Стефани Майър
Затъмнение (19)

Седемнадесета глава
Съюз

— Бела?

Чух нежния Глас на Едуард зад гърба си. Обърнах се и го видях как изкачва с леки стъпки стълбите на верандата, косата му бе разрошена от тичането. Веднага ме придърпа в прегръдката си и отново ме целуна, както на паркинга.

Целувката му ме изплаши. Имаше твърде много напрежение, твърде голяма острота в начина, по който устните му се притискаха в моите, сякаш се опасяваше, че не ни остава много време.

Не биваше да мисля за това. Не и ако трябваше да се държа като хората през следващите няколко часа. Отдръпнах се.

— Хайде да приключваме с това глупаво празненство — измърморих, без да го поглеждам.

Той обхвана лицето ми с ръце и зачака, докато вдигна поглед.

— Няма да позволя да ти се случи нищо.

Докоснах устните му с пръстите на здравата си ръка.

— Не се притеснявам за себе си.

— Защо ли не съм изненадан? — измърмори той. Пое си дълбоко въздух и се усмихна леко. — Готова ли си да празнуваме? — попита той.

Изстенах.

Той отвори вратата, без да сваля ръка от талията ми. Замръзнах за миг, после бавно поклатих глава.

— Невероятно!

Едуард сви рамене.

— Алис си е Алис.

Вътрешността на къщата беше превърната в нощен клуб — от онези, които рядко се срещат в реалния живот, само по филмите.

— Едуард! — извика Алис, застанала до гигантска колона. — Имам нужда от съвета ти — тя посочи една купчина дискове. — Да им предложим ли нещо познато, или — тя посочи друга купчина дискове — да образоваме музикалния им вкус?

— По-добре познато — препоръча Едуард. — Можеш да заведеш коня до реката, но не и да го накараш да пие.

Алис кимна със сериозно изражение и започна да хвърля образователните дискове в една кутия. Забелязах, че се беше преоблякла в потниче на пайети и червени кожени панталони. Голата й кожа реагираше странно на пулсиращите червени и лилави светлини.

— Май не съм облечена подходящо.

— Изглеждаш прекрасно — възпротиви си Едуард.

— Ставаш — съгласи се Алис.

— Благодаря — въздъхнах. — Мислите ли, че действително ще дойде някой? — надеждата в гласа ми беше осезаема. Алис ми се изплези.

— Всички ще дойдат — отвърна Едуард. — Всички умират да видят каква е отвътре усамотената и мистериозна къща на семейство Кълън.

— Страхотно — изстенах аз.

Нямаше с какво да помогна. Дори след като престанех да се нуждая от сън и започнех да се движа много по-бързо, едва ли щях да правя нещата така добре, както Алис.

Едуард не ме пускаше нито за секунда и ме влачеше със себе си, докато намери първо Джаспър, а след това и Карлайл, за да им разкаже прозрението ми. Слушах с тих ужас, докато разискваха как да нападнат армията в Сиатъл. Усещах, че Джаспър не е доволен от съотношението на силите, но не бяха успели да се свържат с никой друг, освен със семейството на Таня, което не желаеше да се намесва. Джаспър не се опитваше да скрие отчаянието си, както би сторил Едуард. Очевидно беше, че не иска да поема такъв риск.

Не можех да си остана у дома, да чакам и да се надявам да се върнат. Отказвах да остана. Щях да полудея.

Звънецът иззвъня.

Изведнъж всичко стана неестествено нормално. Съвършена усмивка, искрена и топла, замени тревогата върху лицето на Карлайл. Алис усили музиката и отиде да отвори с танцувална стъпка.

Пристигнала бе цяла кола мои приятели, твърде нервни или уплашени да дойдат поотделно, затова се бяха натоварили в шевролета на Майк. Джесика беше първа на вратата, а зад нея беше Майк, след това — Тайлър, Конър, Остин, Лий, Саманта… даже и Лорън беше дошла, а критичният й поглед беше светнал от любопитство. Всички бяха любопитни, а после поразени от огромната стая, издокарана като шикозен рейв клуб. Стаята не беше празна; всеки от семейство Кълън бе заел мястото си, готов да изиграе обичайната човешка роля. Тази вечер имах чувството, че и аз като тях играя.

