Стефани Майър
Затъмнение (4)

Втора глава
Маневри

Чувствах се необичайно жизнерадостна, докато крачех към столовата след часа по испански. И май не се дължеше единствено на факта, че държах ръката на най-съвършения човек на планетата, макар това определено да влияеше.

Вероятно бях осъзнала, че съм си излежала присъдата и отново съм свободен човек.

Или пък нямаше нищо общо с мен самата, а се дължеше на атмосферата на свобода, която витаеше из цялото училище. Дисциплината определено беше по-хлабава, сред учениците от последния курс се долавяше особено вълнение във въздуха.

Свободата беше толкова близо, че можеше да се докосне, да се вкуси. Знаците бяха навсякъде. Стените на столовата бяха облепени с плакати, а кошчетата за боклук бяха като опасани с пъстри поли от изхвърлените листовки — едни, напомнящи да си купиш годишник и пръстен по случай дипломирането; други с всякакви съобщения; трети с крайния срок за поръчка на тога и шапка за дипломирането; ярки обяви за разпродажби и за кампанията за училищен съвет, организирана от долните курсове; злокобни известия за тазгодишния абитуриентски бал с розови венци. Голямата танцова забава щеше да е идващия уикенд, но бях изкопчила желязно обещание от Едуард, че няма да ме подлага повторно на подобно мъчение. В крайна сметка това човешко преживяване вече го бях изпитала.

Но не, май собственото ми усещане за свобода ме караше да се чувствам толкова лекичка. Наближаващият край на учебната година не ми носеше онова удоволствие, което явно бе завладяло останалите ученици. Всъщност всеки път, когато се замислех за него, ме обземаше такава паника, че ми прилошаваше. Опитвах се да не мисля за това.

Но не беше лесно да избягаш от подобна вездесъща тема.

— Изпрати ли известията за дипломирането си? — попита Анджела, когато двамата с Едуард седнахме на масата. Вместо обичайната й гладка прическа светлокафявата й коса бе прибрана назад в небрежна опашка, а в очите й прозираше леко налудничав поглед.

Алис и Бен вече бяха на масата, седнали от двете й страни. Бен се бе зазяпал в някаква книжка с комикси, а очилата му непрестанно се плъзгаха по тесния му нос. Алис така подробно огледа скучния ми тоалет, състоящ се от дънки и тениска, че чак ми стана неудобно. Вероятно кроеше поредната трансформация. Небрежното ми отношение към модата бе постоянен трън в очите й. Ако й бях позволила, щеше да ме облича всеки Божи ден, а може би и по няколко пъти на ден, като някаква пораснала, триизмерна хартиена кукла.

— Не — отговорих на Анджела. — Няма особен смисъл. Рене знае, че се дипломирам. А друг просто няма.

— Ами ти, Алис?

Алис се усмихна.

— Готова съм.

— Имаш късмет — въздъхна Анджела. — Майка ми има хиляда братовчеди и братовчедки и очаква да напиша на ръка по едно съобщение до всеки от тях. Ще хвана тендовагинит. Не мога да отлагам повече, а така не ми се занимава.

— Аз ще ти помогна — предложих. — Стига да не те притеснява отвратителният ми почерк.

Чарли щеше да приветства подобна инициатива. С ъгълчето на окото си видях как Едуард се усмихва. Явно и на него му допадаше — щях да изпълня условията на Чарли, без да намесвам върколаците.

Анджела видимо се успокои.

— Страшно си мила. Ще дойда, когато кажеш.

— Всъщност предпочитам аз да дойда у вас, ако може. Нашата къща ми е писнала. Снощи Чарли отвори вратите на клетката — усмихнах се, обявявайки добрата новина.

— Сериозно ли? — попита Анджела и вечно кротките й кафяви очи се озариха от тихо вълнение. — Нали каза, че било за цял живот?

— Аз съм още по-изненадана. Бях сигурна, че ще изчака най-малко да завърша гимназия, преди да ме пусне.

— Та това е чудесно, Бела! Трябва да излезем да отпразнуваме.

— Нямаш представа колко добре ми звучи това.

— Какво да организираме? — замисли се Алис, а лицето й светна при мисълта за множеството варианти. Идеите на Алис обикновено бяха малко грандиозни за вкуса ми. Склонността й да действа със замах рязко заработи на пълни обороти — прочетох го в очите й.

— Каквото и да ти е хрумнало, Алис, съмнявам се, че съм чак толкова свободна.

— Свободна значи свободна, нали така? — настоя тя.

— Сигурна съм, че има определени ограничения, като например границите на Съединените щати.

Анджела и Бен се разсмяха, но Алис направи гримаса на искрено разочарование.

— Тогава какво да правим довечера? — продължи да упорства тя.

— Нищо. Виж, дай да изчакаме един-два дни, за да съм сигурна, че не се е шегувал. И без това е средата на седмицата.

— Тогава ще празнуваме през уикенда — невъзможно бе да се обуздае ентусиазмът й.

— Става — казах с надеждата да я усмиря. Знаех, че не трябва да предприемам нищо ексцентрично, с Чарли беше най-добре да действам предпазливо. Да му дам възможност да оцени колко съм зряла и как заслужавам доверие, преди да му искам някакви услуги.

Анджела и Алис се захванаха да обсъждат вариантите. Бен също се включи, изоставяйки комиксите. Но аз не успях да се съсредоточа. Изненадах се, че темата внезапно вече не ми носи такова удоволствие, каквото само допреди минута. Докато обсъждаха какво може да се прави в Порт Анджелис или пък Хокуам, в мен започна да се заражда раздразнение.

Не след дълго успях да определя откъде произтича безпокойството.

