Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Затъмнение

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0335-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и шеста глава
Морал

Плотът в банята на Алис беше покрит с хиляда различни продукта, всеки от които, според описанието, бе в състояние да разкраси човешката обвивка. Тъй като живеещите в къщата бяха до един съвършени и с ненаранима кожа, можех да предположа, че ги е купила заради мен. Зачетох етикетите като вцепенена, впечатлена от подобно разхищение.

Внимавах да не поглеждам в дългото огледало.

Алис започна да разресва косата ми с бавни, ритмични движения.

— Стига, Алис — казах безизразно. — Искам да се върна в Ла Пуш.

Колко ли часа бях чакала Чарли най-после да си тръгне от къщата на Били, за да мога да се видя с Джейкъб? Всяка минута, в която не знаех дали Джейкъб диша, ми се бе сторила колкото десет живота. А когато вече можех да отида и сама да се уверя, че Джейкъб е жив, времето бе отлетяло толкова бързо. Стори ми се, че едва бях успяла да успокоя дишането си, когато Алис звънна на Едуард, настоявайки да продължавам с нелепите преструвки, че съм й на гости. Изглеждаше толкова маловажно…

— Джейкъб все още е в безсъзнание — отвърна тя. — Карлайл или Едуард ще се обадят, когато се събуди. А и трябва да отидеш първо при Чарли. Той беше у Били, видя, че Карлайл и Едуард са се върнали от похода, и със сигурност ще е подозрителен, когато се прибереш.

Вече бях наизустила и запечатала алибито в съзнанието си.

— Не ме интересува. Искам да съм там, когато Джейкъб се събуди.

— Точно сега трябва да мислиш за Чарли. Знам, че денят беше тежък за теб, меко казано, но това не означава, че можеш да бягаш от отговорностите си — гласът й беше сериозен, почти ме мъмреше. — Сега, повече от всякога, е важно Чарли да остане в неведение. Първо си изиграй ролята, Бела, а след това можеш да правиш каквото искаш. Част от това да си Кълън е да бъдеш педантично отговорна.

Естествено, беше права. И ако не беше тази причина, по-могъща от страха, болката и чувството ми за вина, взети заедно, Карлайл никога нямаше да успее да ме убеди да се откъсна от Джейкъб, независимо дали е в съзнание, или не.

— Върви си вкъщи — нареди ми тя. — Говори с Чарли. Изиграй си ролята. Погрижи се за безопасността му.

Изправих се и кръвта се раздвижи към краката ми, щипейки ги с хиляди игли. Твърде дълго бях седяла неподвижно.

— Роклята ти стои прекрасно — изгука Алис.

— А? О, ъъъ, благодаря ти за дрехите — смънках по-скоро от любезност, отколкото от признателност.

— Нужни бяха веществени доказателства — каза тя с широко отворени невинни очи. — Какво пазаруване щеше да е, ако не се върнеш с нова дрешка? Чудесно съм я подбрала, много ти отива, ако мога да се похваля сама.

Премигнах, неспособна да си спомня с какво ме беше облякла. Не можех да си събера мислите, на всеки няколко секунди се разпиляваха — като насекоми, бягащи от светлината.

— Джейкъб ще се оправи, Бела — каза Алис. Не й беше трудно да разбере защо съм толкова разсеяна. — Излишно е да бързаш. Ако знаеш само колко морфин се наложи да му даде Карлайл, щеше да си наясно, че доста време няма да дойде на себе си. При такава висока телесна температура организмът му го разгражда с бясна скорост.

Поне не го болеше. За момента.

— Искаш ли да поговорим, преди да тръгнеш? — попита ме тя съчувствено. — Сигурно си доста травмирана.

Знаех какво гложди любопитството й. Но аз имах други въпроси.

— И аз ли ще съм такава? — попитах тихо. — Като онова момиче Бри на поляната?

Имах да мисля за хиляди други неща, но не можех да я изтикам от съзнанието си. Новородената, чийто нов живот внезапно бе прекъснат. Образът на лицето й, разкривено от жажда за кръвта ми, пареше под клепачите ми.

Алис ме погали по ръката.

— При всеки е различно. Но нещо такова, да.

Застинах, опитвайки се да си го представя.

— Постепенно минава — обеща тя.

— След колко време?

Тя сви рамене.

— След няколко години, може и по-малко. При теб може и да е различно. Досега не съм виждала как се случва при някой, който предварително го е избрал. Ще ми е интересно да видя как ще ти се отрази.

— Интересно — повторих.

— Ще те държим далеч от неприятности.

— Знам. И ви имам доверие — отвърнах с вял, монотонен глас.

Челото на Алис се набръчка.

