Стефани Майър
Затъмнение (25)

Двадесет и трета глава
Чудовище

Когато се събудих на следващата сутрин, беше съвсем светло — дори в палатката, чак очите ме заболяха от ярките слънчеви лъчи. И наистина се потях, както беше обещал Джейкъб. Той тихо похъркваше в ухото ми и ръцете му бяха все така обвити около мен.

Дръпнах глава от трескаво топлите му гърди и усетих пощипването на студената утрин по влажната си буза. Джейкъб въздъхна насън и несъзнателно ме притисна към себе си.

Извих тяло в опит да се освободя от прегръдката му, помъчих се да повдигна глава, за да погледна…

Едуард срещна погледа ми. Изражението му беше спокойно, но не успя да скрие болката в очите си.

— Стоплило ли се е вън? — прошепнах.

— Да. Мисля, че днес няма да имаш нужда от печка. Опитах се да стигна ципа, но не можех да освободя ръцете си.

Напрегнах се да отместя неподвижното тяло на Джейкъб. Той промърмори нещо насън и отново ме притисна.

— Малко помощ? — помолих тихичко.

Едуард се усмихна.

— Искаш ли направо да му откъсна ръцете?

— Не, благодаря. Само ме освободи. Ще получа топлинен удар.

Едуард разкопча спалния чувал с бързо, рязко движение. Джейкъб изпадна отвътре и голият му гръб удари леденостудения под на палатката.

— Хей! — възропта той и отвори очи. Инстинктивно се дръпна от студа и се сгуши в мен. Притисна ме толкова силно с цялата си тежест, че дъхът ми секна.

Внезапно тежестта изчезна. Чух глухия удар, когато тялото му се блъсна в един от прътовете на палатката и тя се разтресе.

Ръмженето сякаш изригна от всички страни. Едуард беше приклекнал до мен и не виждах лицето му, но от гърдите му се откъсваше яростно ръмжене. Джейкъб също се беше свил, цялото му тяло се тресеше, зъбеше се свирепо. Злобният вой на Сет Клиъруотър пред палатката отекваше в скалите.

— Престанете! Спрете веднага! — извиках и тромаво се хвърлих между тях. Пространството беше толкова тясно, че не се наложи да се протягам много, за да сложа ръце на гърдите им. Едуард обви ръка около кръста ми, готов да ме отстрани от пътя си.

— Спри веднага — предупредих го аз.

При допира ми Джейкъб започна да се успокоява. Треперенето намаля, но зъбите му си останаха оголени, а очите — впити злостно в Едуард. Сет продължаваше да ръмжи с протяжен, несекващ рев, който отекваше на фона на внезапно възцарилата се в палатката тишина.

— Джейкъб? — обърнах се към него и изчаках, докато най-после отклони поглед към мен. — Ранен ли си?

— Естествено, че не! — изсъска той.

Обърнах се към Едуард. Той ме гледаше сърдито.

— Това не беше никак хубаво. Трябва да се извиниш.

Очите му се разшириха от отвращение.

— Шегуваш се — та той едва не те премаза!

— Защото ти го стовари на пода! Не го е направил нарочно, а и нищо ми няма.

Едуард изръмжа отвратено. Бавно вдигна очи и враждебно изгледа Джейкъб.

— Моите извинения, псе.

— Няма защо — отвърна Джейкъб, но в гласа му се долавяше подигравка.

Все още беше студено, макар и не както през нощта. Скръстих ръце пред гърдите си.

— Ето — каза Едуард вече спокоен. Вдигна анорака от пода и го нахлузи над якето ми.

— Това е на Джейкъб — запротестирах аз.

— Джейкъб си има козина — намекна Едуард.

— Ще използвам спалния чувал, ако нямате нищо против — Джейкъб не му обърна внимание, мина покрай нас и се пъхна обратно в чувала. — И без това още ми се спи. Това не беше от най-спокойните ми нощи.

— Идеята си беше твоя — невъзмутимо каза Едуард.

Джейкъб вече се беше свил и затворил очи. Прозя се.

— Не съм казал, че не беше най-приятната ми нощ. Казвам само, че не се наспах. Имах чувството, че Бела никога няма да млъкне.

Смръщих се и се зачудих какво ли е излязло от устата ми. Възможностите бяха ужасяващи.

— Радвам се, че си се забавлявал — измърмори Едуард.

Джейкъб отвори тъмните си очи.

— Ти не прекарали добре нощта? — самодоволно попита той.

