Стефани Майър
Затъмнение (13)

Единадесета глава
Легенди

— Ще го ядеш ли този кренвирш? — обърна се Пол към Джейкъб, впил очи в последното останало късче от огромното количество храна, което бяха погълнали върколаците.

Джейкъб се облегна на коленете ми и се заигра с кренвирша, който бе набол на изправена телена закачалка, пламъците в периферията на огъня ближеха тупналата му кожичка. Въздъхна тежко и се потупа по корема. Невероятно, но коремът му бе все така плосък, макар че след десетия му хотдог се отказах да ги броя. Да не споменавам огромния плик с чипс и двулитровата бутилка безалкохолна бира.

— Май да — каза Джейк бавно. — Така съм се натъпкал, че съм на път да повърна, но мисля, че ще успея да го сместя. Но пък няма да успея да се насладя на вкуса му — той отново въздъхна тъжно.

И макар Пол да бе изял поне колкото Джейкъб, той се навъси и стисна ръце в юмруци.

— Стига де! — разсмя се Джейкъб. — Шегувам се, Пол. Ето.

Той метна саморъчно направения шиш към отсрещната страна на кръга. Очаквах да падне в пясъка с кренвирша надолу, но Пол с лекота улови правилния му край.

Ако продължавах да общувам само и единствено с изключително ловки хора, щях да развия комплекс за малоценност.

— Благодаря, човече — каза Пол, вече преодолял краткия си пристъп на ярост.

Огънят пукаше и се разстилаше все по-ниско върху пясъка. Внезапно изригна кълбо от искри, яркооранжеви на фона на черното небе. Странна работа, въобще не бях усетила кога е залязло слънцето. За първи път се зачудих колко ли е часът. Напълно бях изгубила представа за времето.

Бе по-лесно да съм сред приятелите си куилеути, отколкото бях очаквала.

Преди това двамата с Джейкъб закарахме мотора в гаража, където той унило призна, че каската е нелоша идея. Съжаляваше, че не се беше сетил сам. Бях започнала да се тревожа как ще се появя с него край огъня. Дали върколаците не ме считаха за предател? Дали нямаше да се ядосат на Джейкъб, че ме е поканил? Нямаше ли да проваля купона?

Но когато Джейкъб ме издърпа от гората на уреченото място на ръба на скалата, където огънят вече гореше, по-ярък от забуленото в облаци слънце, ме посрещнаха съвсем дружелюбно и непринудено.

— Хей, вампирката! — бе подвикнал високо Ембри.

Куил скочи да плесне разперената ми длан и да ме целуне по бузата, а Емили стисна ръката ми, когато седнахме на хладната земя до нея и Сам.

Като се изключат няколкото шеговити подмятания — предимно от страна на Пол, че трябва да насоча вампирската воня по посока на вятъра — отношението им бе като към една от тях.

А не присъстваха само хлапета. Били беше там, количката му беше разположена начело на огъня. До него, на сгъваем градински стол, доста крехък на вид, седеше древният, белокос дядо на Куил, Стария Куил. Сю Клиъруотър, вдовицата на приятеля на Чарли Хари, бе разположила стола си от другата му страна, а децата й — Лия и Сет също бяха тук, седяха на земята като останалите. Това ме изненада, но явно и тримата вече бяха посветени в тайната. От тона, с който Били и Стария Куил говореха на Сю, ми се стори, че е поела мястото на Хари в съвета. Дали това автоматично превръщаше децата й в членове на най-тайното общество на Ла Пуш?

Питах се колко ли е ужасно за Лия, да седи точно срещу Сам и Емили. Красивото й лице не издаваше никаква емоция, но погледът й не се отклоняваше от пламъците. Загледана в съвършените й черти, не можех да не ги сравня с обезобразеното лице на Емили. Какво ли мислеше Лия за белезите й сега, когато вече бе наясно с истината за тях? Дали не ги възприемаше като възмездие?

Малкият Сет Клиъруотър вече не беше толкова малък. Огромната му доволна усмивка и дългурестото, слабо тяло ми напомняха на някогашния Джейкъб. Приликата ме накара да се усмихна, а после да въздъхна. Дали Сет не бе обречен животът му да претърпи същата драстична промяна като на останалите момчета? Дали именно това не даваше право на семейството му да присъства тук?

Цялата глутница бе налице: Сам с неговата Емили, Пол, Ембри, Куил и Джаред с Ким, момичето, което бе белязал.

Първото ми впечатление от Ким бе, че е мило момиче, малко срамежлива и леко невзрачна. Имаше широко скулесто лице, а очите й бяха твърде малки, за да се получи баланс. Носът и устата й бяха доста по-широки от класическия тип. Правата й черна коса бе редичка и се ветрееше на вятъра, който като че ли никога не утихваше на тази скала.

Такова беше първото ми впечатление. Но след като в продължение на няколко часа наблюдавах как Джаред я гледа, вече не ми се струваше невзрачна.

Как само я гледаше! Като сляп човек, който за първи път зърва слънцето. Като колекционер, натъкнал се на неизвестна картина на Да Винчи, като майка, която се взира в личицето на новородената си рожба.

Възторжените му очи ме накараха да забележа други неща в нея — как на светлината от огъня кожата й наподобява червеникавокафява коприна, как формата на устните й образува съвършена двойна извивка, колко бели са зъбите й, колко дълги — миглите й, как докосват бузите й, когато поглежда надолу.