Пристъпих да поздравя Джес и Майк, като се надявах да вземат остротата в гласа ми за вълнение. Преди да стигна до останалите, звънецът отново иззвъня. Посрещнах Анджела и Бен и оставих вратата отворена, защото Ерик и Кейти тъкмо се качваха по стълбите.

Нямах време да се паникьосвам. Трябваше да говоря с всички, да се старая да изглеждам весела, да бъда идеалната домакиня. Макар купонът да беше планиран като съвместно парти за Алис, Едуард и мен, нямаше спор, че повечето поздравления и благодарности бяха отправени към мен. Вероятно поради факта, че семейство Кълън изглеждаха малко странно под празничното осветление на Алис. Може би защото, именно поради осветлението, стаята бе полутъмна и загадъчна. Един нормален човек едва ли би се чувствал спокойно редом до някой като Емет в подобна атмосфера. Видях как Емет се усмихва на Майк над масата с храната, как червените светлини се отразяват в зъбите му и как Майк автоматично се отдръпва назад.

Алис вероятно умишлено беше създала такава атмосфера, за да ме принуди да бъда в центъра на вниманието, където смяташе, че трябва по-често да се озовавам. Вечно се опитваше да ме накара да се държа така, както според нея трябваше да се държат хората.

Купонът се оказа истински успех въпреки инстинктивното напрежение заради присъствието на Кълън — а може би те придаваха допълнителна тръпка на атмосферата. Музиката беше завладяваща, осветлението почти хипнотизиращо. Като гледах как изчезва храната, явно и нея си я биваше. Стаята скоро се изпълни с хора, но пространство имаше достатъчно. Имах чувството, че целият випуск е тук, както и някои от по-долните класове. Телата се полюшваха в такт с ритъма, който туптеше под краката им, и всеки момент щяха да се впуснат в танци.

Не беше толкова зле, колкото очаквах. Следвах примера на Алис, разхождах се между хората и заговарях всекиго за по минута. Гостите не бяха никак претенциозни. Сигурна бях, че празненството далеч надминава най-доброто, което град Форкс някога беше виждал. Алис буквално мъркаше от удоволствие — никой от присъстващите нямаше да забрави тази нощ.

Бях обиколила стаята веднъж и сега отново се върнах при Джесика. Тя дърдореше превъзбудено и не беше нужно да следя думите й, защото вероятността да се наложи да й отговарям бе минимална. Едуард стоеше плътно до мен. Не отлепяше ръка от кръста ми и от време на време ме притискаше към себе си като реакция на собствените си мисли, които вероятно не бих искала да чуя.

Затова моментално настръхнах, когато ме пусна и се отдръпна.

— Остани тук — прошепна той. — Веднага се връщам.

Грациозно се плъзна сред тълпата, сякаш без да се допира до плътно притиснатите тела, и изчезна толкова бързо, че не успях да го попитам защо излиза. Загледах се след него с присвити очи, докато Джесика, увиснала на ръката ми, се надвикваше с музиката, без да забелязва, че не я слушам.

Наблюдавах как той приближава тъмните сенки край вратата към кухнята, където лампите светеха на пресекулки. Беше се надвесил над някого, но главите, които ни деляха, ми пречеха да разбера кой е.

Изправих се на пръсти и проточих врат. Точно в този момент по гърба му пробяга червена светлина и се отрази в алените пайети по потника на Алис. Лъчът докосна лицето й само за секунда, но това ми беше достатъчно.

— Извини ме за момент, Джес — измърморих аз и дръпнах ръката си. Не я изчаках да реагира и дори не разбрах дали не я бях засегнала с резкостта си.

Запровирах се между хората, с цената на няколко сбутвания. Вече имаше танцуващи. Забързах към кухнята.

Едуард беше изчезнал, но Алис още стоеше в тъмното, лицето й беше безизразно — като лицето на човек, който току-що е станал свидетел на ужасен инцидент. Беше се вкопчила в рамката на вратата сякаш имаше нужда от опора.

— Какво има, Алис, какво става? Какво видя? — бях стиснала ръце пред гърдите си като в молитва.