— Ако се тревожиш за Карлайл и Едуард, сигурна съм, че всичко е наред. Струва ми се, че Сам започва да ни се доверява… е, поне на Карлайл. Което е хубаво. Предполагам, атмосферата доста се е изострила, когато се е наложило Карлайл повторно да счупи костите…

— Моля те, Алис!

— Извинявай.

Поех си дълбоко дъх, за да се поуспокоя. Джейкъб бе започнал да се възстановява с такава скорост, че някои от костите му бяха заздравели накриво. Бил е в безсъзнание по това време, но пак ми беше трудно да се замислям на тази тема.

— Алис, мога ли да те питам нещо? За бъдещето?

Тя внезапно застана нащрек.

— Знаеш, че не виждам всичко.

— Нямам това предвид. Но все пак понякога виждаш бъдещето ми. Защо се получава така, как мислиш, след като нищо друго не ми действа? Нито уменията на Джейн, нито на Едуард или Аро… — думите ми заглъхнаха, както и интересът към отговора. Любопитството ми в момента бе така краткотрайно, засенчвано от далеч по-потискащи емоции.

Алис обаче сметна въпроса за много интересен.

— И Джаспър също, Бела — неговият талант въздейства върху тялото ти точно както на всички останали. Именно в това е разликата, разбираш ли? Уменията на Джаспър влияят физически върху тялото ти. Той действително успокоява или пък стимулира организма ти. Не е илюзия. А пък аз виждам резултатите, а не причините или мислите, провокирали решенията, чрез които се е стигнало до тези резултати. Това също е извън съзнанието, не е илюзия, а реалност, или поне някаква версия на реалността. Но Джейн и Едуард, Аро и Деметри — те работят вътре в съзнанието. Джейн създава илюзията за болка. Не уврежда тялото, но усещането е такова. Разбираш ли, Бела? Вътре в съзнанието си ти си в безопасност. Там никой не може да те достигне. Нищо чудно, че Аро е толкова заинтригуван какви ще са бъдещите ти способности.

Тя се вгледа в изражението ми, за да разбере дали следвам мисълта й. В действителност думите й се бяха слели, сричките и звуците бяха изгубили смисъл. Не можех да се концентрирам. Но въпреки това кимнах. Опитах се да си придам разбиращ вид.

Но не успях да я заблудя. Тя ме погали по бузата и прошепна.

— Всичко ще е наред с Джейкъб, Бела. Не ми е нужно да гледам бъдещето, за да съм сигурна. Готова ли си да тръгваш?

— Само още нещо. Може ли още един въпрос за бъдещето? Не искам конкретна информация, само най-общото.

— Ще се постарая — отвърна тя колебливо.

— Все още ли ме виждаш да ставам вампир?

— О, този е лесен. Виждам те, да.

Кимнах бавно.

Тя се взря в лицето ми с непроницаеми очи.

— Не си ли наясно със собствените си желания, Бела?

— Наясно съм. Просто исках да съм сигурна.

— Аз мога да съм само толкова сигурна, колкото си и ти, Бела. Нали знаеш. Ако решиш да промениш решението си, това, което виждам, ще се промени… или в твоя случай ще изчезне.

Въздъхнах.

— Но това няма да се случи.

Тя ме прегърна.

— Съжалявам. Не мога изцяло да те разбера. Първият ми спомен беше как виждам лицето на Джаспър в бъдещето си. Винаги съм знаела, че той съществува там някъде, накъдето върви животът ми. Но мога да ти съчувствам. Ужасно съжалявам, че се налага да избираш между две хубави неща.

Измъкнах се от прегръдката й.

— Не ме съжалявай — имаше хора, които заслужаваха съчувствие, но аз не бях от тях. А и не се налагаше да избирам каквото и да било. Трябваше само да разбия едно добро сърце. — Отивам да се оправя с Чарли.

Прибрах се с пикапа вкъщи, където Чарли ме чакаше, изпълнен с подозрения точно както беше предвидила Алис.

— Здрасти, Бела. Как мина пазаруването? — поздрави ме той, когато влязох в кухнята. Ръцете му бяха скръстени на гърдите, а очите — впити в лицето ми.

— Безкраен — отвърнах отегчено. — Току-що се прибрахме.

Чарли се опита да прецени настроението ми.

— Предполагам, вече си чула за Джейк?

— Да. Останалите от семейство Кълън се прибраха преди нас. Есме ми каза къде са Карлайл и Едуард.

— Добре ли си?

— Тревожа се за Джейк. Като приключа с вечерята, смятам да сляза до Ла Пуш.

— Казвах ти аз, че тия мотори са опасна работа. Дано вече проумяваш, че не говоря празни приказки.

