Стефани Майър
Затъмнение (5)

Трета глава
Мотиви

Слънцето бе заровено толкова дълбоко под пластовете облаци, че беше трудно да се каже дали е залязло, или не. Самолетът дълго го бе преследвал все на запад и на запад, докато накрая започна да ми се струва, че виси неподвижно в небето. Чувствах се съвсем дезориентирана, времето ми изглеждаше странно аморфно. Изненадах се, когато гората даде път на първите сгради, подсказвайки, че сме почти у дома.

— Много си мълчалива — отбеляза Едуард. — Да не ти прилоша в самолета?

— Не, нищо ми няма.

— Тъжно ти е, че си тръгнахме ли?

— Май изпитвам по-скоро облекчение, отколкото тъга.

Той вдигна вежда. Знаех, че е безсмислено, и — колкото и да ми беше неприятно да го призная, излишно да го моля да гледа пътя.

— Рене е толкова по-… проницателна от Чарли в някои отношения. През цялото време бях нащрек.

Той се разсмя.

— Майка ти е много интересна. Държи се като дете, но е много прозорлива. Вижда нещата различно от останалите хора.

Прозорлива. Наистина беше такава — поне когато си събереше мислите. През повечето време беше толкова объркана от собствения си живот, че не забелязваше почти нищо друго. Но този уикенд се беше съсредоточила върху мен.

Фил беше зает, защото гимназиалният бейзболен отбор, на който беше треньор, беше стигнал до финалите. Рене прекара времето си само с мен и Едуард и затова вниманието й се бе изострило. Още щом приключихме с прегръдките и радостните възгласи, Рене започна да наблюдава. И в резултат на тези наблюдения големите й сини очи придобиха първо объркано, а след това и загрижено изражение.

Тази сутрин бяхме отишли на разходка по плажа. Искаше да ми покаже цялото великолепие на новия си дом, продължавайки да се надява, че слънцето ще ме примами да напусна Форкс. Искаше да говори с мен насаме, което лесно се уреди. Едуард измисли някакъв реферат, уж за края на срока, намирайки си извинение да остане на закрито целия ден.

В момента тъкмо превъртах разговора в главата си…

Двете с Рене тръгнахме бавно по крайбрежната алея, като се опитвахме да се придържаме към сенките на редките палмови дръвчета. Макар да беше рано, жегата беше задушаваща. Въздухът бе така натежал от влага, че самото дишане ме изтощаваше.

— Бела? — започна майка ми, зареяла поглед над пясъчната ивица към леките вълни.

— Какво има, мамо?

Тя въздъхна, без да среща погледа ми.

— Тревожа се…

— Какво е станало? — незабавно настръхнах. — Какво мога да направя?

— Не за мен — тя поклати глава. — Тревожа се за теб… и Едуард.

Изрече името му и най-после ме погледна в очите с извинително изражение.

— О! — смотолевих и се загледах в двама тичащи, които минаваха покрай нас, потънали в пот.

— Отношенията ви са много по-сериозни, отколкото си мислех — продължи тя.

Намръщих се, докато набързо прехвърлях наум последните два дни. Двамата с Едуард почти не се бяхме докосвали, поне пред нея. Зачудих се дали и Рене не се кани да ми изчете лекция за отговорното поведение. Нямаше да е толкова неприятно, колкото с Чарли. От майка ми не ми беше неудобно. В крайна сметка аз самата нееднократно й бях изнасяла същата тази лекция през последните десет години.

— Има нещо странно… в поведението ви, когато сте заедно — промърмори тя, а челото й се набръчка над тревожните очи. — Начинът, по който те наблюдава, е толкова… закрилнически. Сякаш всеки момент ще се хвърли да поеме с тялото си някой предназначен за теб куршум, или нещо такова.

Разсмях се, макар все още да не бях в състояние да срещна погледа й.

— Това лошо ли е?

— Не — тя отново се намръщи, докато се опитваше да намери подходящите думи. — Просто е много различно. Чувствата му към теб са много силни… и много внимателни. Имам чувството, че не разбирам напълно отношенията ви. Сякаш има някаква тайна, която не знам…

— Мисля, че си въобразяваш, мамо — побързах да я прекъсна, но с мъка запазих самообладание. Стомахът ми се сгърчи. Бях забравила колко неща забелязваше майка ми. Простодушният й поглед към живота някак успяваше да премине през излишните подробности и да достигне право до същината. Това никога по-рано не бе било проблем. До този момент никога не бях имала тайна, която да не мога да споделя с нея.

— Не става въпрос само за него — тя стисна отбранително устни. — Да можеше да погледнеш отстрани как се движиш около него.

— Какво искаш да кажеш?

— Начинът, по който се движиш, без дори да се усещаш, как постоянно се ориентираш спрямо него. Ако той мръдне, дори и минимално, ти променяш позата си в същия миг. Сякаш между вас има магнитно поле… или гравитация. Ти си като… сателит… Никога не съм виждала подобно нещо.