Тя не ме погледна, беше втренчила очи напред. Проследих погледа й и видях как среща погледа на Едуард в другия край на стаята. Лицето му беше каменно. Той се обърна и изчезна в сенките под стълбището.

В този момент звънецът на вратата иззвъня, бяха минали часове от идването на последния гост, и Алис ме погледна с недоумение, което бързо се превърна в отвращение.

— Кой покани върколака? — изсъска ми тя.

Намръщих се.

— Виновна съм.

Мислех, че съм оттеглила поканата, а и дори не си бях представяла, че Джейкъб ще се появи точно тук

— Тогава ти се заеми с него. Аз трябва да говоря с Карлайл.

— Не, Алис, почакай! — посегнах да я хвана заръката, но тя беше прекалено бърза и ръката ми увисна във въздуха.

— По дяволите! — измърморих.

Знаех, че най-после е получила чаканото видение и не бях сигурна, че ще мога да издържа да съм в неизвестност дори само докато отворя вратата. Звънецът иззвъня отново, този път доста по-продължително, като че ли някой се бе облегнал на бутона. Решително обърнах гръб на вратата и се помъчих да открия Алис в полумрака.

Не виждах нищо. Започнах да си пробивам път към стълбите.

— Хей, Бела!

Плътният глас на Джейкъб отекна над музиката и аз несъзнателно се обърнах, когато чух името си.

Смръщих се.

Върколакът не беше един, а цели трима. Джейкъб си беше отворил сам и стоеше с Куил и Ембри от двете си страни. Двамата изглеждаха доста напрегнати, а очите им шареха из стаята, все едно току-що бях влезли в пълна с духове гробница. Треперещата ръка на Ембри все още стоеше на дръжката на вратата, тялото му бе полуобърнато, готово да побегне.

Джейкъб ми махна. Беше по-спокоен от другите, макар и сбърчил нос от отвращение. Махнах му в отговор за довиждане и се обърнах да търся Алис. Промъкнах се между Конър и Лорън.

Той изникна от нищото, сложи ръка на рамото ми и ме задърпа към сенките край вратата към кухнята. Измъкнах се от хватката му, но той ме хвана за китката на здравата ръка и ме отдели от тълпата.

— Много мило посрещане — отбеляза.

Издърпах ръката си и сърдито се сопнах:

— Какво правиш тук?

— Нали ме покани, не помниш ли?

— След като не си схванал намека на десния ми юмрук, нека ти преведа: всъщност те информирах, че не те каня.

— Не бъди зла. Нося ти подарък по случай завършването.

Скръстих ръце на гърдите си. Нямах намерение да се карам с Джейкъб точно сега. Исках да разбера какво е видяла Алис и какво мислят Едуард и Карлайл. Извих врат, за да погледна зад Джейкъб, да опитам да ги открия.

— Върни го обратно в магазина, Джейк. Трябва да свърша нещо…

Той застана точно пред лицето ми, за да му обърна внимание.

— Не мога да го върна. Не съм го купил от магазин — направих го сам. И ми отне доста време.

Опитах се да надникна зад гърба му, но не виждах нито един Кълън. Къде ли бяха изчезнали? Обходих с поглед тъмната стая.

— О, хайде, Бел! Не се дръж все едно ме няма!

— Не се държа — не ги виждах никъде. — Виж, Джейк, в момента имам доста проблеми.

Той постави ръка под брадичката ми и вдигна лицето ми.

— Бихте ли ми отделили няколко секунди от своето внимание, госпожице Суон?

Подскочих при допира му.

— Прибери си ръцете, Джейкъб — изсъсках.

— Извинявай! — побърза да каже той и вдигна отбранително ръце. — Наистина съжалявам. И за онзи ден също. Не трябваше да те целувам така. Сбърках. Предполагам… ами май се заблудих, че го искаш.

— Заблудил? Какво точно описание!

— Бъди мила! Би могла да приемеш извинението ми.

— Добре. Приемам извинението ти. Сега, ако ти ме извиниш за момент…

— Добре — промърмори той, но гласът му прозвуча толкова различно, че се спрях и го погледнах. Беше забил поглед в пода и не виждах очите му. Долната му устна беше леко издадена напред.

