Стефани Майър
Затъмнение (8)

Шеста глава
Швейцария

Докато карах към къщи, така и не успях да се съсредоточа върху шосето, което проблясваше влажно на слънцето. Разсъждавах върху информацията, с която Джейкъб ме беше залял, опитвах се да я подредя, да намеря смисъла. Въпреки огромния й обем се чувствах по-лека. Усмивката на Джейкъб, споделените тайни… ситуацията далеч не беше идеална, но определено имаше подобрение. Постъпих правилно, че отидох. Джейкъб имаше нужда от мен. А и очевидно, помислих си, примижала срещу слънцето, нямаше никаква опасност.

Появи се от нищото. Дотогава в задното огледало се точеше единствено ярко осветеното шосе, а в следващия миг слънцето блесна върху сребристото волво, което плътно ме следваше.

— О, дявол да го вземе — изскимтях.

Замислих се дали да не спра. Но бях твърде страхлива, за да се изправя пред него веднага. Разчитах на малко време, за да се подготвя… и на присъствието на Чарли като буфер. Той поне щеше да го принуди да си сдържа гласа.

Волвото ме следваше на сантиметри. Не отклонявах поглед от шосето пред мен.

Нали бях пълна страхливка, продължих право към къщата на Анджела, без нито веднъж да срещна погледа, който сякаш прогаряше дупка в огледалото ми.

Той караше плътно зад мен, докато не спрях до бордюра пред къщата на семейство Уебър. Не намали и аз така и не вдигнах очи, когато ме подмина. Не исках да виждам изражението му. Щом изчезна от погледа ми, изтичах по късата алея към входната врата.

Бен ми отвори още преди да спра да хлопам, сякаш през цялото време бе стоял зад вратата.

— Здрасти, Бела! — възкликна той изненадано.

— Здрасти, Бен. Ъм, Анджела тук ли е? — зачудих се дали тя не е забравила за плановете ни и трепнах при мисълта, че ще се наложи да си ходя вкъщи.

— Тук е — отвърна той и в същия миг Анджела ме извика, появявайки се на стълбите.

От улицата се чу шум от кола и Бен изви врат да погледне. Този звук не ме стресна — двигателят угасна с прохъркване, последван от звучно изпукване. Съвсем различно от мъркането на волвото. Явно пристигаше онзи, когото чакаше Бен.

— Остин пристигна — обяви Бен, когато Анджела слезе при нас.

Откъм улицата се чу клаксон.

— Ще се видим по-късно — обеща Бен. — Вече ми липсваш.

Прегърна я през врата и придърпа лицето й надолу към неговото, за да я целуне страстно. След секунда Остин отново избибитка.

— Чао, Андж! Обичам те! — извика Бен и се втурна покрай мен.

Анджела се олюля леко порозовяла, после се съвзе и замаха, докато Бен и Остин не изчезнаха от погледа ни. Обърна се към мен и се усмихна печално.

— Благодаря ти, Бела — каза. — От дъното на сърцето си. Не само спасяваш китките ми от трайно увреждане, но и току-що ми спести два безкрайни часа гледане на лишен от сюжет, зле дублиран каратистки филм — въздъхна облекчено тя.

— Радвам се, че мога да помогна — паниката ми се уталожваше и вече дишах по-равномерно. Атмосферата тук бе толкова нормална. Чисто човешките драми на Анджела ми действаха странно успокоително. Хубаво беше, че някъде животът течеше нормално.

Последвахя до стаята й на горния етаж. Докато вървяхме, се наложи да подритне някакви играчки. Къщата беше необичайно празна.

— Къде са останалите?

— Нашите закараха близнаците на някакъв рожден ден в Порт Анджелис. Не мога да повярвам, че наистина ще ми помогнеш. Бен се преструва, че го болят пръстите — тя направи физиономия.

— Нямам абсолютно нищо против — казах и в същия миг, прекрачвайки прага, видях купчинките чакащи пликове. — О! — ахнах. Анджела се обърна към мен с извинителен поглед. Сега разбирах защо толкова отлага писането и защо Бен се беше измъкнал.

— Мислех, че малко преувеличаваш — признах.

— Де да беше така. Сигурна ли си, че искаш да участваш?

— Давай да започваме. Разполагам с цял ден.

Анджела раздели една от купчинките на две половини и постави тефтерчето с адресите на майка си на бюрото между нас. Известно време се трудихме съсредоточено. Чуваше се единствено тихото драскане на химикалките по хартията.

