Стефани Майър
Затъмнение (26)

Двадесет и четвърта глава
Импулсивно решение

Лежах по очи върху спалния чувал и чаках възмездието да ме застигне. Може би някоя лавина щеше да ме погребе. Нямаше да е зле. Не исках никога повече да зървам лицето си в огледало.

Не чух звук. Внезапно, без предупреждение, студената ръка на Едуард погали сплетената ми коса. Потръпнах виновно при допира му.

— Добре ли си? — промълви той с тревога.

— Не. Искам да умра.

— Това няма да се случи. Няма да го позволя.

Изстенах и след това прошепнах.

— Може и да размислиш.

— Къде е Джейкъб?

— Отиде да се бие — смотолевих към пода.

Джейкъб беше напуснал малкия лагер с ликуващо сърце — с бодро „Връщам се скоро“, и бе хукнал с всички сили към поляната, разтърсван от конвулсиите, които щяха да го трансформират в другата му същност. Вече цялата глутница знаеше всичко. Сет Клиъруотър, който в момента обикаляше около палатката, беше свидетел на падението ми.

Едуард замълча за момент.

— О! — каза накрая.

Тонът му ме накара да се разтревожа, че лавината се бави. Надзърнах към него и, както предполагах, очите му бяха замъглени, докато слушаше това, което предпочитах да умра, но не и той да чува. Отново зарових лице в чувала.

Смаях се, когато чух да се подсмихва насила.

— А мислех, че аз се бия нечестно — каза той с неохотно възхищение. — Направо съм светец пред него — той докосна каквото се виждаше от бузата ми. — Не ти се сърдя, любов моя. Джейкъб е по-хитър, отколкото предполагах. Но ми се иска да не го беше молила.

— Едуард — прошепнах аз в грубата тъкан на чувала. — Аз… аз… аз съм…

— Шшт — прекъсна ме той с утешителна ласка по бузата. — Нямах това предвид. И без това щеше да те целуне, дори да не те беше подвел, но сега нямам извинение да му разбия муцуната. А така ми се иска.

— Да ме е подвел ли? — смънках нечленоразделно.

— Бела, наистина ли повярва, че е толкова благороден? Че е готов да изгори славно, само за да ми разчисти пътя?

Бавно вдигнах глава и срещнах търпеливия му поглед. Изражението му беше меко, очите пълни с разбиране вместо с отвращението, което заслужавах.

— Да, наистина повярвах — промълвих и отместих поглед. Но не изпитвах гняв, че Джейкъб ме е изиграл. В тялото ми нямаше място за друго чувство, освен за омразата, която изпитвах към самата себе си.

Едуард отново тихо се засмя.

— Самата ти така неумело лъжеш, Бела, че би повярвала на всеки, който е малко по-опитен.

— Но защо не ми се сърдиш? — прошепнах. — Защо не ме мразиш? Или още не си чул всичко?

— Мисля, че получих доста изчерпателна информация — отвърна той спокойно. — Мислите на Джейкъб са изключително картинни. Жал ми е за глутницата почти колкото за мен самия. На бедния Сет направо му прилоша. Но Сам ще го накара да се съсредоточи.

Затворих очи и поклатих глава в агония. Острите нишки на пода на палатката одраскаха кожата ми.

— Ти си само човек — прошепна той и отново ме погали по косата.

— Това е най-жалкото извинение, което някога съм чувала.

— Но ти си човек, Бела. И колкото и да ми се иска да е другояче, той също е човек… В живота ти има празнини, които не съм в състояние да запълня. Наясно съм с това.

— Но това не е вярно. И точно това ме прави толкова ужасна. Няма празнини.

— Ти го обичаш — нежно прошепна той.

Всяка клетка в тялото ми копнееше да го отрече.

— Теб обичам повече — казах.

Можех да кажа само това.

— Да, зная. Но… когато си тръгнах, Бела, ти остана с кървящо сърце. Джейкъб беше този, който заши раната. И нямаше как да не остане следа и върху двама ви. Не съм сигурен, че подобни шевове изчезват от само себе си. Не мога да виня никого от вас за нещо, което предизвиках сам. Може и да съм получил прошка, но това не ме спасява от последствията.

