Стефани Майър
Затъмнение (21)

Деветнадесета глава
Егоизъм

Едуард ме занесе у дома на ръце, тъй като реши, че няма да успея да се задържа на гърба му. Явно съм заспала по пътя.

Когато се събудих, бях в леглото си, а бледата светлина се процеждаше през прозореца под странен ъгъл. Сякаш вече беше следобед.

Прозях се и се протегнах, потърсих го с ръка, но той не беше до мен.

— Едуард? — промърморих.

Пръстите ми се допряха в нещо хладно и гладко. Ръката му.

— Този път наистина ли си будна? — прошепна той.

— Мммм — отвърнах. — Много пъти ли те стрясках?

— Беше много неспокойна — цял ден говори насън.

— Цял ден? — примигнах и отново погледнах към прозореца.

— Прекара дълга нощ — успокои ме. — Заслужи си един ден в леглото.

Седнах и ми се зави свят. Светлината действително идваше от запад.

— Брей!

— Сигурно си гладна — предположи той. — Искаш ли закуска в леглото?

— Аз ще си приготвя — изстенах и отново се протегнах. — Трябва да стана и да се раздвижа.

Държа ме за ръка през целия път към кухнята, като внимателно се взираше в мен, сякаш всеки момент щях да тупна на земята. А може би си мислеше, че ходя насън.

Реших да не се изхвърлям и сложих няколко филийки в тостера. Зърнах отражението си върху хромираната повърхност.

— Ох, изглеждам ужасно.

— Дълга нощ — повтори той. — Трябваше да си останеш тук и да се наспиш.

— Да, бе! И да изпусна всичко. Знаеш ли, трябва да приемеш факта, че вече съм част от семейството.

Той се усмихна:

— Бих могъл да свикна с тази мисъл.

Започнах да закусвам и той седна до мен. Когато вдигнах филийката и понечих да отхапя, забелязах, че гледа ръката ми. Сведох поглед и видях, че още нося подаръка, който Джейкъб ми даде на празненството.

— Може ли? — попита той и посегна към миниатюрния дървен вълк.

Преглътнах шумно.

— Ами… да.

Той пъхна пръсти под гривната и пое фигурката в снежнобялата си длан. За миг се изплаших. Можеше да я раздроби с най-малкото свиване на пръстите си.

Но, естествено, никога не би го направил. Засрамих се, че изобщо ми хрумва подобно нещо. Задържа фигурката за миг в дланта си и я пусна. Тя леко се люшна от китката ми.

Опитах се да разгадая изражението в очите му. Виждах само, че е умислен; всичко останало, ако изобщо имаше още нещо, успяваше да прикрие.

— На Джейкъб Блак позволяваш да ти дава подаръци.

Не беше въпрос, нито обвинение. Просто изказваше фактите, но аз знаех, че намеква за миналия ми рожден ден, когато бях направила сцена, че не искам подаръци. Най-вече от Едуард. Желанието ми не беше особено логично, а и без това никой не му обърна внимание…

— И ти си ми давал подаръци — напомних му аз. — Знаеш, че обичам саморъчно приготвените.

Той сви устни за миг.

— А, преподаряваните? Приемат ли се?

— Какво имаш предвид?

— Тази гривна — той прокара пръст около китката ми. — Много ли ще я носиш?

Вдигнах рамене.

— Защото не искаш да го нараниш — предположи той.

— Ами да, да речем.

— Тогава не мислиш ли, че ще е справедливо — започна той, загледан в ръката ми, след което я обърна с дланта нагоре и прокара пръсти по вените на китката ми — на нея да има и мой символ?

— Символ?

— Талисман — нещо, което да те подсеща за мен.

— Та ти си непрекъснато в мислите ми, нямам нужда от напомняне.

— Ако ти подаря нещо, ще го носиш ли? — настоя той.

— Да ми преподариш нещо? — уточних.

— Да, нещо, което имам от известно време — той се усмихна с ангелската си усмивка.

Ако това щеше да е единствената реакция към подаръка на Джейкъб, с удоволствие приемах.

— Щом ще те зарадва.

— Не ти ли прави впечатление тази несправедливост? — попита той и в гласа му се появи обвинителна нотка. — Защото на мен определено ми прави.