— А Едуард какво ще прави днес? — попита тя след няколко минути.

Писецът на химикалката ми се заби в плика, който надписвах.

— Емет се е прибрал за уикенда. Май ще ходят на поход.

— Май не си сигурна.

Вдигнах рамене.

— Имаш късмет, че Едуард си има братя за походите и ходенето на палатки. Не знам какво щях да правя, ако Бен си нямаше Остин за мъжките работи.

— Аха, дивата природа не ми е съвсем по вкуса. А и няма начин да спазвам тяхното темпо.

Анджела се разсмя.

— И аз предпочитам затворените пространства.

Тя се съсредоточи върху купчинката си. Надписах още четири плика. С Анджела не усещах принуда да запълвам паузите с безсмислено бръщолевене. И нея, подобно на Чарли, мълчанието не я притесняваше.

Но понякога, пак като Чарли, се оказваше твърде наблюдателна.

— Случило ли се е нещо? — попита тя тихо. — Имаш… леко напрегнат вид.

Усмихнах се глуповато.

— Толкова ли е очевидно?

— Не много.

Вероятно послъгваше, за да ме разведри.

— Не е нужно да споделяш, ако не ти се говори — увери ме тя. — Но ако мислиш, че ще ти помогне, съм готова да слушам.

Тъкмо се канех да отвърна не, благодаря — в крайна сметка трябваше да пазя толкова много тайни. Не бих могла да обсъждам проблемите си с човек. Беше против правилата.

И въпреки това внезапно, с неочаквана сила, ми се прииска точно това. Исках да споделя с нормална приятелка. Да се пооплача като всеки на моята възраст. Исках проблемите ми да са точно толкова обикновени. А и щеше да е хубаво да има някой извън цялата тази вампирско-върколашка бъркотия, който да постави нещата в перспектива. Някой непредубеден.

— Ще си гледам работата — увери ме Анджела и се усмихна, свела глава към плика, който надписваше.

— Не — отвърнах. — Права си. Действително съм напрегната. Заради… заради Едуард.

— Какво се е случило?

Толкова лесно се говореше с нея. Когато ми задаваше подобен въпрос, ми ставаше ясно, че не разпитва от болезнено любопитство или в търсене на клюки, както беше при Джесика. Просто се тревожеше, че съм разстроена.

— Ами… Много ми е сърдит.

— Доста ми е трудно да си го представя — отвърна. — За какво ти е сърдит?

Въздъхнах.

— Помниш ли Джейкъб Блак?

— О! — каза тя.

— Аха.

— Ревнува.

— Не, не че ревнува… — трябваше да си държа устата затворена. Нямаше как да обясня положението. Но въпреки това исках да говоря. Не бях осъзнала, че съм така закопняла за човешки разговор. — Едуард смята, че Джейкъб… ми влияе зле, един вид. Че е някак… опасен. Нали знаеш какви неприятности си навлякох преди няколко месеца… Което е съвсем абсурдно.

Изненадах се, когато тя поклати глава.

— Какво? — попитах.

— Бела, виждала съм как те гледа Джейкъб Блак. Обзалагам се, че става въпрос за ревност.

— Но нещата не стоят така.

— За теб може би не. Но за Джейкъб…

Намръщих се.

— Джейкъб знае какви са чувствата ми. Всичко съм му казала.

— Едуард е просто човек, Бела. Реагира като всяко друго момче.

Направих гримаса. На това нямаше какво да отвърна.

Тя ме потупа по ръката.

— Ще му мине.

— Дано. Джейк си има известни проблеми и има нужда от мен.

— Вие двамата сте доста близки, нали?

— Като част от семейството е — съгласих се.

— А пък Едуард не го харесва… Сигурно не е лесно. Интересно как би се държал Бен в подобна ситуация? — замисли се тя.

Усмихнах се леко.

— Вероятно като всяко друго момче.

Тя се ухили.

— Най-вероятно.

След това смени темата. Не беше от хората, които разпитват, и ясно долавяше, че не можех — не исках да говоря повече.

— Вчера получих номера на стаята си в общежитието. В най-отдалечената сграда, естествено.

— А Бен знае ли вече къде ще е неговата?

— В най-близката. Винаги има късмет. Ами ти? Реши ли вече къде ще ходиш?

