Стефани Майър
Затъмнение (11)

Девета глава
Мишена

На сутринта Алис ме закара вкъщи, за да потвърди алибито за гостуване с преспиване. Не след дълго щеше да се появи и Едуард, официално завърнал се от своя „поход“. Всичките тези преструвки започваха да ми писват. Тази част от човешкия живот никак нямаше да ми липсва.

Чарли надзърна през прозореца на всекидневната, когато ме чу да затварям вратата на колата. Помаха на Алис, после дойде да ми отвори.

— Добре ли прекара? — попита.

— Аха, страхотно беше. Съвсем… по момичешки — внесох багажа си, пуснах всичко в подножието на стълбите и влязох в кухнята да си потърся нещо за хапване.

— Имаш съобщение — провикна се Чарли след мен. На видно място върху кухненския плот, подпряно на една тенджера, стърчеше тефтерчето, върху което записвахме телефонните съобщения.

„Джейкъб се обади — беше написал Чарли. — Каза, че не искал така да прозвучи, и съжалява. Иска да му се обадиш, бъди така добра и не му се муси. Звучеше разстроен.“

Направих гримаса. Обикновено не дописваше коментари към съобщенията ми.

Джейкъб можеше да си се разстройва колкото си иска. Не желаех да говоря с него. Доколкото знаех, обажданията от отвъдното не бяха разрешени. Щом предпочиташе да съм мъртва, трябваше да свиква с мълчанието.

Гладът ми се изпари. Врътнах се и тръгнах да си прибирам нещата.

— Нямали да се обадиш на Джейкъб? — подвикна Чарли. Беше се облегнал на стената на всекидневната и ме наблюдаваше как си взимам багажа.

— Не.

Тръгнах нагоре по стълбите.

— Не е хубаво да се държиш така, Бела — каза той. — Прошката е свято нещо.

— Гледай си работата — измърморих под носа си, твърде тихо, за да ме чуе.

Знаех, че се е натрупало пране, затова, след като върнах пастата си за зъби на място и хвърлих мръсните дрехи в коша, отидох да сваля чаршафите от леглото на Чарли. Оставих ги на купчина и се върнах да махна моите.

Спрях пред леглото и килнах глава настрани.

Къде ми беше възглавницата? Завъртях се в кръг, оглеждайки стаята. Нямаше я. Забелязах, че стаята ми изглежда странно подредена. Не бях ли зарязала сивия си памучен пуловер, преметнат върху таблата на леглото? И можех да се закълна, че зад люлеещия стол имаше чифт мръсни чорапи, а на облегалката му висеше червената блуза, която бях пробвала преди две сутрини, но бях решила, че е твърде официална за училище…

Завъртях се отново в кръг. Кошът ми не беше празен, но пък и не преливаше, както очаквах.

Да не би Чарли да е пускал пералнята? Това беше крайно нетипично.

— Татко, да не си прал? — извиках през вратата.

— Ами, не — извика той в отговор гузно. — Трябваше ли?

— Не, аз ще го свърша. А търсил ли си нещо в стаята ми?

— Не. Защо?

— Не мога да си намеря… една риза…

— Изобщо не съм влизал.

И тогава се сетих, че Алис беше идвала да ми вземе пижамата. Не бях забелязала, че е взела и възглавницата ми — сигурно защото не бях одобрила леглото. Явно в движение беше подредила. Изчервих се, че съм толкова мърлява.

Но онази червена блуза не беше мръсна, така че отидох да я спася от коша за пране.

Очаквах да я намеря някъде отгоре, но я нямаше. Прерових цялата купчина, но така и не я открих. Помислих си, че вероятно се държа параноично, но имах чувството, че липсва и друго, може би няколко неща. В коша нямаше и половин пералня.

Смъкнах чаршафите от леглото си и тръгнах към мокрото помещение, като взех и купчината на Чарли. Пералнята беше празна. Проверих и в сушилнята, очаквайки да открия там да ме чака цяла изпрана купчинка благодарение на Алис. Нищо. Намръщих се, напълно озадачена.

— Откри ли каквото търсеше? — провикна се Чарли.

— Още не.