— Не беше най-лошата в живота ми.

— Не влиза ли в десетката? — попита Джейкъб с перверзно чувство за хумор.

— Възможно е.

Джейкъб се усмихна и затвори очи.

— Но — продължи Едуард — дори да бях на твоето място снощи, пак нямаше да влезе в десетката на най-приятните ми нощи. Помисли за това.

Джейкъб отвори очи и свирепо го изгледа. Изправи се вдървено до седнало положение, с напрегнати рамене.

— Знаеш ли какво? Мисля, че тук е доста пренаселено.

— Напълно съм съгласен.

Сръгах Едуард в ребрата, като най-вероятно успях единствено да си докарам синина.

— Явно ще си наваксам съня по-късно — намръщи се Джейкъб. — И без това трябва да поговоря със Сам.

Той застана на колене и хвана ципа на палатката.

По гръбнака ми се стрелна остра болка и заседна в стомаха ми, когато внезапно осъзнах, че може би го виждам за последен път. Връщаше се при Сам и отиваше да се бие с ордата кръвожадни новородени вампири.

— Джейк, почакай — протегнах се да го докосна и дланта ми се плъзна по ръката му.

Той се отдръпна, преди да успея да го хвана.

— Моля те, Джейк, остани.

— Не.

Изрече го студено, решително. Явно изражението ми издаде болката ми, защото той издиша и лицето му омекна в нещо като усмивка.

— Не се притеснявай за мен, Белс. Всичко ще бъде наред, както винаги — той се засмя насила. — А да не мислиш, че ще оставя Сет да отиде вместо мен — да се забавлява и да отнесе цялата слава? Как ли пък не! — той изсумтя.

— Внимавай…

Той се измъкна от палатката, преди да успея да довърша.

— Успокой се, Бела — чух го да мърмори, докато закопчаваше ципа отвън.

Ослушах се за отдалечаващите се стъпки, но не долових нито звук. Вятърът беше утихнал. Дочувах сутрешния хор на птичките далеч в планината, но нищо друго. Джейкъб се движеше абсолютно тихо.

Сгуших се в якетата и се облегнах на рамото на Едуард. Дълго време мълчахме.

— Още колко остава? — попитах.

— Алис каза на Сам, че има около час — отвърна Едуард с нежен, но мрачен глас.

— Оставаме заедно, каквото и да се случи.

— Каквото и да случи — съгласи се той, стиснал очи.

— Знам — казах аз — и аз се страхувам за тях.

— Ще се справят — увери ме Едуард, стараейки се да прозвучи весело. — Съжалявам единствено, че пропускам веселбата.

Хайде и той с тази веселба. Ноздрите ми се разшириха.

Прегърна ме през рамо.

— Не се тревожи — успокои ме и ме целуна по челото.

Сякаш можех просто ей така да спра да се тревожа.

— Разбира се, разбира се.

— Искаш ли да те разсея? — прошепна той и прокара студените си пръсти по бузата ми.

Потръпнах несъзнателно, утрото все още беше студено.

— Може би не точно сега — отговори си сам и дръпна ръка.

— Има и други начини да ме разсееш.

— Какво би искала?

— Можеш да ми разкажеш за десетте си най-прекрасни нощи — предложих. — Любопитно ми е.

Той се засмя.

— Опитай се да познаеш.

Поклатих глава.

— Имал си твърде много нощи, за които не знам нищо. Цял век.

— Ще стесня периметъра. Всичките ми най-прекрасни нощи се случиха, след като се запознах с теб.

— Наистина ли?

— Да, наистина — при това многократно задминават останалите.

Замислих се за момент.

— Сещам се само за моите най-прекрасни нощи.

— Може да съвпадат — насърчи ме той.

— Ами онази, първата нощ. Когато остана при мен.

— Да, тази е една от любимите ми. Разбира се, през най-приятната част ти спеше.

— Точно така — спомних си аз. — И пак говорих насън.

— Да — съгласи се той.

Отново се изчервих, когато се замислих какво ли съм казала, докато съм спяла в прегръдките на Джейкъб. Не си спомнях какво съм сънувала и дали изобщо съм сънувала, така че нямаше как да се подсетя.

— Какво съм казала снощи? — попитах тихо.

Той сви рамене вместо отговор и аз се намръщих.

— Толкова ли е зле?

— Нищо ужасно — въздъхна той.

— Моля те, кажи ми!

— Най-вече повтаряше името ми, както обикновено.

