Стефани Майър
Затъмнение (15)

Тринадесета глава
Новороден

— Същото, което се е случило и на твоята ръка — отвърна тихо Джаспър. — Но хиляди пъти — той се засмя някак тъжно и леко докосна ръката си. — Отровата ни е единственото, което оставя белег.

— Но защо? — прошепнах ужасено и може би крайно невъзпитано, но не можех да откъсна очи от обезобразената му кожа.

— Моето… детство не е като на доведените ми братя и сестри. Началото ми бе съвсем различно — при последните думи гласът му прозвуча сурово.

Зяпнах го, смаяна.

— Преди да ти разкажа историята си — продължи той, — трябва да разбереш, Бела, че в нашия свят има места, където продължителността на живота на безсмъртните се мери в седмици, а не във векове.

Другите бяха чували разказа. Карлайл и Емет отново се обърнаха към телевизора. Алис мълчаливо се намести в краката на Есме. Но Едуард бе погълнат като мен усещах очите му, приковани върху лицето ми, следящи всяка пробягваща емоция.

— За да разбереш защо, ще трябва да погледнеш света от различен ъгъл. Да се опиташ да си представиш как изглежда той за силните, за алчните… за вечно жадните.

Разбираш ли, на този свят има места, които са далеч по-желани от други. Места, където можем да бъдем по-невъздържани и пак да не ни разобличат.

Представи си например картата на западното полукълбо. Представи си всеки човешки живот като малка червена точица върху картата. Колкото по-плътно са разположени, толкова по-лесно можем ние — или поне онези от нас, които живеят по този начин, — да се хранят, без да привличат внимание.

Потреперих при тази картина, при думата хранят. Но Джаспър не се опасяваше, че може да ме стресне, не беше така закрилнически настроен като Едуард. Продължи, без да прави пауза.

— Не че сборищата на юг се притесняват особено, че хората ще забележат. Сдържат се единствено заради Волтури. Само от тях се страхуват. Ако не бяха Волтури, ние, останалите, щяхме бързо-бързо да бъдем разкрити.

Намръщих се на тона, с който произнесе името им — с уважение, почти благодарност. Трудно можех да преглътна идеята, че фамилия Волтури биха могли да са добрата страна в какъвто и да било смисъл.

— В сравнение с Юга Северът е много цивилизован. Ние сме предимно номади, които се радват и на деня, и на нощта, и общуваме с хората, без да будим подозрението им — за нас анонимността е важна. На юг светът е съвсем друг. Там безсмъртните излизат само нощем.

Прекарват деня в кроене на следващия си ход или в опити да предвидят ходовете на враговете си. Защото на юг се вихри война, постоянна война, вече векове наред, без нито миг покой. Сборищата почти не обръщат внимание на хората или го правят така, както войниците обръщат внимание на стадо крави край пътя — като на храна, на която могат да сложат ръка. Крият се от това стадо само заради Волтури.

— Но за какво се бият? — попитах.

Джаспър се усмихна.

— Нали говорихме за картата с червените точки?

Той зачака, така че кимнах.

— Бият се за контрол над най-плътните червени петна. Виждаш ли, на някого някога хрумнало, че ако се окаже единственият вампир, да речем, в Мексико Сити, ще може да се храни всяка нощ, по два пъти, по три пъти дори, и никой няма да забележи. И започнал да мисли как да се отърве от конкуренцията. Но същата идея хрумнала и на други. И някои измислили по-ефективни стратегии от другите.

Най-ефективната обаче била изобретена от един сравнително млад вампир на име Бенито. Чули за него за първи път, когато се спуснал на юг от някакво място северно от Далас и унищожил две малки сборища, поделящи си територията близо до Хюстън. Две нощи по-късно предизвикал далеч по-силен клан от съюзници, които си били присвоили Монтерей в Северно Мексико. И отново победил.

— Как е успял? — попитах с нездраво любопитство.

— Създал армия от новородени вампири. Бил първият, който се сетил за това, и в началото бил непобедим. Младите вампири са много неустойчиви, диви, почти невъзможни за контролиране. С един новороден можеш да спориш, да го научиш да се въздържа, но при десет или петнадесет заедно положението е кошмарно. Нападат се един друг със същата лекота, с която нападат врага, който си им посочил. Бенито бил принуден да създава нови и нови, тъй като се биели и помежду си, а и сборищата, които нападал, унищожавали половината му сили, преди да загубят битката.