Върнах се горе, за да проверя под леглото. Само вълна прах. Започнах да ровя из чекмеджетата на скрина. Може пък да съм я прибрала и да не помня.

Отказах се, когато на вратата се позвъни. Едуард.

— Звънецът — уведоми ме Чарли от дивана, когато минах почти тичешком покрай него.

— Не се напрягай, татко.

Златните очи на Едуард бяха широко отворени, ноздрите му разширени, устните оголили зъбите му.

— Едуард? — гласът ми изтъня от смайване, когато прочетох изражението му. — Какво…?

Той сложи пръст на устните си.

— Дай ми само две секунди — прошепна той. — Не мърдай.

Останах замръзнала на прага, а той… изчезна. Движеше се с такава скорост, че Чарли не би могъл да го види как минава.

Преди да успея да се успокоя дотолкова, че да преброя до две, вече се беше върнал. Обви ръце около талията ми и бързо ме дръпна към кухнята. Очите му се стрелкаха из стаята. Държеше ме прилепена до тялото си, сякаш ме пазеше от нещо. Хвърлих поглед към Чарли на дивана, но той старателно ни игнорираше.

— Някой е бил тук — прошепна той в ухото ми, след като ме дръпна в дъното на кухнята. Гласът му беше изопнат, едва го чувах от бумтенето на пералнята.

— Кълна се, че никакви върколаци… — започнах да обяснявам.

— Не са били те — прекъсна ме бързо и поклати глава. — Някой от нас е бил.

От тона му ставаше ясно, че няма предвид член на собственото си семейство.

Усетих как кръвта напуска лицето ми.

— Виктория? — едва изрекох.

— Миризмата не ми е позната.

— Някой от фамилия Волтури — предположих.

— Вероятно.

— Кога?

— Точно затова смятам, че е бил някой от тях — било е наскоро, рано тази сутрин, докато Чарли е спял. И който и да е бил, не го е докоснал, така че явно е идвал с друга цел.

— Търсел е мен.

Той не отговори. Тялото му беше замръзнало, статуя.

— Какво си шушукате вие двамата? — попита подозрително Чарли и се показа иззад ъгъла с празна купа от пуканки в ръце.

Усещах, че съм позеленяла. В къщата беше идвал вампир да ме търси, докато Чарли е спял. Обзе ме паника, която скова гърлото ми. Не можех да отговоря, само го гледах ужасено.

Изражението му се промени. Внезапно се ухили.

— Ако нещо се карате… е, да не ви прекъсвам.

Все така ухилен, той пусна купата в мивката и най-спокойно излезе от стаята.

— Да вървим — каза Едуард с тих, настойчив глас.

— Ами Чарли! — страхът бе затиснал гърдите ми, едва дишах.

Той се замисли за миг, после извади телефона си.

— Емет — прошепна той в апарата. Започна да говори с такава скорост, че не успявах да различа думите. Само след тридесет секунди вече беше затворил.

Задърпа ме към вратата.

— Емет и Джаспър идват насам — прошепна, усещайки, че се опъвам. — Ще претърсят гората. Чарли ще е в безопасност.

Оставих го да ме тегли, твърде шокирана, за да разсъждавам трезво. Чарли срещна уплашения ми поглед със самодоволна усмивка, която внезапно бе заменена от объркано изражение. Едуард ме изведе през вратата, преди Чарли да успее да каже каквото и да било.

— Къде отиваме? — не можех да спра да шепна дори и след като се качихме в колата.

— Да говорим с Алис — отвърна той с мрачен тон.

— Мислиш ли, че е видяла нещо?

Той загледа шосето с присвити очи.

— Може би.

Чакаха ни, вдигнати на крак от обаждането на Едуард. Имах чувството, че влизаме в музей, всички бяха неподвижни като статуи, застинали в различни напрегнати пози.

— Какво стана? — попита рязко Едуард веднага щом прекрачихме прага. С изненада видях, че гледа ядосано Алис, а ръцете му са свити в юмруци.

Алис стоеше със скръстени на гърдите ръце. Движеха се единствено устните й.

— Нямам представа. Нищо не съм видяла.