Кимнах и започнах да вадя разни неща от хладилника. Чарли се настани на масата. Като че ли беше в по-разговорливо настроение от обикновено.

— Смятам, че е излишно да се тревожиш чак толкова за Джейк. Човек, който е в състояние да ругае с такъв хъс, е на път да се оправи.

— Буден ли беше, когато го видя? — попитах и се извъртях рязко към него.

— Охо, буден беше. Да го беше чула само — всъщност по-добре, че не го чу. Май в цял Ла Пуш не остана човек, който да не го чуе. Не знам откъде има такъв речник, но се надявам да не е използвал подобен език, докато се мотаехте заедно.

— Днес е имал извинение. Как изглеждаше?

— Зле. Приятелите му го внесоха. Добре че са едри, че това момче е толкова грамадно. Карлайл каза, че десният крак и дясната му ръка са счупени. Общо взето, цялата дясна половина на тялото му е натрошена след падането с проклетия мотор — Чарли поклати глава. — Ако чуя, че пак го караш, Бела…

— С това нямаш проблеми, татко. Няма да чуеш подобно нещо. Наистина ли смяташ, че е добре?

— Разбира се, Бела, не се тревожи. Беше достатъчно добре, че да се закача с мен.

— Да се закача ли? — повторих смаяно.

— Аха, между обидите по адрес на нечия майка и богохулстването ми каза: „Обзалагам се, че сега си доволен, че обича Кълън вместо мен, а, Чарли?“.

Обърнах се към хладилника, за да не зърне изражението ми.

— Не можех да възразя. Що се отнася до твоята безопасност, Едуард е далеч по-зрял от Джейкъб, това поне ще му призная.

— Джейкъб си е достатъчно зрял — измърморих в негова защита. — Сигурна съм, че това днес не е било по негова вина.

— Странна работа беше това днес — каза замислено Чарли след минута. — Знаеш ли, не вярвам много на тия суеверия, но беше някак особено… като че ли Били знаеше, че нещо лошо ще се случи с Джейк. Цяла сутрин беше напрегнат като прасенце по Коледа. Май не чу и думичка от това, което му говорих. А и още по-странно… помниш ли през февруари и март, когато си имахме проблеми с вълците?

Наведох се да измъкна тигана от шкафа и поостанах в тази поза още секунда-две.

— Аха — смотолевих.

— Надявам се, че няма пак да имаме същите проблеми. Тази сутрин бяхме излезли с лодката, Били не обръщаше никакво внимание нито на мен, нито на рибата, когато внезапно чухме как в гората вият вълци. При това не беше един и, боже, колко силно виеха. Звучаха все едно са в селото. Най-странното беше, че Били обърна лодката и потегли право към залива, сякаш викаха лично него. Дори не ме чу, като го попитах какво прави.

Виенето спря още преди, да завържем лодката. А Били внезапно страшно се разбърза да не изпусне мача, макар да имаше часове до него. Мърмореше нещо за предварително предаване… за мач на живо? Казвам ти, Бела, беше много странно.

После намери някакъв мач, дето искал да го гледа, ама не му обърна никакво внимание. През цялото време вися на телефона, обади се на Сю, на Емили и на дядото на твоя приятел Куил. Така и не разбрах за какво ги търси — дърдореше най-небрежно. След това пак чух виенето, съвсем пред къщата. Никога не съм чувал такова нещо, настръхнаха ми космите. Питах Били дали не е заложил капани в двора и се наложи да крещя, за да надвикам воя. Ако се съдеше по звука, животното много страдаше.

Трепнах, но Чарли беше така увлечен в разказа си, че не забеляза.

— Естествено, забравих всичко, защото точно тогава внесоха Джейк. Чак сега се сещам. Както си виеше, вълкът изведнъж спря и не се чу повече. Псувните на Джейкъб го заглушиха. Здрави дробове има това момче, истина ти казвам.

Чарли млъкна за миг със замислено изражение.

— Странно как от цялата тая бъркотия излезе нещо хубаво. Не вярвах, че някога ще преодолеят онова глупаво предубеждение срещу семейство Кълън, дето го имат всички там. Но някой повика Карлайл и Били му беше истински благодарен, че дойде. Според мен трябваше да закараме Джейк в болницата, но Били искаше да го задържи вкъщи и Карлайл се съгласи. Предполагам, той знае най-добре. Много щедро от негова страна да се съгласи на такова отдалечено домашно посещение. — И… — той млъкна, като че ли не му се искаше да каже нещо. После въздъхна и продължи: — А Едуард се държа много… добре. Изглеждаше точно толкова разтревожен за Джейкъб, колкото си ти сега. Сякаш брат му лежеше в онова легло. А погледът му… — Чарли поклати глава. — Свястно момче е, Бела. Ще се опитам да го запомня. Но нищо не обещавам, да знаеш — той ми се ухили.