— Каква несправедливост?

Очите му се присвиха.

— На всички останали им се разминава, когато ти правят подаръци. На всички, освен на мен. С удоволствие щях да ти направя подарък по случай дипломирането, но не го направих. Знаех, че ще се разстроиш. А това е напълно несправедливо. Как ще ми го обясниш?

— Лесно — свих рамене. — Ти си по-важен от всички останали. А и си ми подарил себе си. Което и без това е повече, отколкото заслужавам, и ако продължаваш да ми даваш и други неща, равновесието съвсем ще се наруши.

Той се замисли за момент и направи гримаса.

— Абсурдно е да разсъждаваш така.

Продължих спокойно да дъвча закуската си. Знаех, че няма да ме изслуша, ако започна да му обяснявам колко греши.

Телефонът му иззвъня.

Той погледна номера, преди да вдигне.

— Какво има, Алис?

Заслуша се, а аз, внезапно изпълнена с безпокойство, зачаках да видя как ще реагира. Но думите й очевидно не го изненадаха. Въздъхна няколко пъти.

— Донякъде се досещах — каза той и впи поглед в очите ми, извил неодобрително вежди. — Тя говореше насън.

Изчервих се. Сега пък какво бях казала?

— Ще се погрижа — обеща той.

Изгледа ме свирепо и затвори телефона.

— Искаш ли да споделиш нещо с мен?

Замислих се за момент. Като се имаше предвид снощното предупреждение на Алис, можех да се досетя защо се обажда. Внезапно си спомних последните си тревожни сънища — тичах след Джаспър, опитвах се да го следвам, за да намеря поляната сред подобната на лабиринт гора, защото знаех, че там ще е Едуард… Едуард и чудовищата, които искаха да ме убият. Но не мислех за тях, защото вече бях взела решение. Затова се досещах какво е чул в бълнуването ми.

Свих устни. Не можех да срещна погледа му. Той чакаше.

— Идеята на Джаспър ми харесва — казах накрая.

Той изстена.

— Искам да помогна. Искам да направя нещо — настоях аз.

— Няма никакъв смисъл да се излагаш на опасност.

— Според Джаспър има. А тук той е експертът.

Едуард ме изгледа заплашително.

— Не можеш да ме държиш на разстояние — заплаших го аз. — Отказвам да се крия в гората, докато вие се излагате на риск заради мен.

Неочаквано на лицето му се появи усмивка, която едва удържаше.

— Алис не те е видяла на поляната, Бела. Вижда те да се луташ изгубена в гората. Няма да можеш да ни намериш и само ще загубя време да те търся след това.

Опитвах се да запазя хладнокръвие.

— Това е, защото Алис не е взела предвид Сет Клиъруотър — любезно поясних аз. — Ако беше, тогава, естествено, нямаше да може да види нищо. Но ми се струва, че Сет иска да участва в битката точно колкото и аз, така че няма да е много трудно да го убедя да ми покаже пътя.

През лицето му премина гняв и той си пое дълбоко въздух, за да се успокои.

— Можеше и да се получи… ако не ми беше казала. Сега просто ще кажа на Сам да даде на Сет определени указания. Колкото и да му се иска, Сет няма да може да пренебрегне заповедите.

Продължих да се усмихвам мило.

— Но защо му е на Сам да дава подобни нареждания? Особено като му обясня, че ще помогна, ако присъствам на поляната? Обзалагам се, че Сам би предпочел да направи услуга на мен, а не на теб.

Наложи се отново да се овладее.

— Може и да си права. Но съм сигурен, че Джейкъб с удоволствие ще му даде същите нареждания.

Намръщих се.

— Джейкъб ли?

— Джейкъб е втори по ранг. Не ти ли е споменавал? Неговите заповеди също трябва да се изпълняват.

Беше ме притиснал натясно и съдейки по усмивката му, чудесно го знаеше. Сбърчих чело. Бях сигурна, че Джейкъб ще застане на негова страна — по изключение.

А Джейкъб определено не ми беше споменавал.

Едуард се възползва от моментното ми объркване и продължи с подозрително мил и успокоителен глас.