Тя отново стисна устни и сведе поглед.

— Не ми казвай — подкачих я с насилена усмивка. — Пак четеш детективски романи, нали? Или този път научнофантастични?

Лицето й доби нежнорозов оттенък.

— Това няма нищо общо.

— Попадна ли на нещо приятно?

— Е, имаше един роман, но това е без значение. В момента говорим за теб.

— Трябва да се придържаш към романтичните новели, мамо. Чудесно знаеш колко лесно се стряскаш.

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— Говоря глупости, нали?

За части от секундата не можех да отговоря. Толкова лесно се влияеше. Което понякога беше полезно, защото не всичките й хрумвания бяха от най-практичните. Но ме заболя, като видях колко лесно се поддаде на увъртанията ми, още повече че този път беше права.

Вдигна поглед към мен и аз успях да овладея изражението си.

— Не говориш глупости, просто се държиш като майка.

Тя се засмя, след това направи широк жест към белите пясъци, проснали се към синята вода.

— И всичко това не стига, за да те накара да се върнеш при глупавата си майка?

Прокарах театрално ръка през челото си, после имитирах движение, сякаш изстисквам косата си.

— С влагата се свиква — обеща тя.

— С дъжда също — отвърнах.

Тя ме ръгна игриво с лакът, после ме хвана за ръката и двете тръгнахме обратно към колата й.

Като се изключеха тревогите по мой адрес, изглеждаше щастлива. Удовлетворена. Продължаваше да гледа Фил с омекнал поглед, което ме радваше. Надявах се животът й да е интересен и пълен. Надявах се да не й липсвам чак толкова, дори сега…

Ледените пръсти на Едуард докоснаха нежно бузата ми. Вдигнах поглед, примигнах и се върнах към настоящето. Той се наведе към мен и целуна челото ми.

— Вече сме у дома, Спяща красавице. Време е да се събудиш.

Бяхме спрели пред къщата на Чарли. Лампата на верандата светеше, а патрулката бе паркирана в алеята. Докато гледах къщата, видях как завесата на прозореца на всекидневната леко потрепва, хвърляйки тънка линия жълта светлина върху тъмната морава.

Въздъхнах. Естествено, Чарли чакаше, за да ни се нахвърли.

Едуард вероятно мислеше същото, защото когато ми отвори вратата, изражението му бе сковано, а очите някак далечни.

— Много ли е зле? — попитах.

— Ще се държи прилично — обеща той, а гласът му бе равен, без никаква следа от чувство за хумор. — Липсвала си му.

Очите ми се присвиха невярващо. Ако беше така, тогава защо се беше стегнал като за битка?

Сакът ми не беше голям, но той настоя да го внесе в къщата. Чарли ни отвори вратата.

— Добре дошла, миличка! — провикна се той, сякаш искрено ми се радваше. — Как е в Джаксънвил?

— Влажно. И пълно с насекоми.

— Значи Рене не успя да ти пробута университета във Флорида?

— Пробва се. Но предпочитам да пия вода, а не да я вдишвам.

Очите на Чарли неохотно пробягаха към Едуард.

— А ти добре ли прекара?

— Да — отвърна Едуард спокойно. — Рене беше много гостоприемна.

— Това е… ъм, хубаво. Радвам се, че ти е било приятно — Чарли му обърна гръб и ме притегли в неочаквана прегръдка.

— Впечатляващо — прошепнах в ухото му.

Той се засмя гръмко.

— Наистина ми липсваше, Белс. Храната вкъщи е отвратителна, когато те няма.

— Ей сега ще оправя тая работа — казах, когато ме пусна.

— Би ли се обадила на Джейкъб първо? От шест сутринта ме тормози на всеки пет минути. Обещах му, че ще те накарам да му се обадиш, преди да си разопаковала багажа.

Не се наложи да поглеждам Едуард, за да усетя колко е скован и студен до мен. Значи това беше причината за напрежението му.

— Джейкъб иска да говори с мен?

— Даже доста, бих казал. Не пожела да ми каже за какво става въпрос — каза само, че е важно.

Точно в този момент телефонът иззвъня пронизително, настойчиво.

— Залагам си заплатата, че пак е той — измърмори Чарли.

— Аз ще вдигна — забързах към кухнята.

Едуард ме последва, а Чарли изчезна във всекидневната. Вдигнах слушалката на поредното иззвъняване и се извъртях с лице към стената.

— Ало?

— Върнала си се — каза Джейкъб.

