Стефани Майър
Затъмнение (18)

Шестнадесета глава
Епоха

„Нямам какво да облека“ — изстенах мислено.

Абсолютно всички дрехи, които притежавах, бяха проснати на леглото ми, чекмеджетата и гардеробът бяха празни. Гледах втренчено празните пространства с надеждата нещо подходящо да се материализира върху рафтовете.

Полата ми в цвят каки висеше на облегалката на люлеещия стол и очакваше да открия нещо, което идеално да й пасне. Нещо, с което да изглеждам красива и пораснала. Нещо, което да нашепва за специален случай. Обаче не намирах нищо.

Наближаваше време да тръгвам, а все още бях облечена в любимия стар анцуг. Ако не успеех да намеря нещо по-подходящо сред купчината дрехи — а в момента шансовете не изглеждаха особено добри — щях да се дипломирам облечена в анцуг.

Навъсих се към купчината дрехи върху леглото си.

Лошото бе, че знаех точно какво щях да облякла, ако беше налице — откраднатата ми червена блуза. Ударих стената със здравата си ръка.

— Глупав, крадлив, отвратителен вампир! — изревах.

— Какво съм направила? — обади се Алис.

Стоеше небрежно облегната до отворения прозорец, като че ли през цялото време е била там.

— Чук, чук — добави с усмивка.

— Наистина ли е толкова трудно да изчакаш да отворя вратата?

Тя подхвърли една плоска бяла кутия върху леглото ми.

— Просто минавах. Реших, че може да ти потрябва нещо за обличане.

Погледнах към голямата кутия, кацнала върху ужасните ми дрехи, и се намръщих.

— Признай си — каза Алис. — Спасих ти живота.

— Спаси ми живота — измърморих аз. — Благодаря.

— Е, хубаво е от време на време да направя нещо като хората. Да знаеш само колко се дразня, че напоследък непрекъснато пропускам нещо. Чувствам се толкова безполезна. Толкова… нормална — тя потръпна от ужас при последната дума.

— Не мога да си представя колко ужасно е това. Да си нормална? Отвратително!

Тя се засмя.

— Е, това поне донякъде компенсира факта, че изпуснах глупавия крадец. Сега остава само да разбера какво не виждам в Сиатъл.

Внезапно, когато я чух да споменава двата случая в едно изречение, всичко рязко си дойде на мястото. Онова, което дни наред ми убягваше и ме терзаеше, онова, което все не успявах да доловя, внезапно се избистри.

Зяпнах я втренчено, а изражението замръзна на лицето ми.

— Няма ли да го отвориш? — попита тя.

Когато не реагирах, въздъхна и сама смъкна капака на кутията. Извади нещо от нея и го вдигна, но аз не можех да се концентрирам достатъчно, за да разбера какво е.

— Красива е, не мислиш ли? Избрах синя, защото Едуард най-много те харесва в синьо.

Не я слушах.

— Същото е — прошепнах аз.

— Кое? — настоя тя. — Нямаш такава дреха. За Бога, та ти имаш една-единствена пола!

— Не, Алис! Забрави дрехите! Чуй!

— Не ти ли харесва? — лицето на Алис посърна от разочарование.

— Слушай, Алис, не виждаш ли? Същото е. Онзи, който е влязъл и е откраднал вещите ми, и новородените вампири в Сиатъл. Те са заедно!

Дрехите се изплъзнаха от ръцете й и паднаха обратно в кутията.

Алис ме загледа съсредоточено, а гласът й внезапно прозвуча остро.

— Защо мислиш така?

— Помниш ли какво каза Едуард? Че някой използва дупките във виденията ти, за да не виждаш новородените? А нали и ти самата каза, че моментът е бил идеално подбран — крадецът е внимавал да не се стигне до контакт, сякаш е знаел, че ще го видиш. Мисля, че си права, Алис, мисля, че той наистина е знаел и се е възползвал от тези дупки. А каква е вероятността двама души не само да знаят достатъчно за теб, че да могат да го направят, но и да решат да го направят по едно и също време? Няма начин. Става въпрос за един човек. Същият. Онзи, който сформира армията, е откраднал мириса ми.