— Снощи надзърнах в съзнанието на глутницата. Беше по-интересно от сапунен сериал. Не подозирах колко сложни са взаимовръзките в такава голяма глутница. Силата на индивида срещу психиката на глутницата… Впечатляващо.

Явно се опитваше да ме разсее. Изгледах го сърдито.

— Джейкъб пази доста тайни — отбеляза той с усмивка.

Не отговорих и продължих да го гледам сърдито. Отказвах да се предам, така че зачаках подходящ момент.

— Между другото, забелязали дребния сив вълк снощи?

Кимнах сковано. Той се засмя.

— Приемат легендите толкова сериозно. Но се оказва, че има неща, за които легендите им не са ги подготвили.

Въздъхнах.

— Добре, ще се хвана на въдицата ти. За какво говориш?

— Винаги са смятали, че само преките правнуци на първия вълк притежават силата да се трансформират.

— Да разбирам ли, че се е трансформирал някой, който не е пряк наследник?

— Не точно. Съвсем пряка потомка е.

Примигнах и опулих очи.

— Потомка?

Той кимна.

— Познава те. Лия Клиъруотър.

— Лия е върколак! — изпищях аз. — Какво? Откога? Защо Джейкъб не ми е казал?

— Има определени неща, които не бива да споделя — като например размера на глутницата. Както ти казах, когато Сам издаде заповед, глутницата е длъжна да изпълнява. Джейкъб много се стараеше да мисли за други неща, когато беше край мен. Естествено, след снощи всичко излезе наяве.

— Не мога да повярвам! Лия Клиъруотър! — изведнъж си спомних какво беше казал Джейкъб за Сам и Лия — Сам бил принуден да я гледа в очите всеки ден със съзнанието, че е нарушил обещанието си. После Джейкъб бе млъкнал, сякаш бе казал твърде много… Сетих се и за Лия на скалата, за блесналата на бузата й сълза, когато Стария Куил говореше за бремето и саможертвата на синовете на куилеутите… И за Били, който помагаше на Сю, защото имала проблеми с децата… а проблемът беше, че и двамата бяха върколаци!

Не се бях замисляла за Лия Клиъруотър, освен от съчувствие, след като Хари почина, а по-късно отново от съчувствие, когато Джейкъб ми разказа как Сам белязал братовчедка й Емили, с което разбил сърцето на Лия.

А сега тя беше част от глутницата на Сам, чуваше мислите му… и не можеше да скрие собствените си мисли.

 

 

Отвратително е, бе казал Джейкъб. Всичко, от което се срамуваш, е изложено на показ пред останалите.

— Горката Лия — прошепнах.

Едуард изсумтя.

— Прави живота на останалите изключително неприятен. Не съм сигурен, че заслужава съчувствието ти.

— Какво имаш предвид?

— И без това им е тежко, че се налага да споделят всички свои мисли. Повечето се опитват да си помагат, да улеснят нещата. Но когато един от членовете умишлено е злонамерен, всички страдат.

— Тя си има основателна причина — промърморих в нейна защита.

— О, знам — отвърна той. — Непреодолимият импулс да бележат е най-странното нещо, което съм виждал в живота си, а аз съм виждал доста странни неща — той поклати глава с почуда. — Връзката на Сам с неговата Емили дори не може да се опише. Може би по-скоро трябва да кажа нейния Сам. Сам определено не е имал избор. Напомня ми на „Сън в лятна нощ“ и целия хаос, причинен от любовните магии на феите… като магия е — той се усмихна. — Почти толкова силно е, колкото любовта ми към теб.

— Горката Лия — повторих. — Но защо казваш, че е злонамерена?

— Непрекъснато им напомня неща, за които предпочитат да не мислят — обясни ми той. — Например за Ембри.

— Какво за Ембри? — изненадано попитах аз.

— Майка му се е преселила от резервата на племето мака преди седемнадесет години, когато била бременна с него. Тя не е от куилеутите. Всички предполагали, че е оставила баща му в резервата на мака, но ето че той се присъединил към глутницата.

— Е, и?

— Е, основните кандидати за негов баща са Куил Атейра-старши, Джошуа Уай и Били Блак, до един женени по онова време.

— Не може да бъде! — ахнах.

Едуард беше прав — беше като сапунен сериал.