Разбираш ли, макар новородените да са опасни, все пак е възможно да ги победиш, ако знаеш какво да правиш. През първата си година са невероятно силни физически и ако им се даде възможност да канализират тази сила, могат с лекота да унищожат възрастен вампир. Но са роби на инстинктите си и следователно напълно предсказуеми. Обикновено не влагат умение в боя, само мускули и кръвожадност. А в конкретния случай сред предимствата им били и безкрайните редици.

Вампирите в южните части на Мексико осъзнали какво се задава и направили единственото нещо, което им хрумнало, за да спрат Бенито. Създали свои собствени армии…

И тогава настъпил същински ад — говоря далеч по-буквално, отколкото си мислиш. Ние, безсмъртните, също имаме своя история и тази война никога няма да се забрави. Естествено, времената станали черни и за хората в Мексико.

Потръпнах.

— Когато броят на жертвите достигнал епидемични измерения — всъщност вашите летописи винят някаква зараза за острия спад в населението — Волтури най-после се намесили. Цялата охрана пристигнала накуп и издирила всеки един новороден в южната половина на Северна Америка. Бенито се бил укрепил в Пуебла, където с бясна скорост създавал нови и нови редици, за да успее да завоюва най-голямата награда — Мексико Сити. Волтури започнали с него, а след това се прехвърлили и на останалите.

Всеки, открит заедно с новородените, бил екзекутиран начаса. Тъй като всички се опитвали да се предпазят от Бенито именно с новородени, за известно време в Мексико не останали вампири.

Волтури прочиствали територията почти цяла година. Това е друга една глава от историята ни, която винаги ще се помни, макар да са останали твърде малко очевидци, които да разкажат какво е било. Веднъж говорих с един, който наблюдавал от разстояние какво се случило, когато стигнали Кулиакан.

Джаспър потрепери.

Хрумна ми, че никога по-рано не го бях виждала уплашен или отвратен. Сега беше първият път.

— Оказало се достатъчно и треската за господство не се разпространила отвъд Юга. Останалата част от света запазила разума си. Дължим на Волтури настоящия си начин на живот.

Но когато те се върнали в Италия, оцелелите побързали да си разпределят южните територии.

Не след дълго сборищата започнали отново да враждуват. Проявявали страхотна кръвожадност, извинявай за израза. Непрекъснато пламвали нови вендети. И тъй като идеята за новородените вече съществувала, някои не устояли на изкушението. Но не били забравили Волтури, затова проявявали повече предпазливост. Новородените се избирали по-внимателно измежду хората и се обучавали. Използвали ги предпазливо и хората, в по-голямата си част, останали в неведение. Създателите на новородени така и не дали повод на Волтури да се завърнат.

Войните продължили, но в по-малък мащаб. От време на време някой стигал до крайност, вестниците започвали да градят хипотези, Волтури се появявали и прочиствали града. Но оставяли другите, внимателните, да продължават…

Джаспър се взираше в пространството.

— Така са променили и теб — изказах шепнешком предположението си.

— Да — съгласи се той. — Когато бях човек, живеех в Хюстън, Тексас. Бях почти на седемнадесет, когато се присъединих към армията на Конфедерацията през 1861 година. Излъгах комисията по вербуване, че съм на двадесет. Бях достатъчно висок, за да ги заблудя.

Военната ми кариера беше кратка, но многообещаваща. Хората винаги… са ме харесвали, вслушваха се в думите ми. Баща ми твърдеше, че притежавам харизма. Вече знам, че вероятно е било нещо повече. Но каквато и да е била причината, бързо ме повишаваха, задминавах по-възрастни и по-опитни мъже. Армията беше нова и бързаше да се организира, което също предоставяше възможности за напредване. При първата битка за Галвестън — е, всъщност тя бе по-скоро престрелка, вече бях най-младият майор в Тексас, при това с фалшивата си възраст.

Когато корабите с тежки оръдия на Съюза достигнаха пристанището, ме поставиха начело на операцията по евакуирането на жените и децата от града. Отне ми цял ден, за да ги организирам, а после потеглих с първата колона цивилни, за да ги преведа към Хюстън.

Помня тази нощ съвсем ясно.