— Трябваше да се досетя, че ще намериш начин да обвиниш себе си. Моля те, престани! Не мога да го понеса.

— Какво искаш да кажа?

— Искам да ме наречеш с всички обидни думи, за които се сещаш, на всеки език, който знаеш. Искам да ми кажеш, че си отвратен от мен и ще ме напуснеш, за да мога да ти се моля на колене да останеш.

— Съжалявам — въздъхна той. — Не мога да го направя.

— Поне престани да се опитваш да ме накараш да се чувствам по-добре. Остави ме да страдам. Заслужавам си го.

— Не — прошепна той.

Кимнах бавно.

— Прав си. Продължавай да проявяваш разбиране. Така вероятно е по-лошо.

Той замълча за момент и аз долових някакво напрежение в атмосферата, някаква тежест.

— Наближават — казах аз.

— Да, още няколко минути. Достатъчно, за да ти кажа още нещо…

Зачаках. Когато отново заговори, гласът му беше тих шепот.

— Аз мога да бъда благороден, Бела. Няма да те принуждавам да избираш между двамата. Искам да си щастлива. Можеш да ме имаш, по какъвто начин пожелаеш. Или пък никак, ако така прецениш. Не позволявай решението ти да се влияе от някакво чувство за дълг към мен.

Отблъснах се от пода и застанах на колене.

— По дяволите! Престани!

— Не, не ме разбираш. Не го казвам, за да те успокоя, Бела, наистина го мисля.

— Знам — изстенах аз. — Нали уж щеше да се бориш? Не започвай с благородните саможертви! Бори се!

— Как? — попита той, а очите му изглеждаха древни в мъката си.

Сгуших се в скута му и го прегърнах.

— Не ме интересува, че е студено, не ме интересува, че мириша на куче. Накарай ме да забравя колко съм ужасна. Да забравя Джейкъб. Да забравя даже собственото си име. Бори се!

Не го изчаках да реши или пък да каже, че не се интересува от жестоко, безскрупулно чудовище като мен. Притиснах се към него и впих уста в леденостудените му устни.

— Внимавай, любов моя — прошепна той.

— Не — изръмжах.

Той нежно отблъсна лицето ми.

— Не е нужно да ми доказваш нищо.

— Не се опитвам да доказвам нещо. Ти обеща, че мога да те имам, както пожелая. А аз те желая така, желая те целия — обвих ръце около врата му и се протегнах да достигна устните му. Той сведе глава, за да отвърне на целувката ми, но студените му устни се колебаеха, а моето нетърпение растеше. Тялото ми ясно изразяваше намеренията ми, издаваше ме. И както винаги, ръцете му ме възпряха.

— Това може би не е най-подходящият момент — каза той, твърде спокоен за вкуса ми.

— Защо да не е? — възроптах. Нямаше смисъл да се боря, след като беше решил да проявява благоразумие. Отпуснах ръце.

— Първо, защото е ужасно студено — той протегна ръка, придърпа спалния чувал от пода и ме зави с него.

— Не е това — казах аз. — Първо, защото си невъзможно принципен за вампир.

Той се подсмихна.

— Добре, права си, признавам. Студът е на второ място. И трето… действително понамирисваш, любов моя.

Той сбърчи нос.

Въздъхнах.

— Четвърто — промълви той, навел лице, за да прошепне в ухото ми. — Наистина ще опитаме, Бела, няма да наруша обещанието си. Но предпочитам да не е като реакция срещу Джейкъб Блак.

Трепнах и зарових лице в рамото му.

— И пето…

— Доста дълъг списък — измърморих.

Той се засмя.

— Така е, но нали уж искаше да слушаш как се развива битката?

Още докато го казваше, Сет пронизително зави отвън.

Тялото ми се стегна при звука. Не бях осъзнала, че лявата ми ръка е свита в юмрук, а ноктите се врязват в превързаната ми длан, докато Едуард не я хвана и не разтвори пръстите.

