Стефани Майър
Затъмнение (29)

Двадесет и седма глава
Потребност

Не стигнах далеч, преди да стане невъзможно да карам.

Когато вече не можех да виждам, оставих гумите да се отклонят към чакълестия банкет и постепенно намалих, докато спрях. Свлякох се на седалката и позволих на слабостта, срещу която се борих в стаята на Джейкъб, най-после да ме завладее. Беше по-страшно, отколкото очаквах — силата на болката ме изненада. Добре че я скрих от него. Никой не биваше да ме вижда така.

Но не останах дълго сама — само толкова, колкото бе нужно на Алис да ме види, и няколко минути, докато той пристигне. Вратата се отвори с изскърцване и той ме притегли в обятията си.

В началото се почувствах още по-зле. Защото някаква малка част от мен копнееше за съвсем друга прегръдка — малка, но все по-настойчива и все по-гневна, крещеше на останалата част. Към болката се примеси чисто ново чувство на вина.

Не каза нищо, остави ме да хлипам, докато не започнах да редувам хълцанията с името на Чарли.

— Наистина ли си готова да се прибереш вкъщи? — попита той колебливо.

След няколко неуспешни опита успях да му дам да разбере, че няма да се оправя скоро. Трябваше да се върна при Чарли, преди да стане твърде късно и той да се обади на Били.

Закара ме у дома и за първи път дори не доближи максималната скорост на пикапа ми. През цялото време ме притискаше до себе си с едната си ръка. През целия път аз се борех да се овладея. В началото опитът изглеждаше обречен, но отказвах да се предам. Още няколко секунди, казвах си. Колкото за още няколко извинения или още няколко лъжи и тогава щях да си позволя да рухна отново. Трябваше да успея. Тършувах в главата си с отчаяна надежда за някакъв запас от сили.

Намерих толкова, колкото риданията ми да утихнат, да ги сдържа, но не и да ги изтрия. Сълзите така и не спряха. Не можех да намеря нужната опора, за да се справя с тях.

— Чакай ме горе — смотолевих, когато спряхме пред къщата.

Той ме притисна за миг, после изчезна. Влязох вътре и се запътих право към стълбите.

— Бела? — подвикна Чарли от обичайното си място на дивана, когато минах покрай него.

Обърнах се и го погледнах, без да проговоря. Очите му се разшириха и той скочи на крака.

— Какво е станало? Джейкъб да не е…? — попита той рязко.

Поклатих силно глава, опитвайки се да намеря гласа си.

— Добре е, той е добре — уверих го с нисък и дрезгав глас. И наистина беше добре — поне физически, а Чарли точно това ме питаше в момента.

— Но какво е станало? — той ме сграбчи за раменете, очите му все така разширени и тревожни. — С теб какво е станало?

Явно изглеждах по-зле, отколкото си мислех.

— Нищо, татко. Аз… просто се наложи да поговоря с Джейкъб за… някои неприятни неща. Нищо ми няма.

Тревогата му изчезна, заменена от неодобрение.

— Точно сега ли беше моментът? — попита.

— Вероятно не, татко, но нямах друг избор. Нещата стигнаха дотам, че се налагаше да избера… Понякога няма начин да се постигне компромис.

Той бавно поклати глава.

— Как го прие?

Не отговорих.

Той ме гледа в продължение на минута, после кимна. Явно изражението ми беше достатъчно ясно.

— Дано това не му попречи да се възстанови.

— Той е силно момче — смънках.

Чарли въздъхна.

Усещах как всеки момент ще изгубя контрол.

— Качвам се горе — казах и измъкнах раменете си изпод дланите му.

— Добре — съгласи се той. Явно виждаше как очите ми се наливат. Нищо друго не плашеше Чарли повече от сълзите.

Стигнах опипом до стаята си — сляпа, залитаща.

Когато влязох, зачовърках закопчалката на гривната си, мъчейки се да я разкопчая с треперещи пръсти.