Когато срещнеше благоговеещия поглед на Джаред, кожата й потъмняваше и очите й се свеждаха, сякаш от смущение, но същевременно й беше трудно да откъсва очи от него за дълго.

Докато ги наблюдавах, имах чувството, че по-добре разбирам думите на Джейкъб за това какво е да си белязана — трудно е да устоиш на подобна всеотдайност и обожание.

В момента Ким се унасяше, облегната на гърдите на Джаред, а той я бе обгърнал с ръце. Представях си колко й е топличко там.

— Става късно — прошепнах на Джейкъб.

— Не си го и помисляй — прошепна той на свой ред — макар поне половината от присъстващите да имаха достатъчно чувствителен слух, че да ни чуят въпреки шепненето. — Най-хубавото тепърва започва.

— Кое е най-хубавото? Ще погълнеш цяла крава?

Джейкъб се засмя с ниския си гърлен смях.

— Не, това ще оставим за финал. Не сме се събрали тук само за да изядем храна колкото за цяла седмица. Технически това е събрание на съвета. При това първото за Куил, а той не е чул всички истории. Е, чувал ги е, но сега за първи път ще разбере, че са истина. Това определено изостря вниманието. На Ким, Сет и Лия също ще им е за първи път.

— Какви истории?

Джейкъб се изтегна назад до мен, както се бях облегнала на една ниска скала. Прегърна ме през рамото и зашепна още по-тихо в ухото ми.

— Историите, които винаги сме смятали само за легенди — каза. — Историите как сме се появили. Първата е историята за воините на духа.

Тихият му шепот сякаш послужи за въведение. Атмосферата около затихващия огън рязко се промени. Пол и Ембри изправиха рамене. Джаред побутна Ким, после много нежно я изправи в скута си.

Емили извади една тетрадка на спирала и химикалка точно като студентка на важна лекция, до нея Сам леко се намести, обърна се в същата посока като Стария Куил, който седеше от другата му страна. Внезапно осъзнах, че старейшините на съвета не бяха трима, а четирима.

Лия Клиъруотър — лицето й бе прекрасна и безстрастна маска — затвори очи, не от умора, а по-скоро, за да се съсредоточи. Брат й нетърпеливо се наклони към старейшините.

Огънят изпращя и запрати нов залп от искри, които блеснаха в тъмното.

Били прочисти гърло и без никакво друго въведение, освен прошепнатите думи на сина му започна да разказва историята с плътния си, дълбок глас. Думите се лееха подредени, сякаш ги знаеше наизуст, но с чувство и със собствен ритъм. Като поезия, рецитирана от автора й.

— В началото куилеутите били малък народ — започна той. — И все още сме малък народ, но никога не сме изчезвали. Защото в кръвта ни винаги е имало магия. Невинаги обаче е била магията на променената форма — това се появило по-късно. В началото сме били воини духове.

Никога по-рано не бях долавяла тази величествена нотка в гласа на Били Блак, но сега ми стана ясно, че винаги е присъствала.

Химикалката на Емили препускаше по страницата, докато се мъчеше да следва разказа.

— В началото племето се заселило в този залив и хората му станали изкусни корабостроители и рибари. Но племето било малко, а заливът — богат на риба. Имало и други, които ламтели за земята ни, а народът ни бил твърде малоброен, за да я запази. Едно по-многобройно племе се обърнало срещу нас и се наложило да се качим на корабите си, за да се избягаме.

Каелеа не бил първият воин дух, но историите за тези преди него не се помнят. Не знаем кой пръв е открил силата, нито как я използвали преди тази криза. Каелеа бил първият велик духовен вожд в историята ни. В този критичен момент той използвал магията, за да защити земите ни.

Той и всичките му воини напуснали кораба — не тялом, а само духом. Жените останали да се грижат за телата и лодките, а мъжете пренесли духовете си обратно в пристанището.

Не можели да нападнат физически вражеското племе, но разполагали с други средства. Историите разказват, че можели да вдигнат свирепи ветрове, да втъкат във вятъра пронизителни писъци, които всявали ужас в сърцата на враговете им. Историите разказват още, че животните умеели да виждат воините духове, да ги разбират и да им се подчиняват.

Каелеа повел своята войска от духове и всял смут сред нападателите. Вражеското племе притежавало многобройни глутници едри кучета с гъста козина, които теглели шейните им през замръзналия Север. Воините духове насъскали кучетата срещу господарите им, а след това призовали огромни пълчища прилепи от скалните пещери. Използвали виещия вятър и кучетата, за да объркат врага. Кучетата и прилепите победили. Оцелелите се пръснали, провъзгласявайки залива за прокълнато място. Когато воините духове освободили кучетата от властта си, те избягали подивели. Куилеутите се завърнали тържествуващи в телата си и при жените си.

Съседните племена хо и мака сключили примирие с куилеутите. Страхували се от магията ни. Живели сме в мир с тях. Когато ни нападал враг, воините духове го прогонвали.

Минали поколения. Начело на племето застанал последният велик духовен вожд Таха Аки. Бил известен с мъдростта и миролюбието си. Под неговото водачество хората живеели добре, били доволни. Но един мъж на име Утлапа, не бил доволен.

Около огъня се понесе ниско съскане. Не успях да реагирам достатъчно бързо, за да схвана откъде идва. Били не обърна внимание и продължи да разказва.