— Всичко ще е наред, Бела — обеща ми той. — На наша страна са уменията, опитът ни и елементът на изненада. Скоро всичко ще свърши. Ако не бях убеден в това, сега щях да съм там долу, а ти щеше да си вързана за някое дърво.

— Алис е толкова мъничка — простенах.

Той се засмя.

— Това може да се окаже проблем… ако някой успее да я хване.

Сет започна да скимти.

— Какво става? — попитах рязко.

— Ядосва се, че е принуден да стои тук с нас. Наясно е, че глутницата го остави тук, за да е в безопасност. А сега му текат лигите да се включи в битката.

Намръщих се.

— Получило се е идеално, Джаспър е гений. Новородените са проследили докрай дирята и са надушили миризмата на останалите на поляната, така че се разделят на две групи, точно както Алис каза — промърмори Едуард, втренчил очи в нещо, което не виждах. — Сам ни води, за да нападнем от засада — така се беше концентрирал, че започна да говори в множествено число, сякаш беше част от глутницата.

Изведнъж ме погледна.

— Дишай, Бела.

Помъчих се да дишам. Чувах тежкото пъхтене на Сет точно пред палатката и се опитах да дишам с неговия равен ритъм, за да не се задъхам.

— Първата група вече е на поляната. Чуваме битката.

Стиснах зъби.

Той се засмя.

— Чуваме Емет — очевидно искрено се забавлява.

Насилих се отново да поема въздух заедно със Сет.

— Вече се готви и втората група — не проявяват и грам предпазливост, още не са ни чули.

После изръмжа.

— Какво? — ахнах аз.

— Говорят за теб — той стисна зъби. — Наредили са им да не те изпускат… Браво, Лия! Охо, доста е бърза — одобрително прошепна той. — Един от новородените надуши следата ни и Лия го повали, преди да успее дори да се обърне. Сам й помага да го довършат. Пол и Джейкъб са хванали друг, но останалите вече са нащрек. Нямат представа какво ги е връхлетяло. И двете страни правят заблуждаващи маневри… Не, остави Сам да води. Пази се — мърмореше той. — Разделете ги, не им позволявайте да си пазят гърба.

Сет отново изскимтя.

— Така е по-добре, притиснете ги към поляната — одобри Едуард. Беше се съсредоточил в образите в главата си, а тялото му несъзнателно потръпваше, напрягаше се, сякаш сам извършваше движения. Продължаваше да ме държи за ръка и аз преплетох пръсти в неговите. Добре че той поне не беше там долу.

Единственото предупреждение бе внезапно настъпилата тишина.

Дълбокото дишане на Сет рязко секна. Усетих веднага — нали се стараех да спазвам неговия ритъм.

Спрях да дишам. Прекалено бях изплашена, за да насиля дробовете си да функционират. До мен Едуард бе замръзнал като къс лед.

О, не. Не, не!

Кого бяхме загубили? Техен ли беше, или наш? Мой, всички бяха мои. Кого бях загубила аз?

Озовах се права толкова бързо, че дори не разбрах как стана, а палатката се разпадаше на парчета около мен. Едуард ли я беше разкъсал? Но защо?

Примигнах стреснато на ярката слънчева светлина. Виждах единствено Сет точно до нас, муцуната му бе на сантиметри от Едуард. Един безкраен миг се гледаха, напълно съсредоточени. Слънцето се отразяваше от кожата на Едуард и сипеше искри по козината на Сет.

После Едуард настойчиво прошепна.

— Тръгвай, Сет!

Огромният върколак се обърна и изчезна в сенките на гората.

Само няколко секунди ли бяха изминали? Сториха ми се като часове. Прилоша ми при мисълта, че на поляната нещо ужасно се беше объркало. Отворих уста, за да кресна на Едуард да ме заведе там незабавно. Имаха нужда от него, както и от мен. Ако се наложеше да кървя, за да ги спася, щях да го направя. Щях да умра като третата съпруга. Нямах сребърен нож в ръката си, но щях да намеря начин…

Преди да успея да продумам, ми се стори, че политам във въздуха. Ръцете на Едуард така и не се бяха отделили от мен — просто ме бе преместил, с такава скорост, че сякаш падах настрани.