— Недей, Бела — прошепна Едуард и ме хвана за ръцете. — Тя е част от теб.

Притегли ме в обятията си и аз отново се разридах.

Този безкраен ден бе решил да продължава вечно. Питах се дали някога ще свърши.

Нощта се влачеше безмилостно бавно, но не се оказа най-тежката в живота ми. Това поне бе утешително. А и не бях сама. Което също действаше утешително.

Ужасът на Чарли от всякакви емоционални изблици го спря да дойде да ме провери, макар да не бях съвсем тиха. Предполагам не бе спал повече от мен.

Преценката ми за събитията бе непоносимо ясна тази нощ. Виждах всяка грешка, която бях допуснала, всяко зло, което бях причинила, малките и големите неща. Всяка болка, която бях причинила на Джейкъб, всяка рана, която бях нанесла на Едуард, подредени на спретнати купчинки, и не можех нито да ги пренебрегна, нито да ги отрека.

Разбрах, че през цялото време съм грешала за магнитите. Не Едуард и Джейкъб се бях опитвала да помиря насила, а двете части от самата мен — Бела на Едуард, и Бела на Джейкъб. Но те не можеха да съществуват заедно и не биваше изобщо да опитвам.

Бях нанесла толкова много поражения.

В един момент през нощта се сетих за обещанието, което бях дала на себе си рано същата сутрин — Едуард никога повече да не ме види да проливам сълзи заради Джейкъб Блак. Тази мисъл отприщи пристъп на истерия, който уплаши Едуард много повече от риданията ми. Но и той премина, когато се изтощих.

Едуард почти не говореше, притискаше ме в обятията си в леглото и ме остави да съсипвам ризата му със солените си сълзи.

Нужно беше много повече време, отколкото очаквах, на онази по-малка, съкрушена част от мен най-после да се наплаче. Но в крайна сметка се случи и бях достатъчно изтощена, че да успея да заспя. Сънят не изтри напълно болката, донесе ми единствено вцепенено, притъпено успокоение, като от лекарство. Направи я малко по-поносима. Но тя все още бе тук — долавях я, дори насън, и това ми помогна да се приспособя.

Сутринта донесе, ако не светла надежда, то поне известно чувство за контрол, за примирение. Инстинктивно съзнавах, че новата рана в сърцето ми винаги ще боли. Отсега нататък щеше да е част от мен. С времето щеше да стане по-лесно — така поне казват всички. Но за мен важното бе не да ми стане по-лесно, а Джейкъб да оздравее. Да бъде отново щастлив.

Когато се събудих, бях лишена от краткия миг на объркване. Отворих очи — най-после сухи — и срещнах тревожния му поглед.

— Здрасти — казах. Гласът ми беше дрезгав. Прочистих гърлото си.

Той не отвърна. Гледаше ме в очакване отново да започне ридание.

— Добре съм — уверих го. — Това няма да се повтори.

Очите му се присвиха при тези думи.

— Съжалявам, че се наложи да станеш свидетел — казах. — Не беше никак честно спрямо теб.

Той обхвана лицето ми с длани.

— Бела… сигурна ли си? Сигурна ли си, че изборът ти е правилен? Никога не съм те виждал така да страдаш… — гласът му трепна на последната дума.

Аз обаче бях преживявала далеч по-силна болка.

Докоснах устните му с пръст.

— Да.

— Не знам… — челото му се набръчка. — Щом толкова страдаш, как е възможно да е правилно?

— Едуард, знам без кого не мога да живея.

— Но…

Поклатих глава.

— Не разбираш. Ти можеш да бъдеш достатъчно смел или силен да живееш без мен, щом така е правилно. Но аз никога не бих могла да направя подобна жертва. Просто трябва да бъда с теб. Това е единственият начин да съществувам.

Той продължаваше да се колебае. Не трябваше да му позволявам да остава при мен цялата нощ. Но пък имах такава нужда да бъде до мен…

— Би ли ми подал онази книга? — попитах и посочих зад рамото му.