— Това не е зле — съгласих се предпазливо.

— Накрая обаче започна да мърмориш нещо за „Джейкъб, моя Джейкъб“ — долавях болката му дори и в шепота. — Твоят Джейкъб много се зарадва.

Вдигнах глава и проточих врат, за да докосна брадичката му с устни. Не виждах очите му. Гледаше втренчено тавана на палатката.

— Съжалявам — промърморих аз. — Просто така ги разграничавам.

— Кого разграничаваш?

— Доктор Джекил и мистър Хайд. Онзи Джейкъб, когото харесвам, и другият, който ме влудява — поясних.

— В това има логика — звучеше леко успокоен. — Кажи ми коя друга нощ ти е любима.

— Прибирането от Италия със самолета.

Той се намръщи.

— За теб не е ли от любимите? — зачудих се аз.

— Напротив, но съм изненадан, че е попаднала в твоя списък. Тогава не беше ли под впечатлението, че върша всичко от гузна съвест и че ще хукна да бягам, щом вратите на самолета се отворят?

— Да — усмихнах се аз. — Но все пак беше до мен.

Той ме целуна по косата.

— Обичаш ме повече, отколкото заслужавам.

Засмях се на тази нелепа мисъл.

— След това е нощта след Италия — продължих.

— Да, и тази е в списъка. Толкова беше смешна.

— Смешна ли? — възмутих се.

— Нямах представа, че сънищата ти са толкова ярки. Отне ми цяла вечност да те убедя, че си будна.

— Все още не съм сигурна — измърморих аз. — Ти винаги си ми се струвал по-скоро сън, отколкото реалност. А сега ми кажи някоя от твоите. Познах ли коя е на първо място?

— Не — тя се случи преди две нощи, когато най-после се съгласи да се омъжиш за мен.

Смръщих се.

— Не влиза ли в твоя списък?

Спомних си как ме беше целувал, компромиса, който си бях извоювала, и размислих.

— Да… влиза. Но с известни резерви. Не мога да разбера защо е толкова важно за теб. И без това съм твоя завинаги.

— След сто години, когато си придобила достатъчно обективност, за да оцениш отговора ми, ще ти обясня всичко.

— Ще ти напомня да ми обясниш. Точно след сто години.

— Достатъчно топло ли ти е? — внезапно попита той.

— Добре съм — уверих го. — Защо?

Преди да успее да отговори, тишината отвън бе разкъсана от оглушителен вик от болка. Звукът рикошира в голите скали, изпълни въздуха и ни връхлетя от всички посоки.

Викът нахлу в съзнанието ми като торнадо, едновременно чужд и познат. Чужд, защото никога дотогава не бях чувала толкова измъчен вик. Познат, защото мигновено разпознах гласа и разбрах значението му така добре, все едно бе излязъл от моята уста. Нямаше значение, че Джейкъб не беше в човешкия си вид. Нямах нужда от превод.

Джейкъб беше наблизо. Беше чул всяка дума. Джейкъб беше в агония.

Ревът премина в странно гърлено ридание, след това всичко утихна.

Не чух как тихо се отдалечава, но го долових. Сега усещах отсъствието му, което погрешно си бях въобразила, усещах празнината, която остави след себе си.

— Защото твоята печка стигна предела си — тихо отвърна Едуард. — Примирието приключи — добави той толкова тихо, че не бях сигурна дали наистина го каза.

— Джейкъб е слушал — прошепнах аз.

Това не беше въпрос.

— Да.

— И ти си знаел.

— Да.

Загледах се в нищото, не виждах нищо.

— Не съм обещавал да се бия честно — тихо ми напомни той. — А той трябва да е наясно.

Сложих главата си в шепи.

— Сърдиш ли ми се? — попита той.

— Не на теб — прошепнах. — Ужасена съм от себе си.

— Не се измъчвай — замоли ме той.

— Да — горчиво се съгласих. — Трябва да си пестя силите, за да продължа да измъчвам Джейкъб. Току-виж оставя нещо ненаранено.

— Той е наясно какво прави.

— Мислиш ли, че това има значение? — замигах, за да прогоня сълзите си, но си проличаха в гласа ми. — Нима има значение дали е справедливо и дали е бил предупреден? Та аз го наранявам. Всеки път, когато се обърна, го наранявам — извисих глас истерично. — Аз съм отвратително същество.

Той силно ме прегърна.

— Не е вярно.