Откакто се бях сбогувала с Джейкъб в гората пред къщи, упорито и неприятно ми се натрапваше една определена картина. Изникваше в съзнанието ми редовно, като дразнещ будилник, навит да звъни на всеки половин час, и изпълваше главата ми с образа на сгърченото от болка лице на Джейкъб. Това беше последният ми спомен от него.

И когато смущаващото видение отново ме връхлетя, осъзнах защо не изпитвам удовлетворение от свободата си. Защото не беше пълна.

Вярно, можех да ходя, където си поискам — но не и в Ла Пуш, да правя каквото си поискам — но не и да се видя с Джейкъб. Смръщих се, свела поглед към масата. Трябваше да има някакъв компромисен вариант.

— Алис? Алис!

Гласът на Анджела ме изтръгна от мислите. Размахваше ръка напред-назад пред безизразното, ококорено лице на Алис. Изражението на Алис ми беше добре познато — цялото ми тяло автоматично се сгърчи от паника. Празният й поглед подсказваше, че пред очите й се разиграва сцена, съвсем различна от тази, която ни заобикаляше, но реална по свой собствен начин. Нещо, което се задаваше, което скоро щеше да се случи. Усетих как кръвта се дръпва от лицето ми.

В този момент Едуард се разсмя, естествен, спокоен смях. Анджела и Бен го погледнаха, но моите очи останаха впити в Алис. Тя внезапно подскочи, сякаш някой я беше ритнал под масата.

— Дойде ти време за следобедната дрямка, а, Алис? — подкачи я той.

Алис моментално се окопити.

— Извинявайте, нещо май се размечтах.

— По-добре мечти, отколкото още два оставащи часа училище — отбеляза Бен.

Алис се хвърли в разговора с още по-голям ентусиазъм отпреди — може би прекалено голям ентусиазъм. Забелязах как само за секунда впива поглед в очите на Едуард, а после веднага поглежда към Анджела, преди някой да забележи. Едуард мълчеше и разсеяно си играеше с кичурче от косата ми.

Притеснено зачаках да се появи възможност да го попитам какво е видяла, но следобедът отмина, без да останем насаме дори за минута.

Стори ми се странно, едва ли не умишлено. На тръгване от стола Едуард забави крачка, вървейки редом до Бен. Говореше за някакво домашно, което знаех, че отдавна е написал. А между часовете вечно някой се оказваше край нас, макар обикновено да намирахме по няколко минути да се усамотим. Когато удари последният звънец, Едуард най-неочаквано се раздърдори с Майк Нютън и тръгна с него към паркинга, теглейки ме за ръката.

Слушах объркана как Майк отговаря на необичайно дружелюбните въпроси на Едуард. Изглежда, Майк си имаше някакви неприятности с колата.

— … Но току-що смених акумулатора — тъкмо казваше той. Очите му напрегнато се стрелнаха напред, после отново към Едуард. Беше озадачен, точно като мен.

— Да не е нещо по кабелите? — предположи Едуард.

— Може. Всъщност нищо не разбирам от коли — призна Майк. — Ще трябва да я закарам да я погледнат, но не мога да си позволя сервиза на Доулинг.

Отворих уста да предложа моя механик, но после рязко я затворих. Моят механик беше зает напоследък — да търчи наоколо под формата на гигантски вълк.

— Аз поназнайвам малко, мога да погледна — предложи му Едуард. — Само да закарам Алис и Бела.

Двамата с Майк буквално зяпнахме.

— Ъъъ, благодаря — изломоти Майк, след като се окопити. — Но трябва да ходя на работа. Може би друг път.

— Разбира се.

— Ще се видим — Майк се качи в колата си, клатейки невярващо глава.

Волвото на Едуард, в което вече чакаше Алис, беше на две коли от нас.

— Какво беше това? — промърморих, докато Едуард ми придържаше вратата отворена.

— Просто съм любезен — отвърна той.

И тогава Алис забърбори с пълна пара от задната седалка.

— Не те бива чак толкова с колите, Едуард. Може би трябва да помолиш Розали да я погледне довечера, за да не се изложиш, ако Майк случайно се съгласи да му помогнеш, нали разбираш. Не че няма да е забавно да му видим изражението, ако Рошли се появи да помага. Но тъй като се предполага, че тя е в университет на другия край на страната, идеята не е особено добра. Колко жалко. Но пък, от друга страна, с колата на Майк вероятно ще се справиш. Само по-фините настройки на хубавите италиански спортни автомобили се оказват над твоята класа. А като говорим за Италия и за спортните коли, които се наложи да открадна там, все още ми дължиш едно жълто порше. Не знам дали ми се чака до Коледа…

След минута спрях да я слушам, гласът й заглъхна до глухо бръмчене, като фон на мислите ми, и аз се отпуснах да чакам търпеливо.

Струваше ми се, че Едуард се опитва да избегне въпросите ми. Добре. Съвсем скоро щеше да му се наложи да остане насаме с мен. Беше просто въпрос на време.

Едуард явно се досети за същото. Както обичайно остави Алис на входа на алеята към къщата им. Вече почти бях решила, че ще я закара до входната врата и ще я изпрати вътре.

Докато излизаше, Алис го погледна косо. Едуард имаше напълно спокоен вид.

— Ще се видим по-късно — каза той. А после, съвсем леко, почти незабележимо й кимна.

Алис се обърна и изчезна сред дърветата.

