Серия
Породите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Elizabeth’s Wolf, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 171 гласа)
Форматиране
Xesiona (2012)

Пролог

Писмото дойде в този момент от живота му, когато битката в душата му бе най-разгорещена и може би тъмната страна вътре в него щеше да вземе връх.

Войната срещу тероризма все още се водеше. Бяха изминали години от започването й, но в някои области в Близкия изток, беше същински ад. На войника от Специалните части, Даш Синклер, му беше заповядано да стои там в продължение на една година и да работи заедно с останалите — всеки един от екипа им да стане част от живота на другия, да зависят един от друг. До деня, в който превозът им бе унищожен от една добре насочена ракета. При експлозията загинаха седемте мъже от екипа му.

Когато спасението пристигна, Даш беше на крачка от смъртта. По онова време той дори не беше сигурен какво го поддържа жив. Беше уморен. Уморен от битките, уморен от криенето — просто уморен да бъде сам. Тези седем мъже, бяха единствените близки на Даш — никой друг не му бе толкова скъп, отколкото те, а сега си бяха отишли, оставяйки в него само мисълта за неутешимата празнота в живота, който му предстоеше.

Седмици по-късно, с превързани очи и бинтовани рани, той лежеше в полусъзнание, предизвикано от медикаментите опиянение, а животът му висеше на косъм. Част от душата му виеше от ярост; тази неспокойна, копнееща част, която сякаш още се измъчваше от непрекъснатата битка за оцеляване. Защо той бе останал жив, след като другите бяха погубени?

Тогава неговият командващ офицер беше отишъл при него.

— Имаш една почитателка, синко.

Нещо вътре в него, една примитивна, инстинктивна част от съзнанието му се бе успокоила, чувайки това. Изтласка назад болката, спомените за кръв и смърт, и стана бдителна. Чакаща.

Той нямаше почитатели, нито приятели или семейство. Беше загубил отряда си. Беше дяволски уморен да се крие, да се бие, а те не го оставяха дори да заспи. И сега тази част от него, която той винаги се бе опитвал да отхвърли, се бе пробудила отново. Инстинктивно Даш знаеше, че най-голямата му битка тепърва предстои.

— Едно мило, малко момиче, на име Каси Колдър. Позволи ми да ти прочета набързо писмото й. Аз ще й отговоря, докато се почувстваш достатъчно добре, за да го направиш сам. Но имам чувството, че това малко момиче наистина ще се ядоса, ако евентуално не й отговориш…

„Когато учителят ни ни даде списъка, аз харесах най-много твоето име. Даш Синклер. Звучи много приятно, така мисля. Мама каза, че е много доблестно и хубаво име и се обзалага, че и ти го харесваш много. Аз смятам, че звучи като име на някой татко. Обзалагам се, че имаш много малки момиченца и че те са горди с името ти. Аз нямам татко, но ако имах, бих искала да се казва така.“

Даш сам бе измислил името си. Много отдавна. Създавайки го, той се бе надявал да скрие миналото си. След това, също като името, бе опитал да промени и себе си. Но нямаше никакви малки момиченца и не беше татко. Думите, които командирът му прочете, проникнаха в съзнанието му и една непреодолима нужда започна да изпълва душата му.

„Моята майка се казва Лизбет. Има кафява коса, подобна на моята и хубави сини очи. Моите очи също са сини. Имам наистина прекрасна майка, Даш. Прави ми бисквитки и дори одобрява това, че говоря с феята, която живее в моята стая с мен. Мама е много добра.

Тя казва, че си много смел човек. Че се биеш, за да бъдем ние в безопасност. Иска ми се да си тук с нас, Даш, защото понякога мама е много уморена.“

Въпреки болката и полусъзнанието, в което се намираше, в него се надигна едно чувство за тревога. Можеше да усети страха в това просто изречение, молбата за закрила. И той започна да се бори. Трябваше да живее. Трябваше да спаси Каси и нейната майка.