— Утлапа бил един от най-силните воини духове на вожда Таха Аки — силен мъж, но и алчен. Смятал, че хората ни трябва да използват магическите си способности, за да разширят владенията си, да поробят племената хо и мака и да създадат империя.

Когато воините били във формата на дух, можели да четат мислите си. Таха Аки видял за какво бленува Утлапа и се разгневил. Наредил му да напусне племето и никога повече да не използва магията си. Утлапа бил силен мъж, но воините на вожда го превъзхождали по брой. Нямал друг избор, освен да напусне. Разгневеният изгнаник се скрил в близките гори и зачакал шанс да отмъсти.

Духовният вожд бдял за безопасността на народа си дори в мирно време. Често ходел до едно свещено тайно място в планините. Оставял тялото си и обхождал духом горите и брега, за да се увери, че не приближава опасност.

Един ден, когато Таха Аки напуснал племето, за да изпълни този дълг, Утлапа го последвал. В началото Утлапа възнамерявал чисто и просто да убие вожда, но планът му имал недостатъци. Сигурно било, че воините духове ще искат да го унищожат, а те били по-бързи от него. Докато се криел сред скалите и наблюдавал как вождът се приготвя да напусне своето тяло, му хрумнал друг план.

Таха Аки оставил тялото си на тайното място и полетял с ветровете, за да бди над народа си. Утлапа изчакал духът на вожда да се отдалечи.

В мига, в който и Утлапа се присъединил към света на духовете, Таха Аки мигновено разбрал за пъкления му план. Полетял обратно към тайното място, но дори ветровете не били достатъчно силни, за да го спасят. Когато се върнал, тялото му било изчезнало. Тялото на Утлапа лежало изоставено, но Утлапа не бил оставил изход за душата на вожда — бил прерязал гърлото на собственото си тяло с ръцете на Таха Аки.

Душата на Таха Аки проследила тялото, което слязло в долината. Крещял по Утлапа, но той не му обръщал внимание, все едно бил просто вятър.

Таха Аки наблюдавал отчаяно как Утлапа заема мястото му като вожд на куилеутите. През първите няколко седмици Утлапа се стараел единствено всички да повярват, че е Таха Аки. Но след това започнал промените — първата му заповед забранила на воините да пристъпват в света на духовете. Твърдял, че е получил видение за голяма опасност, но всъщност се страхувал. Знаел, че Таха Аки ще дебне за възможност да разкаже истината. Освен това се страхувал самият той да влезе в света на духовете, знаейки, че Таха Аки незабавно ще си върне тялото. Затова мечтите му да завладява чужди земи с армия от воини духове станали неосъществими и той се опитал да се задоволи с властването над племето. Превърнал се в бреме. Търсел привилегии, каквито Таха Аки никога не бил пожелавал, отказвал да се труди редом с воините си, взел си млада втора съпруга, а после и трета, макар съпругата на Таха Аки да била жива — нещо нечувано в племето. Таха Аки наблюдавал с безпомощен гняв.

Накрая Таха Аки направил опит да убие тялото си, за да спаси племето от зверствата на Утлапа. Насъскал един свиреп вълк от планината, но Утлапа се скрил зад воините си. Когато вълкът убил един млад мъж, който защитавал фалшивия вожд, Таха Аки бил покрусен. Заповядал на вълка да си върви.

Според историите не било никак лесно да си воин дух. Напускането на тялото носело по-скоро чувство за страх, отколкото усещане за свобода. Ето защо воините използвали магията само при нужда. Самотните пътувания на вожда в стремежа му да бди над племето били саможертва, бреме. А отсъствието на тялото му го обърквало, било неудобно, изпълвало го с ужас. Накрая, останал така дълго без тялото си, Таха Аки изпаднал в агония. Усещал, че е обречен, хванат завинаги в капана на тази мъчителна празнота, никога нямало да прекоси онази последна граница, зад която чакали предците му.

Големият вълк следвал духа на Таха Аки, докато той се гърчел в агония в гората. Вълкът бил много едър и много красив. Таха Аки внезапно почувствал завист към безсловесното животно. Поне си имало тяло. Поне имало живот. Дори животът на хищника би бил по-добър от това ужасяващо, празно съществувание.

И тогава му хрумнала идеята, която променила всички нас. Помолил големия вълк да му направи място, да сподели тялото си. Вълкът се съгласил. Таха Аки влязъл в тялото на вълка с огромно облекчение и благодарност. Не било неговото тяло, но било далеч по-приятно от празнотата на духовния свят.

Като едно цяло, човекът и вълкът се завърнали в селото край залива. Хората закрещели от ужас и завикали воините. Воините се завтекли да пресрещнат вълка с копията си. Утлапа, естествено, останал да се крие.

Таха Аки не нападнал воините. Той бавно отстъпвал, говорел им с очи и се опитал да излае песните на народа си. Накрая воините осъзнали, че този вълк не е обикновено животно, че е подвластен на някакъв дух. Един от по-възрастните воини на име Ют решил да престъпи заповедта на фалшивия вожд и да говори с вълка.

Още щом Ют пристъпил света на духовете, Таха Аки напуснал тялото на вълка, за да говори с него. Животното останало мирно да чака завръщането на Таха Аки. Ют незабавно прозрял истината и приветствал истинския вожд.