Алис не беше свикнала да я изненадват. Замръзна и остана неподвижна толкова дълго, че започнах да отброявам секундите наум. Не помръдна цели две минути. След това отново ме погледна.

— Права си — каза тя кухо. — Разбира се, че си права. Казано по този начин…

— Едуард греши — зашепнах. — Било е проверка… дали ще се получи. Дали ще успее да влезе и да излезе, без да разбереш, стига да не направи нещо, за което ти вероятно бдиш. Като например да се опита да ме убие… И не е откраднал дрехите ми, за да докаже, че ме е открил. Откраднал е миризмата ми… за да могат другите да ме намерят.

Очите й се разшириха от ужас. Бях права и тя го знаеше.

— О, не — прошепна само с устни.

Вече се бях отказала да търся логика в емоциите си. При мисълта, че някой е сформирал цяла армия от вампири — армия, която жестоко беше избила десетки хора в Сиатъл — с единствената цел да унищожи мен, ме заля истинско облекчение.

Отчасти, защото най-после разгадах онова дразнещо чувство, че пропускам нещо важно.

По-важната причина обаче бе коренно различна:

— Е — прошепнах аз, — сега всички могат да си отдъхнат. Явно никой не се опитва да унищожи семейство Кълън.

— Ако мислиш, че нещо се е променило, грешиш — процеди Алис през зъби. — Ако някой иска да се докопа до един от нас, ще трябва да се справи с останалите.

— Благодаря ти, Алис. Но сега поне знаем какво преследват в действителност. Това би трябвало да ни помогне.

— Може би — измърмори тя.

Започна да крачи из стаята.

Дум, дум! По вратата ми задумка юмрук.

Подскочих. Алис сякаш не забелязваше.

— Още ли не си готова? Ще закъснеем! — възропта Чарли. Звучеше подразнен. Чарли мразеше специалните поводи почти колкото и аз. А в този случай основният проблем беше, че трябваше да се облече официално.

— Почти. Една минутка — гласът ми беше дрезгав.

Той замълча за момент.

— Плачеш ли?

— Не, нервно ми е. Махай се.

Чух го да слиза по стълбите.

— Трябва да вървя — прошепна Алис.

— Защо?

— Едуард идва. Ако чуе това…

— Тръгвай, тръгвай — подтикнах я аз.

Едуард щеше да полудее, когато разбере. Нямаше да мога да го крия дълго време, но церемонията по дипломирането едва ли беше най-подходящият момент за реакцията му.

— Обличай се — нареди ми Алис и изчезна през прозореца.

Послушах я и се облякох като насън.

Смятах да си направя някаква по-изискана прическа, но вече нямах време и оставих косата ми да виси скучно, както всеки ден. Нямаше значение. Изобщо не се погледнах в огледалото, затова нямах никаква представа как изглеждам с комплекта от пола и пуловер от Алис. Това също нямаше значение. Метнах през ръка грозната жълта найлонова мантия за церемонията и изтичах долу.

— Добре изглеждаш — каза Чарли, вече пресипнал от потискани емоции. — Това ново ли е?

— Да — измърморих, опитвайки се да се съсредоточа. — Алис ми го подари. Благодаря.

Едуард пристигна само няколко минути, след като сестра му си тръгна. Нямах време да се стегна и да си придам спокоен вид, но тъй като бяхме в колата на Чарли, той така и не успя да ме попита какво ми е.