— Няма да ти го натяквам — измънках.

Чарли протегна крака и изпъшка.

— Хубаво е да се прибере човек. Няма да повярваш колко хора се натъпкаха в тая тясна къща на Били. Седем от приятелите на Джейк се завряха в малката дневна — едва дишах. Забелязвала ли си колко са едри всичките тия момчета?

— Да, забелязвала съм.

Чарли ме зяпна, очите му внезапно се съсредоточиха.

— Честно, Бела, Карлайл каза, че Джейк ще се изправи на крака за нула време. Каза, че изглежда далеч по-зле, отколкото е всъщност. Ще се оправи.

Само кимнах.

Джейкъб ми се бе сторил толкова… необичайно крехък, когато се бях завтекла да го видя в мига, в който Чарли си бе тръгнал. Целият беше в шини. Карлайл каза, че няма смисъл от гипс, като се има предвид с каква скорост се възстановява. Лицето му беше бледо и изпито, макар да беше в безсъзнание. Чуплив. Колкото и да беше грамаден, изглеждаше много чуплив. А може би ми се струваше така просто защото изпусках юздите на въображението си и мислех, че самата аз щях да го пречупя — да разбия сърцето му.

Да можеше само да ме удари гръм и да ме разцепи на две. За предпочитане — болезнено. За първи път възприемах отказването от човешката същност като истинска жертва. Сякаш загубата щеше да е прекалена.

Сложих вечерята на Чарли на масата до лакътя му и се отправих към вратата.

— Ъъъ, Бела? Би ли изчакала секунда?

— Да не съм забравила нещо? — попитах, оглеждайки чинията му.

— Не, не. Просто… искам да те помоля за една услуга — Чарли се смръщи и заби поглед в пода. — Седни, няма да се проточи.

Седнах срещу него, леко объркана. Опитах се да се съсредоточа.

— От какво имаш нужда, татко?

— Ами ето за какво иде реч, Бела — Чарли се изчерви. — Може би просто съм леко… суеверен, след като прекарах деня с Били, а той се държа толкова странно. Но имам някакво… предчувствие. Имам чувството, че… скоро ще те загубя.

— Не бъди глупав, татко — смънках виновно. — Нали искаш да ида да следвам?

— Обещай ми едно нещо.

Поколебах се, готова да откажа.

— Добре…

— Ще ми кажеш ли, преди да решиш да правиш нещо крайно? Като да избягаш с него, например?

— Татко… — изпъшках.

— Сериозно ти говоря. Няма да правя проблеми. Просто ме предупреди. Да имам възможност да те прегърна за довиждане.

Трепнах, но вдигнах ръка.

— Глупаво е. Но, ако ще си по-спокоен… тогава обещавам.

— Благодаря ти, Бела — отвърна той. — Обичам те, детето ми.

— И аз те обичам, татко — докоснах го по рамото, после рязко се изправих. — Ако имаш нужда от нещо, ще бъда у Били.

Въобще не погледнах назад, направо изтичах през вратата. Идеално, точно от това имах нужда в момента. Мърморих си под нос през целия път до Ла Пуш.

Черният мерцедес на Карлайл не беше пред къщата на Били. Което беше и хубаво, и лошо. Ясно беше, че трябва да говоря с Джейкъб насаме. Но въпреки това ми се искаше да мога да държа ръката на Едуард, както по-рано, когато Джейкъб бе в безсъзнание. Невъзможно. Но Едуард ми липсваше — следобедът с Алис ми се беше сторил безкраен. Това правеше отговора ми повече от очевиден. Вече знаех, че не бих могла да живея без Едуард. Но този факт нямаше да направи нещата по-малко болезнени.

Почуках тихичко на входната врата.

— Влизай, Бела — обади се Били. Грохотът на пикапа ми лесно се разпознаваше.

Отворих си сама.

— Здрасти, Били. В съзнание ли е? — попитах.

— Дойде в съзнание преди около половин час, точно преди лекарят да си тръгне. Влизай. Май те чака.

Трепнах, после си поех дълбоко въздух.

— Благодаря.

На вратата на стаята се спрях, не знаех да почукам, или не. Реших първо да надникна с надеждата — нали си бях страхливка — че може отново да е заспал. Имах чувството, че няколко допълнителни минути няма да са ми излишни.

Побутнах вратата с няколко сантиметра и нерешително проточих врат.

Джейкъб ме чакаше, лицето му бе гладко и спокойно. Изпитото, измъчено изражение беше изчезнало, а на негово място се бе настанило внимателно поддържано безразличие. В тъмните му очи не се долавяше никакво оживление.