Стигнахме града след мрак. Останах едва колкото да се убедя, че цялата група е безопасно настанена. След това се метнах на отпочинал кон и се отправих обратно към Галвестън. Нямаше време за почивка.

На около километър-два от града настигнах три жени, които се придвижваха пешком. Реших, че са изостанали от колоната и побързах да сляза от коня, за да им помогна. Но, когато видях лицата им на бледата светлина на луната, направо онемях от смайване. Несъмнено бяха най-красивите жени, които бях виждал в живота си.

Имаха такава бледа кожа, помня колко се възхитих. Дори малкото чернокосо момиче, чиито черти определено бяха мексикански, бе като порцеланово на лунната светлина. И трите изглеждаха достатъчно млади, за да бъдат наречени момичета. Веднага разбрах, че не са изостанали от нашата колона. Щях да ги запомня, ако ги бях видял.

„Той онемя“ — каза най-високото момиче с прекрасен, нежен глас — като камбанка. Имаше руса коса, а кожата й беше снежнобяла.

Другата беше още по-руса, а кожата й точно толкова бледа. Лицето й бе като на ангел. Тя се наклони към мен с притворени очи и вдиша дълбоко.

„Ммм, прекрасно“ — въздъхна тя.

Малката, дребната брюнетка, постави пръсти върху ръката й и бързо заговори. Гласът й бе твърде нежен и мелодичен, за да звучи остро, но като че ли й се искаше да прозвучи така.

„Съсредоточи се, Нети“ — каза й тя.

Винаги съм усещал взаимоотношенията между хората и веднага ми стана ясно, че тъмнокосата девойка някак отговаряше за останалите. Ако бяха военни, бих казал, че заема по-висок пост.

„Изглежда подходящ — млад, силен, офицер…“ — брюнетката замълча и аз безуспешно се опитах да проговоря. „А има и още нещо… долавяте ли го?“ — попита тя другите две. „Той е… неустоим.“

„О, да!“ — съгласи се Нети и отново се наклони към мен.

„Търпение, този искам да го задържа“ — предупреди я брюнетката.

Нети се намръщи, като че ли се подразни.

„Тогава най-добре ти го направи, Мария — обади се отново по-високата блондинка, — щом смяташ, че е важен. Аз в повечето случаи ги убивам.“

„Да, аз ще го направя, този наистина ми допада — съгласи се Мария. — Би ли отвела Нети? Не искам да се налага да си пазя гърба, докато се опитвам да се съсредоточа.“

Косата на тила ми беше настръхнала, макар да не разбирах нищо от това, което говореха тези прекрасни създания. Инстинктът ми подсказваше, че съм в опасност, че ангелът не се беше пошегувал, когато спомена за убиване, но разумът ми надделя над инстинкта. Бяха ме възпитавали не да се страхувам от жените, а да ги защитавам.

„Да вървим на лов“ — съгласи се с готовност Нети и хвана ръката на високото момиче. Извъртяха се — бяха толкова грациозни! — и хукнаха към града. Имах чувството, че направо политат, бяха толкова бързи, че белите им рокли се издуха зад тях като крила. Примигнах изумено и вече бяха изчезнали.

Обърнах се към Мария, която ме наблюдаваше любопитно.

Никога в живота си не съм бил суеверен. До тази секунда никога не бях вярвал в призраци или подобни неща. Но внезапно вече не бях толкова сигурен.

„Как се казваш, войниче?“ — попита ме тя.

„Майор Джаспър Уитлок, госпожо“ — заекнах, неспособен да съм нелюбезен към жена, пък била тя и призрак.

„Наистина се надявам да оцелееш, Джаспър. Имам хубаво предчувствие за теб“ — каза тя с нежния си глас.

После направи крачка към мен и наклони глава, сякаш се канеше да ме целуне. Замръзнах намясто, макар инстинктите ми да крещяха да бягам.

Джаспър замълча със замислено изражение.

— Няколко дни по-късно бях въведен в новия си живот — продължи той накрая, а аз не бях сигурна дали редактира разказа си заради мен, или реагираше на напрежението, което дори аз долавях от страна на Едуард.