— Вярно е! Какво ми става? — заизвивах се, за да се освободя от прегръдката, и той ме пусна. — Трябва да го намеря.

— Бела, вече е на километри оттук, а навън е студено.

— Не ме интересува. Не мога просто да си седя тук — отметнах анорака на Джейкъб, пъхнах крака в ботушите и сковано пропълзях до вратата. Краката ми бяха изтръпнали. — Трябва… Трябва да… — не знаех какво да кажа, не знаех какво да направя, но разкопчах ципа на палатката и изпълзях в светлата, леденостудена утрин.

Снегът беше по-малко, отколкото очаквах след яростта на снощната буря. Вероятно беше издухан от вятъра, а не разтопен от яркото слънце, което сега грееше от югоизток, отразяваше се в малкото сняг и пронизваше непривикналите ми очи. Въздухът все още хапеше, но навсякъде цареше мъртвешко спокойствие и с изкачването на слънцето в небето ставаше все по-топло.

Сет Клиъруотър се беше свил върху купчина сухи борови иглички в сянката на един дебел смърч, положил глава върху предните си лапи. Пясъчнорусата му козина едва се забелязваше на фона на игличките, но ярко осветеният сняг се отразяваше в отворените му очи. Гледаше ме обвинително, поне така ми се стори.

Знаех, че Едуард ме следва, докато се препъвам към дърветата. Не го чувах, но слънцето се отразяваше в кожата му и хвърляше проблясващи цветни дъги, които танцуваха пред мен. Не се опита да ме спре, докато не навлязох сред сенките на гората.

Тогава хвана лявата ми китка, без да обръща внимание на опитите ми да се освободя.

— Не можеш да вървиш след него. Не и днес. Часът почти настъпи. За никого няма да е от полза, ако се загубиш.

Извих ръка, опитвайки се да се освободя.

— Съжалявам, Бела — прошепна той. — Съжалявам, че постъпих така.

— Не си направил нищо. Аз съм виновна. Аз го направих. Аз бъркам на всяка крачка. Можех… Когато той… Не трябваше… аз… аз… — започнах да хлипам.

— Бела, Бела!

Той обви ръце около мен и сълзите ми закапаха по ризата му.

— Трябваше да… му кажа… трябваше да… кажа… — какво? Какво би поправило нещата? — Не трябваше да… разбира по този начин.

— Искаш ли да го убедя да се върне, за да поговориш с него? Все още има малко време — прошепна Едуард със спотаена агония в гласа.

Кимнах в гърдите му, защото се страхувах да видя лицето му.

— Остани при палатката. Ще се върна скоро.

Ръцете му изчезнаха. Хукна толкова бързо, че се скри още преди да успея да вдигна глава. Бях сама. От гърдите ми се откъсна ридание. Днес наранявах всички. Не можех ли да докосна нещо, без да го развалям?

Не знаех защо го преживявам толкова тежко точно сега. През цялото време го очаквах. Но Джейкъб никога не беше реагирал така силно, никога не беше изгубвал смелата си самоувереност, не беше показвал дълбочината на болката си. Звукът от агонията му продължаваше болезнено да отеква дълбоко в гърдите ми. Точно до него бе другата болка — болка по самия Джейкъб, болка, че наранявам и Едуард. Че не можех да гледам спокойно как Джейкъб си тръгва, знаейки, че това е правилното решение, единственото решение.

Бях егоистка, наранявах всички. Измъчвах хората, които обичах.

Също като Кати от „Брулени хълмове“, само че моите възможности бяха толкова по-добри, никой от тях не беше жесток или малодушен. А ето че седях, плачех и не предприемах нищо, за да поправя нещата. Досущ като Кати.

Моята болка повече не биваше да влияе на решенията ми. Твърде малко можех да сторя, а и бе твърде късно, но трябваше да постъпя правилно и то незабавно. А може би дори нямаше да се наложи. Може би Едуард нямаше да успее да го върне. И щях да приема положението и да продължа напред. Едуард нямаше да ме види да пророня друга сълза за Джейкъб Блак.

Никакви сълзи повече. Избърсах последните с премръзналите си пръсти.

Но ако Едуард се върнеше с Джейкъб, щях да сложа край. Щях да му кажа да си тръгне и повече да не се връща.

Защо ми тежеше толкова? Толкова по-трудно ли бе от сбогуването с останалите ми приятели, с Анджела, с Майк? Защо ме болеше? Нещо не беше наред. Не би трябвало да боли. Нали имах каквото исках. Нямаше как да задържа и двамата, защото Джейкъб не можеше да е само приятел. Крайно време беше да престана да се надявам. Стига толкова алчност.