Толкова ми беше трудно да гледам това лице, знаейки, че го обичам. Много по-трудно, отколкото очаквах. Запитах се дали и за него е било толкова трудно през цялото време.

За щастие някой беше метнал одеяло отгоре му. Хубаво беше, че не виждах пораженията по тялото му.

Пристъпих в стаята и тихо затворих вратата зад гърба си.

— Здрасти, Джейк — прошепнах.

Той не отговори веднага. Известно време се взира в лицето ми. После с усилие овладя изражението си и се усмихна леко подигравателно.

— Да, май се досещах, че ще се окаже така — въздъхна той. — Днес определено не ми е ден. Първо избирам грешното място, изпускам най-важния бой и цялата слава остава за Сет. После Лия решава да се държи като пълна идиотка, да доказва, че е корава като останалите, и се наложи аз да съм идиотът, който я спасява. А сега това — той махна с лявата си ръка към мен, още стоях нерешително на прага.

— Как се чувстваш? — измънках.

Ама че глупав въпрос.

— Малко надрусан. Доктор Кучешки зъб не беше сигурен колко обезболяващи ще са ми нужни, та се опита да налучка. Май прекали.

— Но поне не те боли.

— Не. Поне раните не ме тормозят — каза той и отново се усмихна подигравателно.

Прехапах устна. Никога нямаше да преживея този разговор. Защо, когато исках да умра, никой не се опитваше да ме убие?

Горчивата насмешка напусна лицето му и погледът му омекна. Челото му се набръчка, сякаш се тревожеше за нещо.

— А ти? — попита той искрено разтревожен. — Добре ли си?

Аз ли? — зяпнах го. Май наистина му бяха вкарали повечко лекарства. — Защо?

— Ами, така де, бях почти сигурен, че няма да те нарани, но не бях сигурен дали няма да е неприятно. Откакто се събудих, непрекъснато се тревожа, направо полудях. Не знаех дали ще ти дадат да дойдеш да ме видиш. Неизвестността е ужасно нещо. Как мина? Гадно ли се държа? Съжалявам, ако е било неприятно. Не исках да ти се налага сама да се справяш, мислех, че и аз ще съм там…

Трябваше ми цяла минута, за да схвана за какво говори. Той продължи да плямпа с все по-неловко изражение, докато най-после разбрах какво ми казва. Побързах да го успокоя.

— Не, не Джейк! Добре съм. Даже твърде добре. Естествено, че не се е държал гадно. Де да беше така!

Очите му се разшириха и той ме погледна ужасено.

Какво?

— Дори не е сърдит — дори на теб не е сърдит! Толкова е щедър, че се чувствам още по-зле. Ще ми се да се беше разкрещял или нещо такова. Не е като да не заслужавам… е, далеч по-лоши неща от скандал. Но за него това няма значение. Просто иска да съм щастлива.

— И не се разсърди? — попита Джейкъб невярващо.

— Не. Държа се… твърде мило.

Джейкъб ме гледа втренчено още една минута, после внезапно се намръщи.

По дяволите — изръмжа накрая.

— Какво има, Джейк? Заболя ли те? — заразмахвах безпомощно ръце и се огледах за лекарствата му.

— Не — измърмори той отвратено. — Не мога да повярвам! Не ти ли постави ултиматум, или нещо такова?

— Нищо подобно, какво ти е?

Той се смръщи и поклати глава.

— Май разчитах на подобна реакция. Дявол да го вземе. По-хитър е, отколкото смятах.

Думите му, макар и по-гневни, ми напомниха как му се бе възхитил Едуард тази сутрин, задето действа безскрупулно. Което означаваше, че Джейк продължава да се надява, продължавала се бори. Трепнах, сякаш някой ми беше забил нож в гърба.

— Това не е роля, Джейк — казах тихо.

— Да, да! Играе точно толкова внимателно, колкото и аз, само че знае какво прави, за разлика от мен. Но не съм виновен аз, че е по-добър манипулатор — просто не съм живял достатъчно дълго, че да науча всички трикове.

— Не ме манипулира!

— Разбира се, че те манипулира! Кога най-после ще се събудиш и ще осъзнаеш, че съвсем не е така съвършен, както си мислиш?

— Поне не е заплашвал да се самоубие, за да ме накара да го целуна — троснах се. Още щом го произнесох обаче, цялата се изчервих от раздразнение. — Чакай. Това не съм го казала. Заклех се пред себе си, че няма да споменавам нищо по този въпрос.

Той си пое дълбоко въздух. Когато проговори, звучеше по-спокойно.

— Защо не?

— Защото не съм дошла тук, за да те обвинявам в каквото и да било.

— Но е вярно — каза той равно. — Наистина така направих.

— Не ми пука, Джейк. Не ти се сърдя.