Но точно в този момент Утлапа излязъл да види дали воините му са победили вълка. Когато видял Ют да лежи безжизнен на земята, пазен от заобиколите го воини, той осъзнал какво се случва. Извадил нож и се втурнал да убие Ют, преди душата му да успее да се върне в тялото.

„Предател“ — изкрещял той и воините не знаели какво да правят. Вождът бил забранил пътуването в света на духовете и от него зависело как ще накаже провинилия се.

Ют скочил обратно в тялото си, но Утлапа бил притиснал нож до гърлото му, запушил устата му с ръка. Тялото на Таха Аки било силно, а Ют бил слаб и възрастен. Ют не успял да изрече и дума, за да предупреди останалите, преди Утлапа да го накара да замълчи завинаги.

Таха Аки наблюдавал как духът на Ют навлиза във вечните земи, завинаги забранени за него самия. Изпитал силен гняв, какъвто не бил изпитвал по-рано. Той се върнал във вълка с идеята да разкъса гърлото на Утлапа. Но когато влязъл в тялото му, се случила най-голямата магия.

Гневът на Таха Аки бил гневът на човек. Любовта, която изпитвал към хората си, и омразата, която изпитвал към поробителя им, били твърде силни за тялото на вълка, твърде човешки. Вълкът потреперил и пред очите на смаяните воини и на самия Утлапа се превърнал в човек.

Новият човек не бил с тялото на Таха Аки. Бил далеч по-величествен. Бил олицетворение на духа на Таха Аки в плът. Но воините веднага го разпознали, защото неведнъж били летели с духа на Таха Аки.

Утлапа се опитал да избяга, но новото тяло на Таха Аки притежавало силата на вълка. Хванал крадеца и смазал духа му, преди да успее да избяга от откраднатото тяло.

Хората заликували, когато осъзнали какво се е случило. Таха Аки бързо възстановил предишния ред, заработил отново рамо до рамо с воините си и върнал младите съпруги обратно на семействата им. Единствената промяна, която запазил, била забраната да се пътува в света на духовете. Знаел, че след като вече съществува идеята за кражба на тела, е твърде опасно. Нямало вече воини духове.

От този момент нататък Таха Аки бил нещо повече от човек или просто вълк. Наричали го Таха Аки Великия вълк или Таха Аки Човека дух. Стоял начело на племето в продължение на много, много години, тъй като не стареел. Когато възниквала опасност, той приемал вълчия си вид, за да се бие с врага или да го сплаши. Племето живеело в мир. Таха Аки имал много синове и някои от тях открили, че когато достигнат зрелост, също могат да се превръщат във вълци. Вълците били различни, тъй като били вълци духове и били отражение на човека, в чието тяло живеели.

— Ясно защо Сам е целият черен — измърмори под носа си Куил, широко ухилен. — Черно сърце, черна козина.

Разказът така ме беше погълнал, че с изненада се върнах към настоящето, към кръга около замиращия огън. И с още по-голяма изненада осъзнах, че кръгът се състои от пра-правнуци — независимо през колко поколения — на самия Таха Аки.

Огънят хвърли в небето залп от искри, които затрепкаха и затанцуваха, образувайки почти разгадаеми форми.

— А твоята шоколадова козина какво отразява? — прошепна Сам на Куил. — Колко си сладък ли?

Били не обърна внимание на закачките им.

— Някои от синовете му станали воини, воювали редом до него и спрели да стареят. Други, на които трансформациите не били по вкуса, отказали да се присъединят към глутницата. Те започнали да стареят и племето разбрало, че мъжете вълци остаряват като всички останали, ако се откажат от своите духове вълци. Таха Аки живял в продължение на три човешки живота. Когато се оженил за трети път, след смъртта на първите му две съпруги, той открил истинската си сродна душа. Макар да обичал и другите, тази жена била нещо много специално. Той решил да се откаже от своя дух вълк, за да може да умре с нея.

Ето как магията стигнала и до нас, но това не е краят на историята…

Той погледна към Стария Куил Атейра, който се намести в стола си и изправи крехките си рамене. Били отпи малко вода от една бутилка и избърса челото си. Химикалката на Емили не спря и за миг да препуска бясно по хартията.

— Това беше историята на воините духове — започна Стария Куил с тъничък тенор. — А сега ще разкажа историята за саможертвата на третата съпруга.

Много години след като Таха Аки се отказал от своя дух вълк, когато вече бил възрастен човек, на север по границата с племето мака започнали вълнения. Изчезнали няколко млади жени от тяхното племе и хората обвинявали вълците, които срещали в горите и от които се страхували. Мъжете вълци умеели да четат мислите си, докато били във вълча форма, точно както навремето предците им, докато населявали царството на духовете. Знаели, че до един са невинни. Таха Аки се опитал да успокои вожда на мака, но хората били твърде уплашени. Таха Аки не искал да се стига до война. Вече не бил воин, който да поведе хората си. Поверил на най-възрастния си син вълк — Таха Уи, задачата да открие истинския виновник, преди да се стигне до открита вражда между племената.

Таха Уи повел още петима вълка от глутницата си в търсене на следа от изчезналите жени из планините. Натъкнали се на нещо, с каквото до този ден не се били сблъсквали — странна, сладникава миризма, която болезнено прогаряла носовете им.

Свих се по-плътно до Джейкъб. Зърнах как ъгълчето на устата му трепва в полуусмивка, а ръката около раменете ми ме обгърна по-силно.