Веждите му се събраха объркано, но побърза да ми я подаде.

— Пак същата ли? — попита.

— Исках само да намеря една част, която съм запомнила… да видя как точно го беше казала… — запрелиствах страниците и с лекота открих търсеното място. Ъгълчето на страницата бе намачкано от многото препрочитания. — Кати е чудовище, но на моменти уцелва — измърморих. Прочетох редовете тихо, предимно на себе си:

„Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала страхотно чужда за мен“

Кимнах сама на себе си. — Разбирам какво иска да каже. И знам чудесно без кого не мога да живея.

Едуард взе книгата от ръцете ми и я метна към отсрещния край на стаята. Тя се приземи с глухо тупване върху бюрото ми. После уви ръце около кръста ми.

На съвършеното му лице заигра лека усмивка, въпреки че челото му все още бе набраздено от тревога.

— Хийтклиф също е имал мигове на прозрение — каза. Не му беше необходима книгата, за да цитира дословно. Привлече ме по-плътно към себе си и прошепна в ухото ми:

— Аз не мога да живея без моя живот! Не мога да живея без душата си!

— Да — казах тихо. — Точно това имам предвид.

— Бела, не мога да понасям да си така нещастна. Може би…

— Не, Едуард. Оплесках страхотно нещата и ще трябва да понеса последствията. Но знам какво искам и от какво имам нужда… а също и какво ще направя сега.

— Какво ще направим сега?

Усмихнах се леко на поправката, после въздъхнах.

— Отиваме да се видим с Алис.

Алис стоеше на долното стъпало на верандата, твърде превъзбудена, за да чака в къщата. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще се впусне в тържествен танц, толкова беше развълнувана от новините, които идвах да й съобщя.

— Благодаря ти, Бела! — пропя тя, докато се измъквахме от пикапа.

— Чакай, Алис — предупредих я и вдигнах ръка, за да възпра възторга й. — Имам някои ограничения.

— Знам, знам, знам. Крайният срок е тринадесети август, имаш право на вето върху списъка с гостите и ако се престарая в някое отношение, никога повече няма да ми проговориш.

— О, добре. Ами, да. Значи си наясно с правилата.

— Не се тревожи, Бела, ще бъде съвършено. Искаш ли да си видиш роклята?

Наложи се да поема няколко дълбоки глътки въздух. Е, щом толкова се радва, казах си.

— Разбира се.

Усмивката й стана съвсем самодоволна.

— Ъъъ, Алис — започнах уж с небрежен, невъзмутим тон. — Кога успя да ми купиш рокля?

Май не успях да заблудя никого. Едуард стисна ръката ми.

Алис ни поведе навътре и се запъти към стълбите.

— Тези неща отнемат много време, Бела — заобяснява тя. Тонът й звучеше някак… уклончив. — Така де, не бях сигурна, че нещата ще се получат точно така, но имаше доста сериозна вероятност…

— Кога? — повторих.

— За Перин Брюер има списък от чакащи, да знаеш — отвърна тя малко отбранително. — Шедьоври от плат не се изработват за една нощ. Ако не бях планирала нещата предварително, щеше да се наложи да си купуваш готова рокля!

Нямаше да получа ясен отговор.

— Пер… кой?

— Не е от най-бележитите дизайнери, Бела, така че няма нужда да съскаш. Но има заложби и е специалист в това, от което имах нужда.

— Изобщо не съскам.

— Да, вярно — тя огледа подозрително спокойното ми изражение. После, докато влизахме в стаята й, се обърна към Едуард.

— Ти — марш навън.

— Защо? — попитах.

— Бела — изстена тя. — Не знаеш ли правилата? Не трябва да вижда роклята преди самия ден.

Отново си поех дълбоко въздух.

— За мен е без значение. А и вече я е виждал в главата ти. Но щом така искаш…

Тя изтика Едуард през вратата. Той дори не я погледна — очите му бяха впити в мен, напрегнати, нямаше желание да ме остави сама.

