— Бела!
Чух нежния глас на Едуард зад гърба си. Обърнах се и видях как изкачва с леки стъпки стълбите на верандата, косата му бе разрошена от тичането. Веднага ме придърпа прегръдката си и отново ме целуна, както на паркинга. Целувката му ме изплаши. Имаше твърде много напрежение, твърде голяма острота в начина, по който устните му се притискаха в моите, сякаш се опасяваше, че не ни остава много време.
— Мисля, че не осъзнаваш колко по-лесно ще бъде за мен Бела — каза той, а в гласа му все още се долавяше усмивка, — когато не се налага непрекъснато да се напрягам да не те убия. Естествено, има и неща, които ще ми липсват. Като това, например… — той се втренчи в очите ми и погали бузата ми, а аз усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Засмя се нежно. — И звукът на сърцето ти — продължи той малко по-сериозен, но все така усмихнат. — Това е най-важният звук в моя свят.