— Сега Сам, Джейкъб и Куил се чудят кой от тях има полубрат. На всички им се иска да е Сам, тъй като баща му и без това през повечето време го нямало. Но съмнението си остава. Джейкъб така и не се е осмелил да попита Били.

— Как успя да разбереш толкова много за една нощ?

— Съзнанието на глутницата е направо хипнотизиращо. Всички мислят заедно и поотделно по едно и също време. Има толкова много за разгадаване!

Звучеше леко разочарован, сякаш му се бе наложило да остави интересна книга точно преди развръзката. Разсмях се.

— Глутницата е безкрайно интересна — съгласих се. — Почти колкото теб, когато се опитваш да отвлечеш вниманието ми.

Изражението му отново стана любезно — напълно безизразно като на комарджия.

— Трябва да бъда на поляната, Едуард.

— Не — каза той с глас, нетърпящ възражения.

В този момент се сетих нещо друго.

Важно бе не толкова да съм на поляната, колкото да съм с Едуард.

Това е жестоко, обвиних се сама. Егоистично, себично! Не го прави!

Реших да пренебрегна вътрешния си глас. Но все пак не можех да го погледна, докато говорех. Чувството за вина бе приковало очите ми към масата.

— Добре, виж, Едуард — прошепнах. — Ето как стоят нещата… веднъж вече полудях. Знам къде е пределът ми. И няма да понеса пак да ме изоставиш.

Не вдигнах поглед, за да проверя реакцията му, страхувах се да видя колко болка му причинявам. Чух как рязко си поема въздух, след което настъпи тишина. Втренчих поглед в тъмната повърхност на масата. Искаше ми се да можех си взема думите назад, но знаех, че вероятно няма да го направя. Не и ако имаха ефект.

Изведнъж усетих ръцете му около тялото си, пръстите му започнаха да галят лицето ми, ръцете ми. Той се опитваше да успокои мен. Вината задълба още по-навътре в мен, но инстинктът за оцеляване беше по-силен. Нямаше съмнение, че Едуард е жизненоважен за моето оцеляване.

— Знаеш, че не е така, Бела — промърмори той. — Няма да съм далеч и всичко ще приключи много бързо.

— Не мога да го понеса — настоях, без да вдигам поглед. — Без да знам дали ще се върнеш. Как бих могла да го преживея, независимо колко бързо ще свърши?

Той въздъхна.

— Ще видиш колко ще е лесно, Бела. Няма причина да се притесняваш.

— Никаква причина?

— Никаква.

— И всички ще бъдат добре?

— Всички — обеща той.

— И няма никакъв причина да присъствам на поляната?

— Разбира се, че не. Алис току-що ми каза, че са само деветнадесет. Лесно ще се справим.

— Точно така — ти каза, че ще е толкова лесно, че някой ще трябва да стои като резерва — повторих снощните му думи. — Наистина ли го мислиш?

— Да.

Стори ми се твърде лесно — трябваше да се досети, че ще го използвам.

— Толкова лесно, че самият ти можеш да останеш резерва?

След дълго мълчание най-после вдигнах поглед, за да видя изражението му.

Отново беше надянал маската на комарджия. Поех дълбоко въздух.

— Значи или едното, или другото. Или ще бъде по-опасно, отколкото си склонен да признаеш, и в такъв случай трябва да съм там, за да помагам. Или… ще бъде толкова лесно, че ще могат да се справят и без теб. Кое от двете?

Той не отговори.

Знаех за какво мисли — същото, за което и аз. За Карлайл, Есме, Емет, Розали, Джаспър. И… насилих се да произнеса наум последното име — за Алис.

Зачудих се дали не съм чудовище. Не такова, каквото той мислеше, че представлява, а от истинските. От онези, които нараняват хората. Онези, които не спират пред нищо, за да постигнат своето.

Исках само да е в безопасност, в безопасност с мен. Имаше ли предел това, което бих направила, което бих пожертвала, в името на безопасността му? Не бях сигурна.

— Искаш да ги оставя да се бият без помощта ми? — попита той тихо.

— Да — изненадах се, че гласът ми прозвуча така спокойно, вътрешно се разкъсвах. — Или да ми позволиш да присъствам. Което и да е, стига да сме заедно.