Миналата седмица Чарли беше разбрал, че Едуард възнамерява лично да ме закара на церемонията и сериозно се бе заинатил… Разбирах го — родителите трябваше да имат все някакви права в деня на дипломирането. Отстъпих и се съгласих той да ме закара, а Едуард ведро беше предложил всички да пътуваме заедно. И тъй като Карлайл и Есме нямаха нищо против, Чарли не можа да измисли как да откаже и неохотно беше приел. Така че сега Едуард седеше на задната седалка на полицейската кола зад преградата от фибростъкло с развеселено изражение, което вероятно се дължеше на ведрото излъчване на баща ми. Усмивката му ставаше все по-широка всеки път, когато Чарли го погледнеше в огледалото за обратно виждане. Вероятно това означаваше, че Чарли си представя разни работи, които биха му навлекли гнева ми, ако ги изкажеше на глас.

— Добре ли си? — прошепна той, докато ми помагаше да сляза от колата на паркинга на училището.

— Напрегната съм — което не беше лъжа.

— Изглеждаш прекрасно — каза той.

Стори ми се, че иска да каже още нещо, но Чарли с прозрачна маневра, която трябваше да мине за непреднамерена, се промъкна между нас и ме прегърна през раменете.

— Вълнуваш ли се? — попита ме.

— Не особено — признах.

— Бела, това е важно събитие. Завършваш гимназията. Сега те очаква истинският свят. Колежът. Ще живееш сама… Вече не си малкото ми момиченце — Чарли леко се задави накрая.

— Татко — изстенах аз. — Моля те, не започвай да се разчувстваш.

— Кой се е разчувствал? — изръмжа той. — А ти защо не се вълнуваш?

— Не знам, татко. Предполагам, че още не съм осъзнала нещата.

— Хубаво, че Алис ти организира празненство. Имаш нужда да се развеселиш.

— Аха, точно купон ми трябва.

Чарли се засмя на тона ми и ме стисна за рамото. Едуард се загледа към облаците със замислено изражение.

Баща ми ни остави до задната врата на физкултурния салон и заобиколи отпред, откъм главния вход, при останалите родители.

Цареше истински хаос, тъй като госпожица Коуп от канцеларията и учителят по математика господин Варнър се опитваха да подредят всички по азбучен ред.

— Тук отпред, господин Кълън — излая господин Варнър на Едуард.

— Хей, Бела!

Видях Джесика Станли да ми маха усмихнато от задната редица. Едуард ме целуна бързо, въздъхна и отиде да се нареди до останалите съученици с буквата „К“. Алис не беше сред тях. Какво ли смяташе да прави? Да пропусне церемонията? Колко зле бях избрала момента. Прозрението ми трябваше да изчака да приключим с дипломирането.

— Насам, Бела! — отново ме повика Джесика.

Минах през цялата редица и заех мястото си до Джесика, чудейки се на какво се дължи внезапният й изблик на любезност. Докато се приближавах, забелязах, че Анджела, стояща през пет човека от Джесика, също я гледа с любопитство.

Джес задърдори още преди да се приближа достатъчно, че да я чувам.

— … толкова невероятно. Струва ми се, че току-що сме се запознали, а вече завършваме училище — бликаше от ентусиазъм тя. — Можеш ли да повярваш, че всичко свърши. Иде ми да се разкрещя!

— И на мен — измърморих.

— Толкова е невероятно. Помниш ли първия ти ден тук? Веднага се сприятелихме. Още като се запознахме. Невероятно! А сега заминавам за Калифорния, а ти за Аляска и ще ми липсваш толкова много! Трябва да ми обещаеш, че ще се виждаме! Толкова се радвам, че организираш купон. Идеално е. Защото напоследък не прекарвахме много време заедно, а сега всички си тръгваме…

Тя продължи да бърбори и аз реших, че внезапното възраждане на приятелството ни се дължи на носталгията, провокирана от дипломирането, и на благодарност, че я бях поканила на купона. Макар че самата аз нямах нищо общо с последното. Опитах се да изглеждам заинтригувана, докато навличах мантията. Радвах се, че нещата с Джесика ще приключат добре.

Защото наистина щяха да приключат, независимо че Ерик, който произнасяше прощалната реч, със сигурност щеше да спомене, че това е „ново начало“, наред с всички останали изтъркани фрази. Може би за мен беше по-вярно, отколкото за останалите, но днес всички оставяхме нещо зад себе си.