— Имената им бяха Мария, Нети и Люси. Бяха заедно от неотдавна, Мария бе повела другите две, и трите бяха оцелели от наскоро изгубени битки. Партньорството им се основаваше на общи интереси. Мария търсеше отмъщение и искаше да си възвърне териториите. Другите горяха от нетърпение да увеличат… пасищата си, така да се каже. Заедно събираха армия и действаха много по-внимателно от обичайно. Идеята бе на Мария. Искаше изключителна армия, затова търсеше специални хора, хора с потенциал. Обръщаше ни много повече внимание, обучаваше ни много по-старателно, отколкото друг преди нея. Учеше ни как да се бием и как да бъдем незабележими за хората. Когато се справяхме добре, ни възнаграждаваше…

Той отново млъкна, премълчавайки нещо.

— Но пък бързаше. Мария беше наясно, че огромната сила на новородения започва да намалява около една година след промяната и искаше да действа, докато бяхме още силни.

Когато ме включиха в бандата й, бяхме шестима. През следващите две седмици добави още четирима. До един бяхме мъже — Мария искаше войници — и това до известна степен задълбочаваше враждите помежду ни. Първите си битки проведох срещу новите си другари по оръжие. Бях по-бърз от останалите, по-добър в бойното изкуство. Мария беше доволна от мен, макар да се дразнеше, че трябва да търси заместници на онези, които унищожавах. Често ме награждаваше и ставах все по-силен.

Биваше я да преценява характерите. Реши да ме постави начело на останалите — нещо като повишение. Това идеално пасваше на природата ми. Броят произшествия драматично спадна и редиците ни нараснаха до около двадесет. А това беше значителен брой за предпазливите времена, в които живеехме.

Все още неразпозната, способността ми да контролирам емоционалната атмосфера около себе си се оказа жизненоважна. Скоро започнахме да си сътрудничим така, както никога по-рано не се бе случвало сред новородени вампири. Дори Мария, Нети и Люси започнаха да се сработват по-лесно.

Мария се привърза към мен, започна да разчита на мен. А аз, в известен смисъл, боготворях земята, по която стъпваше. Нямах представа, че е възможен и друг начин на живот. Мария ни казваше, че нещата стоят така и ние й вярвахме.

Каза ми да я уведомя, когато с братята ми сме готови за битка, и аз горях от нетърпение да се докажа. В крайна сметка събрах армия от двадесет и трима невероятно силни вампири, организирани и обучени, както никога до този момент. Мария беше във възторг.

Тръгнахме тайно към Монтерей, някогашния й дом, и тя ни пусна срещу враговете си. По онова време те разполагаха само с деветима новородени, контролирани от двама по-възрастни вампири. Победихме ги с лекота, която изненада Мария, и загубихме едва четирима в битката. Подобен резултат бе нечуван дотогава.

Действително бяхме добре обучени. Свършихме всичко, без да привличаме внимание. Градът премина в други ръце, без нито един човек да разбере.

Успехът изостри апетита на Мария. Не след дълго започна да хвърля погледи и към други градове. През тази първа година тя разшири контрола си над по-голямата част от Тексас и Северно Мексико. Но тогава от юг дойдоха други, които искаха да я изместят.

Той прокара два пръста по бледите шарки върху ръката си.

— Битката беше тежка. Мнозина започнаха да се тревожат, че Волтури ще се завърнат. Единствен аз от първоначалните двадесет и трима оцелях първите осемнадесет месеца. Печелехме някои битки, но други губехме. В крайна сметка Нети и Люси се обърнаха срещу Мария, но тази битка успяхме да спечелим.

Двамата с Мария успяхме да удържим Монтерей. Настъпи известно затишие, макар войните да продължаваха. Идеята за завладяване на нови територии започваше да отмира, нещата вече опираха до мъст и вражди. Мнозина бяха загубили партньорите си, а това е нещо, което нашият вид не прощава…

С Мария поддържахме около дузина новородени във всеки момент. Имаха твърде малко значение за нас — просто пионки, напълно заменими. И когато вече не ни бяха полезни, действително ги заменяхме. Животът ми продължаваше по същия брутален начин и годините отминаваха. Беше ми писнало дълго преди нещата да се променят…

Десетилетия по-късно се сближих с един новороден, който, въпреки слабите шансове, продължи да ни бъде от полза и успя да оцелее през първите си три години. Казваше се Питър. Харесвах го, беше… цивилизован — това май е най-удачната дума. Не му харесваше да се бие, макар да го биваше.