Даш видя Каси пред себе си, малка и деликатна, ридаеща от страх, а в по-ярки, наситени цветове видя майка й — отчаяна, изплашена, застанала пред дъщеря си като вълчица, ръмжаща от ярост. Защо виждаше това? Защо имаше чувството, че този образ го обвинява?

Понякога той бе измъчван от гледката на майката, която го наблюдаваше, очите й бяха полуотворени от ленива страст, тялото й беше голо, стройно и грациозно под неговото.

Каси Колдър беше тази, която му бе написала писмото, но с всеки ред за майка й, всяко описание, всяко изречение съдържащо „мама“, която изглеждаше като нея, караше желанието на Даш да нарасне. Чувството му за притежание, вроденото съзнание, че някак си, по някакъв начин, Елизабет и Каси му принадлежат, започна да набира сили вътре в него.

Да. Името Даш беше добро за баща. За баща на Каси. Но беше също така и хубаво име за половинка. За половинка на Елизабет. И отново, вроденият инстинкт на животното надигна глава. Сетивата на мъжа се изостриха, докато се бореше с мъглата от болката и опиянението от лекарствата. Въртящи се сенки от насилие и тъмни кървави петна на смъртта започнаха да изплуват и да се сливат около Каси и нейната майка. Те бяха негови и бяха в опасност. Той трябваше да живее.

„Мама казва, че сигурно си много добър човек, а добрите хора не нараняват малки момиченца, нали?“

Толкова невинно формулирано и все пак пълно със смисъл. Мъжът се напрегна в мрачната агония, която го изпълваше, бореше се срещу наслоената болка, за да се върне в съзнание, да се излекува. Да живее. Каси и нейната „мама“ имаха нужда от него.

„Мама казва, че в действителност не съществуват феи, но няма проблем, ако аз мисля, че има. Защото нищо не съществува, ако не вярваш в него. А ако вярваш, то е истинско като слънчевата светлина. Аз вярвам в теб, Даш…“

Защо той продължаваше да чува плач? Плачът беше в главата му, женски сълзи и приглушени ридания. Но думите на детето, които майорът му четеше, бяха тези, които го накараха да се бори, да се върне към живота. Една битка, която Даш често се страхуваше, че ще изгуби.

„Мама казва, че леприконите би трябвало да са истински. Това злато в края на дъгата звучи наистина хубаво. Кълна се, Даш. Познавам истинска фея. Казах на мама, а тя се усмихна и рече да я попитам дали иска бисквитки и мляко. Аз й отговорих, че феите не ядат бисквитки с мляко. Те всъщност обичат шоколадови лакомства… Феята накрая, трябва да ги сподели с Каси.“

Но Даш отново чу потиснати женски ридания.

 

 

Писмата на детето се превърнаха в спасително въже по време на дългите мъчителни моменти на възстановяване. Те му даваха нещо, за което да се задържи. Даш си нямаше никого. Беше сам на света и смяташе, че иска точно това, докато писмата на едно малко момиченце не докоснаха душата му.

Те често бяха подправени със забавни, сладки, дребни прояви на привързаност към майката, която очевидно много обичаше дъщеря си. А дъщерята заливаше него с любовта, която тя й даваше.

„Понякога, мама е тъжна. Стои сама в нашата стая и се взира през прозореца, а когато я погледна в очите, мисля, че виждам сълзи. Смятам, че тя също се нуждае от татко, не мислиш ли?“

Войниците, които придружаваха майора този ден, се пошегуваха с Даш при тези думи. Но майор Томас бързо ги накара да замълчат и продължи да чете. Даш вече беше в съзнание, но все още бе прекалено слаб и му предстоеше още много дълъг път, докато се възстанови напълно. Но той се бореше. Бореше се като животното, което бе, заради сълзите на жената и страховете на детето.