— Как е възможно? — изсъска той.

— Едуард — прошепнах неодобрително. Не ми беше приятно да й говори така.

Карлайл ги прекъсна с успокоителен глас.

— Това не е точна наука, Едуард.

— Бил е в стаята й, Алис. Можеше още да е там, да я чака.

— Щях да го видя.

Едуард вдигна ръце с раздразнение.

— Така ли? Сигурна ли си?

Алис отвърна студено:

— По твои инструкции наблюдавам решенията на фамилия Волтури, дебна да не се завърне Виктория, надзиравам всяка стъпка на Бела. Искаш да добавиш и нова задача ли? Да наблюдавам Чарли или стаята на Бела, или къщата, или цялата улица? Едуард, ако се опитвам да върша твърде много неща наведнъж, ще започнат да се появяват пукнатини.

— Изглежда, вече са се появили — тросна се Едуард.

— Не е била в опасност. Нямало е какво да видя.

— Щом наблюдаваш Италия, тогава защо не си видяла, че изпращат…

— Не смятам, че са те — настоя тя. — Щях да го видя.

— Кой друг би оставил Чарли жив?

Потреперих.

— Нямам представа — отвърна Алис.

— Много ми помагаш.

— Престани, Едуард — прошепнах.

Той се обърна към мен, лицето му бе все още разярено, зъбите стиснати. В продължение на половин секунда ме гледаше ядосано, след това внезапно издиша. Очите му се разшириха и челюстта му се отпусна.

— Права си, Бела. Съжалявам — обърна се към Алис. — Прости ми, Алис. Не биваше да си го изкарвам на теб. Държа се непростимо.

— Разбирам те — увери го тя. — Аз също не съм доволна от ситуацията.

Едуард си пое дълбоко въздух.

— Добре, да разсъждаваме логично. Какви са вариантите?

Всички сякаш изведнъж се оживиха. Алис се отпусна и се облегна назад върху канапето. Карлайл бавно тръгна към нея, зареял поглед нанякъде. Есме седна на дивана пред Алис и сви крака под себе си. Само Розали не помръдна, остана с гръб към нас, втренчена през стъклената стена.

Едуард ме дръпна на дивана и аз седнах до Есме, която се отмести и ме прегърна. Той продължи да стиска едната ми ръка здраво в своите две.

— Виктория? — попита Карлайл.

Едуард поклати глава.

— Не. Миризмата ми беше непозната. Може да е бил Волтури, някой, когото не съм срещал…

Алис поклати глава.

— Аро не е пращал никого да я проверява. Това бих го видяла. Точно това гледам.

Главата на Едуард рязко се вдигна.

— Гледаш за официална заповед.

— Мислиш, че някой действа на своя глава? Защо?

— По идея на Кай — предположи Едуард и лицето му отново се изопна.

— Или на Джейн… — каза Алис. — И двамата разполагат с възможността да пратят непознато лице.

Едуард се намръщи.

— И с мотивите.

— Но не звучи логично — обади се Есме. — Ако изпратеният е трябвало да чака Бела, Алис щеше да го види. Той или тя не е имал намерение да й причинява нищо лошо. Нито пък на Чарли.

Трепнах при споменаването на името на баща ми.

— Всичко ще се оправи, Бела — прошепна Есме и поглади косата ми.

— Но тогава каква е била целта? — зачуди се Карлайл.

— Да проверят дали още съм човек? — предположих.

— Възможно е — отвърна той.

Розали въздъхна тихо, но все пак я чух. Най-после бе изоставила замръзналата си поза и лицето й бе извърнато нетърпеливо към кухнята. Едуард, от друга страна, изглеждаше обезсърчен.

Емет нахлу през вратата на кухнята, Джаспър бе по петите му.

— Отдавна е изчезнал, още преди часове — обяви Емет разочарован. — Следата вървеше на изток, после на юг, а после изчезна на едно странично шосе. Чакала го е кола.

— Лош късмет — измърмори Едуард. — Ако беше тръгнал на запад… е, нямаше да е зле онези кучета да свършат нещо полезно.