Усетих, че гърбът ми е притиснат в голата скала. Едуард стоеше пред мен, заел поза, която мигновено разпознах.

Облекчението ме заля в същото време, в което стомахът ми се преобърна. Бях сбъркала.

Облекчение — на поляната нищо не се бе объркало. Ужас — опасността беше тук.

Едуард зае отбранителна поза, която разпознах с болезнена сигурност — полуприведен, с леко протегнати ръце. Скалата зад гърба ми беше като древната тухлена стена в онази уличка в Италия, когато също стоеше между мен и облечените в черни наметала воини на Волтури.

Нещо идваше към нас.

— Кой? — прошепнах.

Отговорът се откъсна между зъбите му като рев, неочаквано силен. Твърде силен. Значи беше прекалено късно да се крием. Бяхме в капан и вече нямаше значение дали някой ще го чуе.

— Виктория — изсъска той и името й прозвуча като проклятие. — Не е сама. Изобщо не е смятала да се бие. Следвала е новородените само за да гледа, но пресякла миризмата ми. И импулсивно решила да ме потърси с идеята, че ще си с мен. Била е права. И ти също. През цялото време е била Виктория.

Беше толкова близо, че чуваше мислите й.

Отново ме заля облекчение. Ако бяха Волтури, и двамата щяхме да сме мъртви. Но щом беше Виктория, не беше нужно да умираме и двамата. Едуард можеше да оцелее. Беше добър боец, добър колкото Джаспър. Ако не беше довела много от другите, Едуард щеше да успее да избяга, да се върне при семейството си. Беше по-бърз от всички. Щеше да успее.

Зарадвах се, че бе отпратил Сет. Той, разбира се, нямаше кого да извика на помощ. Виктория беше избрала идеалния момент. Но поне Сет беше в безопасност. В представите ми продължаваше да е дългунесто петнадесетгодишно момче, а не огромен пясъчножълт върколак.

Тялото на Едуард се раздвижи едва доловимо, но ми подсказа накъде да гледам. Втренчих се в черните сенки на гората.

Имах чувството, че се изправям пред кошмарите си.

На малката поляна, където бяхме лагерували, бавно излязоха двама вампири с напрегнати погледи, които не изпускаха нищо. Блестяха на слънцето като скъпоценни камъни.

Едва успявах да погледна русото момче — да, беше само момче, макар мускулесто и високо, вероятно е бил на моите години, когато са го променили. Очите му — никога не бях виждала такъв яркочервен цвят — не успяха да задържат моите. Макар да беше по-близо до Едуард и следователно по-непосредствената опасност, не гледах него.

Защото няколко крачки встрани и няколко крачки назад стоеше Виктория и гледаше право в мен.

Цветът на косата й беше още по-ярък, отколкото помнех, досущ като пламък. Вятърът беше стихнал, но огънят около лицето й потрепваше като жив.

Очите й бяха потъмнели от жажда. Не се усмихваше, както в кошмарите ми, устните й образуваха тънка линия. В приведената й стойка се долавяше поразителна прилика с дивите котки, лъвица, която дебне момента да скочи. Неспокойният й див поглед пробяга между Едуард и мен, но не се задържа върху него повече от секунда. Не можеше да откъсне очи от лицето ми, както аз от нейното.

Тялото й излъчваше почти осезаемо напрежение. Усещах копнежа, всепоглъщащата страст, която я владееше. Все едно долавях мислите й, знаех съвсем точно какво се случва в главата й.

Беше така близо до това, за което копнееше повече от година. Целият смисъл на съществуването й бе толкова близо.

Моята смърт.

Планът й беше очевиден и практичен. Едрото русо момче щеше да нападне Едуард и щом успее да отвлече вниманието му, тя щеше да приключи с мен.

Нямаше време за игри. Нападението щеше да е бързо, но окончателно, за да не мога да се възстановя и дори вампирската отрова да не може да ме изцели.