Сведох глава, загледана в разхвърляния си почерк. За миг си представих Анджела и Бен във Вашингтонския университет. Само след няколко месеца заминаваха за Сиатъл. Дали тогава щеше да е безопасно? Дали подивелият млад вампир щеше да се е преместил другаде? Дали щеше да се появи ново място, нов град, който да трепери от страх, а вестникарските му заглавия да напомнят филм на ужасите?

А дали тези нови заглавия нямаше да са по моя вина?

Опитах се да се отърся от тази мисъл и отговорих на въпроса й със секунда закъснение.

— Май Аляска, в тамошния университет в Джуно.

Усетих изненадата в гласа й.

— Аляска? О! Сериозно? Тоест, това е чудесно. Просто си мислех, че ще предпочетеш някое… по-топло място.

Засмях се, без да вдигам поглед от плика.

— Да, Форкс напълно промени вижданията ми за живота.

— А Едуард?

Макар стомахът ми да продължаваше да се гърчи при звука от името му, този път вдигнах очи и се ухилих.

— И на него Аляска не му се струва твърде студена.

Тя се усмихна в отговор.

— Разбира се — после въздъхна. — Толкова е далече. Няма да можеш да си идваш вкъщи много често. Ще ми липсваш. Искаш ли да си пишем имейли?

Заля ме огромна вълна от тъга — може би не биваше точно сега да се сближавам с Анджела. Но нямаше ли да е още по-жалко да пропусна тези последни шансове? Отърсих се от тъжните мисли, за да мога да й отговоря шеговито:

— Ако съм в състояние да уцелвам клавишите след всичкото това писане — кимнах към купчината пликове, които вече бях надписала.

Двете се разсмяхме и след това беше по-лесно да бъбрим за предмети и изпити, докато привършвахме останалата част — трябваше само да не се замислям много-много. И без това точно днес имах по-наложителни неща, за които да се тревожа.

Помогнах й да налепи и марките. Направо ме беше страх да си тръгна.

— Как е ръката ти? — попита тя.

Сгънах пръсти.

— Предполагам, все ще се възстановя… някой ден.

На долния етаж се блъсна врата и двете едновременно вдигнахме глави.

— Андж? — провикна се Бен.

Опитах се да се усмихна, но устните ми трепереха.

— Май е време да си ходя.

— Не е задължително да си ходиш. Макар че вероятно ще ми разкаже целия филм… с всички подробности.

— И без това Чарли ще се чуди къде съм.

— Благодаря ти, че ми помогна.

— Беше ми приятно. Трябва пак да направим нещо такова. Хубаво е да прекараш малко време чисто по женски.

— Непременно.

На вратата на стаята тихо се почука.

— Влизай, Бен — каза Анджела.

Станах и се протегнах.

— Хей, Бела! Оцеляла си — поздрави ме Бен набързо, преди да заеме мястото ми до Анджела. Огледа свършената работа. — Добре сте се справили. Жалко, че не сте оставили нищо за мен, щях да… — той не довърши, а вместо това подхвана с подновен ентусиазъм. — Андж, не мога да повярвам, че пропусна филма! Беше великолепен! А последният бой — хореографията беше просто невероятна! Този тип — не, ще трябва да го гледаш, за да разбереш какво имам предвид…

Анджела ме погледна многозначително.

— Ще се видим на училище — казах и нервно се изсмях.

Тя въздъхна.

— До скоро!

По пътя към пикапа непрекъснато се озъртах, но улицата беше пуста. През целия път до къщи се оглеждах тревожно във всички огледала, но така и не зърнах сребристия автомобил.

Нямаше го и пред къщата ни, но това не означаваше нищо.

— Бела? — провикна се Чарли, когато отворих входната врата.

— Здрасти, татко!

Заварих го във всекидневната пред телевизора.

— Е, как ти мина денят?

— Добре — отвърнах. Беше най-добре да му кажа всичко — и без това щеше да разбере от Били. А и щях да го зарадвам. — В работата нямаха нужда от мен, така че слязох до Ла Пуш.

Не се изненада особено. Явно Били вече му се беше обадил.

— Как е Джейкъб? — попита той уж небрежно.

— Добре — отвърнах точно толкова нехайно.

— Ходи ли до семейство Уебър?

— Аха. Надписахме всички пликове.

— Това е добре — Чарли се усмихна широко. Беше необичайно съсредоточен предвид факта, че по телевизията течеше мач. — Радвам се, че днес си отделила време за приятелите си.