Едуард мълчаливо обърна колата и потегли обратно към Форкс. Зачаках, чудейки се дали няма сам да повдигне въпроса. Но той не го направи, което ме разтревожи. Какво толкова бе видяла Алис на обяд? Нещо, което не искаше да ми каже, мъчех се да намеря причина защо ще иска да скрие нещо от мен. Може би беше по-добре да се подготвя, преди да започна с въпросите. Не ми се искаше да реагирам бурно и той да реши, че няма да мога да се справя, независимо за какво се отнасяше.

Така че и двамата мълчахме, докато не стигнахме до къщата на Чарли.

— Нямаме много домашни за довечера — отбеляза той.

— Аха — съгласих се.

— Мислиш ли, че ще ме допуснат отново в къщата?

— Ами Чарли все пак не припадна, когато дойде да ме вземеш за училище.

Но бях сигурна, че бързо-бързо ще се начумери, ако се прибере от работа и завари Едуард. Може би трябваше да приготвя нещо по-така за вечеря.

Когато влязохме, тръгнах нагоре по стълбите, а Едуард ме последва. Излегна се на леглото ми и се загледа през прозореца, като че ли напълно сляп за нервността ми.

Прибрах раницата си и включих компютъра. Трябваше да отговоря на едно писмо от майка ми, а тя имаше склонност да се паникьосва, ако се забавех прекомерно. Забарабаних с пръсти, докато чаках грохналия компютър да се събуди с хъркане. Пръстите ми затракаха по бюрото отсечено, тревожно.

В този миг дланта му се озова върху тях и ги задържа.

— Дали не сме леко нетърпеливи днес? — прошепна той.

Вдигнах глава, готова да направя някакъв саркастичен коментар, но лицето му се оказа по-близо, отколкото очаквах. Златните му очи пламтяха само на сантиметри от мен, а дъхът му бе хладен близо до полуотворените ми устни. Усещах вкуса на аромата му с езика си.

Моментално забравих остроумната реплика, която си бях приготвила. Забравих даже името си.

Не ми даде възможност да се съвзема.

Ако зависеше от мен, щях да прекарвам по-голямата част от времето, целувайки се с Едуард. Нищо друго в живота ми не би могло да се сравни с усещането за хладните му устни, твърди като мрамор, но винаги безкрайно нежни, долепени върху моите.

Но нещата рядко зависеха от мен.

Малко се изненадах, когато пръстите му се сплетоха в косата ми и прилепиха лицето ми към неговото. Ръцете ми се сключиха зад шията му и веднага съжалих, че не съм по-силна — достатъчно силна, за да го задържа в плен. Едната му ръка се плъзна по гърба ми, притисна ме към каменните му гърди. Дори през пуловера кожата му бе достатъчно студена, за да потреперя, но от тръпка на удоволствие, на щастие. Ръцете му незабавно разхлабиха хватката си.

Знаех, че разполагам с около три секунди, преди да въздъхне и ловко и плавно да ме отдалечи от себе си с коментар от типа, че достатъчно сме рискували живота ми за един следобед. Възползвайки се максимално от последните секунди, аз се притиснах още по-плътно, опитвайки се да напасна тялото си към извивките на неговото. Връхчето на езика ми проследи извивката на долната му устна — беше безупречно гладка, сякаш шлифована, а вкусът…

Той дръпна лицето си от моето и с лекота се измъкна от ръцете ми — вероятно изобщо не бе разбрал, че съм впрегнала всичките си сили.

Подсмихна се с нисък, гърлен звук. Очите му бяха блеснали от вълнението, което така сурово сдържаше.

— О, Бела! — въздъхна.

— Мога да кажа, че съжалявам, само че изобщо не съжалявам.

— А аз трябва да съжалявам, че не съжаляваш, но също не съжалявам. Може би трябва да отида да поседна на леглото.

Издишах, леко замаяна.

— Щом смяташ, че е необходимо…

Той се усмихна с кривата си усмивка и ме пусна.

Тръснах глава няколко пъти в опит да я проясня и се обърнах към компютъра. Вече беше загрял и тихо жужеше. Е, не точно жужеше — по-скоро пъшкаше.

— Поздрави Рене от мен.

— Добре.

Прехвърлих набързо имейла на Рене, поклащайки глава на по-смахнатите неща, които споделяше. Развеселих се и се уплаших точно толкова, колкото и при първото прочитане. Колко типично за майка ми да се сети, че умира от страх от височини едва когато се оказва вързана за парашут и инструктор по скокове. Почувствах леко раздразнение, че Фил, съпругът й от близо две години, допуска подобни приключения. Аз щях да се грижа за нея по-добре. Познавах я много по-добре.

Но един ден трябва да ги пуснеш на свобода, напомних си. Трябва да им позволиш да поемат по своя път…

През по-голямата част от живота си се бях грижила за Рене, търпеливо я бях отклонявала от най-налудничавите идеи, добродушно бях изтърпявала онези, от които не можех да я разубедя. Винаги й бях угаждала, забавлявах се от постъпките й, бях дори леко снизходителна. Наблюдавах безбройните грешки, които допускаше, и се смеех наум. Вятърничавата Рене.

Аз бях съвсем различна. Разумна и предпазлива. Аз бях отговорната, зрялата. Или поне такава се виждах. Такава се познавах.

С все още пулсираща от целувката на Едуард глава се замислих за най-съдбоносната грешка на майка ми. Глупава и романтично настроена, веднага след дипломирането се омъжила за мъж, когото почти не познавала, а година по-късно родила мен. Никога не бе съжалявала и винаги се бе клела, че съм най-хубавият подарък, който животът можел да й поднесе. Но въпреки това многократно ми беше повтаряла — умните хора възприемат брака сериозно. Зрелите хора първо завършват висше образование и полагат основите на кариерата си, преди да се обвържат в сериозна връзка. Знаеше, че никога няма да постъпя толкова неразумно, глупаво и провинциално като нея…

Стиснах зъби и се постарах да се съсредоточа в отговора на писмото.