— Не знаели какво създание оставя такава миризма, но тръгнали по дирята — продължи Стария Куил.

Треперливият му глас не беше така величествен като този на Били, но притежаваше някаква странна и страстна настойчивост. Пулсът ми рязко скочи, когато думите му потекоха по-бързо.

— Следвайки дирята, те надушили слаба миризма на човек и на кръв. Били убедени, че това е врагът, когото търсят.

Пътят ги повел толкова далеч на север, че Таха Уи изпратил половината глутница, по-младите, обратно в залива, за да докладват на Таха Аки.

Таха Уи и двамата му братя не се завърнали.

По-младите братя ги търсили неуморно, но срещали единствено тишина. Таха Аки страдал за синовете си. Искал да отмъсти за смъртта им, но вече бил стар. Облечен в траурните си одежди, той отишъл при вожда на мака и му разказал всичко. Вождът повярвал на мъката му и напрежението между племената утихнало.

Година по-късно две девойки от племето мака изчезнали от домовете си в една и съща нощ. Мака се обърнали за помощ към куилеутските вълци, които надушили същото сладникаво зловоние из цялото село. Отново тръгнали по дирята.

Върнал се само един. Това бил Яха Ута, най-големият син от третата съпруга на Таха Аки и най-младият в глутницата. Донесъл нещо, което никой по-рано не бил виждал — странен, студен, твърд като камък труп, който мъкнел на парчета. Всички с кръвта на Таха Аки, а дори и онези, които никога не се били трансформирали във вълци, усетили пронизващата миризма на мъртвото същество. Това бил врагът на племето мака.

Яха Ута описал какво се случило: той и братята му открили двете дъщери на мака и създанието, което приличало на човек, но било твърдо като гранитна скала. Едното момиче вече било мъртво, лежало бяло и обезкървено на земята. Създанието държало другото в ръцете си, а устата му била впита в нейното гърло. Може и да е била жива, когато вълците заварили грозната сцена. Когато ги видяло да приближават, създанието побързало да прекърши врата й и захвърлило безжизненото й тяло на земята. Белите му устни били напоени с кръвта й, а очите му светели алени.

Яха Ута описал невероятната сила и бързина на създанието. Един от братята му подценил тази сила и бързо се оказал жертва. Създанието го разкъсало като кукла. Яха Ута и другият му брат били по-предпазливи. Действали заедно, нападали създанието от две страни, опитвали се да го изненадат. Стигнали до предела на вълчата си сила и скорост, нещо, което никога по-рано не се било случвало. Създанието било твърдо като камък и студено като лед. Открили, че само зъбите им могат да го наранят. Започнали да късат парчета от него, докато то се биело с тях.

Но създанието бързо се ориентирало и скоро започнало да изпреварва ходовете им. Успяло да сграбчи брата на Яха Ута. Той зърнал пролука към гърлото на създанието и скочил. Зъбите му откъснали главата на чудовището, но дори обезглавено, то продължило да разкъсва брат му.

Яха Ута накъсал създанието на неразпознаваеми парчета, а тях на още по-дребни в отчаян опит да спаси брат си. Закъснял, но накрая все пак унищожил създанието.

Или поне така мислили. Яха Ута положил вонящите останки на земята, за да могат старейшините да ги разгледат. Една от откъснатите длани лежала близо до гранитната ръка на създанието. Когато един от старейшините ги побутнал с пръчка, двете се докоснали и пръстите се протегнали към ръката в опит да се съчленят отново.

Ужасени, старейшините запалили останките. Във въздуха се издигнал огромен облак задушлив, зловонен дим. Когато останала само пепел, те я разделили в многобройни малки торбички и ги пръснали надлъж и шир — някои в океана, някои в гората, някои в пещерите по скалите. Таха Аки завързал една около шията си, за да бъде нащрек, ако създанието някога опита да се съживи.

Стария Куил млъкна за миг и погледна към Били. Били измъкна от дрехата си коженото шнурче, завързано около врата му. На него висеше малка торбичка, почерняла от годините. Един-двама от насядалите край огъня ахнаха. Вероятно бях една от тях.

— Нарекли го Студенокожия, Кръвопиеца, и живеели в страх, че не е бил сам. Разполагали с един-единствен вълк защитник, младия Яха Ута.

Не се наложило да чакат дълго. Създанието си имало другарка, друг кръвопиец, който дошъл при куилеутите, търсейки отмъщение.

Историите твърдят, че Студената жена била най-красивото нещо, виждано някога от човешко око. Приличала на богиня на зората, когато влязла в селото една сутрин. Слънцето по изключение греело, отразявало се от бялата й кожа и блестяло в златната й коса, която падала до коленете. Лицето й било вълшебно с красотата си, с черни очи на фона на бялата кожа. Неколцина паднали на колене като пред божество.

Тя попитала нещо с висок, пронизителен глас на език, който никой не бил чувал. Хората били смаяни, не знаели как да й отговорят. Сред свидетелите нямало никой от кръвта на Таха Аки, освен едно малко момче. То се притиснало в майка си и завикало, че носът го боли от миризмата. Един от старейшините, който минавал оттам на път за съвета, чул момчето и осъзнал какво е дошло сред тях. Извикал на хората да бягат. Убила първо него.

Имало двадесет свидетели на нейното пристигане. Оцелели едва двамина, и то само защото кръвта я разсеяла и тя поспряла, за да утоли жаждата си. Тези двама изтичали при Таха Аки, който се съвещавал с останалите старейшини, синовете си и третата си съпруга.