Кимнах му, надявайки се изражението ми да е достатъчно спокойно, за да му вдъхне увереност.

Алис тръшна вратата в лицето му.

— Така! — измърмори тя. — Хайде!

Грабна ме за китката и ме задърпа към дрешника си, който беше по-голям от спалнята ми у дома, а после към задния му ъгъл, където дълъг бял калъф за дрехи се разполагаше сам-самичък на поставката.

Тя дръпна ципа на калъфа с театрален жест и го смъкна внимателно от закачалката. Направи крачка назад, протегнала ръка към роклята като водеща на телевизионно предаване.

— Е? — попита тя съвсем задъхана.

Дълго време гледах преценяващо, за да я провокирам малко. Изражението й се изпълни с тревога.

— Аха — казах и се усмихнах, за да й дам възможност да се успокои. — Разбирам.

— Какво мислиш? — попита тя остро.

Беше досущ като видението ми в стил „Анн от фермата Грийн Гейбълс“.

— Съвършена е, естествено. Точно каквато трябваше. Ти си гений.

Тя се ухили.

— Знам!

— Хиляда деветстотин и осемнайсета? — предположих.

— Горе-долу — кимна тя. — Част от нея е по мой дизайн — шлейфът, воалът… — тя докосваше белия сатен, докато говореше. — Дантелата е оригинална от периода. Харесва ли ти?

— Прекрасна е. Точно каквато би искал.

— А ти каква би искала? — настоя тя.

— Да, мисля, че да, Алис. Мисля, че е точно това, от което имам нужда. Знам, че ще се справиш страхотно с всичко… ако успееш да се овладееш.

Тя цялата грейна.

— Може ли да видя твоята рокля? — попитах.

Тя премигна с озадачено изражение.

— Не си ли поръчала и шаферската рокля по същото време? Не бих искала главната ми шаферка да носи рокля от конфекция — престорих се на ужасена.

Тя разпери ръце и ме прегърна през кръста.

— Благодаря ти, Бела!

— Как така не си видяла, че ще те поканя? — подкачих я и целунах щръкналата й косица. — Ама че си ясновидка!

Алис направи танцувална крачка назад, а лицето й пламна с нов ентусиазъм.

— Трябва да свърша толкова много неща! Върни да си играеш с Едуард. Аз се залавям за работа.

Втурна се през вратата и изчезна, крещейки „Есме!“.

Последвах я бавно. Едуард ме чакаше в коридора, облегнат на облицованата с дървена ламперия стена.

— Много, много си мила с нея — каза.

— Това очевидно я радва — съгласих се.

Той докосна лицето ми. Очите му — твърде тъмни, толкова отдавна не се бе отдалечавал от мен — се взряха изпитателно в лицето ми.

— Дай да се махаме оттук — предложи внезапно. — Да идем на нашата поляна.

Това ми прозвуча доста примамливо.

— Вече няма нужда да се крия, нали?

— Не. Опасностите са зад гърба ни.

Докато тичаше, мълчеше умислен. Вятърът духаше в лицето ми, вече по-топъл, след като бурята бе преминала. Облаците криеха небето, както обикновено.

Днес поляната бе спокойно, щастливо местенце. Кръпки летни маргарити осейваха тревния килим с бяло-жълтите си петна. Изтегнах се на тревата, без да обръщам внимание на леката влага, и затърсих образи в облаците. Но формите им бяха твърде правилни, твърде гладки. Образи нямаше, само мека сива пелена.

Едуард се излегна до мен и ме хвана за ръката.

— Тринадесети август? — попита небрежно след няколко минути уютно мълчание.

— Така ще ми остане цял месец до рождения ден. Не исках да оставям нещата за последния момент.

Той въздъхна.

— Есме е с три години по-възрастна от Карлайл, технически погледнато. Знаеше ли?

Поклатих глава.