Той си пое дълбоко въздух и бавно издиша. Постави ръце от двете страни на лицето ми, принуждавайки ме да го погледна. Вгледа се в очите ми. Чудех се какво търси и какво открива. Дали вината бе така болезнено напластена върху лицето ми, както я чувствах в стомаха си?

Очите му се присвиха от някакво чувство, което не можах да разбера, и той ме пусна, за да извади телефона си.

— Алис — въздъхна той. — Можеш ли да дойдеш да наглеждаш Бела за малко? — той повдигна вежди, предизвиквайки ме да възразя. — Трябва да говоря с Джаспър.

Явно се съгласи. Той затвори телефона и отново се втренчи в мен.

— Какво ще кажеш на Джаспър? — прошепнах.

— Ще обсъдя с него… варианта да не участвам.

Лицето му ясно показваше колко е трудно подобно решение.

— Съжалявам.

Наистина съжалявах. Мразех се, че го карам да го направи. Но не достатъчно, че да се усмихна насила и да му кажа да се бие без мен. Определено не достатъчно.

— Не се извинявай — каза той с лека усмивка. — Никога не се страхувай да ми кажеш какво чувстваш, Бела. Щом имаш нужда от това… — той сви рамене. — Ти си най-важното за мен.

— Не исках да се получи така — да те карам да избереш мен пред семейството си.

— Знам. Освен това не си ме молила такова нещо. Даде две възможности и аз избрах тази, с която бих могъл да живея. Това се нарича компромис.

Наведох се към него и положих чело върху гърдите му.

— Благодаря ти — прошепнах.

— Винаги — отвърна той и целуна косата ми. — За всичко.

Останахме дълго така. Лицето ми беше скрито, притиснато в ризата му. В мен се бореха два гласа. Един, който искаше да бъде добър и смел, и един, който казваше на добрия да си държи устата затворена.

— Коя е третата съпруга? — внезапно ме попита той.

— Какво? — заекнах. Не помнех пак да съм сънувала този сън.

— Говореше нещо за „третата съпруга“ снощи. Останалото беше разбираемо, но там се обърках.

— О! Ъъъ… Това е една от историите, които слушах до огъня онази нощ — свих рамене. — Явно ме е впечатлила.

Едуард се откъсна от мен и наклони глава на една страна, вероятно объркан от смущението в гласа ми.

Преди да успее да ме разпита, Алис се появи на кухненската врата с кисело изражение.

— Ще изпуснеш веселбата — измърмори тя.

— Здрасти, Алис — поздрави той. Сложи пръст под брадичката ми и повдигна лицето ми, за да ме целуне. — Ще се върна по-късно — обеща. — Ще обсъдя ситуацията с останалите, за да реорганизираме нещата.

— Добре.

— Няма какво да се реорганизира — обади се Алис. — Вече им казах. Емет е много доволен.

Едуард въздъхна.

— Естествено, че Емет ще е доволен.

Той излезе, оставяйки ме с Алис. Тя ме изгледа сърдито.

— Съжалявам — отново се извиних. — Мислиш ли, че така ще бъде по-опасно за вас?

Тя изсумтя.

— Прекалено много се тревожиш, Бела. Ще побелееш преждевременно.

— Тогава защо си ядосана?

— Едуард е невероятен мърморко, когато нещата не стават по неговия начин. Просто си представям какъв ще е животът с него през следващите няколко месеца — тя направи гримаса. — Предполагам, ако това ще те предпази от полудяване, значи си струва. Но ми се иска да не изпадаш в песимистични настроения, Бела. Напълно излишно е.

— Ти би ли позволила Джаспър да отиде без теб? — настоях аз.

Алис се намръщи.

— Това е различно.

— Да, да!

— Хайде, отивай да се приведеш в ред — каза ми тя. — Чарли ще се върне след петнадесет минути и ако те види такава, повече няма да те пуска никъде.

Наистина бях пропиляла целия ден. Струваше ми се такова разхищение. Добре че в бъдеще нямаше да пилея времето си за сън.

Когато Чарли се върна, бях в напълно приемлив вид: облечена, сресана и сервирах вечерята му в кухнята. Алис седеше на обичайното място на Едуард и това видимо зарадва Чарли.