— Явно искаш да си с истинските си приятели — каза той със същия пораженчески глас. — Разбирам.

Изстенах.

— Ох, Джейк, не си честен, да знаеш.

— Така ли?

— Поне би трябвало да знаеш — наведох се към него, опитвайки се да го погледна в очите.

Той вдигна глава, но се загледа някъде над мен, отбягвайки очите ми.

— Джейк?

Отказва да ме погледне.

— Нали каза, че си ми приготвил нещо? — сетих се. — Или само си говориш? Къде ми е подаръкът? — опитът ми да се престоря на ентусиазирана беше доста жалък, но свърши работа.

Той врътна очи и ми се намръщи.

Продължих с преструвките и протегнах ръка с отворена длан.

— Чакам.

— Добре — изръмжа той саркастично, но все пак бръкна в задния джоб на джинсите си и извади малка торбичка от рехаво изплетена, пъстра материя. Беше завързана с кожени връзки. Постави я в дланта ми.

— Я, много е красива, Джейк. Благодаря!

Той въздъхна.

— Подаръкът е вътре, Бела.

— О!

Нещо не се справих с връзките. Той пое торбичката и я отвори с едно-единствено подръпване на правилната връв. Отново протегнах ръка, но Джейк обърна торбичката наопаки и изтърси нещо сребърно в дланта ми. Чух тихо иззвънтяване на метални брънки.

— Гривната не съм я правил аз — призна той. — Само висулката.

Закачена на една от халките на сребърната гривна, висеше дървена висулка. Хванах я между пръстите си, за да я разгледам по-добре. Удивих се колко подробна беше дърворезбата — миниатюрният вълк изглеждаше като жив. Даже беше издялан от червеникавокафяво дърво досущ като кожата му.

— Много е красиво — прошепнах аз. — Ти ли го направи? Но как?

Той вдигна рамене.

— Били ме научи. Него повече го бива.

— Едва ли — измърморих, въртейки миниатюрния вълк между пръстите си.

— Наистина ли ти харесва?

— Да! Невероятно е, Джейк.

Той се усмихна, отначало щастливо, но след това изражението му помръкна.

— Ами, реших, че така от време на време ще си спомняш за мен. Нали знаеш какво казват хората — далече от очите, далече от сърцето.

Не обърнах внимание на забележката му.

— Хайде, помогни ми да си я сложа.

Протегнах лявата си ръка, тъй като дясната беше в шината. Лесно я закопча, макар закопчалката да изглеждаше прекалено деликатна за големите му пръсти.

— Ще я носиш ли? — попита той.

— Разбира се, че ще я нося.

Той се ухили — точно тази щастлива усмивка исках да виждам на лицето му.

Отвърнах на усмивката му, но очите ми отново се стрелнаха към стаята и тревожно се заозъртаха за Едуард или Алис.

— Защо си толкова напрегната? — попита Джейкъб.

— Нищо ми няма — излъгах аз, опитвайки се да се съсредоточа. — Благодаря за подаръка, наистина. Много ми харесва.

— Бела? — той свъси вежди и очите му потънаха в сянка. — Нещо не е наред, нали?

— Джейк, аз… не, няма нищо.

— Не ме лъжи, и без това не умееш. Кажи какво става. Трябва да знаем тези неща — каза той, натъртвайки на множественото число.

Може би имаше право, върколаците определено биха се заинтригували от случващото се. Само че аз не бях сигурна какво точно се случва. И нямаше да разбера, докато не откриех Алис.

— Ще ти кажа, Джейкъб, но първо аз трябва да разбера какво става, разбираш ли? Трябва да говоря с Алис.

По изражението му видях, че разбира.

— Ясновидката е видяла нещо.

— Да, точно преди да се появиш.

— Да не става въпрос за кръвопиеца от стаята ти? — измърмори той, снишавайки глас, така че да не се чува от бумтенето на музиката.

— Свързано е — признах.

Той се замисли за миг, килнал глава настрани, загледан в лицето ми.

— Знаеш нещо, което не ми казваш… нещо важно.

Нямаше смисъл да лъжа отново. Твърде добре ме познаваше.

— Да.