Тогава стигнах до последното й изречение и се сетих защо бях пропуснала да й отговоря по-рано.

„От доста време не споменаваш нищо за Джейкъб — пишеше тя. — Какви ги върши напоследък?“

Сигурна бях, че Чарли я подстрекава.

Въздъхнах и започнах бързо да пиша, вмъквайки отговора на въпроса й между две не така деликатни теми.

„Джейкъб е добре, предполагам. Не го виждам много често — напоследък прекарва повечето си време с приятели в Ла Пуш.“

С кисела усмивка добавих поздравите от Едуард и натиснах „изпрати“.

Не бях усетила, че Едуард мълчаливо е застанал зад мен, докато не изключих компютъра и не се дръпнах назад. Тъкмо се канех да му се скарам, че чете над рамото ми, когато осъзнах, че не ми обръща никакво внимание. Разглеждаше някаква плоска черна кутия, от средата на която се виеха жици, така усукани, че придаваха доста болнав вид на предмета. След миг осъзнах, че това е стереоуредбата, която Емет, Розали и Джаспър ми бяха подарили за миналия рожден ден. Бях забравила за подаръците, скрити на пода на дрешника под нарастващ слой прах.

— Какво си направила с това? — попита той ужасено.

— Не искаше да излезе от таблото.

— И ти реши, че трябва да я измъчваш?

— Знаеш колко съм умела с инструменти. Не съм я наранявала умишлено.

Той поклати глава, а лицето му бе маска на фалшива трагичност.

— Направо си я убила.

Вдигнах рамене.

— Е, какво да се прави.

— Ще им стане неприятно, ако я видят — каза той. — Май се оказва полезно, че досега беше под домашен арест. Ще трябва да взема друга и да я инсталирам, преди да са забелязали.

— Благодаря ти, но нямам нужда от луксозна уредба.

— Не я сменям заради теб.

Въздъхнах.

— Не си се възползвала особено от подаръците за рождения си ден — отбеляза той недоволно. С изненада видях, че си вее с някакво твърдо парче хартия.

Не отговорих от страх, че гласът ми ще затрепери. Катастрофалният ми осемнадесети рожден ден, с всичките си тежки последствия, не беше от нещата, за които си спомнях с удоволствие, и се учудих, че изобщо повдигна темата. По този въпрос беше по-чувствителен и от мен.

— Осъзнаваш ли, че на тези им изтича срокът? — попита той, протягайки картонения лист към мен. Оказа се един от подаръците — ваучер за самолетни билети, които Есме и Карлайл ми бяха подарили, за да отида на гости на Рене във Флорида.

Поех си дълбоко въздух и отговорих максимално равно.

— Не. Всъщност съвсем ги бях забравила.

Изражението му си остана ведро и уверено. Не долових и следа от някаква по-дълбока емоция в следващите му думи.

— Е, не сме изпуснали съвсем срока. Твоята присъда изтече… и нямаме никакви планове за уикенда, тъй като отказваш да дойдеш на бала с мен… — той се засмя. — Защо не отпразнуваме свободата ти по този начин?

Ахнах.

— Да отидем до Флорида?

— Нали спомена, че континенталната част на САЩ ти е позволена.

Изгледах го сърдито, подозрително, опитвайки се да проумея откъде му е хрумнало точно това.

— Е? — настоя той. — Отиваме ли на гости на Рене, или не?

— Чарли никога няма да разреши.

— Чарли не може да ти попречи да се видиш с майка си. Тя все още е основният попечител.

— Никой не ми е попечител. Аз съм пълнолетна.

Той се усмихна лъчезарно.

— Именно.

За миг се замислих, но твърде бързо стигнах до заключението, че не си струва усилията. Чарли щеше да побеснее — не че ще отида да видя Рене, а че Едуард ще дойде с мен. Нямаше да ми говори месеци наред и вероятно в крайна сметка пак щях да се окажа наказана. Определено беше по-разумно да не повдигам въпроса. Може би след няколко седмици щях да си го изпрося като подарък за дипломирането или нещо подобно.

Но мисълта да видя майка си сега, а не след няколко седмици беше почти неустоима. Толкова отдавна не я бях виждала. А още по-отдавна по приятен повод. Последния път, когато се видяхме във Финикс, през цялото време бях прикована към болнично легло. Последния път, когато тя беше дошла до Форкс, бях почти в кататония. Което едва ли й беше приятен спомен.

А и имаше шанс, ако се увери колко щастлива съм с Едуард, да каже на Чарли да се успокои най-после.

Едуард изучаваше лицето ми, докато размишлявах.

Отново въздъхнах.

— Нека не е този уикенд.

— Защо не?

— Не искам да се карам с Чарли. Поне не толкова скоро, след като ми прости.

Веждите му се сключиха.

— Смятам, че този уикенд е идеален — измърмори той.

Поклатих глава.

— Друг път.

— Не си единствената, която се оказа заклещена в тази къща, да знаеш — намръщи ми се той.

Подозрителността ми се завърна. Подобно поведение беше крайно нетипично за него. Обикновено беше невъзможно безкористен, направо ме разглезваше.

— Можеш да ходиш, където си поискаш — изтъкнах.

— Външният свят не ми е интересен без теб.

Завъртях очи при тази хипербола.

— Сериозно говоря — каза той.

— Хайде по-бавно да подхождаме към външния свят, става ли? Можем да започнем с някое кино в Порт Анджелис, например…

Той изпъшка.

— Няма значение. Ще го обсъдим по-късно.

— Няма какво да обсъждаме.