— За тях е било без значение.

Гласът ми прозвуча спокойно в контраст с напрегнатия му тон.

— Възрастта ми вече не е от такова значение. Едуард, аз съм готова. Избрах живота си, сега искам да започна да го живея.

Той ме погали по косата.

— А ветото върху списъка с гости?

— Всъщност не ми пука особено, но… — поколебах се, не ми се искаше да обяснявам. Но беше най-добре да приключа с въпроса. — Не съм сигурна дали Алис ще покани… неколцина върколаци. Не знам дали… Джейк няма да сметне, че… че е длъжен да дойде. Че е редно да го направи или че ще ме обиди, ако не дойде. Не искам да го подлагам на подобно нещо.

Едуард замълча за миг. Загледах се във върховете на дърветата почти черни на фона на светлосивото небе.

Внезапно Едуард ме прегърна през кръста и ме притегли към гърдите си.

— Кажи ми защо го правиш, Бела. Защо реши да отпуснеш юздите на Алис сега?

Повторих му разговора, който бях провела с Чарли предната нощ, преди да отида при Джейкъб.

— Няма да е честно да държа Чарли настрана от всичко това — заключих. — А това означава Рене и Фил. Така че защо да не оставя Алис да се позабавлява? Може би на Чарли ще му е по-лесно, ако получи истинско сбогуване. Дори и да смята, че е твърде рано, не бих искала да го лиша от възможността да ме отведе до олтара — при тези думи направих гримаса, после си поех дълбоко въздух. — Поне майка ми и баща ми и приятелите ми ще са в течение на най-хубавата част от решението ми, онази, която мога да споделя с тях. Ще знаят, че съм избрала теб и ще знаят, че ще сме заедно. Ще знаят, че съм щастлива, където и да съм. Това май е най-доброто, което мога да направя за тях.

Едуард пое лицето ми в шепи и за миг се вгледа в него.

— Уговорката отпада — каза внезапно.

— Какво? — ахнах. — Даваш заден ход? Не!

— Не давам заден ход, Бела. Ще спазя своята част от сделката. Но твоят ангажимент отпада. Нека бъде както искаш, без всякакви условности.

— Защо?

— Защото, Бела, виждам какво се опитваш да направиш. Опитваш се да зарадваш всички останали. А мен не ме интересуват ничии други чувства. Искам само ти да си щастлива. И не се притеснявай как ще съобщиш на Алис. Аз ще се погрижа. Обещавам ти, че няма да те кара да се чувстваш гузна.

— Но аз…

— Не. Ще го направим по твоя начин. Защото по моя не се получава. Твърдя, че ти си твърдоглава, а виж аз как се държа. Вкопчил съм се с идиотски инат в собствената си представа кое е най-добро за теб, макар така само да те наранявам. При това толкова дълбоко, отново и отново. Вече нямам доверие на собствената си преценка. Искам да си щастлива по твоя начин. Моят се оказва погрешен. Така че — той се намести под мен и изправи рамене — ще го направим по твоя начин, Бела. Още тази вечер. Днес. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Ще говоря с Карлайл. Мислех си, че ако ти дадем достатъчно морфин, няма да е толкова страшно. Струва си да опитаме — той стисна зъби.

— Едуард, не…

Той сложи пръст върху устните ми.

— Не се тревожи, любима. Не съм забравил и другите ти искания.

Ръцете му се заровиха в косата ми, устните му започнаха да се движат съвсем леко, но много целенасочено, върху моите и чак тогава осъзнах какво ми казваше. И какво правеше.

Нямах много време за действие. Ако се забавех дори малко, нямаше да мога да си спомня защо е наложително да го спра. Вече ми беше трудно да дишам. Пръстите ми се бяха вкопчили в ръцете му, мъчех се да се придърпам по-плътно до него, устата ми бе залепена за неговата и отговаряше на всеки неизречен негов въпрос.

Опитах се да проясня мислите си, да намеря начин да проговоря.