Примигнах стреснато и Есме заразтрива рамото ми. Джаспър погледна към Карлайл.

— Така и не го разпознахме. Но ето — той подаде нещо зелено и смачкано. Карлайл го пое от ръката му и го поднесе към лицето си. Докато си го предаваха, видях, че е откършен лист папрат. — Може би на теб ти е позната миризмата.

— Не — отвърна Карлайл. — Не ми е позната. Никога не съм го срещал.

— Може би разсъждаваме погрешно. Може да е чисто съвпадение… — започна Есме, но спря, виждайки невярващите изражения на останалите. — Нямам предвид, че някой случайно е решил да влезе в къщата на Бела. Искам да кажа, че може би някой просто е любопитствал. Навсякъде около нея се долавя нашата миризма. Може да се е чудил какво ни привлича натам?

— А защо просто не дойде тук тогава? Ако е бил тласкан само от любопитство? — попита Емет.

— Така би постъпил ти — отвърна Есме с внезапна любяща усмивка. — Но останалите от нашия вид не са толкова директни. Семейството ни е много голямо — той или тя може да са се изплашили. Но Чарли не е пострадал. Така че не е задължително да е бил враг.

От любопитство. Същото любопитство, което бяха проявили Джеймс и Виктория в началото? Мисълта за Виктория ме накара да се разтреперя, макар че единственото, в което бяхме сигурни в случая, бе, че не е тя. Този път не. Тя щеше да продължи да следва своя безумен план. А това бе някой друг, непознат.

Бавно осъзнавах, че вампирите са далеч по-дейни участници в този свят, отколкото някога предполагах. Колко ли пъти се случваше средностатистическият човек да пресече пътя им, без въобще да разбере? Колко ли смъртни случаи, обявени като престъпления или злополуки, всъщност се дължаха на жаждата им? Колко ли пренаселен щеше да се окаже този нов свят, когато най-после станех част от него?

Неясното бъдеще изпрати неприятни тръпки по гръбнака ми.

Останалите от семейството се замислиха върху думите на Есме, всеки с различно изражение. Виждах, че Едуард не приема теорията й и че на Карлайл много му се иска да е вярна.

Алис сви устни.

— Не мисля. Моментът е твърде добре преценен… Този посетител много е внимавал да не осъществи контакт. Сякаш тя или той е знаел, че ще видя…

— Възможно е да е имал и други причини да не осъществява контакт — напомни й Есме.

— Всъщност има ли значение кой е бил? — попитах. — Самият факт, че някой ме е търсил… това не е ли достатъчна причина? Не бива да чакаме до дипломирането.

— Не, Бела — бързо ме прекъсна Едуард. — Положението не е толкова страшно. Ако действително си в опасност, щяхме да разберем.

— Мисли за Чарли — напомни ми Карлайл. — Помисли колко ще бъде наранен, ако изчезнеш.

— Мисля за Чарли! Именно за него се тревожа! Ами ако снощният ми гост беше жаден? Докато се мотая около него, Чарли вечно ще е мишена. Ако нещо му се случи, вината ще е моя!

— Едва ли, Бела — каза Есме и отново ме погали по главата. — Нищо няма да се случи с Чарли. Просто ще трябва да сме още по-бдителни.

— Още по-бдителни? — повторих невярващо.

— Всичко ще е наред, Бела — зарече се Алис.

Едуард стисна ръката ми.

Поглеждайки едно по едно всички красиви лица, проумях, че каквото и да кажа, няма да променя мнението им.

 

 

Пътят към къщи премина в мълчание. Бях дълбоко разочарована. Въпреки настояването ми, все още бях човек.

— Няма да останеш сама и за миг — обеща Едуард, докато караше. — Някой постоянно ще е около теб. Емет, Алис, Джаспър…

Въздъхнах.

— Но това е нелепо. Така ще се отегчат, че накрая сами ще се принудят да ме убият, само и само да има какво да правят.

Той ме изгледа кисело.

— Много смешно, Бела.

Чарли беше в добро настроение, когато се прибрахме. Долавяше напрежението между мен и Едуард и го интерпретираше погрешно. Наблюдаваше как приготвям вечерята със самодоволна усмивка. Едуард беше излязъл за малко, вероятно за да разузнае, но Чарли го изчака да се върне, преди да ми предаде телефонните съобщения.