Трябваше да превъзмогна глупавото чувство, че Джейкъб е част от живота ми. Той не ми принадлежеше, не можеше да бъде моят Джейкъб, щом аз принадлежах на друг.

Бавно, влачейки крака, се върнах на малката поляна. Когато пристъпих в откритото пространство, замижала срещу ярката светлина, хвърлих бърз поглед към Сет, после го отместих, защото не исках да срещам очите му. Той не беше помръднал от импровизираната си постеля.

Усещах колко е рошава косата ми, сплъстена на кичури като змиите в главата на Медуза. Понечих да прокарам пръсти през тях, но бързо се отказах. На кого му пукаше как изглеждам?

Грабнах манерката, която висеше до вратата на палатката, и я разклатих. Вътре се разплиска нещо течно и аз отвинтих капачката, отпих от леденостудената вода, за да изплакна уста. Някъде трябваше да има и храна, но не бях достатъчно гладна, за да я потърся. Закрачих из ярко осветеното пространство, усещайки очите на Сет върху себе си. Понеже отказвах да го погледна, в главата ми той отново се превърна в малко момче и огромният върколак изчезна. Толкова приличаше на някогашния Джейкъб.

Щеше ми се да помоля Сет да излае или да ми даде някакъв друг знак дали Джейкъб се връща, но се спрях. Нямаше значение дали Джейкъб ще се върне. Може би иначе щеше да е по-лесно. Жалко, че нямаше как да повикам Едуард.

В този момент Сет изскимтя и скочи на крака.

— Какво има? — глупаво попитах аз.

Той не ми обърна внимание и се затича към ръба на гората, обърнал нос на запад. Започна да скимти.

— Другите ли са, Сет? — настоях аз. — На голямата поляна?

Той ме погледна и тихо изджавка и след това отново обърна нос на запад. Ушите му прилепнаха назад и пак изскимтя.

Защо бях такава глупачка? Как можа да ми хрумне да отпратя Едуард? Сега как да разбера какво става? Не говорех езика на вълците.

Страхът пробяга по гръбнака ми като ледена тръпка. Ами ако беше настъпил часът? Ами ако Джейкъб и Едуард се бяха оказали твърде близо? Ами ако Едуард е решил да се включи в битката?

Леденият страх се настани в стомаха ми. Ами ако притеснението на Сет нямаше нищо общо с поляната и лаят му е бил отрицателен отговор? Ами ако Джейкъб и Едуард се биеха някъде далеч в гората? Възможно ли беше да стигнат дотам?

С внезапна, вледеняваща увереност осъзнах, че е напълно възможно, стига някой да изрече грешните думи. Сетих се колко напрегната бе раздялата в палатката тази сутрин и се запитах дали не си бях затворила очите пред това колко близо бяха до схватка.

Не че не заслужавах да загубя и двамата.

Студът смрази сърцето ми.

Но преди да рухна от страх, от гърдите на Сет се откъсна тихо, дълбоко изръмжаване, той напусна поста си и бавно се върна обратно към постелята си. Което ме успокои, но същевременно и ядоса. Толкова ли не можеше да напише нещо в калта?

От краченето с всички пластове дрехи започнах да се потя. Метнах якето в палатката и продължих да утъпквам пътека през средата на малката полянка.

Изведнъж Сет отново скочи рязко, а козината на врата му щръкна. Огледах се, но не видях нищо. Ако не престанеше, щях да го замеря с шишарка.

Той изръмжа, нисък, предупредителен звук, и се запромъква към западния край на гората, а аз съжалих за нетърпението си.

— Ние сме, Сет — извика Джейкъб отдалече.

Защо ли сърцето ми задумка така лудешки, когато чух гласа му? Вероятно просто се страхувах от това, което трябваше да направя. Глупаво беше да чувствам облекчение, че се е върнал. Това никак нямаше да ми помогне.

Едуард се появи пръв, изражението му бе гладко и безизразно. Когато излезе от сенките, кожата му заискри на слънцето точно като снега. Сет пристъпи да го посрещне, впил поглед в очите му. Едуард бавно кимна и челото му тревожно се смръщи.

— Да, само това ни липсваше — промърмори той на себе си, преди да се обърне към големия вълк. — Вероятно не би трябвало да се изненадваме. Но сега нещата ще се окажат на косъм. Моля те, нека Сам помоли Алис да се опита по-точно да прецени нещата.