Той се усмихна.

— И на мен не ми пука. Знаех, че ще ми простиш, и не съжалявам, че го направих. Пак бих го направил. Поне това ми остава. Поне успях да те накарам да осъзнаеш, че действително ме обичаш. Това поне е нещо.

— Така ли? Нямаше ли да е по-добре да съм в неведение?

— Не смяташ ли, че е редно да си наясно какво чувстваш, най-малкото, за да не се изненадаш някой ден, когато вече ще е късно и ще си женена за вампир?

Поклатих глава.

— Не — нямах предвид по-добре за мен самата. Говорех за теб. За теб по-лесно или по-трудно е да знам, че съм влюбена в теб? При положение че нищо няма да се промени? Нямаше ли да е по-добре, по-лесно за теб, ако си бях останала в неведение?

Той възприе въпроса така сериозно, както и аз, и дълбоко се замисли, преди да ми отговори.

— Да, по-добре е да си наясно — реши накрая. — Ако не го беше осъзнала… винаги щях да се питам дали нямаше да решиш друго, ако беше разбрала. Сега знам. Направих всичко по силите си — той вдиша неравномерно и притвори очи.

Този път не устоях на порива да го утеша. Прекосих малката стая и коленичих край главата му, без да смея да седна на леглото, да не би да го разклатя и да му причиня болка. Приведох се, за да опра чело в бузата му.

Джейкъб въздъхна и сложи ръка върху косата ми, притискайки главата ми до своята.

— Толкова съжалявам, Джейк.

— Знаех си, че шансовете са нищожни. Не си виновна ти, Бела.

— О, недей и ти — изстенах. — Моля те.

Той се дръпна, за да ме погледне.

— Какво?

Аз съм виновна. И ми писна да ми повтарят, че не е така.

Той се ухили, но усмивката така и не докосна очите му.

— Искаш да ти вдигна скандал ли?

— Ами всъщност… мисля, че да.

Сви устни, докато преценяваше дали говоря сериозно. По лицето му за кратко пробяга усмивка, но после рязко се смръщи.

— Непростимо беше така да отвръщаш на целувката ми — просъска той. — Ако си знаела, че ще се отметнеш, нямаше нужда да си толкова убедителна.

Трепнах и кимнах.

— Ужасно съжалявам.

— Съжаленията не помагат, Бела. Как можа?

— Не знам — прошепнах.

— Трябваше да ми кажеш да се самоубия. Така или иначе това искаш.

— Не, Джейкъб — изскимтях, борейки се с напиращите сълзи. — Не! Никога!

— Да не плачеш? — попита той, а гласът му внезапно възвърна обичайния си тон. Размърда се нетърпеливо в леглото.

— Аха — измънках и се разсмях немощно на себе си през сълзите, които внезапно се превърнаха в хлипане.

Той се размърда и преметна здравия си крак през ръба на леглото, опитваше се да се изправи.

— Какво правиш? — попитах рязко през сълзи. — Лягай обратно, идиот такъв, ще си повредиш нещо! — скочих на крака и натиснах здравото му рамо с две ръце.

Той се предаде и се отпусна назад, при което изохка от болка, но ме сграбчи през кръста и ме повлече със себе си на леглото, притискайки ме към здравата си страна. Свих се до него, опитвайки се да заглуша глупавото хълцане в горещата му кожа.

— Не мога да повярвам, че плачеш — измънка той. — Знаеш, че ти наговорих тези неща само защото сама поиска. Не ги мисля — ръката му погали раменете ми.

— Знам — накъсано си поех въздух в опит да се овладея. Как така се получи, че плача аз, а той ме утешава? — Но все пак е вярно. Благодаря ти, че го каза гласно.

— Получавам ли точки, задето те разплаках?

— Разбира се, Джейк — усмихнах се едва-едва. — Колкото искаш.

— Не се тревожи, Бела, миличка. Всичко ще се нареди.

— Не виждам как — измърморих.

Той ме погали по главата.

— Ще се предам и ще се държа прилично.

— Нова игра ли? — попитах и вдигнах брадичка, за да го погледна в лицето.

— Може би — той се засмя малко насила, сетне трепна. — Но поне ще положа усилие.

Намръщих се.

— Не бъди такъв песимист — възмути се той. — Имай ми малко вяра.

— Какво разбираш под „прилично“?

— Ще ти бъда приятел, Бела — каза той тихо. — Няма да искам нищо повече от това.

— Май е твърде късно, Джейк. Как можем да сме приятели, след като се обичаме така?

Той се загледа съсредоточено в тавана, все едно четеше нещо написано там.

— Може да се наложи… да е приятелство от разстояние.