Всичко премина толкова бързо. Имах чувството, че съм натиснала копчето за превъртане. Наистина ли беше нужно чак толкова да бързаме? От напрежение Ерик прочете речта си с бясна скорост и думите и изреченията се сляха в неразбираем поток. Директорът Грийн започна да извиква учениците един след друг, без да изчаква достатъчно, и предната редица се втурна напред, за да стигне навреме. Бедната госпожица Коуп едва смогваше да му подаде правилната диплома за съответния ученик.

Видях как Алис, появила се изневиделица, изящно се носи по сцената, за да вземе дипломата си, а лицето й бе дълбоко угрижено. Едуард я следваше с объркано, но не и разтревожено изражение. Те единствени бяха в състояние да изглеждат елегантно в тези отвратителни жълти мантии. Изпъкваха сред тълпата с неземната си красота и грация. Зачудих се как навремето съм могла да се заблуждавам, че са хора. Два ангела с разперени криле щяха да изглеждат по-малко подозрителни.

Чух господин Грийн да вика името ми и станах от стола, изчаквайки опашката пред мен да се помръдне. Долових одобрителни викове от дъното на салона и видях как Джейкъб дърпа Чарли да стане и двамата викат окуражително. Различих главата на Били до лакътя на Джейкъб. Успях да им отвърна с някакво подобие на усмивка.

Господин Грийн приключи със списъка с имената и продължи да раздава дипломи със смутена усмивка, докато минавахме покрай него.

— Поздравления, госпожице Стаили — смънка той, когато Джес си взе дипломата.

— Поздравления, госпожице Суон — измънка и на мен и пъхна дипломата в здравата ми ръка.

— Благодаря — промърморих в отговор.

И това беше.

Застанах до Джесика с останалите дипломирани. Очите на Джес бяха зачервени и тя непрестанно допираше ръкава на мантията в лицето си. В началото даже не разбрах, че плаче.

Господин Грийн каза нещо, което не чух, и около мен всички започнаха да викат и пищят. Заваля дъжд от жълти шапки. Свалих и моята и макар твърде късно, я пуснах направо на земята.

— О, Бела! — изхълца Джес над шумотевицата. — Не мога да повярвам, че завършихме.

— Не мога да повярвам, че всичко свърши — измънках аз.

Тя ме прегърна през врата.

— Обещай ми, че ще поддържаме връзка.

Аз също я прегърнах и ми стана малко неудобно, че не откликвам на молбата й.

— Толкова се радвам, че те познавам, Джесика. Добре прекарахме тези две години.

— Така е — въздъхна тя и подсмръкна. След това ме пусна. — Лорън! — изпищя тя, размаха ръка над главата си и се запромъква през морето от жълти мантии. Роднините бяха започнали да настъпват, притискайки ни плътно един към друг.

Зърнах Анджела и Бен, но бяха заобиколени от семействата си. Щях да ги поздравя по-късно. Извих врат, оглеждайки се за Алис.

— Поздравления — прошепна Едуард в ухото ми и обгърна талията ми с ръце. Гласът му беше унил, никак не бързаше да достигна точно това важно събитие.

— Мм, благодаря.

— Май не си се успокоила особено — отбеляза той.

— Още не.

— За какво се тревожиш? За купона ли? Няма да е толкова ужасно.

— Дано.

— Кого търсиш?

Явно не се оглеждах толкова тайно, колкото си мислех.

— Алис, къде е?

— Хукна веднага след като си получи дипломата.

В гласа му се появи някаква нова нотка. Вдигнах поглед, зърнах как гледа объркано към задния изход на салона и взех импулсивно решение, от онези, които наистина бе по-добре да премислям по два пъти.

— За Алис ли се притесняваш? — попитах.

— Ами… — май не искаше да ми отговори.

— За какво си мислеше тя всъщност? За да те държи в неведение, имам предвид?

Той ме погледна и подозрително присви очи.