Веднага щом чул вестите, Яха Ута се трансформирал във вълк. Хукнал сам-самичък да се бие с кръвопиеца.

Таха Аки, третата му съпруга, синовете му и старейшините го последвали.

В началото не видели създанието, само следите от неговото нападение. Навсякъде лежали разкъсани тела, някои с източена кръв. След това чули виковете и забързали към залива.

Неколцина от куилеутите били изтичали към корабите в опит да се спасят. Тя заплувала след тях като акула и счупила носа на кораба им, толкова невероятна била силата й. Когато корабът потънал, уловила онези, които се опитвали да се спасят с плуване, и ги разкъсала.

Тогава съзряла грамадния вълк на брега и забравила за жертвите в морето. Заплувала толкова бързо, че се превърнала в размазано петно, после излязла от водата, мокра и великолепна, за да се изправи пред Яха Ута. Посочила го с белия си пръст и му задала неразбираем въпрос. Яха Ута чакал.

Силите били почти равни. Тя далеч не била воин като другаря си. Но Яха Ута бил сам — нямало кой да отвлече вниманието и гнева й от него.

Когато Яха Ута паднал победен, Таха Аки изкрещял, за да я предизвика. Закуцукал напред и се превърнал в престарял вълк с побеляла муцуна. Вълкът бил почти грохнал, но все пак бил Таха Аки, Човека дух, и гневът му давал сила. Битката започнала.

Третата съпруга на Таха Аки видяла как синът й загива пред очите й. А сега се биел и съпругът й и тя не се надявала на победа. Била чула всяка дума, казана от свидетелите на кръвопролитието пред съвета. Била чула и разказа за победата на Яха Ута над първия кръвопиец и знаела, че е оцелял, защото брат му разсеял съществото.

Тя измъкнала ножа от колана на един от синовете, който стоял до нея. До един били млади, още не били мъже и тя знаела, че падне ли баща им и те ще загинат.

Завтекла се към Студената жена с вдигната високо кама. Студената жена се усмихнала, без дори да отклони поглед от стария вълк. Не се страхувала от слабата жена, нито от ножа, който дори нямало да одраска кожата й, и се канела да нанесе смъртоносен удар на Таха Аки.

Но тогава третата съпруга направила нещо неочаквано. Паднала на колене в краката на кръвопиеца и забила ножа в собственото си сърце.

Измежду пръстите й бликнала кръв, която оплискала Студената жена. Кръвопийцата не успяла да устои на изкушението на прясната кръв, която се леела от тялото на третата съпруга. Инстинктивно се обърнала към умиращата жена, за секунда погълната изцяло от жаждата.

Зъбите на Таха Аки се затворили около врата й.

Това не бил краят на битката, но Таха Аки вече не бил сам. Гледката на умиращата им майка изпълнила двама от младите синове с такъв гняв, че те внезапно се трансформирали в духове вълци, макар още да не били мъже. Рамо до рамо с баща си те довършили създанието.

Таха Аки така и не се присъединил към племето. Дори не се завърнал в човешката си форма. Цял един ден лежал до тялото на третата си съпруга и ръмжал, когато някой искал да я докосне, а след това потънал в гората и повече не се завърнал.

Оттогава насетне рядко възниквали проблеми със студенокожите. Синовете на Таха Аки пазели племето, докато техните собствени синове не пораснали достатъчно, за да заемат мястото им. Вълците никога не били повече от три едновременно. Били достатъчно. Понякога се случвало по тези земи да премине кръвопиец, но понеже не очаквал вълците, те обикновено го изненадвали. Понякога се случвало да загине и вълк, но никога повече не загубили толкова много, колкото първия път. Научили се как да се бият с кръвопийците и предавали знанието от поколение на поколение, от вълк на вълк, от дух на дух, от баща на син.

Времето минавало и наследниците на Таха Аки вече не се превръщали във вълци с настъпването на зрелостта. Само много рядко, ако се случело наблизо да има студенокож, вълците се завръщали. Студенокожите винаги идвали сами или по двойки и глутницата си оставала малка.

Един ден пристигнало по-многобройно сборище и собствените ви прадядовци се подготвили да се бият с тях. Но водачът им разговарял с Ефраим Блак като истински човек и обещал да не закача куилеутите. Странните му жълти очи били доказателство за твърдението, че те не са като останалите. Превъзхождали числено вълците — не били длъжни да предлагат мир, след като можели да спечелят битката. Ефраим приел. Те останали верни на споразумението, макар присъствието им да привличало и други кръвопийци.

А броят им станал причина за възникването на по-голяма глутница откогато и да било — продължи Стария Куил и за миг черните му очи, почти скрити под гънките на набръчкана около тях кожа, сякаш се спряха върху мен. — Освен, естествено, по времето на Таха Аки — каза, а след това въздъхна. — И така, синовете на нашето племе отново носят същото бреме и се жертват по същия начин, както бащите им преди тях.

Настъпи мълчание. Живите наследници на магията и легендата се взираха един в друг през огъня с натъжени очи. С изключение на един.

— Бреме ли? — изсумтя Куил презрително. — Аз пък смятам, че е страхотно — пълната му долна устна се издаде нацупено.

От отсрещната страна на огъня Сет Клиъруотър с очи, изпълнени с възхищение пред защитниците на племето, кимна в съгласие.