— Здрасти, Алис! Как си, миличка?

— Добре съм, Чарли, благодаря.

— Виждам, че най-после си успяла да станеш, поспаланке — каза ми той, когато седнах до него, после се обърна към Алис. — Всички говорят за празненството, което организираха родителите ти снощи. Обзалагам се, че сега ви чака голямо чистене.

Алис сви рамене. Доколкото я познавах, вече беше приключила с чистенето.

— Струваше си — каза тя. — Получи се страхотно.

— Къде е Едуард? — попита Чарли неохотно. — Да не помага в чистенето?

Алис въздъхна и лицето й придоби трагично изражение. Вероятно играеше някаква роля, но го направи толкова добре, че не можех да съм сигурна.

— Не. Планират почивните дни с Емет и Карлайл.

— Пак ли ще ходят на поход?

Алис кимна отчаяно.

— Да, всички ще ходят, освен мен. Винаги ходим на планина след края на учебната година, един вид да отпразнуваме, но тази година реших да ходя по магазините, вместо да се катеря из чукарите, и никой не пожела да остане с мен. Изоставиха ме.

Тя се нацупи и изражението й доби такъв отчаян вид, че Чарли инстинктивно се наведе към нея, протегнал ръка, търсейки как да й помогне. Изгледах я подозрително. Какво точно правеше?

— Алис, миличка, защо не останеш у нас? — предложи Чарли. — Не бих искал да стоиш сама в онази огромна къща.

Тя въздъхна. Нещо притисна крака ми под масата.

— Ау! — извиках аз.

Чарли се обърна към мен.

— Какво?

Алис ме стрелна с яден поглед. Стана ми ясно, че тази вечер ме смята за изключително недосетлива.

— Ударих си крака — измърморих.

— О! — той отново погледна Алис. — Е, какво ще кажеш?

Тя отново ме настъпи, този път не толкова силно.

— Ъъъ, татко, тук няма къде да я настаним. Обзалагам се, че Алис не би искала да спи на пода…

Чарли сви устни. Алис отново надяна отчаяно изражение.

— Тогава Бела може да остане при теб — предложи той. — Докато семейството ти се върне.

— О, Бела, би ли го направила? — Алис се усмихна лъчезарно. — Нямаш нищо против да се разходим по магазините, нали?

— Естествено — съгласих се аз. — Пазар. Става.

— Кога заминават? — попита Чарли.

Алис отново се намръщи.

— Утре.

— Кога да дойда? — попитах.

— След вечеря, предполагам — отвърна тя и замислено подпря брадичката си. — Нямаш планове за събота, нали? Искам да пазарувам извън града и ще отиде целият ден.

— Не и в Сиатъл, нали? — намеси се Чарли, свъсил вежди.

— Не, разбира се — съгласи се Алис, макар и двете да знаехме, че Сиатъл ще бъде доста безопасен в събота. — Мислех си за Олимпия…

— Там ще ти хареса, Бела — Чарли се усмихна облекчено. — Идете да обиколите града.

— Добре, татко, ще бъде страхотно.

С един непринуден разговор Алис ми беше освободила програмата за деня на битката.

Едуард се върна малко по-късно и изобщо не се изненада от пожеланията на Чарли за приятна екскурзия. Каза, че тръгват рано на другата сутрин и си взе довиждане по-рано от обикновено. Алис си тръгна с него.

Малко след като тръгнаха, казах, че си лягам.

— Не може да си уморена — запротестира Чарли.

— Малко — излъгах аз.

— Нищо чудно, че не обичаш купоните — промърмори той. — Възстановяваш се ужасно трудно.

Когато се качих горе, Едуард лежеше напряко върху леглото ми.

— Кога ни е срещата с вълците? — прошепнах, докато лягах до него.

— След час.

— Добре. Джейк и приятелите му трябва да поспят малко.

— Не им е нужен толкова сън, колкото на теб — отбеляза той.

Смених темата, защото се опасявах, че ще започне да ме уговаря да си остана вкъщи.

— Алис каза ли ти, че отново смята да ме отвлече?

Той се ухили.

— Всъщност не смята.

Погледнах го объркано и той се подсмихна на изражението ми.