— Всъщност превеждаше Бойния химн на републиката на арабски. И когато приключи, започна да го превежда на корейски за глухонеми.

Изсмях се нервно.

— Предполагам, съзнанието й е било доста ангажирано.

— Ти знаеш какво крие от мен — обвини ме той.

— Разбира се — усмихнах се вяло. — Та нали на мен самата ми хрумна.

Той зачака объркан.

Огледах се. Чарли сигурно вече си проправяше път през тълпата.

— Познавайки Алис — бързо зашепнах аз, — най-вероятно ще се опита да го скрие, докато не свърши купонът. Но тъй като бих направила всичко, за да отменим купона… е, въпреки това, недей да полудяваш, чули? Винаги е по-добре да знаеш колкото се може повече. Все някак ще помогне.

— За какво говориш?

Видях как главата на Чарли щръква над останалите и се оглежда за мен. Забеляза ме и ми махна.

— Просто запази спокойствие, става ли?

Той кимна кратко със стиснати устни. Заобяснявах припряно разсъжденията си.

— Грешиш, че всичко ни се струпва от различни страни. Мисля, че всичко идва от една страна… и е насочено към мен. Всичко е навързано, сигурна съм. Един-единствен човек обърква виденията на Алис. Непознатият в стаята ми е дошъл само за да провери дали могат да я заблудят. Сигурна съм, че е същият, който непрекъснато променя решенията си — и той, и новородените, и кражбата на дрехите ми — всичко е свързано. Миризмата ми е предназначена за тях.

Той пребледня толкова силно, че едва успях да довърша.

— Но никой не смята да се бие срещу вас, разбираш ли? Което е добре. Есме и Алис, и Карлайл, никой не иска да ги нарани!

Очите му станаха огромни, изпълнени с паника, замъглени от ужас. Осъзнаваше, че съм права, точно като Алис.

Сложих ръка на бузата му.

— Успокой се! — примолих се аз.

— Бела! — извика Чарли, пробил плътната редица роднини и ученици около нас. — Поздравления, миличка! — викаше той, макар да беше точно до ухото ми. Прегърна ме и ловко избута Едуард встрани.

— Благодаря — измърморих, притеснена от изражението на Едуард. Още не се беше съвзел. Ръцете му бяха протегнати към мен, като че ли всеки момент щеше да ме сграбчи и да ме отнесе. Самата аз бях не по-малко уплашена, така че идеята за бягство не ми се струваше чак толкова лоша.

— Наложи се Джейкъб и Били да тръгнат. Видя ли, че бяха тук? — попита Чарли, като отстъпи крачка назад, но без да пуска раменете ми. Беше загърбил Едуард, вероятно с умишлена грубост, но това в момента беше добре дошло. Едуард стоеше с отворена уста, а очите му все още бяха разширени от ужас.

— Да — уверих го, опитвайки се да слушам какво ми говори. — Освен това ги чух.

— Много мило от тяхна страна да дойдат — каза Чарли.

— Да.

Признавам, идеята да кажа на Едуард се оказа наистина лоша. Алис бе права да крие мислите си. Трябваше да изчакам да останем насаме, може би с останалите от семейството му. И наоколо да няма нищо чупливо като прозорци… коли… училищни сгради. Като гледах изражението му, отново ме обзе страх. То вече не бе уплашено, а разкривено от ярост.

— Къде искаш да излезем за вечеря? — попита Чарли. — Можеш да избереш, където пожелаеш.

— Мога да приготвя нещо.

— Не ставай смешна. Искаш ли да идем в „Лодж“? — попита той с въодушевена усмивка.

Не бях чак такава почитателка на любимия ресторант на Чарли, но какво значение имаше? И без това нямаше да мога да ям.

— Разбира се, „Лодж“, супер — казах аз.

Чарли се усмихна още по-широко и след това въздъхна. Обърна глава към Едуард, но без да го поглежда.

— Ти ще дойдеш ли, Едуард?