Познатият му дрезгав глас ме заля с вълна от копнеж. В главата ми се завъртяха хиляди преплетени в едно спомени — плаж, осеян с камъни и довлечени от водата дървета, гараж, сглобен от пластмасови бараки, топли газирани напитки в хартиен плик, малка стаичка с миниатюрно опърпано канапенце. Смехът в хлътналите му черни очи, трескавата топлина на широката му длан, хванала моята, блясъкът на белите му зъби на фона на тъмната му кожа, лицето му, разтегнато в широка усмивка, която винаги ми се бе струвала като ключ към тайна врата, допускаща само сродни души.

Изпитах дълбока носталгия, копнеж по мястото и човека, които ме бяха подслонили в най-мрачната за мен нощ.

Изкашлях буцата от гърлото си.

— Да — отвърнах.

— Защо не ми се обади? — попита троснато Джейкъб.

Сърдитият му тон веднага ме накара да настръхна.

— Защото съм в къщата от точно четири секунди и телефонът прекъсна Чарли, който тъкмо ми обясняваше, че си се обаждал.

— О, извинявай!

— Няма нищо. Казвай сега защо си тормозил Чарли?

— Трябва да говоря с теб.

— Да, това се сетих и сама. Слушам те.

Настъпи кратка пауза.

— Утре ще ходиш ли на училище?

Смръщих се, неспособна да прозра смисъла на въпроса му.

— Естествено. Защо да не ходя?

— Знам ли? Просто питам.

Нова пауза.

— Та за какво искаше да говорим, Джейк?

Той се поколеба.

— Ами за нищо конкретно всъщност. Просто исках… да чуя гласа ти.

— Да, знам. Толкова се радвам, че ми се обади, Джейк. Аз… — но не знаех какво повече да добавя. Исках да му кажа, че начаса ще тръгна за Ла Пуш. Но точно това не можех.

— Трябва да вървя — каза той рязко.

— Какво?

— Ще ти се обадя пак, става ли?

— Но Джейк…

Вече беше затворил. Невярващо се заслушах в свободния сигнал.

— Ама че кратък разговор — измърморих.

— Наред ли е всичко? — попита Едуард. Гласът му беше тих и внимателен.

Обърнах се към него. Лицето му бе съвършено гладко и съвършено непроницаемо.

— Не знам. Не разбрах какво беше това — нима Джейкъб бе тормозил Чарли цял ден само за да ме попита дали ще ходя на училище? И ако просто бе искал да чуе гласа ми, защо затвори толкова бързо?

— Вероятно предположенията ти ще са много по-точни от моите — каза Едуард, а в ъгълчетата на устните му трепна опит за усмивка.

— Мм — измърморих. Вярно беше. Познавах Джейкъб толкова добре. Не би трябвало да ми е толкова сложно да проумея мотивите му.

Отнесена в мисли някъде далече — всъщност на около двадесетина километра по-далече, по шосето за Ла Пуш — започнах да ровя в хладилника за продукти за вечерята на Чарли. Едуард се бе облегнал на плота и смътно съзнавах, че очите му са впити в лицето ми, но бях твърде ангажирана, за да се тревожа какво успява да разчете.

Струваше ми се, че ключът бе във въпроса за училището. Единственият смислен въпрос, който ми зададе. Явно все нещо е искал да разбере, иначе нямаше така упорито да тормози Чарли.

Но какво значение имаше за него дали ще ходя на училище, или ще избягам?

Опитах да разсъждавам логично. Значи, ако нямах намерение да ходя на училище утре, какъв проблем би създало това от гледна точка на Джейкъб? Чарли беше мрънкал малко, задето изпуснах един учебен ден толкова близо до финалните изпити, но го бях убедила, че един петък няма да провали успеха ми. Джейк едва ли го бе грижа за подобно нещо.

Мозъкът ми отказваше да предложи гениално обяснение. Липсваше ми важно късче информация.

Какво би могло да се промени за три дни, при това толкова важно, че Джейкъб да забрави решението си да не ми говори и сам да поиска да се свърже с мен? Какво значение можеха да имат три дни?

Вцепених се насред кухнята. Пакетът замразени пържоли в ръката ми се плъзна от безчувствените ми пръсти. Отне ми цяла секунда, преди да осъзная, че не чувам тъпия удар от падането му на пода.

Едуард го беше хванал и го бе метнал върху плота. Ръцете му вече ме обгръщаха, а устните му бяха долепени до ухото ми.

— Какво има?

Поклатих глава, замаяна.

Три дни можеха да променят всичко.

Та нали току-що си мислех, че ще е невъзможно да уча в колеж? Че няма да мога да се доближавам до хора след тридневната болезнена промяна, която щеше да ме избави от тленността, за да изживея вечността с Едуард? Трансформацията, която щеше да ме направи завинаги пленница на собствената ми жажда…

Дали Чарли е споменал на Били, че съм изчезнала за три дни? Дали Били не е прибързал със заключенията? Да не би Джейкъб всъщност да ме бе питал дали все още съм човек? Да не би да търси доказателство, че споразумението с върколаците е нарушено? Че някой от семейство Кълън се е осмелил да ухапе човек… да ухапе, не да убие…?