Сет кимна, а на мен ми се прииска да изръмжа. Значи сега можеше да кима. Ядосано врътнах глава и осъзнах, че Джейкъб се е приближил към нас.

Беше с гръб към мен и гледаше натам, откъдето беше дошъл. Зачаках напрегнато да се обърне.

— Бела — прошепна Едуард, внезапно озовал се до мен. В очите му се долавяше единствено загриженост. Щедростта му беше безкрайна. Сега го заслужавах по-малко от всякога. — Възникна известно усложнение — каза той, като се стараеше гласът му да не издаде тревогата. — Ще отведа Сет на известно разстояние и ще се постараем да оправим нещата. Няма да се отдалечавам, но няма и да слушам. Съзнавам, че не ти е нужна публика, независимо по кой път решиш да поемеш.

Едва в края на изречението гласът му трепна от болка.

Не биваше никога повече да му причинявам болка. Това ще бъде мисията на живота ми. Никога повече да не ставам причина за такава болка в очите му.

Бях прекалено разстроена, за да го попитам какво е усложнението. В този момент нямах нужда от други тревоги.

— Не се бави — прошепнах аз.

Той ме целуна леко по устните, след това потъна в гората, следван от Сет.

Джейкъб все така стоеше в сенките на дърветата. Не можех да видя изражението му.

— Бързам, Бела — глухо каза той. — Да приключваме по-бързо.

Преглътнах. Гърлото ми внезапно бе пресъхнало и не бях сигурна, че ще успея да изкарам някакъв звук.

— Просто кажи думите и да приключваме.

Поех си дълбоко въздух.

— Съжалявам, че съм такъв отвратителен човек — зашепнах. — Съжалявам, че бях такава егоистка. Иска ми се изобщо да не те бях срещала, за да не те наранявам така. Никога повече няма да те наранявам, обещавам ти. Ще стоя далеч от теб. Ще напусна щата. Няма да ти се налага да ме виждаш повече.

— Ама че извинение — горчиво каза той.

Гласът ми съвсем стихна.

— Кажи ми как да поправя стореното!

— Ами ако не искам да заминаваш? Ами ако предпочитам да останеш, дори да си егоистка? Нямам ли право на мнение, ако наистина се опитваш да се реваншираш?

— Това няма да помогне, Джейк. Не бях права да оставам с теб, щом искаме толкова различни неща. А положението няма да се оправи. Ще продължа да те наранявам, а не искам. Мразя се — гласът ми секна.

Той въздъхна.

— Спри. Не е нужно да казваш повече. Разбирам.

Исках да му кажа колко ще ми липсва, но прехапах език. Това също нямаше да помогне.

Замълча за миг, забил поглед в земята, докато аз се борех с желанието си да го прегърна. Да го утеша.

После рязко вдигна глава.

— Е, ти не си единствената способна на саможертва — каза той с по-силен глас. — Двама могат да играят тази игра.

— Какво?

— Аз самият също се държах зле. Усложних нещата много повече, отколкото беше нужно. Можех да се откажа още в началото. Но те нараних.

— Аз съм виновна.

— Няма да те оставя да поемеш цялата вина, Бела.

Нито цялата слава. Знам как да поправя грешките си.

— За какво говориш? — попитах остро.

Внезапният, налудничав блясък в очите му ме стресна. Той погледна към слънцето, след това ми се усмихна.

— Там долу се води доста сериозна битка. Не мисля, че ще е особено трудно да изчезна от картинката.

Думите му бавно проникнаха в съзнанието ми, една по една, и дишането ми секна. Въпреки че възнамерявах окончателно да изтръгна Джейкъб от живота си, до този миг не ми беше хрумвало колко дълбоко ще се наложи да забия ножа.

— О, не, Джейк! Не, не, не, не! — задавих се от ужас. — Не, Джейк, моля те. Моля те, недей — коленете ми се разтрепериха.

— Какво значение има, Бела? Така ще е най-удобно за всички. Даже няма да ти се налага да заминаваш.

— Не! — извисих глас. — Не, Джейкъб! Няма да ти позволя!

— И как ще ме спреш? — той се усмихна, за да прикрие жилото в думите си.

— Джейкъб, умолявам те! Остани с мен — бих паднала на колене, ако можех да помръдна.

— За цели петнайсет минути и така да изпусна хубавата битка? За да можеш да ми избягаш веднага, след като решиш, че съм в безопасност? Май се шегуваш.