Трябваше да спре сърцето ми. Може би щеше да пробие с ръка гърдите ми, да го смаже. Нещо подобно.

Сърцето ми задумка лудешки, силно, сякаш да привлече вниманието допълнително.

Някъде безкрайно далеч, отвъд черната гора, неподвижният въздух се раздра от вълчи вой. Сега, когато Сет го нямаше, беше невъзможно да разбера смисъла му.

Русото момче погледна Виктория с крайчето на окото си, чакайки заповедите й.

Беше млад не само на години. Аленочервените му ириси подсказваха, че отскоро е вампир. Значи беше силен, но неопитен. Едуард знаеше как да го победи. Едуард щеше да оцелее.

Виктория вирна брадичка към Едуард и безмълвно заповяда на момчето да се впусне напред.

— Райли — обади се Едуард с мек, умоляващ глас.

Русото момче замръзна, червените му очи се разшириха.

— Тя те лъже, Райли — каза Едуард. — Слушай ме. Лъже и теб точно както излъга останалите, които сега измират на поляната. Знаеш, че ги излъга, знаеш, че накара теб самия да лъжеш, че нямахте никакво намерение да им помогнете. Толкова ли е трудно да повярваш, че лъже и теб?

По лицето на Райли пробяга объркване. Едуард се отмести с няколко сантиметра и Райли автоматично промени стойката си.

— Тя не те обича, Райли — нежният глас на Едуард беше неустоим, почти хипнотичен. — Никога не те е обичала. Обичаше някого на име Джеймс, а ти си само инструмент в ръцете й.

При споменаването на Джеймс устните на Виктория се разкривиха и оголиха зъбите й. Но очите й не се отделяха от мен.

Райли хвърли отчаян поглед към нея.

— Райли? — извика Едуард.

Райли незабавно извърна очи към него.

— Тя знае, че ще те убия, Райли. Иска да умреш, за да не се налага повече да се преструва. Да, долавял си го, нали? Зървал си неохотата в очите й, усещал си фалшивата нотка в обещанията й. И си бил прав. Никога не те е искала. Всяка целувка, всяка ласка е била лъжа.

Едуард отново се раздвижи, пристъпи няколко сантиметра напред към момчето, няколко сантиметра по-далече от мен.

Виктория впи поглед в разстоянието между нас. Можеше да ме убие за по-малко от секунда, стига да получеше и най-малка възможност.

Райли също се отмести, този път по-бавно.

— Не е нужно да умираш — обеща Едуард на момчето, без да откъсва очи от неговите. — Има и друг начин да живееш, не само този, който тя ти е показала. Животът не е само лъжи и кръв, Райли. Можеш да си тръгнеш още сега. Не е нужно да умираш заради лъжите й.

Едуард плъзна крака напред и настрани. Между нас вече имаше цяла крачка разстояние.

Този път Райли се отмести твърде много. Виктория се приведе напред.

— Последен шанс, Райли — прошепна Едуард.

Райли отчаяно погледна Виктория за опровержение.

— Той е лъжецът, Райли — каза Виктория и аз отворих уста от изненада, когато чух гласа й. — Нали ти разказах какви номера прави с ума на другите. Знаеш, че обичам само теб.

Гласът й съвсем не беше силното, диво, котешко ръмжене, което очаквах да чуя заради стойката и лицето й. Гласът й беше нежен и тънък — бебешки звънлив. Глас, който би подхождал на руси къдрици и розова дъвка. Беше странно, че излиза между оголените й, проблясващи зъби.

Райли стисна челюст и изправи рамене. Погледът му се изпразни, в него вече не се четеше нито объркване, нито подозрение. Вече нямаше никаква мисъл. Той се напрегна, за да атакува.

Тялото на Виктория трепереше от напрежение. Пръстите й бяха като нокти на хищно животно и тя дебнеше Едуард да се отдръпне само на още един сантиметър от мен.

Ръмженето не дойде от тях.

Един огромен жълто-кафяв силует прелетя през средата на поляната и метна Райли на земята.