Но нима му минаваше през ум, че ако беше така, щях да се върнала у дома при Чарли?

Едуард ме разтърси.

— Бела? — попита, вече наистина разтревожен.

— Мисля… мисля, че проверяваше — изломотих. — Искаше да се увери, че съм човек.

Едуард замръзна и в ухото ми прозвуча тихо изсъскване.

— Ще трябва да заминем — прошепнах. — Преди това. За да не нарушим примирието. И няма да можем никога да се върнем.

Ръцете му ме обгърнаха по-плътно.

— Знам.

— Хм — Чарли шумно прочисти гърло зад нас.

Подскочих, после се дръпнах от прегръдката на Едуард с пламнало лице. Той се облегна обратно на плота. Очите му бяха присвити. Виждах тревогата и гнева в тях.

— Ако не ти се занимава с вечерята, мога да поръчам пица — намекна ми Чарли.

— Не, няма проблем. Вече започнах.

— Добре — отвърна той. После се облегна на рамката на вратата и скръсти ръце.

Въздъхнах и се залових за работа, опитвайки се да не обръщам внимание на публиката.

 

 

— Ако те помоля да направиш нещо, ще ми се довериш ли? — попита Едуард, в нежния му глас се долавяше напрежение.

Почти бяхме стигнали до училището. Само преди минута бе напълно спокоен, дори се шегуваше, а сега ръцете му внезапно се бяха вкопчили във волана, кокалчетата им — побелели от усилието да не го счупи на парчета.

Взрях се в разтревоженото му изражение — очите му бяха отчуждени, сякаш слушаше далечни гласове.

Пулсът ми скочи в отговор на напрежението му, но отговорих предпазливо.

— Зависи.

Спряхме на паркинга.

— Опасявах се, че точно така ще отговориш.

— Какво искаш да направя, Едуард?

— Искам да останеш в колата — той паркира на обичайното си място и изгаси двигателя. — Искам да изчакаш тук, докато не се върна да те взема.

— Но… защо?

Точно тогава го видях. Трудно бих могла да го пропусна, както се извисяваше над всички, дори да не се беше облегнал на черния си мотор, паркиран на забранено място върху тротоара.

— О!

Джейкъб беше надянал маската на спокойствието, която познавах добре. Използваше я, когато бе твърдо решен да сдържа емоциите си, да се контролира. С нея приличаше на Сам, най-възрастния от вълците, водача на куилеутската глутница. Но Джейкъб никога не можеше да постигне съвършеното спокойствие, което излъчваше Сам.

Бях забравила колко ми е неприятна тази маска. Макар да бях опознала Сам доста добре, преди Кълън да се завърнат (дори бях започнала да го харесвам), така и не бях успяла да се отърся напълно от чувството на неприязън, което ме обземаше, когато Джейкъб имитираше изражението му. Беше лице на непознат. Сложеше ли го, вече не беше моят Джейкъб.

— Снощи прибърза със заключението — прошепна Едуард. — Пита те дали ще ходиш на училище, защото знае, че където си ти, там ще съм и аз. Търси безопасно място, за да говори с мен. Място със свидетели.

Значи снощи бях интерпретирала погрешно мотивите на Джейкъб. Липса на информация, това беше проблемът. Информация като защо, за Бога, Джейкъб би искал да говори с Едуард.

— Отказвам да остана в колата — заявих.

Едуард изстена тихо.

— Естествено. Хубаво, давай да приключваме.

Лицето на Джейкъб се стегна, когато тръгнахме към него ръка за ръка.

Забелязах и други лица — лицата на съучениците ми. Забелязах как очите им се разширяват, докато обхождат всичките двеста сантиметра от издълженото тяло на Джейкъб, учудващо мускулесто за нормално момче на шестнадесет и половина. Виждах как очите им се плъзгат по тясната черна тениска с къс ръкав, макар денят да бе необичайно студен, по опърпаните, оплескани със смазка дънки и по лъскавия черен мотор, на който се бе и облегнал. Не се задържаха върху лицето му — нещо в изражението му ги караше бързо да се извърнат. Забелязах и дистанцията, която спазваха около него, разстояние, което никой не смееше да наруши.

Със смайване установих, че Джейкъб им изглежда опасен. Колко странно.

Едуард спря на няколко метра от него, усещах колко му е неприятно да съм толкова близо до върколак. Протегна леко ръка и ме придърпа зад себе си.

— Можеше да се обадиш — каза той с леден глас.

— Извинявай — отвърна Джейкъб, а лицето му се изкриви в подигравателна усмивка. — Не си записвам телефоните на пиявици.

— Можеше да ме потърсиш у Бела, естествено.

Челюстта на Джейкъб се стегна и веждите му се събраха. Не отговори.

— Това едва ли е най-подходящото място, Джейкъб. Не може ли да поговорим по-късно?