— Няма да избягам. Размислих. Ще измислим нещо, Джейкъб. Винаги можем да намерим компромис. Само не отивай!

— Лъжеш.

— Не лъжа. Знаеш, че не ме бива в лъжите. Погледни ме в очите. Ще остана, ако останеш и ти.

Лицето му се изопна.

— И какво — ще мога да ти стана кум на сватбата?

Измина една минута, преди да успея да му отговоря, но единственото нещо, което успях да кажа, беше:

— Моля те.

— Така си и мислех — каза той и лицето му се отпусна, в очите му обаче трескавият блясък продължаваше да гори. — Обичам те, Бела — прошепна той.

— Обичам те, Джейкъб — прошепнах накъсано.

Той се усмихна.

— Знам го по-добре от теб самата.

Обърна се да си върви.

— Ще сторя всичко! — извиках задавено след него. — Всичко, което пожелаеш, Джейкъб, само не го прави!

Той спря и бавно се обърна.

— Не съм убеден, че говориш сериозно.

— Остани — замолих се аз.

Поклати глава.

— Не, тръгвам — после се поколеба, размислил. — Но бих могъл да оставя съдбата да реши.

— Какво значи това? — едва успях да попитам.

— Няма да правя нищо нарочно, а просто ще дам най-доброто от себе си заради глутницата и ще оставя нещата да се случат — той сви рамене. — Ако успееш да ме убедиш, че наистина искаш да се върна — повече, отколкото искаш просто да постъпиш безкористно.

— Как? — попитах.

— Би могла да ме помолиш — предложи той.

— Върни се — прошепнах аз.

Как можеше да се съмнява, че наистина искам да се върне?

Той поклати глава с усмивка.

— Не говоря за това.

Отне ми секунда, за да разбера за какво говори, през цялото време той ме гледаше надменно, сигурен в реакцията ми. В момента, в който осъзнах какво искаше да каже, изрекох думите, без въобще да се замисля за последствията.

— Ще ме целунеш ли, Джейкъб?

Очите му се разшириха от изненада, а след това подозрително се присвиха.

— Блъфираш.

— Целуни ме, Джейкъб. Целуни ме, а после се върни.

Той се поколеба в сенките, борейки се със себе си.

Понечи да се обърне на запад, тялото му се изви, но краката му стояха като забити намясто. Без да ме поглежда, направи една несигурна стъпка към мен, след това още една. После обърна лице, за да ме погледне, а в очите му се четеше съмнение.

Отвърнах на погледа му. Нямах представа какво се четеше върху лицето ми.

Джейкъб се залюля на пети, след това се хвърли напред и преодоля разстоянието между нас с три дълги крачки.

Знаех, че ще се възползва от ситуацията. Очаквах го. Останах напълно неподвижна — със затворени очи, стиснала ръце в юмруци — докато неговите обгърнаха лицето ми и устните му се прилепиха в моите с настойчивост, която граничеше с грубост.

Усетих гнева му, когато устните му доловиха пасивната ми съпротива. Едната му ръка се премести в основата на шията ми и сграбчи косите ми. Другата грубо ме хвана за рамото, разтърси ме, притисна ме към тялото му. После се плъзна по ръката ми, хвана китката ми и я придърпа нагоре, около врата му. Отпуснах я върху раменете му, все още свита в юмрук, несигурна докъде ще стигна в отчаянието си да го запазя жив. През цялото време устните му, смущаващо меки и топли, се опитваха да насилят някаква реакция от моите.

Когато се увери, че няма да махна ръката си, той пусна китката ми и ръката му намери талията ми. Горещата му длан се прилепи в кожата на кръста ми и той рязко ме дръпна напред, извивайки тялото ми към своето.

Устните му се отлепиха от моите за миг, но знаех, че не е приключил. Проследи с уста извивката на челюстта ми, линията на шията ми. Освободи косата ми и придърпа и другата ми ръка около шията си.

След това обгърна кръста ми с две ръце и долепи устни до ухото ми.

— Можеш и по-добре, Бела — дрезгаво прошепна той. — Не размишлявай чак толкова.

Потръпнах, когато гризна ухото ми.

— Точно така — прошепна той. — Поне веднъж се остави на чувствата си.

Механично поклатих глава, но той зарови ръка в косата ми, за да спре движението. Гласът му беше леден.

— Наистина ли искаш да се върна? Или предпочиташ да умра?