Втренчих поглед в него умоляващо. Едуард успя да се окопити точно преди Чарли да се обърне, за да разбере защо не получава отговор.

— Не, благодаря — сухо отвърна той, а изражението му беше сурово и студено.

— Имаш планове с родителите си ли? — попита Чарли, смръщвайки вежди. Едуард винаги беше далеч по-вежлив, отколкото Чарли заслужаваше, и тази внезапна проява на враждебност го изненада.

— Да. Бихте ли ме извинили… — Едуард рязко се обърна и се шмугна сред изтъняващата тълпа. Движеше се малко по-бързо от обикновено, явно твърде притеснен, за да поддържа обичайната съвършена фасада.

— Какво толкова казах? — попита Чарли с виновно изражение.

— Не се притеснявай, татко — успокоих го аз. — Не си виновен ти.

— Да не сте се скарали пак?

— Не сме се карали. И не е твоя работа.

— Ти си моя работа.

Завъртях очи.

— Да вървим да ядем.

Ресторант „Лодж“ беше претъпкан. По мое мнение държеше прекалено високи цени и беше безвкусно натруфен, но беше единственият представителен ресторант в града, така че винаги беше препълнен при официални поводи. Гледах свъсено една унила глава на препариран лос, докато Чарли похапваше ребърца и си говореше през облегалката на стола с родителите на Тайлър Кроули. Беше шумно — всички бяха дошли след церемонията и повечето хора си говореха през масите или над преградите на сепаретата като Чарли.

Седях с гръб към прозореца и се мъчех да устоя на порива да се обърна и да потърся очите, които усещах впити в мен. Знаех, че няма да видя нищо. Също така знаех, че няма да ме остави незащитена дори за секунда. Не и след този разговор.

Вечерята се проточи. Чарли, зает със светските си разговори, се хранеше прекалено бавно. Ровех из кюфтето си и криех парчета от него в платнената салфетка, когато бях сигурна, че гледа настрани. Имах чувството, че продължава вечно, но когато погледнах часовника — правех го непрекъснато — стрелките едва бяха помръднали.

Най-после Чарли получи рестото си и остави бакшиша на масата. Изправих се.

— Бързаш ли? — попита той.

— Искам да помогна на Алис с приготовленията — отвърнах аз.

— Добре — той се обърна да пожелае лека нощ на всички.

Излязох да го чакам при колата. Облегнах се на дясната врата, чакайки Чарли да се откъсне от импровизираното тържество. На паркинга бе почти тъмно, облаците бяха толкова гъсти, че не можех да разбера дали слънцето е залязло. Въздухът беше тежък, всеки момент щеше да завали.

Нещо помръдна в сенките.

Затаих дъх, но после въздъхнах облекчено, когато от полумрака изникна Едуард.

Без да каже и дума, той ме притисна плътно към гърдите си. Студената му ръка повдигна брадичката ми и той допря твърдите си устни в моите. Усещах напрежението в челюстта му.

— Как си? — попитах, щом успях да си поема дъх.

— Не особено добре — прошепна той. — Но поне успях да се съвзема. Съжалявам, че преди малко изгубих контрол.

— Аз съм виновна. Трябваше да изчакам.

— Не — възпротиви се той. — Трябваше да ми кажеш. Не мога да повярвам, че не съм се досетил!

— Мислиш за толкова много неща.

— А нима ти не мислиш?

Той отново ме целуна, преди да успея да му отговоря. Отдръпна се след секунда.

— Чарли идва.

— Ще го помоля да ме закара до вас.

— Ще ви следвам.

— Няма нужда — понечих да кажа, но той вече беше изчезнал.

— Бела? — извика Чарли от вратата на ресторанта, примигвайки в тъмното.

— Тук съм.

Чарли бавно приближи колата, мърморейки нещо за нетърпеливците.

— Е, как се чувстваш? — попита той, докато карахме на север покрай магистралата. — Важен ден.

— Страхотно — излъгах.