— Ами да, разбира се, разбира се. Ще се отбия на гроба ти след училище — изсумтя Джейкъб. — Какво му е на мястото?

Едуард многозначително се огледа, погледът му спря върху свидетелите, които може би дори ни чуваха. Няколко души стояха нерешително на тротоара, очите им блестяха в очакване. Сякаш предчувстваха сбиване, което ще облекчи скуката от поредната понеделнишка сутрин. Видях как Тайлър Кроули побутва Остин Маркс и двамата се спират на път за класната стая.

— Вече знам какво си дошъл да ми кажеш — напомни му Едуард толкова тихо, че аз едва го чух. — Съобщението е прието. Считай, че сме предупредени.

Едуард ме погледна бързо, с тревожни очи.

— Предупредени ли? — попитах неразбиращо. — За какво става въпрос?

— Не си ли й казал? — попита Джейкъб, а очите му се разшириха невярващо. — Какво, да не те е страх, че ще застане на наша страна?

— Да сменим темата, Джейкъб — отвърна равно Едуард.

— Защо? — сопна се Джейкъб.

Смръщих се объркано.

— Какво не знам? Едуард?

Едуард продължи да гледа ядосано Джейкъб, като че ли изобщо не ме беше чул.

— Джейкъб?

Джейкъб вдигна вежда към мен.

— Не ти ли е казал, че големият му… брат прекоси границата в събота вечер? — попита той саркастично. После очите му пробягаха обратно към Едуард. — Пол имаше всички основания да…

— Било е ничия земя! — изсъска Едуард.

— Не е вярно!

Джейкъб видимо побесня. Ръцете му трепереха. Той тръсна глава и пое две дълбоки глътки въздух.

— Емет и Пол? — прошепнах. Пол беше най-избухливият от глутницата. Именно той бе изгубил контрол онзи път в гората — споменът за озъбения сив вълк внезапно нахлу в главата ми. — Какво се е случило? Сбили ли са се? — гласът ми изтъня от ужас. — Защо? Пол добре ли е?

— Никой не се е бил — каза Едуард само на мен. — И никой не е пострадал. Не се тревожи.

Джейкъб ни гледаше смаяно.

— Не си й казал абсолютно нищо, така ли? Затова ли я махна оттук? За да не разбере, че…

— Моментално си тръгвай — прекъсна го Едуард насред изречението, а лицето му внезапно стана страховито, наистина страховито. За миг заприлича на… вампир. Изгледа Джейкъб с кипяща, неприкрита омраза.

Джейкъб повдигна вежди, но не помръдна.

— Защо не си й казал?

В продължение на една дълга минута се взираха мълчаливо един в друг. Около Тайлър и Остин се скупчиха още ученици. Видях Майк до Бен — беше сложил ръка върху рамото му, сякаш се опитваше да го спре.

В мъртвата тишина всички подробности внезапно си дойдоха на място и аз прозрях.

Нещо, което Едуард не искаше да разбера.

Нещо, което Джейкъб не би пазил в тайна от мен.

Нещо, което бе накарало и Кълън, и върколаците да навлязат в гората опасно близо едни до други.

Нещо, което бе накарало Едуард да настоява да заминем на другия край на страната.

Нещо, което Алис бе разбрала от видението си миналата седмица, и за което Едуард ме бе излъгал.

Нещо, което и без това чаках. Нещо, за което знаех, че отново ще се случи, колкото и да не ми се искаше. Нима никога нямаше да има край?

Чух ускореното пуфтене, с което въздухът напускаше устните ми, но не можех да го контролирам. Имах чувството, че цялото училище се тресе, като при земетресение, но знаех, че илюзията е плод на собственото ми треперене.

— Върнала се е за мен — изплюх накрая.

Виктория нямаше да се предаде, докато не ме убиеше. Щеше да продължава да повтаря същия модел — маневра и бягство, маневра и бягство — докато не открие пролука в защитата.

Можеше пък да ми излезе късметът. Може Волтури да дойдат първи — те поне ще ме убият по-бързо.

Едуард ме притисна плътно до себе си, заставайки под такъв ъгъл, че отново да е между мен и Джейкъб, и погали лицето ми с тревожни ръце.

— Всичко е наред — прошепна той. — Всичко. Няма да допусна да се приближи до теб, всичко е наред.

След това изгледа яростно Джейкъб.

— Това отговаря ли на въпроса ти, мелез?

— Не смяташ ли, че Бела има право да знае? — попита предизвикателно Джейкъб. — Та това е нейният живот!

Едуард отговори съвсем тихо; даже Тайлър, който се бе приближил с няколко крачки, не би могъл да го чуе.

— Защо да я плаша, след като няма опасност за нея?

— По-добре да я уплашиш, вместо да я лъжеш.

Опитах да се стегна, но очите ми плуваха във влага.