— И аз също.

Отправих се към кухнята в търсене на някакво занимание. За съжаление Чарли си беше почистил след обяда. Постоях няколко минути, зазяпана в яркото петно светлина, което слънцето хвърляше върху пода. Но знаех, че не мога вечно да отлагам.

— Качвам се горе да уча — обявих унило и тръгнах по стълбите.

— Ще се видим после — подвикна Чарли след мен.

Ако оцелея, помислих си.

Затворих внимателно вратата на стаята, после се обърнах.

Естествено, той беше там. Стоеше опрян на отсрещната стена, в сянката край отворения прозорец. Лицето му беше изопнато, стойката — напрегната. Гледаше ме гневно, безмълвно.

Трепнах и зачаках бурята, но такава не последва.

Просто продължи да ме гледа, вероятно твърде разярен, за да говори.

— Здрасти — казах най-накрая.

Лицето му беше като изваяно от камък. Преброих до сто наум, но промяна нямаше.

— Ами… значи все още съм жива — започнах.

От гърдите му се откъсна ниско ръмжене, но изражението му не се промени.

— Нищо лошо не се е случило — настоях и свих рамене.

Най-после помръдна. Затвори очи и притисна горната част на носа си с пръстите на дясната си ръка.

— Бела — прошепна той. — Имаш ли изобщо представа колко малко ми оставаше да пресека линията днес? Да наруша примирието и да хукна след теб? Знаеш ли какво щеше да означава това?

Ахнах и очите му се отвориха. Бяха студени и корави като нощ.

— Не можеш! — възкликнах твърде високо. Положих всички усилия да овладея тона си, за да не ме чуе Чарли, макар да ми се искаше да крещя. — Едуард, те ще използват всеки повод, за да започнат битка. Само това чакат. Не може да нарушаваш правилата!

— Може пък да не са единствените, които искат битка.

— Не започвай и ти — троснах се. — Вие сте сключили примирието — тогава си го спазвайте.

— Ако те беше наранил…

— Стига! — прекъснах го. — Няма за какво да се тревожиш. Джейкъб не е опасен.

— Бела — завъртя очи той. — Ти не си най-добрият съдник кое е опасно и кое не.

— Знам, че няма нужда да се тревожа за Джейкъб. Нито пък ти.

Той изскърца със зъби. Ръцете му бяха свити в юмруци и отпуснати край тялото. Продължаваше да стои до стената и разстоянието помежду ни ми беше крайно неприятно.

Поех си дълбоко въздух и прекосих стаята. Не помръдна, когато увих ръце около тялото му. На фона на топлината на последните следобедни лъчи, които се лееха през прозореца, кожата му ми се стори особено студена. Както бе застинал, целият напомняше на лед.

— Съжалявам, че съм те разтревожила — измърморих.

Той въздъхна и донякъде се отпусна. Ръцете му обгърнаха талията ми.

— Разтревожила е твърде меко казано — прошепна. — Денят се оказа много дълъг.

— Изобщо не се предполагаше да разбираш — напомних му. — Мислех, че ще се забавиш повече.

Погледнах лицето му, напрегнатите му очи. Не бях забелязала колко тъмни бяха. Сенките под тях изглеждаха наситено лилави. Намръщих се неодобрително.

— Когато Алис видя, че изчезваш, се върнах.

— Не трябваше. Сега ще трябва пак да заминаваш — още повече се намръщих.

— Мога да почакам.

— Но това е абсурдно. Тоест, разбирам, че не е могла да ме види с Джейкъб, но ти трябваше да се сетиш…

— Но не се сетих — прекъсна ме той. — И не можеш да очакваш да те оставя…

— О, напротив, мога — прекъснах го на свой ред. — Точно това очаквам…

— Това няма да се повтаря.

— Точно така! Защото следващия път ще реагираш по-умерено.

— Защото следващ път няма да има.

— Аз проявявам разбиране, когато на теб ти се налага да заминеш, дори да не ми е приятно…

— Няма нищо общо. Аз не рискувам живота си.

— Нито пък аз.

— Върколаците са опасни.

— Не съм съгласна.

— Нямам намерение да се пазаря, Бела.

— Нито пък аз.

Ръцете му отново се свиха в юмруци. Усещах ги върху гърба си.

Думите сами изскочиха, безразсъдно.

— Наистина ли става въпрос единствено за сигурността ми?

— Какво искаш да кажеш? — попита той остро.