— Не! — момичешкото й гласче изтъня от изненада.

На метър и половина пред мен огромният върколак разкъсваше русия вампир, притиснат под тялото му. Нещо бяло и твърдо удари в скалите до краката ми. Дръпнах се стреснато.

Виктория дори не погледна към момчето, което преди секунди се кълнеше, че обича. Очите й не се откъсваха от мен, изпълнени с такова жестоко разочарование, че сякаш обезумя.

— Не — просъска отново през зъби, когато Едуард запристъпва към нея, преграждайки пътя й към мен.

Райли отново беше на крака, но макар изпотрошен и разкъсан, успя да изрита Сет жестоко в рамото. Чух как костта изхрущява. Сет се отдръпна и започна да обикаля, накуцвайки. Райли се протегна напред, готов да се бие, макар да липсваше част от едната му ръка…

Само на метри от тях, Едуард и Виктория вече танцуваха.

Не се въртяха в кръг, защото Едуард не й позволяваше да се приближи към мен. Тя се плъзгаше наляво-надясно, опитвайки се да открие пролука в защитата му. Той гъвкаво отразяваше движенията й, дебнеше я съсредоточено. Започваше да се движи части от секундата преди нея, разгадавайки намеренията й.

Сет се хвърли странично към Райли и нещо се разкъса с отвратителен, стържещ звук. Втори тежък бял къс тупна в гората. Райли изрева от ярост и Сет отскочи назад — невероятно пъргав за размерите си — точно в мига, в който Райли замахна към него с осакатената си ръка.

Виктория се запровира между стволовете на дърветата в далечния край на полянката. Разкъсваше се — краката я теглеха към безопасност, но очите й бяха залепнали в мен като магнит, който я мамеше. Виждах как изгарящият й копнеж да убива се бори с инстинкта за оцеляване.

Едуард също го виждаше.

— Не си отивай, Виктория — прошепна той със същия хипнотичен глас. — Никога повече няма да имаш такъв шанс.

Тя оголи зъби и изсъска към него, но явно не можеше да се откъсне от мен.

— Можеш да бягаш по-късно — измърка Едуард. — Ще имаш достатъчно време. Нали това правиш? Затова Джеймс те държеше при себе си. Доста е полезно, когато си склонен към смъртоносни игри. Партньор с невероятен инстинкт за оцеляване. Не трябваше да те оставя, можеше да си му полезна, когато го пипнахме във Финикс.

От устните й се откъсна ръмжене.

— Той те ценеше единствено за това. Глупаво е да хабиш толкова енергия да отмъщаваш за някого, за когото бе по-маловажна от кон за ловеца. Просто му беше удобна. Знаеш, че го знам.

Едуард изви ъгълчето на устните си и почука слепоочието си.

С приглушен писък Виктория отново изскочи от дърветата и се хвърли настрани. Едуард веднага реагира и танцът започна отново.

В този момент юмрукът на Райли уцели хълбока на Сет и от гърлото му излезе глухо проскимтяваше. Сет се отдръпна, а плешките му потрепваха, като че ли се опитваше да се отърси от болката.

Моля те, исках да кажа на Райли, но не успях да насиля мускулите, които отваряха устата ми, не можех да намеря въздух в дробовете си. Моля те, той е дете!

Защо не беше избягал? Защо не бягаше сега?

Райли отново скъсяваше разстоянието между тях, притискаше Сет към скалата до мен. Виктория внезапно прояви интерес към съдбата на партньора си. Видях как с ъгълчето на окото си преценява разстоянието между Райли и мен. Сет се стрелна към Райли, принуждавайки го да отстъпи, и Виктория изсъска.

Сет вече не куцаше. Маневрата му го отведе на сантиметри от Едуард, опашката докосна гърба му и очите на Виктория се разшириха от учудване.

— Не, няма да се обърне срещу мен — каза Едуард в отговор на мълчаливия й въпрос. Използва този миг на разсеяност и се промъкна малко по-близо до нея. — Ти се оказа общ враг. Накара ни да се съюзим.