Беше определен да се грижи за новородените като за малки деца. Което си беше сериозна задача. А после дойде време за поредната чистка. Новородените губеха първоначалната си сила, трябваше да ги сменим. Питър трябваше да ми помогне да се отървем от тях. Извеждахме ги поотделно, нали разбираш, един по един… Подобни нощи винаги бяха безкрайно дълги. Този път той се опита да ме убеди, че неколцина от тях имат потенциал, но Мария ни бе инструктирала да се отървем от всички. Отказах му.

Бяхме прехвърлили половината и усещах, че Питър се терзае. Докато виках поредната жертва, се мъчех да реша дали да го отпратя и да довърша сам. За моя изненада той внезапно се ядоса, направо побесня. Приготвих се за това, което можеше да последва — беше добър боец, но не би могъл да се мери с мен.

Новородената, която повиках, беше женска, тъкмо беше навършила една година. Казваше се Шарлот. Чувствата му се промениха още щом я видя, издадоха го.

Изкрещя й да бяга и сам хукна след нея. Можех да ги погна, но не го направих. Не чувствах… склонност да го унищожа.

Мария се подразни…

Пет години по-късно Питър се върна тайно за мен. Беше избрал подходящ ден за завръщането си. От известно време Мария бе озадачена от все по-потиснатото ми настроение. През целия си живот не бе изпадала дори за миг в унилост и аз се чудех защо съм толкова различен от нея. Започнах да долавям промяна в емоциите й, когато беше около мен — понякога страх… злоба — същите чувства, които ме бяха предупредили за готвеното от Нети и Люси нападение. Вече се подготвях да унищожа единствения си съюзник, същината на съществуванието си, но тогава се завърна Питър.

Разказа ми за новия си живот с Шарлот, разказа ми за варианти, за които не бях и сънувал. През тези пет години не бяха водили нито една битка, макар да бяха срещнали много други от нашия вид на север. Други, които били в състояние да съжителстват без непрестанни сблъсъци.

Само с един разговор вече ме беше убедил. Бях готов да тръгна на север и донякъде чувствах облекчение, че няма да се наложи да убивам Мария. Бях неин спътник точно толкова години, колкото са заедно Карлайл и Едуард, но връзката ни далеч не бе така силна. Когато живееш заради битката, заради кръвта, взаимоотношенията, които установяваш, са слаби, лесно се рушат. Тръгнах си, без нито веднъж да погледна назад.

В продължение на няколко години пътувах с Питър и Шарлот, вкусвайки от този нов, далеч по-мирен свят. Но депресията така и не ме напускаше. Не можех да разбера какво ми е, докато Питър не отбеляза, че винаги се чувствам по-зле след лов.

Замислих се по този въпрос. След толкова години убийства и сеч почти бях загубил досег с човешкото в себе си. Безспорно се бях превърнал в кошмар, чудовище от най-зловещия вид. И въпреки това всеки път, когато убиех поредната човешка жертва, усещах лекото пробождане на спомена за онзи предишен живот. Като виждах как очите им се разширяват от красотата ми, в главата ми изникваха Мария и другите две, смаяли ме в нощта, когато за последен път бях Джаспър Уитлок. Този спомен беше по-силен за мен, отколкото за останалите, защото усещах всичко, което изпитваше жертвата ми. И преживявах емоциите й, докато я убивах.

Имаш представа как мога да манипулирам емоциите около себе си, Бела, но едва ли си наясно, че чувствата на околните влияят върху мен. Всеки ден живея в атмосфера, наситена с емоции. През първия век от живота си обитавах свят на кръвожадна мъст. Омразата бе мой постоянен спътник. Когато напуснах Мария, омразата намаля, но продължавах да усещам ужаса и страха на жертвите си.

Започна да става твърде много.

Депресията ми се задълбочи, напуснах Питър и Шарлот. Колкото и да бяха цивилизовани, те не изпитваха същото отвращение, което започваше да ме обхваща. Искаха единствено спасение от постоянните битки. А аз бях изтощен от убийствата — от всички убийства, дори на обикновените хора.

И въпреки това трябваше да продължавам да убивам. Нима имах избор? Полагах усилия да убивам по-рядко, но така ожаднявах прекомерно и накрая се предавах.