„Исках да ти изпратя един невероятен подарък за Коледа, но мама отвърна, че нямаме пари тази година. Може би за рождения ти ден, така каза тя, ако ми кажеш кога е той. Вместо това пратих писмо на Дядо Коледа. Описах му какво точно да ти донесе, но се обзалагам, че другите малки момиченца вече са помисли за това. Аз искам велосипед, но мама каза, че Дядо Коледа може да не го донесе тази година. А аз й отговорих, че ще го направи. Тази година той ще знае, че съм достатъчно голяма за велосипед. На седем години съм. Седем години са добра възраст за велосипед, така смятам аз.“

Тя проникна в сърцето му със свежото си остроумие, с хумора и вярата си във всичко добро по света. Даш искаше Каси да получи проклетия велосипед. Дядо Коледа се грижеше за добрите малки момиченца, които спасяваха безполезни кожи като неговата. Искаше тя да разбере, че той идва за нея. Даш й изпрати велосипед. Така детето щеше да се чувства щастливо, докато той пристигне. Така нямаше да се страхува…

Но малката палавница беше сватовник. Майор Томас вече започна да чете писмата й в отсъствието на другите мъже, които го посещаваха. А Даш вече можеше да говори и най-сетне успя да й напише писмо в отговор. То беше кратко. Мъжът лесно се изморяваше, но искаше детето да разбере какво означават писмата му за него.

„Получих велосипеда си, Даш. Мама наистина се изненада. На сутринта на Коледа бях сигурна, че Дядо Коледа ме е забравил. Велосипедът ми не беше под елхата. Тогава звънецът на входната врата звънна и когато мама отвори, там беше моят блестящ, червен велосипед. На него стоеше моето име. Беше само за мен и беше чисто нов. Имаше и каска. И малки ръкавици. И налакътници. И наколенници. Дори имаше подарък за мама от Дядо Коледа. Можеш ли да повярваш, Даш? Това беше най-хубавата Коледа от всякога. Дядо Коледа си спомни дори за мама.“

Разбира се, че добрият старец се бе сетил за майка й. Даш се усмихна и благодари с пресипнал глас на майора, задето се е погрижил да изпълни тази негова молба. Дългата роба щеше да пази топло на майката, докато той получеше възможността да я стопли със собствените си ръце. Каси бе споменала, че на Елизабет често й е студено…

 

 

След това писмата спряха. Един месец по-рано Даш бе изписан от болницата, зрението му се бе възвърнало, краката му отново функционираха правилно, силите му бяха почти във върховата си форма, но писмата спряха. Обезпокоен от това, той бе помолил командир Томас да провери какво се е случило. Да разбере какво е станало с духовитото, жизнерадостно малко момиченце, чиято майка го бе отгледала с такава огромна любов.

„Майор Томас, със съжаление ви информирам, че преди няколко седмици малката Каси Колдър и нейната майка, Елизабет, са починали при пожар, избухнал в сградата, където се е намирал апартаментът им. Телата са били обгорени до неузнаваемост, но няма съмнение, че са били те, които заедно с още няколко човека са били хванати в капана на пламъците. Имаше известни проблеми с майката и детето, слухове, които дочух, свързани с живота им. Моля да ме уведомите, ако искате да получите повече информация…“

Факсът беше пристигнал от частния детектив, който беше наел.

Командир Томас го провери незабавно. Съседите бяха чули писъци, бяха видели апартамента да експлодира, а пламъците го бяха обхванали за минути. Даш усети как светът му се разпада на хиляди парчета. Малкото момиченце, което го бе спасило, което му бе дало воля за живот, вече го нямаше.