Тя стисна зъби и се съсредоточи единствено върху Едуард.

— Вгледай се по-внимателно, Виктория — прошепна той, изопвайки пределно концентрацията й. — Наистина ли ти прилича на чудовището, което Джеймс проследи в Сибир?

Очите й се разшириха и диво зашариха между Едуард, Сет и мен.

— Не е същият? — изръмжа тя с пискливия момичешки глас. — Невъзможно!

— Няма нищо невъзможно — прошепна Едуард с кадифеномек глас и се приближи с още сантиметър към нея. — Освен това, което искаш ти. Никога няма да я докоснеш.

Тя рязко тръсна глава срещу опитите му да я разсее и се помъчи да го заобиколи, но той блокира пътя й в мига, в който й хрумна маневрата. Лицето й се изкриви от ярост и тя приклекна по-ниско, отново се превърна в лъвица и бавно се приведе напред.

Виктория не беше неопитен, тласкан от инстинктите си новороден вампир. Беше смъртоносна. Дори аз долавях разликата между нея и Райли и съзнавах, че Сет не би оцелял толкова дълго, ако се биеше с нея.

Едуард се приведе и двамата се приближиха един към друг — лъвът срещу лъвицата.

Танцът се завъртя още по-бързо.

Бяха като Алис и Джаспър на поляната, размазана вихрушка, само че сега хореографията далеч не беше безупречна. При всяко подхлъзване в скалата отекваше пукот и хрущене. Но се движеха твърде бързо, за да разбера кой стъпва погрешно…

Смъртоносният балет привлече вниманието на Райли, очите му тревожно се обърнаха към партньорката му. Сет нападна и откъсна поредното парче от тялото му. Райли изрева и нанесе мощен удар с опакото на ръката си право в широките гърди на Сет. Масивното туловище на вълка полетя три метра напред и удари с такава сила скалата над главата ми, че като че ли разлюля върха. Чух как въздухът изсвистява от дробовете му и бързо се наведох, когато тялото му отскочи от камъка и се строполи на земята на няколко крачки от мен.

Между зъбите му се чу ниско скимтене.

Остри отломки сив камък заваляха по главата ми, драскайки голата ми кожа. Един назъбен къс се търкулна по дясната ми ръка и аз инстинктивно го сграбчих. Пръстите ми се сключиха около издължения камък и собственият ми инстинкт за оцеляване внезапно се пробуди. След като нямах възможност за бягство, тялото ми, сляпо за неефективността на жеста, се подготви за битка.

Във вените ми запулсира адреналин. Усетих как шината се впива в дланта ми. Усетих протеста на пукнатото кокалче. Но не усещах болка.

Зад Райли виждах единствено как се суче пламтящата коса на Виктория и едно размазано бяло петно. От все по-честите удари и раздиращи звуци, от тежкото задъхване и ужасено съскане ставаше ясно, че танцът е станал смъртоносен за някого.

Но за кого?

Райли се хвърли към мен, червените му очи блестяха от ярост. Изгледа неподвижната грамада от пясъчножълта козина между нас и осакатените му, изпочупени ръце се превърнаха в хищни нокти. Устата му се отвори, зейна, зъбите му блеснаха и той се приготви да разкъса гърлото на Сет.

Втори прилив на адреналин ме удари като ток и внезапно всичко се проясни.

Двете битки бяха близо. Сет всеки момент щеше да загуби своята, а нямах представа дали Едуард печели, или губи. Имаха нужда от помощ. Нещо, което да отвлече вниманието на противника. Нещо, което да го разтърси.

Стиснах каменния къс толкова силно, че нещо в шината се счупи.

Бях ли достатъчно силна? Достатъчно смела? Колко силно можех да забия острия камък в тялото си? И щеше ли това да спечели достатъчно време на Сет, за да се изправи на крака? Щеше ли да се възстанови достатъчно бързо, за да се възползва от саможертвата ми?