— Аз съм единственият, който може да те държи за заложник, забрави ли? — каза той. — Алис отива на лов с останалите — той въздъхна. — Но аз явно няма нужда да го правя.

— Значи ти ме отвличаш?

Той кимна.

Замислих се за момент. Празна къща. Без Чарли, който да слухти от долния етаж и час по час да ме проверява. И без будни вампири с досадно добър слух… Само той и аз — напълно сами.

— Това добре ли е? — попита той, обезпокоен от мълчанието ми.

— Ами… да, освен една подробност.

— Каква? — в погледа му се четеше тревога. Невероятно, той все още не беше уверен в притегателната си сила към мен. Може би трябваше да се изразявам по-ясно.

— Защо Алис не каза на Чарли, че тръгвате довечера? — попитах аз.

Той се засмя с облекчение.

Този път пътуването до откритата поляна беше далеч по-приятно от предишното. Все още се чувствах гузна, още се страхувах, но вече не бях ужасена. Можех да функционирам. Вече успявах да мисля и отвъд предстоящото събитие и почти вярвах, че е възможно всичко да бъде наред. Едуард, изглежда, беше приел идеята, че ще пропусне битката… Това нямаше как да не ме убеди, че действително ще бъде лесно. Не би оставил семейството си, ако сам не си вярваше. Вероятно Алис беше права, може би наистина се притеснявах излишно.

Пристигнахме на поляната последни.

Джаспър и Емет вече се бореха. Ако се съдеше по смеха им, явно само загряваха. Алис и Розали се бяха излегнали на твърдата земя и ги гледаха. Есме и Карлайл си говореха на няколко метра от тях, долепили глави, преплели пръсти, не им обръщаха внимание.

Нощта беше много по-ясна, луната грееше през тънките облаци, така че лесно различих трите вълка, които клечаха в периферията на кръга на известно разстояние един от друг, за да наблюдават от различни ъгли.

Лесно разпознах и Джейкъб, бих го разпознала веднага, дори да не беше вдигнал поглед при приближаването ни.

— Къде са останалите вълци? — зачудих се.

— Не е нужно всички да присъстват. И един е достатъчен, но Сам не ни се доверява толкова, че да изпрати само Джейкъб, макар той самият да изрази желание. Куил и Ембри са обичайният… предполагам можем да ги наречем антураж.

— Джейкъб ви има доверие.

Едуард кимна.

— Колкото, че няма да се опитаме да го убием. Но само толкова.

— Ще участваш ли тази вечер? — попитах аз колебливо. Знаех, че ще му е почти толкова трудно, колкото щеше да ми е на мен, ако ме беше оставил вкъщи. Може би дори по-трудно.

— Ще помогна на Джаспър, ако има нужда. Иска да пробва битка при неравномерно разпределение на силите, да ги научи как да се справят при повече от един нападател.

Вдигна рамене. Нова вълна на паника заля краткото ми чувство за сигурност.

Врагът отново ги превъзхождаше по численост. Бях влошила ситуацията. Загледах се в поляната, опитвайки се да скрия реакцията си.

Това бе неподходящо място да погледна, когато се опитвах да се самозаблудя, да се убедя, че всичко ще се получи както искам. Защото когато откъснах очи от Кълън, от игривата битка, която само след няколко дни щеше да бъде истинска и смъртоносна, Джейкъб улови погледа ми и се усмихна. Същата вълча усмивка от вчера, а очите му се присвиха така, както когато бе в човешки облик.

Трудно беше да повярвам, че до неотдавна върколаците ме ужасяваха и сънувах кошмари с тях.

Знаех, без да питам, кой от другите двама е Ембри и кой — Куил. Ембри очевидно беше по-слабият сив вълк с тъмни петна на гърба, който седеше и търпеливо наблюдаваше, докато Куил — с козина в цвят на тъмен шоколад, изсветляваща около муцуната — често-често трепваше и като че ли умираше от нетърпение да се включи в тренировката. Не бяха чудовища дори и в този вид. Бяха приятели.