Били се разсмя ниско и продължително и магията сякаш се разтопи в тлеещите въглени. Внезапно отново бяхме само кръг от приятели. Джаред метна някакво камъче по Куил и всички се разсмяха, когато той подскочи от изненада. Започнаха тихи разговори, закачливи и небрежни.

Очите на Лия Клиъруотър така и не се отвориха. Стори ми се, че виждам нещо да блести по бузата й, нещо като сълза, но когато погледнах отново след минута, вече беше изчезнала.

Нито аз, нито Джейкъб проговорихме. Той седеше толкова неподвижно до мен, дишането му бе така дълбоко и равномерно, че се запитах дали не е заспал.

Мислите ми бяха на хиляди години разстояние. Не мислех за Яха Ута или за другите вълци, нито за прекрасната Студена жена — нея си представях твърде ясно. Мислех за някой, който бе извън цялата магия. Опитвах се да си представя лицето на безименната жена, която бе спасила цялото племе, третата съпруга.

Обикновена жена, без никакви специални дарби или умения. Физически по-слаба и бавна от чудовищата в историята. Но се беше оказала ключът, решението. Беше спасила съпруга си, младите си синове, племето си.

Съжалявах, че не са запомнили името й…

— Хайде, Белс — прошепна Джейкъб в ухото ми. — Пристигнахме.

Примигнах, объркана, тъй като огънят бе изчезнал. Вторачих се в неочакваната тъмнина, опитвайки се да проумея къде съм. Нужна ми бе цяла минута, преди да осъзная, че вече не съм на скалата. Двамата с Джейкъб бяхме сами. Бях все така сгушена в ръката му, но вече не бях на земята. Как ли се бях озовала в колата му?

— О, по дяволите! — изохках, като осъзнах, че съм била заспала. — Колко е часът? Дявол го взел, къде е проклетият телефон? — започнах обезумяла да опипвам джобовете си, но не намерих нищо.

— Спокойно. Още няма полунощ. А и вече му се обадих. Ето — чака те отсреща.

— Полунощ ли? — повторих глупаво, все още объркана. Взрях се в тъмнината и сърцето ми ускори ритъм, когато различих формата на волвото на тридесетина метра от нас. Посегнах към дръжката на вратата.

— Ето — каза Джейкъб и постави някакъв предмет в другата ми длан. Телефонът.

— Обадил си се на Едуард да дойде?

Очите ми вече бяха привикнали достатъчно с тъмнината, за да забележа как усмивката му проблясва.

— Реших, че ако се държа любезно, ще си спечеля повече време с теб.

— Благодаря, Джейк — казах трогната. — Наистина, много благодаря. И благодаря, че ме покани тази вечер. Беше… — не ми стигаха думите — невероятно. Нещо наистина различно.

В тъмнината пред нас долових някакво движение — нещо бледо се очертаваше на фона на черните дървета. И може би крачеше?

— Да, не е от най-нетърпеливите, нали? — отбеляза Джейкъб, усетил, че съм се зазяпала. — Хайде, върви. Но да се върнеш скоро, ставали?

— Разбира се, Джейк — обещах и открехнах вратата. Студеният въздух обгърна краката ми и аз потръпнах.

— И спи спокойно, Белс. Не се тревожи за нищо — тази вечер аз съм дежурен.

Спрях с един крак на земята.

— Не, Джейк. Почини си. Всичко ще е наред.

— Разбира се, разбира се — каза той, но звучеше по-скоро покровителствено, отколкото склонен да приеме съвета ми.

— Лека, Джейк! Благодаря.

— Лека, Бела! — прошепна той и аз забързах в тъмнината.

Едуард ме улови точно на границата.

— Бела — каза с облекчение и ръцете му се увиха плътно около тялото ми.

— Здрасти. Съжалявам, че така закъснях. Заспала съм и…

— Знам. Джейкъб ми обясни — той тръгна към колата и аз закуцуках вдървено след него. — Уморена ли си? Искаш ли да те нося?

— Нищо ми няма.

— Хайде да те прибираме и да те слагаме да спиш. Добре ли изкара?

— Да, беше невероятно, Едуард. Жалко, че нямаше как да дойдеш и ти. Не мога дори да го обясня. Бащата на Джейк ни разказваше стари легенди и беше… просто вълшебно.

— Ще ми разкажеш и на мен. Но след като поспиш.

— Няма да успея да ги разкажа като хората — казах и се прозях широко.

Едуард се подсмихна. Отвори ми вратата, вдигна ме, постави ме на седалката и опаса колана около мен.

Срещу нас блеснаха ярки фарове и ни заляха със светлина. Помахах към колата на Джейкъб, но не бях сигурна дали ме е видял.

 

 

Късно през нощта — след като се измъкнах от Чарли, който не мрънка толкова, колкото очаквах, тъй като Джейкъб се беше обадил и на него — вместо моментално да рухна в леглото, се надвесих през отворения прозорец, докато чаках Едуард да се върне. Нощта беше изненадващо студена, почти като през зимата. Горе на ветровитата скала изобщо не бях усетила колко е студено — вероятно се дължеше не толкова на огъня, колкото на близостта на Джейкъб.

В лицето ми плиснаха ледени капчици — започваше да вали.