— Джейкъб те търси пак — уведоми ме той веднага щом Едуард пристъпи в стаята. Придадох си безизразно изражение, докато поставях чинията пред него.

— Така ли?

Чарли се намръщи.

— Не бъди дребнава, Бела. Звучеше много потиснат.

— Той ли ти плаща за пиар, или го правиш на доброволни начала?

Чарли измърмори нещо неразбираемо, но храната прекъсна неясното му оплакване.

Макар да не го осъзнаваше, беше постигнал целта си.

В момента животът ми се струваше като игра на зарове — дали следващия път нямаше да хвърля единици? Ами ако нещо все пак ми се случеше? Определено беше дребнаво, че и по-зле, да карам Джейкъб да се чувства виновен за думите си.

Но не исках да говоря с него, докато Чарли се мотае наоколо, да трябва да внимавам за всяка дума, за да не изпусна нещо. Чак започнах да завиждам на отношенията между Джейкъб и Били. Колко ли лесно бе да нямаш тайни от човека, с когото живееш?

Реших да изчакам до сутринта. Най-вероятно нямаше да умра още тази нощ, а на него нямаше да му стане нищо да поживее още дванадесет часа с чувство на вина. Можеше даже да му се отрази добре.

Когато Едуард официално си тръгна, се зачудих кой ли стои в дъжда, за да наглежда двама ни с Чарли. Чувствах се ужасно за Алис или някого от останалите, но въпреки това ми беше по-спокойно. Трябваше да призная, че беше приятно да знам, че не съм сама. А и Едуард се върна възможно най-скоро.

Отново ме приспа с песен и, съзнавайки дори насън, че е до мен, спах без кошмари.

 

 

На сутринта, преди още да стана, Чарли тръгна рано за риба със заместника си Марк. Реших да се възползвам от тази липса на родителски контрол, за да проявя милост.

— Реших да смъкна Джейкъб от кръста — предупредих Едуард, след като закусих.

— Знаех си, че ще му простиш — каза той и се усмихна. — Безсърдечието не е сред многото ти дарби.

Завъртях очи, но останах доволна. Изглежда, действително беше преодолял предразсъдъците си срещу вълците.

Погледнах часовника едва след като набрах номера. Беше малко раничко за обаждане и се притесних да не събудя Били и Джейк, но някой вдигна още на второто иззвъняване, така че едва ли е бил далеч от телефона.

— Ало? — чух мрачен глас.

— Джейкъб?

— Бела! — възкликна той. — О, Бела, толкова съжалявам! — думите се плетяха в устата му в бързината час по-скоро да ги изрече. — Кълна се, че не исках така да прозвучи. Държах се като пълен глупак. Ядосах се, но това не ме извинява. Беше най-глупавото нещо, което съм казвал в живота си, и ужасно съжалявам. Не ми се сърди, моля те? Моля те! Предлагам ти цял живот робство, само ми прости.

— Не ти се сърдя. Простено ти е!

— Благодаря — прошепна той пламенно. — Не мога да повярвам, че бях такъв идиот.

— Не се притеснявай — свикнала съм.

Той се разсмя с облекчение.

— Ела да се видим — примоли се. — Искам да ти се извиня като хората.

Намръщих се.

— Как точно?

— Както искаш. Можем да скачаме от скалите — предложи и отново се разсмя.

— О! И това ако не е чудесна идея.

— Ще те пазя — обеща той. — Независимо какво решиш да правим.

Хвърлих поглед към Едуард. Изражението му бе напълно спокойно, но бях сигурна, че моментът не е удачен.

— Не точно сега.

— Той не е във възторг от мен, нали? — този път гласът на Джейкъб звучеше по-скоро засрамен, отколкото горчив.

— Не е това. Има… ами, има един друг проблем, малко по-сериозен от един невъзпитан млад върколак… — щеше ми се да прозвуча шеговито, но не успях да го заблудя.

— Какво е станало? — попита той остро.