Той вдигна рамене.

— Добре тогава, сменяме темата — казах. Почти бях забравила притесненията си от следобеда — дали целта му не бе точно това? — Какво видя на обяд Алис?

Очите ми се впиха в лицето му, за да преценя реакцията.

Чертите му останаха спокойни, само топазените му очи като че ли леко се напрегнаха.

— Видя Джаспър на някакво странно място, някъде на югозапад, поне така й се стори, близо до предишното му… семейство. От друга страна, той няма съзнателно намерение да се връща там — въздъхна Едуард. — Разтревожила се е.

— О! — отговорът безкрайно се разминаваше с предположенията ми. Но пък беше съвсем естествено Алис да проверява бъдещето на Джаспър. Той беше сродната й душа, нейната половинка, макар да не демонстрираха близостта си така натрапчиво, както Розали и Емет. — Защо не ми каза по-рано?

— Не бях разбрал, че си се притеснила — отвърна. — По всяка вероятност не е нищо важно.

Губех контрол над въображението си. То беше изопачило един най-обикновен следобед до убеждението, че Едуард прави всичко възможно да скрие нещо от мен. Очевидно имах нужда от лекар.

Слязохме долу да поработим по домашните, в случай че Чарли се прибере по-рано. Едуард приключи за минути, а аз продължих да се боря с висшата математика, докато не реших, че е време да приготвя вечерята на Чарли. Едуард ми помагаше, като от време на време правеше гримаси по адрес на суровите продукти — човешката храна му беше леко неприятна. Направих „Бьоф Строганов“ по една рецепта на баба Суон, защото исках да се подмажа. Не ми беше от любимите ястия, но на Чарли щеше да му хареса.

Изглежда, Чарли си беше в добро настроение, когато се прибра. Дори не се постара специално да се държи грубо с Едуард. Както обикновено Едуард се извини, че няма да вечеря с нас. Чух как пуска вечерните новини по телевизията, но едва ли действително ги гледаше.

След третата си порция Чарли вдигна крака върху свободния стол в кухнята и доволно скръсти ръце върху натежалия си корем.

— Много беше вкусно, Белс.

— Радвам се, че ти хареса. Как беше работата? — до този момент се беше хранил твърде съсредоточено, за да успея да подхвана някакъв разговор.

— Малко мудно. Всъщност, много мудно. Почти цял следобед играхме карти с Марк — призна си той. — И спечелих, деветнайсет на седем. А след това надълго и нашироко си побъбрих с Били.

Постарах се да не променям изражението си.

— Как е той?

— Добре е, добре. Ставите нещо го притесняват.

— О, лоша работа!

— Аха. Покани ни на гости през уикенда. Смятал да покани и семейство Клиъруотър и Ули. Нещо като футболно парти.

— Аха — гласеше гениалният ми отговор. Но какво друго можех да кажа? Знаех, че няма да ми позволят да гостувам на върколаците дори и под родителски надзор. Питах се дали Едуард има нещо против, че Чарли ще се мотае из Ла Пуш. Или предполагаше, че щом ще е с Били, който е просто човек, няма опасност?

Станах и събрах чиниите, без да поглеждам към Чарли.

Метнах ги в мивката и пуснах водата. Едуард безшумно се приближи и извади една кърпа за подсушаване. Чарли въздъхна и се предаде за момента, макар да бях сигурна, че ще възобнови разговора веднага щом останем сами. Изправи се тежко на крака и се запъти към телевизора, както всяка вечер.

— Чарли — подхвана разговор Едуард.

Чарли спря насред малката кухня.

— Да?

— Бела споменавала ли ти е, че родителите ми й подариха самолетни билети за рождения ден, за да може да посети Рене?

Изпуснах чинията, която търках. Тя се удари в ръба на плота и шумно дрънна на пода. Не се счупи, но опръска стаята и всички присъстващи със сапунена вода. Чарли май изобщо не забеляза.

— Бела? — смаяно се обърна той към мен.

Вдигнах чинията и без да откъсвам очи от нея, казах:

— Да, наистина ми подариха.

Чарли преглътна шумно, а очите му се присвиха, когато се обърна към Едуард.

— Не, не е споменавала.

— Хм — промърмори Едуард.

— Има ли някаква причина да повдигаш въпроса? — попита Чарли сурово.

Едуард вдигна рамене.

— Срокът им на валидност е на път да изтече. Мисля, че Есме малко ще се обиди, ако Бела не използва подаръка. Не че ще каже нещо.

Зяпнах го невярващо.

Чарли се замисли за миг.

— Може би не е зле да идеш да видиш майка си, Бела. Много ще ти се зарадва. Но се учудвам, че не си ми казала нищо за това.

— Забравила съм — признах.

Той се намръщи.

— Забравила си, че са ти подарили самолетни билети?

— Мм — промърморих неопределено и се обърнах отново към мивката.

— Стори ми се, че каза срокът им на валидност, Едуард — продължи Чарли. — Колко билета са й подарили родителите ти?

— Един за нея… и един за мен.

Чинията, която изпуснах този път, падна в мивката, така че не издрънча толкова силно. Рязкото изпухтяване на баща ми се чу отчетливо. Кръвта нахлу в лицето ми, тласкана от гняв и раздразнение. Защо го правеше? Взрях се ядосано в мехурчетата в мивката, усещайки как ме залива паника.

— Дума да не става! — изкрещя Чарли, внезапно изпаднал в ярост.

— Защо? — попита Едуард, а гласът му бе самата невинност. — Нали току-що каза, че не е зле да се види с майка си.

Чарли не му обърна внимание.

