Стефани Майър
Затъмнение (30)

Епилог
Избор

Джейкъб Блак

— Джейкъб, това дълго ли ще продължи? — троснато попита Лия. Нетърпеливо. Хленчещо.

Стиснах зъби.

Лия беше наясно с всичко като всеки от глутницата. Знаеше защо идвам тук — на самия ръб на земята, небето и морето. За да бъда сам. Знаеше, че искам само това. Да бъда сам.

Но явно беше решила да ми натрапи компанията си въпреки всичко.

Побеснях, но за миг се изпълних със самодоволство. Защото вече не се налагаше дори да се замислям, за да овладея гнева. Беше ми лесно сега, нещо, което просто правех, естествено. Пред очите ми не се разливаше алена пелена. Горещите тръпки не плъзваха по гръбнака ми. Когато й отговорих, гласът ми беше спокоен.

— Вземи скочи от някоя скала, Лия — посочих скалата в краката си.

— За Бога, хлапе — тя не обърна внимание на думите ми и се просна на земята до мен. — Нямаш представа колко ми тежи това.

— На теб ли? — не можах да повярвам, че говори сериозно. — Ти май си най-егоцентричният човек на света, Лия. Не искам да разбивам измисления ти свят, в който слънцето се върти около теб. Затова няма да обяснявам колко малко ме интересуват проблемите ти. Просто се махни.

— Погледни от моя гледна точка за миг, става ли? — продължи тя все едно не бях казал нищо.

Ако целта й беше да ме разведри, определено успя. Започнах да се смея. Звукът ме накара да изпитам неочаквана болка.

— Престани да пръхтиш и ме изслушай — тросна се тя.

— Ако се престоря, че те слушам, ще се махнеш ли? — попитах и хвърлих поглед към постоянно намръщената й физиономия. Не бях сигурен дали чертите й изобщо са в състояние да докарат друго изражение.

Помнех как навремето я смятах за хубава, може би дори красива. Много отдавна. Вече никой нея намираше за хубава. Освен може би Сам. Той никога нямаше да си прости. Сякаш той беше виновен, че се е превърнала в такава люта харпия.

Чертите й съвсем се сгърчиха, сякаш се досещаше какво мисля. Вероятно беше така.

— Направо ми прилошава, Джейкъб. Можеш ли да си представиш какво ми е на мен? Та аз дори не харесвам Бела Суон. А ти ме караш да скърбя за тая дружка на пиявиците, сякаш и аз съм влюбена в нея. Не схващаш ли колко объркващо ми действа? Снощи сънувах, че я целувам! Какво, по дяволите, се очаква да правя?

— Мен какво ме интересува?

— Вече не издържам да съм в главата ти! Забрави я най-после. Та тя ще се жени за онова нещо. А той ще се опита да я превърне в една от тях! Крайно време е да го преживееш.

— Млъкни — изръмжах.

Нямаше да е хубаво да я нападам на свой ред. Чудесно го знаех. Прехапах език, за да се удържа. Но ако не си тръгнеше веднага, щеше дълбоко да съжалява.

— И без това най-вероятно ще я убие — обади се тя подигравателно. — Всички легенди твърдят, че най-често се случва така. Може би по-лесно ще я забравиш, ако има погребение, а не сватба. Ха!

Този път се наложи да положа огромни усилия. Затворих очи, за да устоя на горещината, която нахлуваше в устата ми. Опитах се да прогоня, да отблъсна огнените тръпки, които залазиха по гръбнака ми, да задържа формата на тялото си, докато то се мъчеше да се отърси от жегата.

Когато най-после се овладях, я изгледах гневно. Беше зяпнала как треперенето на ръцете ми постепенно утихва. Ухилена.

Много смешно.

— Ако се притесняваш, че ще ти се обърка половата ориентация, Лия… — започнах бавно, натъртвайки всяка дума. — Какво мислиш ни е на нас, останалите, като вечно гледаме Сам през твоите очи? Достатъчно неприятно е, че Емили трябва да търпи маниите ти. Не й трябва и ние, момчетата, да точим езици по него.

Колкото и да бях подразнен, пак ми стана гузно, като видях как лицето й се сгърчи от болка.

Тя побърза да се изправи на крака, спря, колкото да плюе към мен, и хукна към дърветата, разтреперана като камертон.

Засмях се мрачно.

— Не ме улучи.

Сам щеше да ми вземе здравето заради това, но си струваше. Лия нямаше да ме тормози повече. Пак бих го направил, стига да ми паднеше възможност.