— Ами… — не бях сигурна какво е редно да му кажа.

Едуард протегна ръка за слушалката. Погледнах го внимателно. Изглеждаше достатъчно спокоен.

— Бела? — обади се Джейкъб.

Едуард въздъхна и протегна ръка току до ухото ми.

— Имаш ли нещо против да говориш с Едуард? — попитах неспокойно. — Иска да ти каже нещо.

Настъпи дълга пауза.

— Добре — съгласи се накрая Джейкъб. — Това ще се окаже интересно.

Подадох слушалката на Едуард. Надявах се предупреждението в очите ми да се чете достатъчно ясно.

— Здравей, Джейкъб — каза Едуард съвършено учтиво.

Последва мълчание. Прехапах устна, опитвайки се да предположа как би отвърнал Джейкъб.

— Тук е идвал някой — непозната миризма — обясни Едуард. — Глутницата ви натъквала ли се е на нещо ново?

Нова пауза, а Едуард кимна, очевидно очакваше отговора.

— Ето какъв е проблемът, Джейкъб. Не искам да изпускам Бела от поглед, докато не успея да се погрижа за нещата. Нищо лично…

Джейкъб го прекъсна и чух неясно гласа му от слушалката. Каквото и да говореше, беше доста по-напрегнат. Опитах се безуспешно да различа думите.

— Може би си прав… — започна Едуард, но Джейкъб отново заспори.

Поне не звучаха ядосано.

— Интересно предложение. Готови сме да преговаряме, стига Сам да е склонен.

Гласът на Джейкъб утихна. Задъвках нокътя на палеца си, опитвайки се да разгадая изражението на Едуард.

— Благодаря ти — отвърна Едуард.

След това Джейкъб каза нещо, от което по лицето на Едуард пробяга изненада.

— Всъщност смятах да отида сам — каза той в отговор на неочаквания въпрос. — И да я оставя при останалите.

Гласът на Джейкъб се извиси с една октава и ми се стори, че се опитва да убеди Едуард в нещо.

— Ще се опитам да погледна обективно — обеща Едуард. — Толкова обективно, колкото мога.

Паузата този път беше по-кратка.

— Тази идея не е никак лоша. Кога?… Не, устройва ме. И без това бих искал да мога лично да проследя миризмата. Десет минути… Разбира се — каза той, а после ми протегна слушалката. — Бела?

Поех я бавно, напълно объркана.

— Какво беше всичко това? — попитах раздразнено. Знаех, че е незряло, но се чувствах изолирана.

— Май временно прекратяваме огъня. Хей, ще ми направиш ли една услуга — предложи той. — Постарай се да убедиш твоя кръвопиец, че най-безопасното място за теб сега — особено когато пътува — е в резервата. Ще сме в състояние да се справим с всичко.

— Това ли се опитваше да го убедиш?

— Да. Съвсем логично е. Чарли вероятно също ще е по-добре при нас. Доколкото е възможно.

— Накарай Били да съдейства — съгласих се. Ужасно ми беше неприятно, че Чарли попада в мерника, който като че ли постоянно бе насочен към мен. — И какво друго?

— Ще преразгледаме условията, за да можем да уловим всеки, който се окаже твърде близо до Форкс. Не съм сигурен, че Сам ще се съгласи, но докато успеем да го убедим, аз ще наглеждам нещата.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Че ако видиш около къщата ти да тича вълк, гледай да не го застреляш.

— Естествено, че няма. Но не бива да предприемаш нищо… рисковано.

Той изсумтя.

— Не бъди глупава. Мога да се грижа за себе си.

Въздъхнах.

— Освен това се опитах да го убедя да те пусне да дойдеш. Но е предубеден и не му позволявай да ти надрънка разни глупости, че не било безопасно. Знае чудесно, че тук няма да ти се случи нищо.

— Ще го имам предвид.

— Ще се видим след няколко минути — каза той.

— Тук ли идваш?

— Аха. Искам да подуша миризмата на госта ти, за да можем да го проследим, когато се върне.

— Джейк, никак не ми харесва идеята да преследваш…

— О, моля те, Бела — прекъсна ме той. После се разсмя и затвори.