— Никъде няма да заминаваш с него, млада госпожичке! — изкрещя той. Извъртях се към него и видях как ми размахва показалец.

Във вените ми автоматично запулсира гняв — инстинктивна реакция към тона му.

— Не съм дете, татко. А и вече не съм наказана, не помниш ли?

— Напротив, наказана си. Още от този миг.

— За какво?!

— Защото така казвам.

— Трябва ли да ти напомням, че вече съм пълнолетна, Чарли?

— Това е моята къща и ти ще следваш моите правила!

Погледът ми стана съвсем леден.

— Щом така искаш. Още тази вечер ли искаш да се изнеса? Или ще ми оставиш няколко дни да си събера багажа?

Лицето на Чарли стана аленочервено. Моментално се почувствах отвратително, задето бях използвала номера с изнасянето.

Поех си дълбоко въздух и положих усилие да прозвуча по-разумно.

— Когато съм направила нещо нередно, с готовност си излежавам присъдата, без да мрънкам, татко, но нямам намерение да се съобразявам с предразсъдъците ти.

Той изломоти нещо, но така и не успя да свърже изречение.

— И на двама ни е ясно, че имам право да се видя с мама за уикенда. Признай си с ръка на сърцето, че нямаше да възразиш, ако смятах да отида с Алис или Анджела.

— Момичета — изсумтя той и кимна.

— Щеше ли да те притеснява, ако тръгнех с Джейкъб?

Използвах името му, защото знаех, че е слабост на баща ми, но веднага съжалих — зъбите на Едуард хлопнаха с ясно доловимо изщракване.

Баща ми се помъчи да се овладее, преди да ми отговори.

— Да — отвърна той неубедително. — Щеше да ме притеснява.

— Не те бива да лъжеш, татко.

— Бела…

— Не е като да съм тръгнала за Вегас да ставам танцьорка. Отивам да се видя с мама — напомних му. — Тя има същия родителски авторитет, какъвто и ти.

Той ми хвърли смразяващ поглед.

— Да не намекваш нещо за способността на мама да се грижи за мен?

Чарли трепна при заплахата, която се долавяше в гласа ми.

— Ще имаш късмет, ако не го спомена пред нея — казах.

— Гледай да не го споменаваш — предупреди ме той. — Не ми харесва тази история, Бела.

— Няма причина да се тревожиш.

Той завъртя очи, но усещах, че бурята е преминала.

Обърнах се да издърпам тапата от мивката.

— Е, приключила съм с домашните, приключихме с вечерята, приключих и с чиниите, и вече не съм наказана. Така че излизам. Ще се върна преди десет и половина.

— Къде отиваш? — лицето му, почти възстановило нормалния си цвят, отново стана алено.

— Не съм сигурна — признах. — Но ще гледам да не се отдалечавам на повече от петнайсет километра. Става ли?

Той измърмори нещо, което не прозвуча особено одобрително, и сърдито напусна стаята. Естествено, веднага щом спечелих спора, започнах да се чувствам виновна.

— Ще излизаме ли? — попита Едуард с тих, но ентусиазиран глас.

Извърнах се, за да го изгледам ядосано.

— Да. Искам да си поговорим насаме.

Не изглеждаше толкова уплашен, колкото ми се искаше.

Изчаках, докато се качихме в колата му.

— Какво, за Бога, беше това? — попитах гневно.

— Знам, че искаш да видиш майка си, Бела… непрекъснато говориш за нея насън. Доста се тревожиш.

— Така ли?

Той кимна.

— Но явно си твърде страхлива, за да се опълчиш срещу Чарли, така че реших да се застъпя за теб.

— Да се застъпиш? Та ти ме хвърли на акулите!

Той завъртя очи пренебрежително.

— Не смятам, че беше в особена опасност.

— Нали ти казах, че не искам да се карам с Чарли.

— Никой не е казвал, че е задължително.

Хвърлих му гневен поглед.

— Не мога да се сдържам, когато започне да командори така — тийнейджърските ми инстинкти се оказват по-силни.

Той се разсмя.

— Е, аз нямам вина за това.

Загледах го замислено. Той сякаш не забеляза. Лицето му бе напълно спокойно, докато се взираше през предното стъкло. Нещо не беше наред, но просто не можех да налучкам какво. Или пък въображението ми отново лудуваше както днес следобед.

— Това внезапно желание да видиш Флорида, да не би да има нещо общо с празненството у Били?

Челюстта му се стегна.

— Абсолютно нищо. Няма значение дали си тук, или на другия край на света, пак нямаше да отидеш.

Почувствах се точно както с Чарли преди малко — сякаш се отнасяха с мен като с непослушно дете. Стиснах зъби, за да не се развикам. Не исках да се карам и с Едуард.

Той въздъхна, а когато проговори отново, гласът му отново беше топъл и кадифен.

— Е, какво искаш да правим тази вечер? — попита.

— Можем ли да отидем у вас? Не съм виждала Есме от цяла вечност.

Той се усмихна.

— Ще й стане много приятно. Особено като разбере къде ще ходим през уикенда.

Изпъшках и се предадох.

 

 

Не стояхме до късно, нали бях обещала. Когато спряхме пред къщи, не се изненадах, че лампите още светят — знаех, че Чарли ще ме чака, за да ми покрещи още малко.

— Най-добре да не влизаш — казах. — Ще стане по-зле.

— Мислите му са относително спокойни — подкачи ме Едуард.

Изражението му ме накара да се замисля дали нямаше и някаква друга шега, която не успявах да схвана. Ъгълчетата на устните му потрепваха, борейки се с усмивка.

— Ще се видим по-късно — измърморих мрачно.

Той се разсмя и ме целуна по главата.