Джейкъб ме изгледа за миг, после се обърна към братята си, които стояха на входа и очевидно се чувстваха странно и неудобно. Когато видяха изражението му, двамата тръгнаха към нас, провирайки се ловко между гостите, сякаш танцуваха. След половин минута вече стояха от двете страни на Джейкъб, надвесени над мен.

— Така. Обяснявай — настоя Джейкъб.

Ембри и Куил объркано и напрегнато гледаха ту мен, ту Джейкъб.

— Джейкъб, не знам всичко — продължавах да претърсвам стаята с поглед, този път за някакъв изход. Буквално ме бяха притиснали в ъгъла.

— Кажи каквото знаеш.

И тримата скръстиха ръце пред гърдите си едновременно. Беше малко смешно, но и страшничко.

Точно в този момент зърнах Алис, която слизаше по стълбите, а бялата й кожа проблясваше на лилавите светлини.

— Алис! — изпищях от облекчение.

Тя погледна право към мен, въпреки тътена на музиката, който бе заглушил вика ми. Махнах й нетърпеливо и видях как оглежда тримата върколаци около мен. Очите й се присвиха. Преди това обаче на лицето й бяха изписани тревога и страх. Прехапах устни, докато я чаках да дотанцува до мен.

Джейкъб, Куил и Ембри се дръпнаха назад със смутени физиономии. Тя обви ръка около кръста ми.

— Трябва да ти кажа нещо — прошепна в ухото ми.

— Ъъъ, Джейк, ще се видим по-късно… — измърморих аз, докато минавахме покрай тях.

Джейкъб протегна дългата си ръка, за да ни препречи пътя, и опря длан в стената.

— Хей, не толкова бързо.

Алис го изгледа с разширени от смайване очи.

— Моля!?

— Кажете ни какво става — настоя той с ръмжене.

Джаспър се появи буквално от нищото. В един момент Алис и аз бяхме изправени до стената, а Джейкъб ни препречваше пътя, в следващия Джаспър стоеше зад Джейк с ужасяващо изражение.

Джейкъб бавно отмести ръка. Което беше най-доброто решение, ако искаше да си я запази.

— Имаме право да знаем — измърмори Джейкъб и свирепо изгледа Алис.

Джаспър застана между тях и тримата върколаци настръхнаха.

— Хей, хей! — намесих се аз с леко истеричен смях. — Не забравяйте, че сме на купон все пак.

Никой не ми обърна внимание. Джейкъб гледаше сърдито Алис, а Джаспър гледаше кръвнишки Джейкъб.

Внезапно Алис се замисли.

— Всичко е наред, Джаспър. Той всъщност има право.

Джаспър не се отпусна.

Бях сигурна, че главата ми всеки момент ще се пръсне от напрежение.

— Какво видя, Алис?

Тя се вгледа в Джейкъб за секунда, след това се обърна към мен, очевидно решила да говори пред тях.

— Решението е взето.

— Отивате в Сиатъл?

— Не.

Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми. Стомахът ми се преобърна.

— Те идват тук — задавих се.

Върколаците мълчаливо ни наблюдаваха, опитвайки се да разчетат емоциите по лицата ни. Стояха като заковани намясто и все пак не бяха напълно неподвижни. Ръцете и на тримата трепереха.

— Да.

— Във Форкс? — прошепнах аз.

— Да.

— За…?

Тя разбра въпроса ми и кимна.

— Един от тях носеше червената ти риза.

Опитах се да преглътна.

Лицето на Джаспър се сгърчи от неодобрение. Личеше си, че предпочита да не обсъжда темата пред върколаците, но все пак искаше да каже нещо.

— Не можем да им позволим да дойдат чак дотук. Не сме достатъчно, за да защитим града.

— Знам — отвърна Алис с отчаяно изражение. — Но няма значение къде ще опитаме да ги спрем. Пак няма да сме достатъчно, а някои от тях ще дойдат дотук да търсят.

— О, не! — прошепнах аз.

Шумът от купона заглуши гласа ми. Около нас моите приятели, съседи и дребни съперници похапваха и се смееха, полюшваха се в такт с музиката, несъзнаващи факта, че ги грози опасност, ужас, вероятно смърт. Заради мен.