— Нали не… — в момента теорията на Анджела ми звучеше още по-глупаво. Трудно ми беше да довърша мисълта си. — Искам да кажа, че си наясно, че няма за какво да ревнуваш, нали?

Той вдигна вежда.

— Наясно ли съм?

— Я не се шегувай.

— И през ум не ми минава — в изказването ти няма нищо забавно.

Намръщих се подозрително.

— Или… да не би да става въпрос за нещо съвсем друго? За някаква глупост, че вампирите и върколаците винаги ще са врагове? Да не е някаква подхранвана от тестостерона…

Очите му пламнаха.

— Става въпрос единствено за теб. Интересува ме единствено твоята безопасност.

Черният пламък в очите му не оставяше място за съмнения.

— Добре — въздъхнах. — Вярвам ти. Но искам да си наясно с нещо — що се отнася до всичките тия глупости за враговете, аз съм пас. Аз съм неутрална страна. Швейцария. Отказвам да бъда въвлечена в териториални спорове между митични същества. Джейкъб е част от семейството ми. А ти си… е, не точно любовта на живота ми, тъй като очаквам да те обичам много по-дълго от един човешки живот. Любовта на цялото ми съществувание. Не ме интересува кой е върколак и кой — вампир. Ако се окаже, че Анджела е вещица, и тя е добре дошла.

Той ме загледа мълчаливо с присвити очи.

— Швейцария — повторих за допълнителен ефект.

Той ми се смръщи, после въздъхна.

— Бела — започна, но после спря, а носът му се набръчка от отвращение.

— Сега пък какво?

— Ами… не се обиждай, но миришеш на куче — каза. А после се усмихна с кривата си усмивка и разбрах, че скандалът е приключил. Поне засега.

 

 

Наложи се Едуард да навакса пропуснатия лов и той реши в петък вечерта да замине с Джаспър, Емет и Карлайл за някакъв резерват в Северна Калифорния, където имало проблем с планинските лъвове.

Не бяхме постигнали никакво споразумение по въпроса с върколаците и затова не изпитах никакво чувство на вина, когато се обадих на Джейк — докато Едуард отиде да закара волвото си у тях, преди да се върне обратно през прозореца ми — за да го уведомя, че тази събота отново ще се отбия при него. Не се криех. Едуард беше наясно какво чувствам. И ако отново повредеше пикапа ми, щях да накарам Джейкъб да дойде да ме вземе. Форкс беше неутрална територия, точно като Швейцария, точно като мен.

Така че, когато приключих работа в четвъртък и във волвото ме чакаше не Едуард, а Алис, в началото не заподозрях нищо. Дясната врата беше отворена и някаква непозната музика разклащаше цялото шаси, когато засвиреше баса.

— Здрасти, Алис — надвиках воя на музиката, докато се качвах. — Къде е брат ти?

Тя пееше с уредбата и гласът й, с една октава по-висок, се преплиташе с музиката в сложна хармония. Кимна ми, без да отговаря, съсредоточена в музиката.

Затворих вратата и сложих ръце на ушите си. Тя се ухили и намали звука до мек фон. След това заключи вратите и натисна газта едновременно.

— Какво става? — попитах със зараждащо се безпокойство. — Къде е Едуард?

— Тръгнаха по-рано — тя вдигна рамене.

— О! — положих усилие да овладея абсурдното си разочарование. Щом е тръгнал по-рано, значи ще се върне по-рано, напомних си.

— Всички момчета заминаха, така че ще си направим купон с преспиване! — обяви тя с висок, напевен глас.

— Купон с преспиване? — повторих, а подозрението напълно ме завладя.

— Не се ли вълнуваш? — изгука тя.

Задържах оживения й поглед в продължение на една дълга секунда.

— Отвличаш ме, така ли?

Тя се засмя и кимна.

— До събота. Есме е говорила с Чарли — две вечери ще спиш при мен, а утре ще те закарам на училище и обратно.

Извърнах лице към прозореца, стиснала зъби.

— Съжалявам — обади се тя, но ако се съдеше по гласа й, никак не се разкайваше. — Той ме подкупи.

— Как? — изсъсках през зъби.

— С порше. Точно като онова, което откраднах в Италия — тя въздъхна щастливо. — Не трябва да го карам из Форкс, но ако искаш, можем да проверим за колко време ще стигнем до Лос Анджелис — обзалагам се, че ще те върна преди полунощ.