Приятели, които не изглеждаха така неразрушими, както Емет и Джаспър, в момента те се въртяха със скоростта на смъртоносни кобри, а луната хвърляше отблясъци върху твърдата им като гранит кожа. Приятели, които все още бяха смъртни, приятели, които кървяха, приятели, които можеха да умрат…

Увереността на Едуард ме успокояваше, защото очевидно не се тревожеше за семейството си. Но нима щеше да страда, ако нещо се случеше с върколаците? Нима би се тревожил за тях, ако подобна опасност му беше безразлична? Увереността на Едуард уталожваше само част от тревогите ми.

Опитах се да отвърна на усмивката на Джейкъб, преглъщайки буцата в гърлото си. Май не се справих.

Въпреки огромната си маса Джейкъб пъргаво се изправи на лапи и се приближи до двама ни с Едуард.

— Джейкъб — любезно го поздрави Едуард.

Джейкъб не му обърна внимание. Не откъсваше очи от моите. Снижи глава до височината на моята, както беше направил предишната нощ, и я наклони на една страна. От гърдите му се дочу ниско скимтене.

— Добре съм — отвърнах, без да изчакам Едуард да ми преведе. — Просто съм притеснена.

Джейкъб продължи да ме гледа.

— Иска да знае защо — промърмори Едуард.

Джейкъб изръмжа, не заплашително, а по-скоро раздразнено и устните на Едуард трепнаха.

— Какво? — попитах аз.

— Мисли, че не превеждам достатъчно добре. Това, което всъщност си помисли, беше: „Що за глупост. За какво има да се притесняваш?“. Редактирах го, защото ми се стори грубо.

Усмихнах се леко, твърде разтревожена, за да ми стане смешно.

— Има достатъчно причини да се притеснявам — казах на Джейкъб. — Като например опасността неколцина много глупави вълци да пострадат.

Джейкъб се засмя със своя подобен на кашлица смях.

Едуард въздъхна.

— Джаспър има нужда от помощ. Ще се справиш ли без превод?

— Ще успея.

Едуард ме погледна замислено с неразгадаемо изражение, след което се обърна и тръгна към Джаспър.

Седнах. Земята беше студена и неудобна.

Джейкъб пристъпи напред, след това ме погледна и в гърлото му се надигна ниско скимтене. Приближи се още малко.

— Отивай без мен — казах му аз. — Не искам да гледам.

Джейкъб отново наклони глава на една страна, след това се сви на земята до мен с нещо между ръмжене и въздишка.

— Наистина, отивай — уверих го.

Той не реагира, само положи глава на лапите си.

Загледах се в светлосивите облаци, опитвайки се да не следя двубоя. Въображението ми беше достатъчно богато. През поляната премина полъх и аз потръпнах.

Джейкъб се приближи още и притисна топлата си козина в лявата ми страна.

— Ъъъ, благодаря — измърморих аз.

След малко се облегнах на широкото му рамо. Така беше далеч по-удобно.

Облаците бавно се движеха в небето и ту просветваха, ту помръкваха, когато минаваха пред луната.

Разсеяно прокарах пръсти по козината на врата му. От гърлото му се надигна същият странен глух звук като предния ден. Приятен звук. По-дрезгав и по-див от мъркането на котка, но издаваше същото чувство на задоволство.

— Знаеш ли, никога не съм имала куче — размишлявах на глас аз. — Винаги съм искала, но Рене е алергична.

Джейкъб се разсмя, тялото му се разтресе под мен.

— Изобщо ли не се притесняваш за събота? — попитах аз.

Той обърна огромната си глава към мен и видях как завърта очи.

— Ще ми се и аз да бях толкова уверена.

Той опря глава в крака ми и гърлото му отново заклокочи. Стана ми малко по-добре.

— Значи утре ще ходим на екскурзия.

Той изръмжа ентусиазирано.

— Преходът може да се окаже дълъг — предупредих. — Едуард не преценява разстоянията като нормалните хора.

Джейкъб отново се засмя лаещо.

Притиснах се в козината му и се облегнах на врата му.

Странно. Макар той да бе в тази неестествена форма, мигът много повече напомняше за някогашното ни приятно, безпроблемно приятелство, естествено като дишането, отколкото последните ни няколко срещи, в които Джейкъб беше в човешки вид. Особено бе, че почувствах това тук. Смятах, че именно трансформацията е причина за края на приятелството ни.

На поляната зловещите игри продължаваха, а аз се загледах в забулената луна задълго.