— Алис — оформих аз името й с устни. — Трябва да вървя, трябва да се махна оттук.

— Това няма да помогне. Този път не става въпрос за преследвач. Пак ще дойдат да те търсят първо тук.

— Тогава трябва да ги пресрещна! — гласът ми щеше да прозвучи като писък, ако не беше толкова дрезгав. — Може би ако получат това, което търсят, ще си тръгнат, без да наранят никого!

— Бела! — запротестира Алис.

— Чакайте малко! — обади се Джейкъб с властен, заповеднически глас. — Какво идва?

Алис го изгледа с леден поглед.

— От нашия вид. Много са.

— И защо идват?

— Заради Бела. Само това знаем.

— И са прекалено много, за да се справите с тях? — попита той.

Джаспър настръхна.

— Имаме някои предимства, куче. Силите се равни.

— Не — каза Джейкъб и устните му се разтеглиха в странна, жестока усмивка. — Няма да са равни.

— Супер! — изсъска Алис.

Зяпнах, все още смразена от ужас, промененото й изражение. Лицето й беше светнало от радост, а отчаянието се бе стопило като изтрито от идеалните й черти.

Тя се ухили на Джейкъб и той отвърна на усмивката й.

— Всичко просто изчезна, разбира се — заяви тя самодоволно. — Не е много удобно, но като се имат предвид обстоятелствата, ще го понеса.

— Ще трябва да се координираме — отвърна Джейкъб. — Което няма да ни е лесно, но все пак това е по-скоро наша работа, отколкото ваша.

— Не бих казала, но действително имаме нужда от помощ. Така че няма да сме претенциозни.

— Чакайте, чакайте, чакайте, чакайте — прекъснах ги.

Алис се беше изправила на пръсти, Джейкъб се беше надвесил над нея, а лицата и на двама им бяха светнали от възбуда, макар и сбърчили носове заради миризмата. Изгледаха ме нетърпеливо.

— Да се координирате ли? — повторих през зъби.

— Наистина ли смяташе да ни държите настрана от това? — попита Джейкъб.

— Категорично ще стоите настрана!

— Твоята ясновидка не смята така.

— Алис, кажи им, че не става! — настоях. — Ще ги убият!

Джейкъб, Куил и Ембри се изсмяха с глас.

— Бела — започна Алис с успокоителен, предразполагащ глас, — поотделно всички можем да умрем. Но заедно…

— Няма да има проблем — довърши Джейкъб вместо нея.

Куил отново се засмя.

— Колко са? — нетърпеливо попита той.

— Не! — извиках.

Алис дори не ме погледна.

— Нещата се променят — в момента са двадесет и един, но бройката им спада.

— Защо? — с любопитство попита Джейкъб.

— Дълга история — отвърна Алис и изведнъж заоглежда стаята. — А мястото никак не е подходящо.

— По-късно довечера? — настоя Джейкъб.

— Добре — отвърна Джаспър. — И без това планирахме една такава… стратегическа среща. Ако ще се биете на наша страна, ще ви трябват някои инструкции.

При последните му думи върколаците до един направиха недоволни физиономии.

— Не! — простенах.

— Ще бъде странно — замислено отбеляза Джаспър. — Никога не ми е хрумвало, че можем да работим заедно. Това ще е за първи път.

— Няма съмнение — съгласи се Джейкъб. — Трябва да се връщаме при Сам. В колко часа?

— Колко най-късно можете?

И тримата завъртяха очи.

— В колко? — повтори Джейкъб.

— В три?

— Къде?

— На петнадесетина километра на север от горската станция при резервата на племето хо. Елате от запад и ще можете да проследите миризмата ни.

— Там ще сме.

Тримата се обърнаха да си вървят.

— Чакай, Джейк! — извиках след него. — Моля те! Не го правете!

Той се спря, обърна се и ми се усмихна, докато Куил и Ембри бързаха към вратата.

— Не ставай смешна, Белс. Даваш ми много по-хубав подарък от този, който аз ти подарих.

— Недей! — извиках отново.

Звукът на електрическа китара заглуши вика ми.

Той не отговори; побърза да настигне приятелите си, които вече бяха изчезнали. Безпомощно загледах как и той се скрива от погледа ми.