Стиснах зъби, доволна, че не ме гледа, исках да преглътна хлипането, което заплашваше отново да избие. Трябваше да съм силна, но нямах представа как…

— Сещаш ли се за онази част в Библията? — попита той внезапно, все така загледан в белия таван. — За царя и двете жени, дето се карали за бебето?

— Цар Соломон.

— Точно така. Цар Соломон — повтори той. — Той казал разкъсайте бебето на две… но само ги изпитвал. За да провери коя от двете ще се откаже от своя дял, за да го защити.

— Да, помня.

Сега вече ме погледна в лицето.

— Вече няма да те разкъсвам на две, Бела.

Разбрах какво ми казваше — неговата обич е по-силна и това, че се предава, го доказва. Исках да защитя Едуард, да му кажа, че и Едуард би направил същото, стига да исках, само че не му позволявах. Аз бях тази, която не желаеше да се откаже от своето. Но нямаше смисъл да започвам спор, който само щеше да го нарани още повече.

Затворих очи, търсейки начин да овладея болката. Не можех да го товаря с нея.

Замълчахме за миг, чакаше да му отговоря. Аз се мъчех да измисля какво да отвърна.

— Може ли да ти кажа кое е най-ужасното от цялата работа? — попита той нерешително, след като не промълвих и дума. — Имаш ли нещо против? Ще се държа прилично.

— Това ще помогне ли? — прошепнах.

— Възможно е. Поне няма да навреди.

— Кажи тогава.

— Най-ужасното е, че знам какви щяха да бъдат нещата.

— Какви биха могли да бъдат — въздъхнах.

— Не — Джейкъб поклати глава. — Аз съм най-подходящият за теб, Бела. Щеше да е толкова леко, толкова спокойно, лесно като дишането. Аз съм естественият път, по който трябваше да поеме животът ти… — той се загледа нанякъде за миг и аз зачаках. — Ако светът беше такъв, какъвто би трябвало да бъде, ако нямаше чудовища и магия…

Виждах това, което виждаше той, и знаех, че е прав. Ако светът наистина беше смислен, както се предполагаше, Джейк и аз щяхме да сме заедно. И щяхме да сме щастливи. Той беше сродната ми душа в онзи свят, а дори и в сегашния, само че властта му върху мен бе засенчена от нещо по-силно, нещо толкова силно, че не би могло да съществува в рационалния свят.

Дали не съществуваше такъв шанс и за Джейкъб? Нещо по-силно от сродна душа? Трябваше да вярвам, че съществува.

Два възможни живота, две сродни души… твърде много за един човек. И беше толкова несправедливо, че нямаше да плащам сама. Болката на Джейкъб ми се струваше твърде висока цена. Ужасена от мисълта за тази болка, се запитах дали нямаше да се поколебая, ако веднъж вече не бях изгубила Едуард. Ако не знаех какво е да живея без него. Нямаше как да съм сигурна. Споменът за тази болка бе така дълбоко вкоренен в мен, че не можех да си представя как бих се чувствала без него.

— Той ти действа като наркотик, Бела — гласът му беше все така нежен, без никакъв упрек. — Вече разбирам, че не би могла да живееш без него. Много е късно. Но щеше да е по-здравословно да си с мен. Нямаше да съм наркотик — щях да съм въздухът, слънцето.

Ъгълчето на устата ми трепна в тъжна полуусмивка.

— Точно така мислех за теб, знаеш ли? Като за слънчице. Моето лично слънчице. Чудесно компенсираше вечните облаци.

Той въздъхна.

— С облаците мога да се справя. Но не мога да се боря срещу затъмнение.

Докоснах лицето му, долепила длан в бузата му. Той въздъхна при жеста ми и притвори очи. Стана съвсем тихо. За миг чух как тупти сърцето му — бавно и равномерно.

— Кажи ми кое е най-ужасното за теб — прошепна той.

— Май не е много разумно.

— Моля те.

— Мисля, че ще те заболи.

— Моля те.

Как бих могла да му откажа каквото и да било в този момент?

— Най-ужасното е… — запънах се, после думите се отприщиха и истината рукна. — Най-ужасното е, че видях всичко — целия ни живот. И го искам ужасно много, Джейк, искам всичко. Искам да остана тук и изобщо да не помръдвам. Искам да те обичам и да те направя щастлив. Но не мога и това ме съсипва. Стана както при Сам и Емили, Джейк — нямах никакъв избор. Винаги съм знаела, че нищо няма да се промени. Може би затова толкова силно се борех срещу теб.

Стори ми се, че се затруднява да диша равномерно.

— Знаех си, че не трябваше да ти казвам.

Той поклати бавно глава.

— Напротив. Добре е, че ми каза. Благодаря — той ме целуна по главата, после въздъхна. — Сега вече ще се държа прилично.