В продължение на дни, Даш не проговори на никой, само стоеше и се взираше замислено в тавана над себе си. От толкова дълго време бе сам. Всеки ден се бе събуждал с мисълта, че си няма никого. Всяка вечер бе заспивал с чувство на загуба. И все пак, докато лежеше на прага на смъртта, Бог му бе изпратил два ангела. Само за да му ги отнеме отново. Това бе ужасен удар за душата, мислеше си мъжът, която бе изсъхнала преди години. Той познаваше само кръвопролитието и смъртта. Никога преди не се бе докосвал до невинността, докато не бе открил Каси и нейната майка, Лизбет. Незрелият, детински почерк, с който бе изписано името, се загнезди в съзнанието му. Елизабет. Неговата Елизабет.

През тридесетгодишния си живот Даш никога не бе смятал някой човек за жизненоважен за него. Беше израснал с мисълта, че оцеляването му не зависи от никого, с мисълта, че е различен, знаейки колко е наложително да крие тези различия. Беше си създал свой собствен път в живота, буквално се бе отгледал сам по най-добрия начин, по който би могъл, докато стане достатъчно възрастен, за да се присъедини към армията.

Беше направил войската свой дом. Хората, заедно с които се сражаваше, въпреки че не му бяха много близки, му бяха дали една основа за това как да взаимодейства, да изостри интелекта си, да се научи да ръководи. И в продължение на дванадесет години бе правил точно това. Ръководеше. Беше се изкачил в йерархията, присъединявайки се към Специалните части и там бе доказал на какво е способен. Смяташе, че не се нуждае от нищо повече.

Сега осъзна колко е грешал.

Смъртта на Елизабет и Каси беше отворила рана в душата му, която не можеше да си обясни. Никога не бе докосвал жената, никога не бе прегръщал дъщерята. Елизабет не беше негова половинка, нито Каси негова дъщеря, и все пак сърцето му крещеше друго. Душата му виеше заради загубата и някакъв инстинкт, някакво вродено знание, отказваше да позволи на Даш да отхвърли връзката, която съществуваше между него, майката и детето.

— Даш, трябва да преодолееш това — командир Томас седна до болничното легло, зелените му очи бяха мрачни и напрегнати. — Такива неща се случват, синко. Не можеш да ги обясниш или да намериш смисъл в тях. Поне имаш част от нея за спомен.

Младият мъж потисна воя, който се надигна в гърдите му. Нямаше нищо. Купчина крехки писма не бяха достатъчни. Изобщо не бяха достатъчни.

Пръстите му се забиха в чаршафа, докато се взираше безмълвно в мръснобелия таван. Всички си мислеха, че е изпаднал в депресия. Че е изгубил желанието си да се бори. Нищо не можеше да бъде по-далеч от истината. Той имаше да води една последна битка, преди да даде на душата си така необходимото й спокойствие. Отмъщение. Това караше кръвта да се движи във вените му и сърцето да бие в гърдите му.

Даш дари командира си с дълъг, мрачен поглед.

— Искам да разбера какво се е случило.

Майор Томас въздъхна уморено, поклащайки глава.

— Какво значение има, Даш? Тях ги няма.

Младият мъж усети как яростта го поглъща. Имаше значение. Имаше значение, защото той възнамеряваше да потърси справедливост, по своя си начин.

— Искам да знам. Свържете се с детектива. Искам информацията, преди да ме изпишат.

Даш имаше план. Детективът можеше само да му осигури информацията, от която се нуждаеше, но след това той щеше да довърши работата.

— И какво смяташ да направиш? — командир Томас се облегна назад в стола си, гледайки го намръщено. — Ще бъдеш назначен в ново поделение…

— Беше ми дадена възможността да се върна в Съединените щати и да напусна активната служба — Даш направи всичко възможно да не изръмжи. — Няма да се върна в армията, майоре. Преживях достатъчно.