Беше твърде тъмно и не виждах почти нищо, освен черните триъгълници на смърчовете, огъващи се от вятъра. Но въпреки това напрягах очи, взирах се за други фигури в бурята. За блед силует, който се прокрадва като призрак през тъмнината… или може би за неясните очертания на огромен вълк… Очите ми бяха твърде слаби.

А после долових движение точно до себе си. Едуард се промуши през отворения прозорец, а ръцете му бяха по-студени от дъжда.

— Джейкъб някъде отвън ли е? — попитах, треперейки, докато Едуард ме притегляше в обятията си.

— Да… някъде там. А Есме се прибира у дома.

Въздъхнах.

— Толкова е студено и мокро. Глупава е цялата тази схема — отново потреперих.

Той се засмя.

— Само на теб ти е студено, Бела.

В съня ми тази нощ също беше студено, може би защото заспах в прегръдките на Едуард. Сънувах, че съм навън в бурята, вятърът блъскаше косата в лицето ми и заслепяваше очите ми. Стоях върху скалистата ивица на Фърст Бийч и се опитвах да разгадая пробягващите фигури, които едва различавах в тъмнината по ръба на брега. В началото не виждах нищо, освен бели и черни петна, които се стрелкаха едно към друго, а после се отдалечаваха като в танц. После внезапно луната бе изплувала иззад облаците и видях всичко.

Розали с разпиляна, дълга до коленете коса, мокра и златиста, се хвърляше към огромен вълк, чиято муцуна бе прошарена със сребристо и когото инстинктивно разпознах като Били Блак.

Хукнах напред, но движенията ми бяха като в забавен кадър, както често се случва в сънищата. Опитах се да изкрещя, да им кажа да спрат, но вятърът открадна гласа ми и не успях да издам нито звук. Замахах с ръце с надеждата да привлека вниманието им. Нещо проблесна в дланта ми и за първи път осъзнах, че дясната ми ръка стиска нещо.

Държах дълъг, остър нож, древен, сребрист, изцапан със засъхнала, почерняла кръв.

Трепнах и очите ми рязко се отвориха в тихата тъмнина на стаята. Първото нещо, което забелязах, бе, че не съм сама, и се обърнах, за да заровя лице в гърдите на Едуард с ясното съзнание, че сладостният аромат на кожата му ще прогони кошмара по-ефективно от всичко друго.

— Събудих ли те? — прошепна той. Чух шумолене на хартия и тихото тупване на нещо леко върху дървения под.

— Не — измънках и въздъхнах доволно, когато ръцете му ме обгърнаха по-силно. — Сънувах кошмар.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Поклатих глава.

— Много ми се спи. Може утре сутринта, ако още го помня.

Усетих как се смее тихичко.

— На сутринта, тогава — съгласи се той.

— Какво четеш? — прошепнах, все още полузаспала.

— „Брулени хълмове“ — отвърна той.

Намръщих се, без да отварям очи.

— Нали не ти харесваше?

— Беше ми подръка — зашепна той, а нежният му глас започна да ме унася. — Освен това… колкото повече време прекарвам с теб, толкова по-разбираеми ми се струват човешките емоции. Откривам, че съм в състояние да съчувствам на Хийтклиф, което по-рано не ми се удаваше.

— Ммм — въздъхнах.

Той каза още нещо, нещо тихо, но вече бях заспала.

Сутринта дойде, перленосива и тиха. Едуард попита за съня ми, но не успях да си го припомня. Помнех единствено, че ми беше студено, и се зарадвах, че е до мен, когато се събудих. Той ме целуна достатъчно дълго, че да ускори пулса ми, а след това си тръгна, за да смени дрехите си и да си вземе колата.

Облякох се набързо, лишена от кой знае какви варианти. Този, който бе тършувал из дрехите ми, беше нанесъл сериозни щети на гардероба ми. Ако положението не беше толкова страшно, щеше да бъде доста дразнещо.

Тъкмо тръгнах към кухнята да закуся, когато видях опърпаното си томче „Брулени хълмове“ на пода, където Едуард го бе пуснал през нощта. Повредената корица се бе разтворила там, докъде бе стигнал, както се получаваше и когато аз я четях.

Вдигнах книгата любопитно, опитвайки се да си спомня какво беше казал. Нещо, че бил започнал да съчувства на Хийтклиф, колкото и да било странно. Не можеше да е вярно — явно бях сънувала.

Четири думи върху отворената страница привлякоха вниманието ми и аз се наведох да прочета абзаца. Говореше Хийтклиф и съдържанието ми бе добре познато.

„Тъкмо в това ще видите разликата между моите и неговите чувства. Ако той бе на моето място, а аз на неговото, никога не бих вдигнал ръка срещу него, макар омразата ми към него да отравя целия ми живот. Може да не ви се вярва, това си е ваша работа. Никога не бих му забранил да я вижда дотогава, докато тя желае това. От момента, когато тя престане да държи на него, аз бих изтръгнал сърцето от гърдите му и бих изпил кръвта му! Но дотогава — и ако не ми вярвате, значи не ме познавате, — дотогава бих умирал малко по малко и капка по капка, но не бих докоснал нито косъм от главата му!“

Четирите думи, привлекли вниманието ми, бяха: „бих изпил кръвта му“. Потреперих.

Да, със сигурност бях сънувала, че Едуард е споменал нещо положително за Хийтклиф. А и вероятно не това бе страницата, която е чел. Книгата би могла да се отвори на произволна страница при падането.