— Ще се върна, когато Чарли се разхърка.

Телевизорът трещеше, когато влязох. За миг си помислих да се промъкна крадешком нагоре.

— Би ли дошла тук, Бела? — обади се Чарли и разби плановете ми.

Краката ми се влачеха, докато изминавах петте крачки до всекидневната.

— Какво има, татко?

— Добре ли прекара? — попита. Изглеждаше сякаш се чувства неловко. Опитах се да доловя някакъв подтекст в думите му, преди да отговоря.

— Да — отвърнах колебливо.

— Какво прави?

Свих рамене.

— Бяхме с Алис и Джаспър. Едуард би Алис на шах, а после аз играх срещу Джаспър. Направо ме закопа.

Усмихнах се. Играта между Едуард и Алис се оказа едно от най-смешните неща, които бях виждала. Седяха почти неподвижно и се взираха в дъската — Алис виждаше предварително ходовете, които той смяташе да направи, а той пък чуваше какво се кани да направи тя. Основната част от играта бе изиграна наум. Май бяха преместили по две пешки, когато Алис внезапно катурна царя си и се предаде. Всичко отне под три минути.

Чарли изключи звука на телевизора — крайно нетипично.

— Виж, искам да ти кажа нещо — той се намръщи и доби съвсем измъчен вид.

Седях неподвижно и чаках. Той ме погледна в очите за миг, после отново заби поглед в земята. Не каза нищо повече.

— Какво има, татко?

Той въздъхна.

— Хич не ме бива в тая работа. Дори не знам как да започна…

Отново зачаках.

— Добре, Бела. Ето за какво става въпрос — той стана от дивана и започна да крачи напред-назад из стаята, без да вдига поглед от краката си. — Двамата с Едуард явно ходите доста сериозно и има някои неща, за които трябва да внимаваш. Знам, че вече си голяма, но въпреки това си много млада, Бела, и трябва да си наясно с няколко важни неща, когато… ами, когато имаш физически отношения с…

— О, моля те, моля те, недей! — извиках и скочих на крака. — Само не ми казвай, че се каниш да проведеш с мен разговор за секс, Чарли.

Той се взираше гневно в пода.

— Аз съм ти баща. Имам си отговорности. Не забравяй, че ми е точно толкова неудобно, колкото и на теб.

— Не мисля, че е възможно! Както и да е, мама те изпревари с около десетина години. Така че си спасен.

— Преди десет години не си имала гадже — измърмори той неохотно. Виждах, че се бори с желанието си да изостави темата. И двамата стояхме изправени, зяпнали в пода, извърнали лица един от друг.

— Мисля, че същината не се е променила особено — смотолевих, бях сигурна, че лицето ми е червено колкото неговото. Това надминаваше и последния кръг на ада, а още по-ужасна бе мисълта, че Едуард е бил наясно какво ми се готви. Нищо чудно, че имаше такъв доволен вид в колата.

— Просто ми кажи, че се държите отговорно — помоли ме Чарли, като очевидно му се искаше земята да се отвори и да го погълне.

— Не се притеснявай, татко, нещата не са такива.

— Не че не ти вярвам, Бела, но ми се струва, че едва ли ще споделиш такова нещо, а пък ти знаеш, че изобщо не искам и да го чувам. Но ще се опитам да съм либерален. Знам, че времената са се променили.

Засмях се неловко.

— Времената може и да са се променили, но Едуард е ужасно старомоден. Няма за какво да се тревожиш.

Чарли въздъхна.

— Хайде бе — измърмори.

— Ооо! — изпъшках. — Така ми се иска да не ме караш да казвам гласно такива неща, татко. Ама наистина! Но… аз съм… девствена и нямам непосредствени планове да променям това състояние.

И двамата трепнахме при тези думи, но после лицето на Чарли се отпусна. Явно ми повярва.

— Сега вече може ли да си лягам? Моля те.

— След минутка — каза той.

— О, за Бога, татко! Умолявам те!

— Приключихме с неудобната част, честно — увери ме той.

Стрелнах го с кос поглед и с благодарност забелязах, че изглежда по-спокоен и лицето му бе възстановило нормалния си цвят. Той потъна обратно в дивана с облекчена въздишка, че е приключил с речта за секса.

— Сега пък какво?

— Просто исках да знам как върви онази работа с баланса.

— О! Ами добре, струва ми се. Днес се уговорих с Анджела — ще й помагам да напише обявленията за дипломирането. Само ние, момичетата.

— Това е добре. А какво реши за Джейк?

Въздъхнах.

— Все още не съм го измислила, татко.

— Постарай се, Бела, знам, че ще постъпиш правилно. Ти си добър човек.

Колко мило. Ако не успеех да измисля начин да закърпя нещата с Джейк, това означаваше ли, че съм лош човек? Това беше удар под кръста.

— Разбира се, разбира се — съгласих се. За малко да се усмихна при този автоматичен отговор — бях го прихванала от самия Джейкъб. Даже го казах със същия снизходителен тон, който той използваше към собствения си баща.

Чарли се ухили и пусна отново звука. Отпусна се още по-дълбоко върху възглавниците, доволен от свършената работа. Усещах, че известно време няма да откъсне поглед от телевизора.

— Лека, Белс!

— Ще се видим на сутринта! — хукнах нагоре по стълбите.

Едуард отдавна си беше тръгнал и щеше да се върне едва след като Чарли заспеше. По всяка вероятност беше на лов или правеше нещо друго, за да запълни времето си — така че не бързах да се събличам и да лягам. Не бях в настроение да стоя сама, но нямах никакво намерение да слизам обратно долу при баща ми, можеше да му хрумне още някоя необсъдена тема от сексуалното ми образование. Потръпнах от ужас.