След цял век незабавно удовлетворяване на жаждата въздържанието ми се явяваше като… предизвикателство. Нещо, което все още не съм преодолял напълно.

Джаспър беше погълнат от разказа си, както и аз. И затова се изненадах, когато отчаяното му изражение се изглади в спокойна усмивка.

— Бях във Филаделфия. Имаше буря и бях излязъл през деня — нещо, което все още ми се струваше непривично. Знаех, че ще се набивам на очи, ако стоя на дъжда, така че се вмъкнах в един полутъмен крайпътен ресторант. Очите ми бяха достатъчно тъмни, за да не правят впечатление, макар това да означаваше, че съм жаден, което леко ме тревожеше.

Тя беше вътре и, естествено, ме очакваше — той се подсмихна. — Още щом влязох, скочи от високия стол на бара и тръгна право към мен.

Стреснах се. Не бях сигурен дали не смята да ме нападне. Имайки предвид миналото си, само така можех да тълкувам поведението й. Но тя се усмихваше. И чувствата, които излъчваше, се различаваха от всичко, което бях усещал до този момент.

„Накара ме да те чакам толкова дълго“ — ми каза.

Не бях усетила, че Алис отново бе застанала зад мен.

— И ти наклони глава, както подобава на благовъзпитан южняшки джентълмен, и отвърна „Съжалявам, госпожо“ — тя се разсмя при спомена.

Джаспър й се усмихна.

— Ти протегна ръка и аз я поех, без дори да осъзнавам какво правя. За първи път от почти век почувствах някаква надежда.

Той пое ръката й, докато говореше. Алис се усмихна широко.

— Просто си отдъхнах. Бях решила, че никога няма да се появиш.

Те се усмихваха един на друг в продължение на една дълга минута, след това Джаспър се обърна към мен, с все така нежно изражение.

— Алис ми каза, че видяла Карлайл и семейството му. Направо не вярвах, че е възможен подобен живот. Но Алис събуди оптимизма ми. Така че тръгнахме да ги търсим.

— И сте им изкарали ангелите — обади се Едуард и погледна Джаспър, преди да се обърне към мен, за да обясни. — Двамата с Емет бяхме на лов. Джаспър се появил, покрит в белези, влачейки тази малка особнячка — той смушка игриво Алис, — която ги поздравила по име, показала, че знае всичко за тях, и направо попитала в коя стая да се настани.

Алис и Джаспър се засмяха дружно, сопрано и бас.

— Когато се прибрах, всичките ми вещи бяха изнесени в гаража — продължи Едуард.

Алис вдигна рамене.

— Твоята стая имаше най-хубава гледка.

Сега вече се разсмяха и тримата.

— Чудна история — вмъкнах.

Три чифта очи ме изгледаха озадачено, със съмнение в здравия ми разум.

— Имам предвид последната част — оправдах се. — Щастливият край с Алис.

— Алис промени всичко — съгласи се Джаспър. — Тази атмосфера определено ми е по вкуса.

Но краткият миг, в който се откъснахме от настоящия ужас, не трая дълго.

— Армия — прошепна Алис. — Защо не ми каза?

Останалите отново се обърнаха към нас с очи, приковани върху лицето на Джаспър.

— Мислех, че грешно интерпретирам знаците. Какъв би могъл да е мотивът? Защо му е на някого да създава армия в Сиатъл? Там няма никаква история, няма вендета. А като обект за завоевание — пак няма смисъл, никой не го е обявил за своя собственост. От време на време минават номади, но няма с кого да се биеш за владение. Няма от кого да защитаваш града.

Но и по-рано съм виждал подобна ситуация и друго обяснение просто няма. В Сиатъл има армия от новородени. Предполагам по-малко от двадесет. Неприятното е, че са напълно необучени. Който ги е направил, ги е пуснал да вилнеят. Нещата тепърва ще се влошават и не след дълго Волтури ще се намесят. Всъщност съм изненадан, че въобще са допуснали да се стигне дотук.

— Какво бихме могли да направим? — попита Карлайл.

— Ако искаме да избегнем намесата на Волтури, ще трябва да унищожим новородените, при това съвсем скоро — изражението му стана кораво. Вече запозната с историята му, можех само да предполагам колко неприятно му беше това заключение. — Мога да ви науча как. В града никак няма да е лесно. Младите изобщо не се стараят да се прикриват, но на нас ще ни се наложи. В някои отношения това ще ни попречи. Може да успеем да ги примамим извън града.