Той ме търкулна нежно и ме притисна в прохладната трева.

О, какво пък толкова! — ликуваше не толкова благородната ми страна. Главата ми се изпълни със сладостта на дъха му.

Не, не, не, заспорих сама със себе си. Тръснах глава, а устата му се премести към шията ми, давайки ми възможност да дишам.

— Спри, Едуард. Почакай — гласът ми бе немощен, както и волята.

— Защо? — прошепна той в ямичката под шията ми.

Отчаяно се помъчих да вложа малко решителност в тона си.

— Не искам да го правя сега.

— Така ли? — попита той, а в гласа му се долавяше усмивка. Той положи отново устни върху моите и ми отне възможността да говоря. Във вените ми потече топлина, пареше там, където кожата ми докосваше неговата.

Насилих се да се съсредоточа. Струваше ми огромни усилия само да накарам ръцете си да пуснат косите му, да ги преместя към гърдите му. Но успях. След това натиснах, опитвайки да го отместя. Не че бих могла да го постигна, но той реагира точно както очаквах.

Отдръпна се на няколко сантиметра, за да ме погледне, а очите му никак не помагаха на решителността ми. Бяха като черен огън. Изгаряха.

— Защо? — попита отново, а гласът му бе нисък и дрезгав. — Обичам те. И те желая. Още сега.

Тръпките в стомаха ми достигнаха до гърлото. Той се възползва от безмълвието ми.

— Чакай, чакай — опитах се да кажа през устните му.

— Няма нужда — възрази той шепнешком.

— Моля те! — изохках.

Той изстена, отдръпна се от мен и се обърна отново по гръб.

Останахме да лежим така в продължение на минута, докато успокоим дишането си.

— Обясни ми защо не, Бела — попита той. — И се надявам причината да не съм аз.

Той беше причината за всичко в моя живот. Колко нелепо да очаква сега да е различно.

— Едуард, това е много важно за мен. Държа да го направя както трябва.

— Според чие определение?

— Според моето.

Той се вдигна на лакът и ме загледа неодобрително.

— И как смяташ да го направиш „както трябва“?

Поех си въздух.

— С чувство за отговорност. Всичко по реда си. Няма да напусна Чарли и Рене, без да им предоставя най-добрата утеха, която съм в състояние да им дам. А след като така и така ще се женя, не искам да лишавам Алис от радост. И ще се обвържа с теб по всички възможни човешки начини, преди да те помоля да ме направиш безсмъртна. Ще следвам всички правила, Едуард. Душата ти е твърде важна за мен, за да рискувам каквото и да било. Няма да промениш мнението ми по този въпрос.

— Обзалагам се, че бих могъл — прошепна той и очите му отново пламнаха.

— Но няма да го направиш — казах, опитвайки се да запазя равен тон. — Ако не си сигурен, че точно това желая.

— Не си честна — обвини ме той.

Засмях се.

— Не съм казвала, че ще съм честна.

Той ми се усмихна, изпълнен с копнеж.

— Ако все пак размислиш…

— Първо на теб ще кажа — обещах.

Точно в този момент от облаците започна да ръми и няколко капки тупнаха в тревата. Изгледах сърдито небето.

— Ще те прибера у вас — той избърса ситните мъниста дъжд от бузите ми.

— Дъждът не ме притеснява — измърморих. — Но това означава, че е време да направя нещо, което е крайно неприятно, а вероятно дори опасно.

Очите му се разшириха притеснено.

— Хубаво е, че не те ловят куршуми — въздъхнах. — Ще ми трябва пръстенът. Време е да уведомя Чарли.

Той се разсмя на изражението ми.

— Наистина е изключително опасно — съгласи се. После отново се разсмя и бръкна в джоба на джинсите си. — Но поне няма да има нужда да се отклоняваме от пътя.

Той отново плъзна пръстена на безименния пръст на лявата ми ръка.

Където щеше да остане, както се надявах, за останалата част от вечността.