Насочих острието на каменния къс към ръката си, дръпнах ръкава на дебелия пуловер, за да оголя кожата, и притиснах острия край към сгъвката на лакътя си. Там вече имаше белег от миналия ми рожден ден. През онази нощ кръвта ми бе привлякла вниманието на всички вампири, бе ги накарала да замръзнат намясто. Молех се сега отново да стане. Стиснах зъби и си поех дълбоко въздух.

Вниманието на Виктория беше привлечено от шумното ми вдишване. Очите й спряха да шарят за част от секундата и срещнаха моите. Изражението й бе странна смесица от ярост и любопитство.

Не знам как чух тихия звук при всичките други шумове, които отекваха в скалата и бучаха в главата ми. Дори ударите на собственото ми сърце бяха достатъчно силни, за да го заглушат. Но в краткия миг, в който се взрях в очите на Виктория, ми се стори, че дочувам позната, раздразнена въздишка.

В същия този кратък миг танцът рязко прекъсна. Случи се толкова бързо, че не успях да проследя движенията. Опитах се да ги възпроизведа в съзнанието си.

Виктория излетя от вихрушката и се блъсна в дънера на един висок смърч. Падна на земята в готова за скок поза.

В същото време Едуард, почти невидим заради скоростта, се изви назад и сграбчи неподозиращия Райли за ръката. Стори ми се, че опря крак в гърба на Райли и го повдигна…

Околността отекна от пронизителния агонизиращ вик на Райли.

В същото време Сет скочи на крака и препречи гледката.

Но все още виждах Виктория. Като че ли не можеше да се изправи напълно и макар да изглеждаше странно деформирана, зърнах усмивката от моите кошмари да пробягва по лицето й.

Тя се приведе и скочи.

Нещо малко и бяло профуча във въздуха и я пресрещна насред полета й. Ударът отекна като експлозия и я отхвърли към друго дърво, което се пречупи. Тя отново падна на крака, приклекнала, готова, но Едуард вече я очакваше. Заля ме облекчение, когато видях, че стои изпънат като струна, напълно невредим.

Виктория ритна нещо с голия си крак — това, което бе спряло атаката й. То се търкулна към мен и аз най-после го разпознах.

Повдигна ми се.

Пръстите още се гърчеха, вкопчваха се в стръкчета трева и ръката на Райли безсмислено се завлачи по земята.

Сет отново го обикаляше и той започна да отстъпва. Направи крачка назад, лицето му бе сковано от болка. Вдигна отбранително здравата си ръка.

Сет се хвърли към него и вампирът загуби опора. Видях как Сет забива зъби в рамото му, захапва и отскача назад.

Райли нададе оглушителен метален писък, когато загуби и другата си ръка.

Сет разтърси глава и запокити ръката в гората. Накъсаното съскане, което се процеждаше зад зъбите му, прозвуча като подигравателен смях. Райли извика в агония.

— Виктория!

Виктория дори не трепна при звука на името си. Очите й не се отклониха и за миг към партньора й.

Сет се хвърли напред със силата на торпедо. Сблъсъкът отнесе и двамата към дърветата, откъдето металният раздиращ звук се редуваше с писъците на Райли. Писъци, които рязко секнаха, а звукът като от трошене на камъни продължи.

Без дори да погледне Райли за сбогом, Виктория явно осъзна, че е сама. Започна да отстъпва, а в очите й блесна диво разочарование. Хвърли към мен един кратък, агонизиращ, изпълнен с копнеж поглед и започна да отстъпва по-бързо.

— Не — загука Едуард с изкусителен глас. — Остани още малко.

Тя се завъртя и полетя към убежището на гората, като изстреляна от лък стрела.

Но Едуард беше по-бърз — куршум от пистолет.

Застигна незащитения й гръб в началото на гората и с една последна стъпка танцът приключи.

Устата на Едуард се плъзна по врата й като милувка. Пронизителният грохот откъм Сет заглушаваше всичко останало, така че не долових никакъв звук, който да нашепва за насилие. Можеше да е целувка.

Внезапно огнената маса от коси се отдели от тялото. Потръпващите оранжеви къдрици се проснаха на земята и отскочиха веднъж, преди да се търколят към дърветата.