В очите на другия мъж проблесна изненада и Даш знаеше защо. Той беше във войската откакто навърши осемнадесет години. Нито веднъж не бе и споменавал за напускане. Беше отдал дванадесет години от живота си първо на армията, а след това на Отделите на Специалните части. Даш Синклер беше един от най-добрите, роден водач и безмилостен боец. Но беше преживял достатъчно. Отрядът, с който се бе сражавал в продължение на повече от една година, го нямаше. Малкото момиченце и майката, които му бяха вдъхнали сили, въпреки желанието му да умре, ги нямаше. Даш искаше справедливост. Нуждаеше се да уравновеси везните и след това трябваше да открие онази част от себе си, която бе крил през по-голяма част от живота си.

Командирът въздъхна уморено, преди да кимне.

— Тази вечер ще се обадя на детектива. Ще получиш това, което ти е необходимо.

Той се изправи на крака, загледан в Даш за няколко дълги, мълчаливи секунди.

— Саморазправата е престъпление. Знаеш това, нали, Даш? — попита внимателно.

Другият мъж се усмихна. Бавно оголи зъбите си, които знаеше, че командирът ще разпознае. Даш беше един от най-добрите поради една причина — знаеше какво прави. И знаеше как да го направи правилно.

— Трябва първо да те хванат — каза той тихо.

Докато чакаше информацията, Даш работеше върху възстановяването си. Все още беше слаб. Постоянно раздвижваше тялото и ума си, за да е сигурен, че са във върхова форма. Когато дойде съобщението, че информацията е изпратена в Съединените щати на адреса, който Даш бе избрал, той опакова багажа си и се приготви за тръгване.

 

 

Няколко дни преди освобождаването му, когато силите му се възвърнаха, а умът му беше погълнат от предстоящото завръщане в Съединените щати, въоръжен с достатъчно информация да започне бавен, спокоен лов, пристигна едно писмо с неизвестен подател. Даш познаваше почерка, но не и името. Сърцето му спря, когато прочете писмото, поставено в обикновен плик.

„Знам, че сигурно имаш много други момиченца, които да обичаш. Мама казва, че сигурно си женен с деца и не се нуждаеш от нас. Но аз имам нужда от теб, Даш. Моля те, помогни на мен и на мама, преди лошите хора да ни хванат отново. Аз съм Касиди Колдър, но мама казва, че сега името ми е Каси Уокър. Уокър е хубаво име, предполагам. Това е шалчето на Бо Бо. Така че знаеш, че съм аз. Мама казва, че ще си помислиш, че сме загинали. Това я наранява, но сме добре. Моля те, помогни ни, Даш.“

Редовете бяха надраскани набързо и това изпрати тръпка на ужас надолу по гръбнака му. Вътре беше медальонът, който Даш й бе изпратил за осмия й рожден ден, а в него имаше нейна снимка и на майка й. Елизабет приличаше на човек, който е преследван. Големите й сини очи гледаха стреснато към фотоапарата, докато момичето се усмихваше очарователно.

Тясното червено шалче беше увито около врата на малкото плюшено мече, което Даш бе помолил майор Томас да поръча за нея. Бо Бо, така го бе кръстила Каси. Младият мъж можеше да подуши уханието й върху него. Бебешка пудра и невинност. Но там имаше и друг аромат, този на Елизабет, и той накара хормоните му да забушуват. Чиста женска съблазън. Тъмна и сладка, като летен дъжд.

Очите му се присвиха върху снимката, а тялото му се разтърси от ярост при мисълта, че някой би посмял да ги нарани. Те бяха негови. А никой нямаше да докосне нещо или някой, който принадлежи на Даш Синклер. Преди да успее да се сдържи, един тътен от чиста заплаха отекна в гърдите му и от гърлото му се откъсна ръмжене, което обещаваше възмездие. Ловът беше на път да започне. Даш щеше да тръгне след врага по-късно. Първо… Първо трябваше да намери семейството, над което бе предявил претенциите си в тъмнината на болката. Половинката, която се нуждаеше от топлина и детето, което имаше нужда от закрила. Първо щеше да ги открие. А ако по пътя няколко от враговете му намерят смъртта си, много лошо. Щеше да има няколко врагове по-малко за убиване.