Защото думите й продължаваха да отекват в главата ми, да се впиват в мозъка, а болката беше толкова силна, че едва дишах.

Лошото беше не толкова, че Бела бе избрала друг вместо мен. Тази болка бе направо нищожна. С тази болка бих могъл да живея през остатъка от глупавия си, така дълъг, безкраен живот.

Най-ужасното беше, че се отказваше от всичко, че щеше да позволи сърцето й да спре, кожата й да замръзне, а съзнанието й да се изкриви, да се превърне в хищник. В чудовище. В непознат.

Мислех, че на целия свят няма по-ужасно от това, нищо по-болезнено.

Но ако я убиеше…

Отново ми се наложи да се боря с гнева. Ако не беше Лия, щях да оставя горещината да ме превърне в същество, което по-лесно би издържало. Чиито инстинкти са далеч по-силни от човешките чувства. Животно, което не усеща болката по същия начин. Което усеща друга болка. Поне за разнообразие. Но Лия вече се беше трансформирала и не исках да чувам мислите й. Наругах я наум, задето ми беше отрязала и този път за бягство.

Ръцете ми трепереха против волята ми. От какво ли? Гняв? Болка? Вече не бях сигурен срещу какво се боря.

Трябваше да вярвам, че Бела ще оцелее. Но това предполагаше доверие, което не исках да изпитвам, доверие в способността на онзи кръвопиец да опази живота й.

Щеше да е толкова различна. Как ли щях да се чувствам? Дали, когато я видя, студена като камък, като лед, щях да се чувствам все едно е мъртва? А когато миризмата й прогори ноздрите ми и събуди инстинкта да разкъсвам, да убивам… Какво щяха чувствам? Щях ли да искам да я убия? Възможно ли бе да не искам да убия някого от тях?

Гледах как приливните вълни се търкалят към плажа. Когато стигнеха основата на скалата, те изчезваха от погледа ми, но пак чувах как се блъскат в пясъка. Гледах ги, докато стана съвсем късно, много след мръкване.

Вероятно не бе добра идея да се прибирам вкъщи. Но бях гладен и друго не ми хрумваше.

Направих гримаса, когато пъхнах ръка в идиотската превръзка и вдигнах патериците. Колко жалко, че Чарли ме беше видял онзи ден и бе пуснал слуха за „инцидента с мотора“. Глупав реквизит. Ненавиждах го.

Но когато влязох в къщата и видях физиономията на баща ми, предпочетох да си бях останал гладен. Нещо му се въртеше в главата. Личеше си — така преиграваше. А се правеше на небрежен.

И дърдореше твърде много. Преди още да успея да седна на масата, вече бръщолевеше как бил прекарал деня. Никога не дрънкаше така, освен когато имаше нещо, за което не иска да говори. Постарах се да не му обръщам внимание и се съсредоточих върху храната. Колкото по-бързо успеех да я изгълтам…

— … И Сю намина днес — гласът му беше силен. Не беше лесно да го пренебрегнеш. Както винаги. — Невероятна жена. По-корава от гризли. Не знам как се оправя с тая нейна дъщеря. От Сю например би станал страхотен вълк. А Лия е по-скоро хрътка — той се разсмя на собствената си шега.

Млъкна за миг в очакване на реакция, но май не забеляза празното ми, отегчено до смърт изражение. В повечето случаи това го дразнеше. Щеше ми се да спре да дрънка за Лия. Опитвах се да не мисля за нея.

— Със Сет е много по-лесно. Естествено, и с теб беше по-лесно, отколкото със сестрите ти, докато… е, на теб ти се наложи да се справяш с повече неща, отколкото на тях.

Въздъхнах дълго и дълбоко и се зазяпах през прозореца.

Били направи нова пауза, с една секунда по-дълга от необходимото.

— Днес получихме писмо.

Явно точно това се опитваше да избегне.

— Писмо ли?

— Покана… за сватба.

Всеки мускул в тялото ми се изопна. Сякаш някой прокара нагорещено перо по гръбнака ми. Сграбчих ръба на масата, за да не се разтреперят ръцете ми.

Били продължи, правейки се, че нищо не бе забелязал.

— Вътре има бележка за теб. Не съм я чел. Измъкна дебел кремав плик. Беше го напъхал между бедрото си и страничната облегалка на инвалидната количка. Постави го на масата между нас.