Поех си дълбоко въздух.

— Май съм пас — въздъхнах и потиснах една тръпка.

Колата затанцува, както винаги твърде бързо, по дългата алея. Алис спря зад къщата при гаража и успях да огледам колите. Вътре беше големият джип на Емет, а между него и червения кабриолет на Розали се мъдреше лъскаво, патешко жълто порше.

Алис изскочи грациозно от волвото и гальовно прокара ръка по дължината на подаръка си.

— Не е ли прекрасно?

— Даже прекалено — измърморих невярващо. — Подарил ти е това само за да ме държиш в плен за два дни?

Алис направи физиономия.

Истината ме осени чак след секунда. Ужасено изохках.

— За всеки път, когато го няма, така ли?

Тя кимна.

Тръшнах вратата и ядосано тръгнах към къщата. Тя затанцувало мен, очевидно несмущавана от угризения.

— Алис, не смяташ ли, че това е малко прекалено? Може би леко параноично?

— Не съвсем — тя подсмръкна. — Май не схващаш колко опасен може да бъде един млад върколак. Особено като не мога да го видя. Едуард няма как да знае дали си в безопасност, или не. Не бива да си толкова безразсъдна.

Гласът ми стана язвителен.

— А, да, защото купон с преспиване в къщата на вампири е олицетворение на разумно и безопасно поведение.

Тя се разсмя.

— Ще ти направя педикюр — обеща.

Не беше толкова неприятно, като се изключи фактът, че ме държаха против волята ми. Есме донесе италианска храна, и то много вкусна, чак от Порт Анджелис, а Алис се беше подготвила с любимите ми филми. Даже и Розали си беше у дома, но присъствието й беше тихо и ненатрапчиво. Алис настоя за педикюра и се запитах дали не си е подготвила списък, съставен въз основа на нелепи телевизионни комедии.

— До колко часа искаш да стоим? — попита тя, когато ноктите на краката ми вече блестяха в кървавочервено. Ентусиазмът й си оставаше непомрачен от настроението ми.

— Не искам да стоим до късно. Утре сме на училище.

Тя се нацупи.

— Всъщност къде се предполага да спя? — огледах преценяващо дивана. Явяваше се леко къс. — Не можеше ли да ме надзираваш в собствената ми къща?

— Че какъв купон с преспиване щеше да е това? — тя поклати възмутено глава. — Ще спиш в стаята на Едуард.

Въздъхнах. Черният му кожен диван действително беше по-дълъг от този. Всъщност златистият килим в стаята му вероятно беше достатъчно дебел, че да се чувствам удобно и на пода.

— Не мога ли да си ида до нас поне да си взема нещата?

Тя се ухили.

— Погрижили сме се за всичко.

— А разрешава ли ми се да ползвам телефона?

— Чарли знае къде си.

— Нямам намерение да звъня на Чарли — намръщих се. — Очевидно се налага да отменя някои уговорки.

— О! — тя се замисли. — Не съм съвсем сигурна.

— Алис! — изскимтях. — За Бога!

— Добре, добре — каза тя бързо и изчезна от стаята. Върна се след половин секунда с телефон в ръка. — Няма изрична забрана — промърмори на себе си, докато ми го подаваше.

Набрах номера на Джейкъб, надявайки се да не е в гората с приятелите си. Имах късмет — вдигна ми той.

— Ало?

— Хей, Джейк, аз съм — Алис ме наблюдаваше с безизразни очи, после се обърна и отиде да седне на дивана между Розали и Есме.

— Здрасти, Бела — отвърна Джейкъб, внезапно нащрек. — Какво има?

— Нищо хубаво. В крайна сметка няма да мога да дойда в събота.

За миг замълча.

— Гаден кръвопиец — измърмори той накрая. — Нали щеше да заминава? Не можеш ли да разполагаш със собствения си живот? Или те заключва в ковчег?

Засмях се.

— Не го намирам за смешно.

— Смея се само защото си доста близо до истината — казах. — Но в събота ще си е тук, така че няма значение.

— Значи ли това, че ще се храни във Форкс? — попита Джейкъб язвително.

— Не — постарах се да не се ядосвам. Самата аз бях почти толкова бясна, колкото и той. — Замина по-рано.

— О! Ами, хей, тогава ела сега — каза с внезапен ентусиазъм. — Не е толкова късно. Или пък да дойда аз у Чарли?