Той се засмя. Познаваше ме прекалено добре.

— Притесняваш се за купона ли? — предположи той.

— Да — излъгах отново.

Този път не забеляза.

— Никога не си харесвала празненствата.

— Интересно от кого ли съм го наследила — промърморих аз.

Той се подсмихна.

— Е, изглеждаш много добре. Можеше да се сетя и аз да ти купя нещо. Извинявай.

— Не ставай глупав, татко.

— Не е глупаво. Май невинаги правя за теб всичко, което е нужно.

— Но това е смешно! Справяш се идеално. Ти си най-добрият баща на света. И… — не ми беше лесно да обсъждам чувствата си с Чарли, но все пак прочистих гърло и продължих. — И наистина се радвам, че дойдох да живея при теб, татко. Това е най-добрата идея, която ми е хрумвала. Така че не се притеснявай — просто си изпаднал в следдипломна депресия.

Той изсумтя.

— Възможно е. Но съм сигурен, че имам някои пропуски. Я си виж ръката!

Втренчих празен поглед в ръцете си. Дясната ми ръка лежеше в тъмната шина, за която рядко се сещах. Пукнатото кокалче вече не ме болеше.

— Никога не съм предполагал, че трябва да те уча как да удряш някого. Но явно съм грешал.

— Мислех, че си на страната на Джейкъб?

— Няма значение на чия страна съм. Ако някой те целуне без твое разрешение, трябва да можеш да изразиш чувствата си, без да пострадаш. Нали палецът ти не беше в юмрука?

— Не, татко. Много мило от твоя страна, но не мисля, че уроците ти щяха да помогнат. Главата на Джейкъб е страшно твърда.

Чарли се разсмя.

— Следващия път го удари в корема.

— Следващия път? — невярващо попитах аз.

— Е, не бъди прекалено сурова с момчето. Той е млад.

— Отвратителен е.

— Но все пак ти е приятел.

— Знам — въздъхнах. — Наистина не знам кое е правилното в тази ситуация, татко.

Чарли бавно кимна.

— Да, правилното нещо невинаги е очевидно. Понякога правилното за един е грешно за друг. Така че… успех при разрешаването на ситуацията.

— Благодаря — измърморих кисело.

Чарли отново се засмя, но след това се смръщи.

— Ако купонът стане прекалено необуздан… — започна той.

— Не се притеснявай, татко. Карлайл и Есме ще са там. Сигурна съм, че и ти можеш да дойдеш, ако искаш.

Чарли направи гримаса, докато се взираше през прозореца в тъмнината. И той си падаше по купоните точно толкова, колкото и аз.

— Къде беше тази пресечка? — попита той. — Трябва да си разчистят алеята. Невъзможно е да се види в тъмното.

— След следващия завой, мисля — свих устни. — Знаеш ли, прав си, невъзможно е да се види. Алис каза, че е приложила карта към поканите, но въпреки това може би всички ще се загубят — тази мисъл леко ме ободри.

— Може — отвърна Чарли, докато завиваше на изток. — А може би не.

Черната кадифена тъмнина пред нас беше като разсечена точно там, където започваше алеята към къщата на семейство Кълън. Някой беше увил дърветата от двете страни с хиляди светещи лампички. Невъзможно беше да ги пропуснеш.

— Това е работа на Алис — отбелязах сърдито.

— Еха! — възкликна Чарли, когато завихме по алеята. Осветени бяха не само първите две дървета. На всеки десетина метра висяха фенери и очертаваха пътя към голямата бяла къща. По целия път — по цялата четирикилометрова алея.

— Определено не признава компромиси, а? — измънка Чарли със страхопочитание.

— Сигурен ли си, че не искаш да дойдеш?

— Напълно. Забавлявай се, хлапе.

— Много ти благодаря, татко!

Той се смееше тихичко, когато излязох от колата и затворих вратата. Гледах го как се отдалечава, все още ухилен. Въздъхнах и тръгнах по стълбите, за да изтърпя купона в моя чест.