И така, благодарение на Чарли, вече бях напрегната и тревожна. Бях си написала домашните, а не се чувствах достатъчно спокойна, за да чета или да слушам музика. Зачудих се дали да не звънна на Рене да й съобщя, че ще й ходя на гости. После се сетих, че във Флорида е три часа по-късно и вероятно ще е заспала.

Можех да се обадя и на Анджела.

Но внезапно осъзнах, че не Анджела е човекът, с когото исках да говоря. С когото имах нужда да говоря. Загледах се в пустите черни прозорци и прехапах устна. Не знам колко дълго съм стояла, претегляйки доводите за и против — да постъпя правилно спрямо Джейкъб, да видя отново най-близкия си приятел, да постъпя като добър човек, срещу това ужасно да ядосам Едуард. Може би към десетина минути. Достатъчно дълго, за да реша, че доводите в полза на отиването са логични, а другите — не. Едуард се тревожеше единствено за сигурността ми, а аз знаех, че в това отношение няма никакъв проблем.

Телефонът не можеше да ми помогне — откакто Едуард се върна, Джейкъб отказваше да говори с мен. Освен това исках да го видя — най-вече онази негова усмивка. Ако изобщо исках някога да почувствам спокойствие, трябваше да изтрия ужасния спомен за разкривеното му от болка лице.

Разполагах може би с около час. Можех да скокна набързо до Ла Пуш и да се върна, преди Едуард да разбере, че съм изчезнала. Вечерният ми час беше настъпил, но Чарли едва ли щеше да има нещо против, след като не ставаше въпрос за Едуард. Имаше само един начин да разбера.

Грабнах якето си и напъхах ръцете си в ръкавите, докато тичах надолу.

Чарли извърна поглед от телевизора, моментално изпълнен с подозрения.

— Имаш ли нещо против да ида да се видя с Джейк? — попитах задъхано. — Няма да се бавя.

Още щом изрекох името на Джейк, изражението му се разтегна в доволна усмивка. Не изглеждаше изненадан, че лекцията му е пожънала резултати толкова скоро.

— Разбира се, хлапе. Няма проблеми. Остани колкото искаш.

— Благодаря, татко — казах и се забързах навън.

Като всеки беглец не можах да се стърпя да не погледна няколко пъти през рамо, докато подтичвах към пикапа, но нощта беше толкова тъмна, че всъщност нямаше смисъл. Наложи се да се придвижвам пипнешком по дължината на каросерията, докато стигна до дръжката.

Когато пъхнах ключа в стартера, очите ми тъкмо започнаха да свикват с тъмнината. Завъртях го силно наляво, но вместо да чуя гръмовното трещене на двигателя, чух единствено тихо изщракване. Пробвах отново, но със същия резултат.

И тогава някакво слабо движение в периферното ми зрение ме накара да подскоча.

— Ох! — извиках стреснато, когато видях, че не съм сама в кабината.

Едуард седеше неподвижно, като бледо петно в тъмнината, само ръцете му въртяха някакъв странен черен предмет. Когато проговори, гледаше в него.

— Алис ми се обади — прошепна.

Алис! По дяволите. Бях забравила да помисля за нея, докато кроях плановете си. Явно я беше накарал да проверява бъдещето ми.

— Малко се притесни, когато преди пет минути бъдещето ти внезапно изчезна.

Очите ми, и без това разширени от изненада, се уголемиха още повече.

— Защото не може да вижда вълците, нали знаеш — обясни той със същия тих шепот. — Забравила ли беше? Когато решиш да преплетеш съдбата си с тяхната, и ти също изчезваш. Това няма как да си го знаела… Но предполагам разбираш, че леко ме… притеснява? Алис видя, че изчезваш, и дори не можеше да каже дали ще се върнеш у вас, или не. Бъдещето ти се изгуби точно както и тяхното. Не ни е много ясно защо се получава така. Може би някакъв вроден защитен механизъм — говореше сякаш на себе си и продължаваше да се взира в парчето от двигателя на пикапа ми, което въртеше с пръсти. — Но на мен не ми се струва толкова вероятно, защото не се затруднявам да чета мислите им. Поне на семейство Блак. Карлайл има теория, че е заради трансформациите, които напълно контролират живота им. И са по-скоро неволни реакции, а не логични решения. Напълно непредсказуеми, а променят всичко. В мига, в който преминават от една форма в друга, всъщност дори не съществуват. Бъдещето не може да ги приюти…

Слушах размишленията му в каменно мълчание.

— Ще ти оправя колата навреме за училище, в случай че решиш да ходиш сама — увери ме той след минута.

Стиснала здраво устни, аз си прибрах ключовете и вдървено излязох от пикапа.

— Затвори прозореца си, ако не искаш да идвам тази нощ. Ще те разбера — прошепна той точно преди да тръшна вратата.

Влязох в къщата с гневна крачка и затръшнах и входната врата.

— Какво има? — обади се Чарли от дивана.

— Пикапът не иска да запали — изръмжах.

— Искаш ли да го погледна?

— Не, ще пробвам на сутринта.

— Искаш ли моята кола?

Нямах право да карам полицейската кола. Чарли явно отчаяно искаше да отида до Ла Пуш. Почти толкова отчаяно, колкото и аз.

— Не. Уморена съм — измрънках. — Лека нощ.

Затрополих по стълбите и се отправих направо към прозореца. Дръпнах грубо металната рамка, тя се затвори с трясък и стъклото потрепери.

Дълго се взирах в трептящото черно стъкло, докато то отново застина. После въздъхнах и отворих прозореца максимално широко.