Вдигнах поглед и видях, че се усмихва.

— Значи ще се жените, а?

— Не е нужно да говорим за това.

— Искам някои подробности все пак. Не знам кога пак ще мога да говоря с теб.

Наложи се да изчакам една минутка, преди да проговоря. Когато бях почти сигурна, че гласът ми няма да пресекне, отговорих на въпроса.

— Идеята не е моя… но, да. За него е ужасно важно. Тъй че си казах — защо не?

Той кимна.

— Вярно. Не е кой знае какво… в сравнение с другото.

Гласът му беше съвсем спокоен, трезв. Зяпнах го, изпълнена с любопитство как ли успява, и провалих всичко. Той срещна погледа ми само за миг, после извърна глава. Изчаках, докато дишането му се успокои.

— Да. В сравнение с другото — съгласих се.

— Колко време ти остава?

— Зависи колко време ще е нужно на Алис да спретне сватбата — потиснах въздишка, представяйки си какво ли ще направи Алис.

— Преди или след това? — попита той тихо.

Разбрах какво ме пита.

— След.

Той кимна. Новината го успокои. Зачудих се колко ли безсънни нощи е предизвикала мисълта за дипломирането ми.

— Страх ли те е? — прошепна той.

— Да — прошепнах в отговор.

— От какво точно? — едва чувах гласа му.

Той се загледа в дланите си.

— От много неща — постарах се да прозвуча небрежно, но исках да съм откровена докрай. — Никога не съм си падала мазохистка, така че мисълта за болката не ме изпълва с нетърпение. А и предпочитам той да не стои при мен, не искам да страда заедно с мен, но се съмнявам, че ще мога да го избегна. Трябва някак да се оправя с Чарли и Рене… А след онова, надявам се, съвсем скоро да съм в състояние да се владея. Може да се окажа толкова страшна, че да се наложи глутницата да ме ликвидира.

Той ме изгледа неодобрително.

— Ще прегриза сухожилията на всеки, на когото хрумне подобно нещо.

— Благодаря.

Той се усмихна вяло. След това се намръщи.

— Но не е ли опасно? Всички истории твърдят, че е твърде трудно… че губят контрол… че хората умират… — той преглътна шумно.

— Не, от това не ме е страх. Глупавичкият ми Джейкъб, не знаеш ли, че не бива да вярваш в историите за вампири?

Очевидно не оцени опита ми да проявя чувство за хумор.

— Е, както и да е, тревогите са доста. Но в крайна сметка си струва.

Той кимна неохотно и разбрах, че никак не е съгласен с мен.

Протегнах шия, за да прошепна в ухото му, притиснала буза в топлата му кожа.

— Знаеш, че те обичам.

— Знам — прошепна той, а ръката му автоматично обгърна талията ми по-плътно. — А ти знаеш колко ми се иска това да беше достатъчно.

— Да.

— Винаги ще чакам зад кулисите, Бела — обеща той, стараейки се да звучи небрежно, и отпусна ръка. Отдръпнах се с дълбокото, трайно усещане за загуба. У мен зейна рана от раздялата, сякаш оставях част от себе си там, върху леглото, редом до него. — Винаги ще разполагаш с резервен вариант, стига да пожелаеш.

Насилих се да се усмихна.

— Докато сърцето ми спре да бие.

Той се ухили на свой ред.

— Знаеш ли, може би пак ще съм склонен да те приема — може би. Зависи колко смърдиш.

— Да дойда ли пак да те видя? Или предпочиташ да не го правя?

— Ще си помисля и ще те уведомя — отвърна той. — Може да ми е нужна компания, за да не полудея. Необикновеният вампирски хирург твърди, че не мога да се трансформирам, докато той не каже — можело да попречи на костите да заздравеят както трябва — той направи физиономия.

— Бъди добричък и прави каквото ти казва Карлайл. Ще се оправиш съвсем скоро.

— Разбира се, разбира се.

— Чудя се кога ли ще се случи — казах. — Кога ще се появи твоето момиче?

— Не се надявай прекалено, Бела — гласът му внезапно стана рязък. — Макар да съм сигурен, че тогава ще си отдъхнеш.

— Може би да, може би не. Вероятно ще реша, че не е достатъчно добра за теб. Интересно колко ли ще ревнувам?

— Това може да се окаже забавно — призна той.

— Обади се да ми кажеш дали искаш пак да дойда и веднага ще пристигна — обещах.

Той обърна бузата си към мен с въздишка. Наведох се и нежно целунах лицето му.

— Обичам те, Джейк.

Той се засмя тихо.

— Аз теб повече.

Загледа как излизам от стаята с непроницаемо изражение в черните си очи.