Гневът ме разтърси като рикошет след сблъсък. Това беше прекалено, направо нечестно. Както ръцете ми бяха около шията му, сграбчих косата му в юмруци, без да обръщам внимание на прорязващата болка в дясната ръка, и се опитах да дръпна лицето му.

Джейкъб интерпретира грешно жеста ми.

Бе твърде силен, за да усети, че ръцете ми, които се опитваха да изтръгнат косата му, целят да му причинят болка. Вместо ярост той видя страст. Реши, че най-после реагирам на ласките му.

С диво стенание отново притисна устни в моите, а пръстите му се впиха в кожата на кръста ми.

Гневът разклати крехкия ми самоконтрол, а неочакваната му страстна реакция напълно го унищожи. Ако долавях само тържествуване, вероятно щях да успея да устоя. Но уязвимостта на внезапната му радост пропука решителността ми, обезоръжи ме. Съзнанието ми напусна тялото и аз отвърнах на целувката. Противно на всякаква логика устните ми откликваха на неговите по странен, смущаващ начин, както никога досега — защото с Джейкъб не се налагаше да проявявам предпазливост, а и той определено не проявяваше такава спрямо мен.

Пръстите ми се свиха в косата му, но сега вече го притисках към себе си.

Усещах го с всичките си сетива. Ослепителното слънце прозираше алено през стиснатите ми клепачи и цветът се сля с горещината, която ме обгръщаше. Горещината бе всепроникваща. Виждах, чувах и чувствах единствено Джейкъб.

Онази малка част от съзнанието ми, все още вкопчена в здравия разум, крещеше, настояваше за отговори.

Защо не спирах? И което беше по-лошо — защо не успявах да открия в себе си и най-беглото желание да спра? Защо не исках той да спре? Защо ръцете ми се бяха вкопчили в раменете му, доволни, че са толкова широки и силни? Защо ръцете му ме притискаха така силно към тялото му, а ми се струваше, че не е достатъчно силно?

Глупави въпроси — та аз знаех отговора: бях се самозалъгвала.

Джейкъб беше прав. Бил е прав през цялото време. Беше ми повече от приятел. Затова ми беше невъзможно да му кажа „Сбогом“, защото бях влюбена в него. И в него. Обичах го много повече, отколкото бе редно, и въпреки това — съвсем недостатъчно. Бях влюбена в него, но това не стигаше, за да промени каквото и да е. Стигаше само да нарани и двама ни. Него повече, отколкото мен.

Друго не ме интересуваше — само болката му. Моята болка си я бях заслужила. Надявах се много да ме боли. Надявах се истински да страдам.

В този момент бяхме едно. Неговата болка винаги е била и винаги щеше да бъде и моя, сега и радостта му беше моя. Усещах тази радост, но щастието му някак носеше и болка. Почти осезаема — изгаряше тялото ми като киселина, като бавно мъчение.

За един кратък безкраен миг зад клепачите на влажните ми от сълзите очи се очерта един съвсем различен път. Сякаш през филтъра на мислите му видях съвсем ясно от какво се отказвах, какво щях да загубя въпреки ново осъзнатите чувства. Виждах накъсани кадри с Чарли и Рене, с Били и Сам и Ла Пуш. Виждах как годините минават и носят смисъл, носят промяна. Виждах огромния червеникавокафяв вълк, когото обичах, винаги до мен, готов да ме закриля при нужда. За частица от тази секунда зърнах подскачащите главици на две чернокоси дечица, които тичаха пред мен в познатата гора. И когато се скриха, видението изчезна.

И тогава, съвсем отчетливо, усетих как сърцето ми се раздира, как част от него се откъсва.

Устните на Джейкъб замръзнаха преди моите. Отворих очи, а той ме гледаше с почуда и възторг.

— Трябва да тръгвам — прошепна.

— Не.

Той се усмихна, доволен от реакцията ми.

— Няма да се бавя — обеща. — Но първо още нещо…

Наведе се отново да ме целуне. Не се отдръпнах. Какъв беше смисълът?

Този път целувката му беше различна. Ръцете му нежно обгърнаха лицето ми, топлите му устни бяха нежни, неочаквано нерешителни. Целувката беше кратка и безкрайно сладка.

Ръцете му се обвиха около мен, той ме прегърна плътно и прошепна в ухото ми:

— Това трябваше да е първата ни целувка. Но по-добре късно, отколкото никога.

Върху гърдите му, скрити от погледа му, сълзите най-после преляха и рукнаха.