— Вероятно няма нужда да го четеш. Няма значение какво пише.

Глупава манипулация. Дръпнах рязко плика от масата.

Хартията беше плътна, твърда. Скъпа. Твърде луксозна за Форкс. Картичката вътре беше същата, твърде натруфена и официална. Не я беше избирала Бела. В пластовете прозрачни страници, обрамчени с цветчета, нямаше и следа от нейния вкус. Можех да се обзаложа, че изобщо не й харесва. Не прочетох думите, дори не погледнах датата. Не ме интересуваше.

Вътре беше пъхнато късче от плътната кремава хартия, сгънато надве, а отгоре на ръка беше изписано името ми с черно мастило. Почеркът не ми беше познат, но и той беше луксозен като всичко останало. За миг се замислих дали кръвопиецът не е решил да злорадства.

Разгърнах го.

Джейкъб,

Нарушавам правилата, като ти изпращам поканата. Тя се страхува да не те нарани, и не иска да те кара да се чувстваш задължен по някакъв начин. Но знам, че ако бях на твое място, щях да предпочета да имам избор.

Обещавам, че ще се грижа за нея, Джейкъб. Благодаря ти — за нея, за всичко.

Едуард

— Джейк, масата ни е само една — обади се Били.

Беше се вторачил в лявата ми ръка.

Пръстите ми така бяха стиснали дървото, че масата наистина беше в опасност. Отпуснах ги един по един, концентриран единствено върху това движение, след това стиснах ръце една в друга, за да не счупя нещо.

— Да, и без това няма значение — промърмори Били.

Станах от масата и смъкнах тениската още докато се изправях. Надявах се Лия вече да се е прибрала у дома.

— Не закъснявай много — смънка Били, когато отворих входната врата с юмрук.

Трансформирах се още преди да стигна дърветата, а дрехите ми останаха разпилени зад мен като пътека от трохи — като че ли исках да отбележа пътя към къщи. Вече ми беше съвсем лесно, не се налагаше да се замислям. Тялото ми само знаеше къде отивам и още преди да го помоля, вече изпълняваше желанието ми.

Вече имах четири крака и полетях.

Дърветата се сляха в черно море, което се люшна край мен. Мускулите ми се стягаха и отпускаха в безусилен ритъм. Можех да тичам дни наред и нямаше да се уморя. Може би този път нямаше да спра.

Но не бях сам.

Толкова съжалявам, прошепна Ембри в главата ми.

Виждах през очите му. Беше някъде далеч на север, но тъкмо се беше обърнал и тичаше към мен. Изръмжах и затичах още по-бързо.

Чакай ни, проплака Куил. Беше по-наблизо, тъкмо тръгваше от селото.

Оставете ме на мира, озъбих се.

Усещах тревогата им в главата си, колкото и да се опитвах да я удавя в звуците на вятъра и гората. Точно това мразех най-много — да се виждам през техните очи, а сега беше още по-лошо, защото очите им бяха изпълнени със съжаление. Те виждаха омразата ми, но продължаваха да тичат след мен.

После чух нов глас.

Оставете го. Мисълта на Сам бе кротка, но пак беше заповед. Ембри и Куил намалиха крачка.

Само да можех да спра да чувам, да виждам това, което виждаха те. Главата ми беше пренаселена, но единственият начин да остана сам беше да се върна в човешкия облик, а нямаше да понеса болката.

Трансформирайте се обратно, нареди им Сам. Ще дойда да те взема, Ембри.

Първо едното, после и другото съзнание замлъкна в главата ми. Остана само Сам.

Благодаря ти, успях да си помисля.

Прибери се, когато можеш. Думите му бяха съвсем тихи и заглъхнаха в пуста тишина, когато и той напусна главата ми. Останах сам.

Колко по-добре беше така. Сега чувах тихото шумолене на сплъстените листа под лапите си, шепота от крилете на сова над мен, океана — далече, далече на запад — който стенеше и прегръщаше плажа. Чувах само това и нищо друго. Усещах само скоростта, само опъването на мускул, сухожилие и кост, които работеха заедно, в пълен синхрон, а километрите изчезваха зад мен.

Ако можеше да е трайна тази тишина в главата ми, никога нямаше да се върна. Нямаше да съм първият, избрал тази форма пред другата. Може би, ако избягам достатъчно далече, нямаше да се наложи да чувам никога повече…

Краката ми затичаха още по-бързо и оставих Джейкъб Блак далече зад себе си.