— Може би няма да се наложи да го правим — гласът на Едуард бе мрачен. — На някой друг минава ли му през ум, че единствената заплаха в района, която да изисква създаването на армия… сме самите ние?

Очите на Джаспър се присвиха, тези на Карлайл се разшириха от изненада.

— Семейството на Таня също е наблизо — пророни бавно Есме, не желаейки да приеме думите на Едуард.

— Но новородените не вилнеят в Анкоридж, Есме. Смятам, че трябва да помислим дали ние не сме целта им.

— Не смятат да ни нападат — настоя Алис, след което млъкна. — Или… поне не знаят, че ще ни нападнат. Още не.

— Какво има? — попита Едуард, любопитен и напрегнат. — Какво се сети?

— Отделни кадри — отвърна тя. — Не мога да видя ясна картина, колкото и да се мъча, просто нищо конкретно. Но виждам отделни кадри. Недостатъчно, за да открия смисъл. Сякаш някой непрекъснато си сменя мнението, прехвърля се от едно решение към друго, при това толкова бързо, че не успявам да зърна…

— Нерешителност? — попита Джаспър невярващо.

— Не знам.

— Не е нерешителност — изръмжа Едуард. — По-скоро информираност. Някой е наясно, че не можеш да видиш нищо, докато не вземе решение. Някой, който се крие от нас. Който си играе с пукнатините в зрението ти.

— Кой би могъл да знае това? — прошепна Алис.

Очите на Едуард бяха твърди като лед.

— Аро те познава така добре, както и ти самата.

— Но щях да видя, ако са решили да дойдат…

— Освен ако предпочитат да не си цапат ръцете.

— Някой им прави услуга — обади се Розали за първи път тази вечер. — Някой от Юга… някой, който вече си е навлякъл неприятности, задето нарушава правилата. И който е трябвало да бъде унищожен, но му е предложен втори шанс — ако успее да се справи с този малък проблем… Това би обяснило вялата реакция на Волтури.

— Но защо? — попита Карлайл, все още шокиран. — Няма никаква причина Волтури…

— Имаше — възрази тихо Едуард. — Изненадан съм, че толкова скоро се стигна до това, защото другите мисли бяха по-силни. В мислите си Аро ме виждаше от едната му страна, а Алис — от другата. И тази идея го опияняваше. Мислех, че ще му отнеме много повече време, за да се откаже от този план — толкова силно го желаеше. Но я имаше и мисълта за теб, Карлайл, за нашето семейство, което става все по-голямо и силно. Завист и страх, не че имаш… повече от него, но все пак имаш неща, които желае. Опита се да не мисли за това, но не успя да го прикрие напълно. Идеята да изкорени конкуренцията бе налице — като изключим тяхната група, нашата е най-голямата, на която са се натъквали…

Зяпнах го ужасено. Никога не ми беше споменавал за това, но се досещах защо. Вече си представях мечтата на Аро. Едуард и Алис в черни, развети роби се носят край него със студени, кървавочервени очи…

Карлайл прекъсна кошмара ми.

— Твърде отдадени са на своята мисия. Никога не биха нарушили собствените си правила. Това противоречи на всичко, за което са се трудили.

— Ще разчистят всичко след това. Двойно предателство — каза Едуард с мрачен глас. — И никой няма да разбере.

Джаспър се приведе напред, клатейки глава.

— Не, Карлайл е прав. Волтури не нарушават правилата. Освен това този, който действа в Сиатъл, е твърде немарлив. Това… лице, тази заплаха няма никаква представа какво прави. Някой го прави за първи път, кълна се. Не мога да повярвам, че Волтури са намесени. Но ще се намесят.

Всички се гледаха един друг, замръзнали от напрежение.

— Тогава да вървим — почти изрева Емет. — Какво изобщо чакаме?

Карлайл и Едуард си размениха дълъг поглед. Едуард кимна.

— Ще трябва да ни научиш, Джаспър — каза накрая Карлайл. — Как да ги унищожим — челюстта му бе скована, но виждах болката в очите му, когато изрече думите. Никой не ненавиждаше насилието повече от него.