— Де да можеше. Но не съм вкъщи — уведомих го кисело. — Държат ме затворник, така да се каже.

Той замълча за миг, докато осмисляше казаното от мен, после изръмжа.

— Ще дойдем да те вземем — обеща той с безизразен глас, автоматично използвайки множественото число.

По гръбнака ми пробяга ледена тръпка, но се постарах да отговоря с лек, закачлив тон.

— Доста изкушаващо. Действително ме измъчват — Алис ми лакира ноктите на краката.

— Сериозно говоря.

— Недей. Просто се опитват да ме пазят.

Той отново изръмжа.

— Знам, че е глупаво, но в сърцето си ми мислят доброто.

— В сърцето си! — подигра се той.

— Съжалявам за съботата — извиних се. — А сега се мятам в леглото — или по-скоро на дивана, поправих се наум, — но ще ти се обадя скоро.

— Сигурна ли си, че ще ти разрешат? — попита той язвително.

— Не съвсем — въздъхнах. — Лека, Джейк!

— Ще се видим.

Алис внезапно се озова до мен, протегнала ръка за телефона, но аз вече набирах номера. Успя да го види.

— Едва ли си е взел телефона — отбеляза тя.

— Ще му оставя съобщение.

Телефонът иззвъня четири пъти, после се чу сигналът на телефонния секретар. Поздрав нямаше.

— Загазил си — казах, натъртвайки всяка дума. — Страшно си загазил. Разбеснелите се мечки гризли ще ти се сторят съвсем питомни в сравнение с това, което те чака вкъщи.

Затворих рязко телефона и го положих в чакащата й длан.

— Свърших.

Тя се ухили.

— Тая работа със заложничеството се оказва много забавна.

— Ще си лягам вече — обявих и се насочих към стълбите.

Алис ме последва.

— Алис — въздъхнах. — Няма да избягам. Щеше да разбереш, ако възнамерявам да го направя, а и ще ме хванеш, ако опитам.

— Искам само да ти покажа къде съм ти оставила нещата — отвърна тя съвсем невинно.

Стаята на Едуард бе в най-отдалечения край на коридора на третия етаж. Трудно можеше да се объркам дори и по-рано, когато къщата не ми беше толкова позната, колкото сега. Но когато запалих лампата, спрях объркано на прага. Дали не бях сбъркала вратата? Алис се изкикоти.

Бързо осъзнах, че стаята си беше същата — само мебелировката бе променена. Диванът беше изтикан до северната стена, а стереоуредбата бе долепена до безкрайните рафтове с дискове, за да се отвори място за огромното легло, което в момента заемаше средата на стаята.

Южната стъклена стена отразяваше сцената като огледало и всичко изглеждаше още по-помпозно.

Всичко беше в тон. Покривката на леглото бе в цвят старо злато, малко по-светла от стените. Рамката бе черна, от сложно усукано ковано желязо. По четирите колони се виеха гроздове метални рози, които образуваха решетка от виснали цветове отгоре. Пижамата ми беше спретнато сгъната в долната част на леглото, а чантичката с тоалетните ми принадлежности кротко лежеше до нея.

— Какво, по дяволите, е това? — изломотих.

— Нали не смяташе, че ще те кара да спиш на дивана?

Смотолевих нещо неразбираемо и крадешком направих крачка напред, за да дръпна вещите си от леглото.

— Ще те оставя сама — разсмя се Алис. — До утре!

След като си измих зъбите и се преоблякох, дръпнах една пухена възглавница от огромното легло и завлякох златистата покривка към дивана. Съзнавах, че се държа глупаво, но не ми пукаше. Подкупи под форма на поршета и легла с балдахини в къща, в която никой не спи — беше невероятно дразнещо. Загасих лампите и се свих на дивана, но се съмнявах, че ще заспя, толкова бях бясна.

В тъмнината стъклената стена вече не бе черно огледало, удвояващо стаята. Луната осветяваше облаците. Когато очите ми привикнаха, видях как бледото сияние посребрява върховете на дърветата и се отразява в тънка лента от реката. Гледах сребърната светлина и чаках клепачите ми да натежат.

На вратата тихо се почука.

— Какво има, Алис? — изсъсках. Моментално настръхнах, представяйки си как щеше да се забавлява, като види импровизираното ми легло.

— Аз съм — прошепна Розали и открехна леко вратата, така че сребърното сияние докосна съвършеното й лице. — Може ли да вляза?