Виждах я през спуснатите си клепачи — виждах лицето й, разтегнатите устни, зъбите, алените й очи, блеснали от натрапчивата мисъл за мъст. Едуард бе виновен за гибелта на любимия й Джеймс. И тя нямаше да спре, докато не изтръгнеше и неговата любов от прегръдките му.

Едуард избърса сълзите от бузата ми с върховете на пръстите си.

— Наистина ли смяташ, че е по-добре да я наранявам, отколкото да я пазя? — прошепна той.

— По-корава е, отколкото си мислиш — вметна Джейкъб. — Преживяла е и по-лоши неща.

Изражението на Джейкъб внезапно се промени и той се втренчи в Едуард със странно, някак замислено лице. Очите му се присвиха, като че ли се опитваше да реши сложно математическо уравнение наум.

Усетих как Едуард трепва. Вдигнах очи към него и видях лицето му да се разкривява от болка. За един страшен миг се сетих за онзи следобед в Италия, в зловещата кула на Волтури, където Джейн измъчваше Едуард чрез ужасяващата си дарба, прогаряше го със своите мисли…

Споменът ме изтръгна от почти истеричното състояние, в което бях изпаднала, и ме накара да преосмисля всичко. Предпочитах Виктория да ме убива стотици пъти наред, пред това да видя как Едуард страда по онзи начин отново.

— Чудна работа — каза Джейкъб и се разсмя, гледайки изражението на Едуард.

Едуард трепна, но успя да изглади чертите си с известно усилие. Не успя да прикрие изцяло само болката в очите си.

Взрях се с широко отворени очи първо в изкривеното лице на Едуард, после в презрителната усмивка на Джейкъб.

— Какво му правиш? — попитах рязко.

— Няма нищо, Бела — отвърна тихо Едуард. — Джейкъб просто има добра памет, това е всичко.

Джейкъб се ухили и Едуард отново трепна.

— Престани! Независимо какво правиш.

— Добре де, щом искаш — Джейкъб спокойно вдигна рамене. — Сам си е виновен, че не му допадат нещата, дето ги помня.

Изгледах го злобно и той ми се усмихна дяволито — като хлапе, заловено в беля от някого, за когото чудесно знае, че няма да го накаже.

— Директорът идва насам, за да сложи край на безцелното шляене върху училищна собственост — прошепна ми Едуард. — Да влизаме в час по английски, Бела, за да не се окажеш замесена.

— Доста строго те пази, нали? — подхвърли Джейкъб, този пък към мен. — А малко проблеми правят живота забавен. Нека позная, май не ти е разрешено да се забавляваш, а?

Едуард се намръщи и устните му лекичко оголиха зъбите.

— Млъквай, Джейк! — казах.

Джейкъб се разсмя.

— Това ми звучи като не. Хей, ако някога отново ти се прииска да имаш живот, можеш да дойдеш да се видим. Все още пазя мотора ти в гаража.

Това привлече вниманието ми.

— Но нали трябваше да го продадеш? Обеща на Чарли! — ако не му се бях примолила заради Джейкъб, който все пак беше вложил седмици труд и по двата мотора и заслужаваше някаква отплата, Чарли щеше да го хвърли на боклука. И вероятно щеше да драсне клечка кибрит.

— Да, бе! Да не мислиш, че ще го направя. Моторът си е твой, не мой. Ще го пазя, докато не си го поискаш.

Около ъгълчетата на устните му внезапно заигра слаба усмивка, от онези, които помнех.

— Джейк…

Той се приведе напред, лицето му се оживи, горчивият сарказъм се бе изпарил.

— Може би не бях прав преди, нали се сещаш, че не можем да бъдем приятели. Може би ще успеем да го наредим някак, откъм моята страна на границата. Ела да се видим.

Ясно съзнавах присъствието на Едуард, ръцете му все така закрилнически обгърнали тялото ми, а той неподвижен като камък. Стрелнах бърз поглед нагоре към лицето му — беше спокойно, търпеливо.

— Аз, ъъъ, не съм сигурна, Джейк.

Джейкъб напълно изостави враждебната фасада. Беше забравил, че Едуард е до мен, или поне бе решен да се преструва, че го няма.

— Липсваш ми всеки Божи ден, Бела. Просто не е същото без теб.

— Знам, и съжалявам, Джейк, просто…

Той поклати глава и въздъхна.

— Ясно. Но няма значение, нали? Все някак ще оцелея. На кого му трябват приятели? — той се смръщи, опитвайки се да прикрие болката с вяла имитация на храброст.

И както всеки път, когато страдаше, у мен трепна закрилническата струна. Не беше особено логично — Джейкъб едва ли се нуждаеше от физическата закрила, която бих могла да му осигуря. Но ръцете ми, приклещени под тези на Едуард, копнееха да го прегърнат. Да се увият около широкия му топъл кръст с мълчаливо обещание за подкрепа и утеха.

