помощ е бил касапин. Да бях аз, нямаше да ти причиня никаква болка. При мен никого не го боли. Вече така работя. От ден на ден все по-леко и по-хубаво. Извини ме, че приказвам толкова, бебчо, но съм разстроен, че те виждам тъй тежко ранен. Хайде, изпий това. Хубаво е. Петнадесет лири струва. Как няма да е хубаво! Пет звезди. Щом изляза оттук, отивам да намеря англичанина и той ще ти издействува един английски медал.

— Не ги раздават току-тъй.

— Скромничиш. Ще пратя нашия офицер за свръзка. Той умее да се оправя с англичаните.

— Виждал ли си мис Баркли?

— Ще ти я доведа. Ей сега ще отида да я доведа.

— Не си отивай — казах аз. — Разкажи ми за Гориция. Как са момичетата?

— Няма момичета. Две седмици, откакто не са ги сменяли. Вече не ходя там. Безобразие! Това вече не са момичета, а бойни другари.

— Съвсем никак ли не ходиш?

— Отбивам се колкото да видя няма ли нещо ново. Ей тъй, пътем. Всички питат за теб. Безобразие е, дето ги държат толкова дълго, че ставаме приятели.

— Може би няма вече желаещи да идват на фронта.

— Разбира се, че има. Толкова много момичета има. Просто лоша организация. Пазят ги за тиловаците, дето се крият на топличко.

— Горкият Риналди — казах аз, — сам-самичък на война, и без нови момичета.

Риналди си наля още една чаша коняк.

— Няма да ти навреди, бебчо. Вземи я ти.

Изпих коняка и почувствувах как по цялото ми тяло се разлива топлина. Риналди отново наля. Сега беше по-спокоен. Вдигна чашата.

— За твоите славни рани. За сребърния медал. Кажи ми, бебчо, не ти ли идва да побеснееш, като лежиш така през цялото време в тази горещина?

— Понякога.

— Не мога да си представя да лежа така. Бих пощурял.

— И така си щур.

— Искам по-скоро да си дойдеш. Няма при кого да се връщам след нощните похождения. Няма кого да закачам. Няма кой да ми дава пари назаем. Няма побратим и другарче в стаята. Защо ти трябваше да те раняват?

— Сега можеш да закачаш свещеника.

— Свещеника ли? Че аз не го закачам. Капитанът го закача. На мен ми е симпатичен. Така и така трябва да имаме свещеник, по-добре нашият, отколкото друг. Той ще дойде да те види. Прави големи приготовления.

— Много ми е симпатичен.

— Знаех си. Понякога си мисля, че ти и той сте малко така. Знаеш как.

— Нищо не мислиш.

— Напротив, понякога мисля. Малко като онзи от бригадата „Анкона“, дето излязъл с номера „На̀ ти една бомбичка, неприятелче!“

— Върви по дяволите!

Той стана и си сложи ръкавиците.

— Обичам да те дразня, бебчо. Въпреки твоя свещеник и твоята малка англичанка всъщност си като мен.

— Нищо подобно.

— Да, да, приличаме си. Ти си италианец по душа. Целият огън и дим, а отвътре нищо. Само се правиш на американец. Ние сме братя и се обичаме.

— Не прави глупости, докато ме няма — казах аз.

— Ще ти изпратя мис Баркли. По-добре се разбираш с нея, когато ме няма. По-невинен си, по-мил.

— Я ме остави намира.

— Ще ти я изпратя. Твоята прекрасна хладна богиня. Английска богиня. Господи, с такава жена какво може да прави човек, освен да я обожава. Една англичанка става ли за друго?

— Ти си циничен и неграмотен хахо.

— Какъв съм?

— Неграмотен жабар.

— А ти си сантиментален жабар.

— Ти си прост. Глупак си. — Видях, че се засегна, и продължих: — Невежа. Невеж глупак.

— А, така ли? Слушай какво ще ти кажа за твоите добродетелни богини. Има само една разлика между добродетелното момиче и жената. За момичето е болезнено. Друга разлика няма. Това знам аз! — плесна той пак с ръкавиците си по леглото. — И на това отгоре не си сигурен дали на момичето ще му хареса.

— Не се сърди.

— Не се сърдя. Казвам ти го, бебчо, за твое добро. За да ти спестя неприятности.

— Това ли е наистина единствената разлика?

— Да, но милиони глупаци като тебе не го знаят.

— Колко си мил, че ме уведомяваш.

— Да не се караме, бебчо. Твърде много те обичам. Само че не се прави на глупак.

— Ще бъда умен като теб.

— Не се сърди, бебчо. Хайде, засмей се. Пийни една глътка. Наистина трябва да тръгвам.

— Все пак ти си добро момче.

— Ето, видя ли? Всъщност сме сродни души. Бойни другари. Целуни ме за довиждане.

— Не ставай лигав.

— Просто не съм сдържан като теб.

Почувствувах дъха му до лицето си.

— Довиждане. Скоро пак ще дойда.

Дъхът му се отдалечи.

— Няма да те целуна, щом не щеш. Ще ти изпратя твоята англичанка. Довиждане, бебчо. Конякът е под кревата. Бързо да оздравяваш!

И той си отиде.