Нещо ме тормозеше, нещо, което не можех да разбера. Бях вцепенена, ужасена, смъртно уплашена. И въпреки това при целия ужас, който ме бе обзел, напипвах нещо важно. Нещо, което би могло да придаде малко смисъл на този хаос. Да го обясни.

— Ще ни трябва помощ — каза Джаспър. — Мислиш ли, че семейството на Таня ще е склонно…? Петима зрели вампири ще бъдат добре дошли. А Кейт и Елеазар ще са особено полезни на наша страна. С тяхна помощ ще бъде почти лесно.

— Ще ги попитаме — отвърна Карлайл. Джаспър му подаде мобилен телефон.

— Трябва да побързаме.

Никога не бях виждала вътрешното равновесие на Карлайл разтърсено до такава степен. Той пое апарата и тръгна към прозорците. Набра някакъв номер, вдигна го до ухото си и долепи другата си длан в стъклото. Загледа се към мъглявата утрин с горчиво изражение, разкъсван от противоречиви чувства.

Едуард ме хвана за ръка и ме дръпна към бялото канапенце. Седнах до него, втренчена в лицето му, докато той се взираше в Карлайл.

Гласът му беше нисък и бърз, едва го чувах. Чух как поздравява Таня, след това обясни ситуацията с такава скорост, че почти нищо не разбрах, макар да долових, че вампирите от Аляска не са в неведение какво се случва в Сиатъл.

След това тонът на Карлайл се промени.

— О! — каза той, а гласът му се изостри от изненада. — Не знаехме, че… Ирина има такива чувства.

До мен Едуард изстена и затвори очи.

— По дяволите. Дано Лоран гори в най-дълбокия кръг на ада, където му е мястото.

— Лоран ли? — прошепнах и кръвта се дръпна от лицето ми, но Едуард не отговори, заслушан в мислите на Карлайл.

В главата ми кратката среща с Лоран тази пролет не беше нито избледняла, нито замъглена. Все още помнех всяка дума, която бе изрекъл, преди Джейкъб и глутницата му да го прекъснат.

Всъщност дойдох тук, за да й направя услуга.

Виктория. Лоран бе първият й ход — беше го изпратила да слухти, да провери колко ще е трудно да се докопа до мен. Но той не бе оцелял, за да й докладва.

Макар да беше запазил старите си връзки с Виктория след смъртта на Джеймс, беше създал и нови. Отишъл беше при семейството на Таня в Аляска — Таня, червеникавата блондинка, една от най-близките приятелки на семейство Кълън в света на вампирите, почти роднини. Лоран беше живял с тях приблизително година преди смъртта си.

Карлайл продължаваше да говори, но гласът му не звучеше умолително. Опитваше се да убеждава, но се долавяше и остра нотка. След това остротата внезапно надделя.

— И дума не може да става — каза той строго. — Сключили сме примирие. Те не са го нарушили и ние няма да го направим. Съжалявам да го чуя… Разбира се. Просто ще трябва да се постараем да се справим сами.

Той затвори телефона, без да изчака отговора. Продължи да се взира навън в мъглата.

— Какъв е проблемът? — прошепна Емет на Едуард.

— Ирина е имала по-дълбоки отношения с Лоран, отколкото предполагахме. Има зъб на вълците, задето го убиха, за да спасят Бела. Иска… — той млъкна, загледан в мен.

— Продължавай — казах, колкото можех по-спокойно.

Очите му се присвиха.

— Иска мъст. Иска да унищожи глутницата. Готови са да предоставят помощта си, ако им дадем такова разрешение.

— Не! — ахнах.

— Не се притеснявай — отвърна той безизразно. — Карлайл никога няма да се съгласи — той се поколеба, после въздъхна. — Нито пък аз. Лоран си го заслужаваше — почти изръмжа той — и все още съм задължен на вълците за постъпката им.

— Това не е добре — каза Джаспър. — Силите са твърде равни за битка. Ще имаме предимство по отношение на умения, но не и на брой. Ще спечелим, но на каква цена? — напрегнатите му очи се стрелнаха към лицето на Алис, после се отклониха.

Когато схванах какво ми казва, ми се прииска да се разпищя на глас.

Щяхме да спечелим, но и да загубим. Някои от нас нямаше да оцелеят.

Огледах лицата им — Джаспър, Алис, Емет, Роуз, Есме, Карлайл… Едуард — лицата на моето семейство.