Бранещите ръце на Едуард се бяха превърнали в преграда.

— Всички в час — прозвуча строг глас зад нас. — Хайде, господин Кроули.

— Отивай на училище, Джейк — прошепнах, разтревожена от гласа на директора. Джейкъб ходеше в куилеутското училище, но въпреки това можеше да си навлече неприятности, задето влизаше без разрешение в нашето.

Едуард ме пусна, хващайки само ръката ми и отново ме дръпна зад себе си.

Господин Грийн си проби път през кръга от зяпачи, веждите му притискаха малките му очи като злокобни буреносни облаци.

— Говоря сериозно — заплашваше той. — Всеки, който е още тук, когато се обърна, ще бъде задържан след часовете.

Публиката се стопи още преди да довърши изречението си.

— О, господин Кълън! Някакъв проблем ли има?

— Съвсем не, господин Грийн. Тъкмо влизаме в час.

— Отлично. Май не познавам приятеля ви — господин Грийн се обърна да изгледа Джейкъб. — Нов ученик ли сте?

Очите му го оглеждаха, виждах, че е стигнал до същото заключение като всички останали: опасен. Размирник.

— Не — отвърна Джейкъб с лека подигравателна усмивка на широките устни.

— Тогава предлагам незабавно да напуснете района на училището, млади човече, преди да съм повикал полицията.

Усмивката на Джейкъб съвсем се разтегли и осъзнах, че си представя как Чарли се появява, за да го арестува. Беше твърде горчива тази усмивка, твърде пълна с подигравка за вкуса ми. Не беше онази, която исках да видя.

Той каза: „Слушам, господине“ и козирува, след което скочи на мотора и го запали още на тротоара. Двигателят изръмжа, а после гумите изсвириха при резкия обратен завой, който направи. След секунди Джейкъб вече бе изчезнал от погледа ни.

Господин Грийн изскърца със зъби, докато наблюдаваше представлението.

— Господин Кълън, очаквам да уведомите приятеля си да се въздържа от повторни посещения.

— Той не е мой приятел, господин Грийн, но ще предам предупреждението ви.

Грийн стисна устни. Отличният успех на Едуард и безупречното му досие очевидно бяха фактор при преценката на ситуацията.

— Разбирам. Ако се тревожите за някакви безредици, с удоволствие бих…

— Няма място за тревога, господин Грийн. Безредици няма да има.

— Надявам се да сте прав. Е, добре тогава. Влизайте в час. И вие също, госпожице Суон.

Едуард кимна и ме задърпа припряно към сградата на кабинета по английски.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да влезеш в час? — прошепна той, когато подминахме директора.

— Да — прошепнах в отговор, без да съм съвсем убедена, че не го лъжа.

Дали се чувствах добре, или не, съвсем не бе най-важният въпрос. Трябваше незабавно да говоря с Едуард, а кабинетът по английски не беше най-подходящото място за разговора, който планирах.

Но Грийн беше точно зад нас, така че нямаше друга възможност.

Малко закъсняхме за часа и побързахме да седнем на местата си. Господин Бърти рецитираше стихотворение от Фрост. Умишлено не обърна внимание на влизането ни, отказвайки да наруши ритъма заради нас.

Откъснах един празен лист от тетрадката си и започнах да драскам, а вълнението правеше почерка ми по-нечетлив от обикновено.

„Какво се е случило, разкажи ми всичко. И забрави глупостите за щаденето на емоциите ми, моля.“

Бутнах бележката към Едуард. Той въздъхна, после започна да пише. Отне му по-малко време, отколкото на мен, макар да изписа цял абзац с характерния си красив почерк, преди да бутне листчето обратно към мен.

„Алис видя, че Виктория се връща. Изведох те от града като предпазна мярка — нямаше никакъв шанс да се приближи до теб. Емет и Джаспър почти я бяха хванали, но тя като че ли инстинктивно умее да ни избягва. Бягала точно по границата с куплеутите, сякаш я следвала по карта. А виденията на Алис били неясни именно заради тях, което никак не помагало. Ако трябва да съм честен, куплеутите вероятно също са щели да я хванат, ако не сме им попречили. Големият сив вълк решил, че Емет е прехвърлил границата и започнал да се зъби. Естествено, Розали също реагирала и всички изоставили гонитбата, за да се защитават един друг. Карлайл и Джаспър успокоили емоциите, преди нещата да излязат извън контрол. Но Виктория вече се била измъкнала. Това е всичко.“

Намръщих се на имената върху страницата. Всички бяха въвлечени — Емет, Джаспър, Алис, Розали и Карлайл. Може би дори и Есме, макар да не я беше споменал. А от другата страна — Пол и останалите от глутницата. Колко лесно е могло да се стигне до битка, в която бъдещото ми семейство да се изправи срещу старите ми приятели. Всеки би могъл да пострада. Мислех си, че за вълците е по-опасно, но като си представих крехката Алис да се бие с някого от огромните върколаци…

Потреперих.

Внимателно изтрих целия абзац с гумата си и написах най-отгоре:

„Ами Чарли? Възможно е да е преследвала него.“

Едуард поклати глава още преди да допиша изречението, готов да омаловажи всякаква опасност за Чарли. Протегна ръка към листа, но аз не му го дадох и започнах отново.

„Няма как да знаеш, че не се е сетила за него, защото не си бил там. Много неразумно беше да ходим до Флорида.“

Той дръпна листа изпод ръката ми.

„Нямах никакво намерение да те изпращам сама. Какъвто ти е късметът, дори черната кутия нямаше да оцелее.“

Въобще нямах предвид това — не би ми минало през ума да тръгна без него. Имах предвид, че трябваше да останем и двамата. Но отговорът му отклони вниманието ми от темата и леко ме подразни. Като че не можех да прелетя над страната, без да падне самолетът. Много смешно.

„Да предположим, че лошия ми късмет действително беше свалил самолета. Ти какво точно щеше да направиш?

По каква причина пада самолетът?“

Вече се опитваше да прикрие усмивката си.

„Пилотите са пияни и изпадат в несвяст.“

„Лесна работа. Ще карам аз.“

Естествено. Стиснах устни и опитах отново.

„И двата мотора са гръмнали и падаме в смъртоносна спирала към земята.“

„Щях да изчакам да приближим до земята, да те хвана здраво, да разбия стената и да скоча. После щяхме да се върнем тичешком до мястото на катастрофата, да се препъваме замаяни и да се преструваме на най-големите късметлии в историята на човечеството.“

Зяпнах го безмълвно.

— Какво има? — прошепна той.

Поклатих глава смаяно.

— Нищо — отвърнах само с устни.

Изтрих странния разговор и написах още един ред.

„Следващият път задължително да ми кажеш.“

Знаех, че ще има и следващ път. Моделът щеше да се повтаря, докато някой не загубеше.

Той се взря в очите ми в продължение на една дълга минута. Зачудих се как ли изглежда лицето ми — усещах го студено, така че кръвта явно не се беше върнала в бузите ми. Миглите ми още бяха мокри.

Той въздъхна, след това кимна.

„Благодаря.“

Листчето изчезна изпод дланта ми. Вдигнах очи, премигвайки от изненада, точно когато господин Бърти се запъти към нас между чиновете.

— Дали не бихте искали да споделите това с нас, господин Кълън?

Едуард вдигна невинни очи и протегна листа, който лежеше най-отгоре върху папката му.

— Бележките ми ли? — попита той с нотка на недоумение.

Господин Бърти ги прегледа набързо — несъмнено безупречна транскрипция на лекцията му — след което се отдалечи намръщен.

 

 

Едва по-късно, в часа по висша математика, единствения ми час без Едуард, чух клюките.

— Аз залагам на едрия индианец — чух нечий глас.

Погледнах крадешком и видях, че Тайлър, Майк, Остин и Бен са скупчили глави, потънали в разговор.

— Аха — прошепна Майк. — Видяхте ли колко огромно е станало това хлапе Джейкъб. Според мен може да смаже Кълън — тази идея явно го изпълваше със задоволство.

— Не съм съвсем сигурен — възрази Бен. — У Едуард има нещо. Винаги е толкова… уверен. Имам чувството, че умее да се грижи за интересите си.

— Аз съм с Бен — съгласи се Тайлър. — Освен това, ако онова хлапе се сбие с Едуард, нали се сещаш, че големите му братя веднага ще се намесят.

— А ходил ли си до Ла Пуш напоследък? — попита Майк. — С Лорън ходихме до плажа преди няколко седмици и, вярвайте ми, приятелите на Джейкъб са точно толкова грамадни, колкото и той.

— Хм — отбеляза Тайлър. — Жалко, че не се стигна до нищо. Сигурно така и няма да разберем какво ще се получи.

— На мен не ми се стори да е приключило — намеси се Остин. — Може пък да успеем да видим.

Майк се ухили.

— Някой иска ли да се обзаложим?

— Десетачка за Джейкъб — веднага каза Остин.

— Десетачка за Кълън — обади се и Тайлър.

— Десетачка за Едуард — съгласи се Бен.

— Джейкъб — каза Майк.

— Хей, а знаете ли за какво става въпрос? — зачуди се Остин. — Това може да повлияе на шансовете им.

— Май се досещам — отвърна Майк и стрелна поглед към мен, едновременно с Бен и Тайлър.

Ако съдех по израженията им, не съзнаваха, че ги чувам. После побързаха да отклонят поглед и зашумолиха с листата върху чиновете си.

— Аз все пак залагам на Джейкъб — измърмори под носа си Майк.