Стефани Майър
Затъмнение (23)

Двадесет и първа глава
Следи

Не исках да губя и най-малка част от нощта в сън, но беше неизбежно. Когато се събудих, слънцето ярко грееше през стъклената стена, а по небето пъргаво се гонеха облачета. Вятърът люлееше върховете на дърветата така, сякаш цялата гора ще се раздели на две.

Едуард ме остави да се облека и аз използвах възможността да помисля. Планът ми за миналата нощ някак катастрофално се беше провалил и се налагаше да се примиря с последствията. Макар да му бях върнала пръстена, колкото можех по-бързо, без да го обидя, имах чувството, че лявата ми ръка тежи повече от другата все едно пръстенът още беше там, невидим.

Това не бива да ме тревожи, стараех се да си внуша. Какво толкова — разходка до Вегас. И можех да отида не със старите си джинси, а направо със стария си анцуг. Церемонията със сигурност не беше дълга — най-много петнадесет минути, нали? Ще я изтърпя някак.

А когато всичко приключи, той ще изпълни своята част от сделката. Реших да мисля само за това и да забравя всичко останало.

Беше казал, че няма нужда да съобщавам на никого и възнамерявах да направя точно това. Естествено, беше глупаво да не се сетя за Алис.

Останалите от семейство Кълън се прибраха по обяд. Около тях витаеше някаква нова, делова атмосфера, която ме подсети за огромното значение на предстоящото събитие.

Алис беше в необичайно лошо настроение. Отдадох го на раздразнението й, че се чувства нормална, защото първото, което направи, бе да се оплаче на Едуард от върколаците.

— Мисля — тя направи гримаса при произнасянето на тази несигурна дума, — че ще се наложи да се приготвиш за студено време, Едуард. Не виждам къде точно се намираш, защото днес следобед тръгваш с онова куче. Но наближава буря, която ще е доста силна точно в този район.

Едуард кимна.

— В планините ще вали сняг — предупреди го тя.

— Сняг — измърморих под нос. Та нали беше юни, за Бога.

— Облечи си яке — каза ми тя. Гласът й беше недружелюбен, което ме смая. Опитах се да прочета изражението й, но тя извърна глава.

Погледнах Едуард. Той се усмихваше. Явно онова, което тормозеше Алис, го забавляваше.

Едуард притежаваше предостатъчно планинско оборудване — за да поддържат фасадата на нормални хора, семейство Кълън редовно пазаруваха в магазина на Нютън. Приготви един пухен спален чувал, малка палатка и напъха в раницата си няколко пакета суха храна. Усмихна се, когато се намръщих при вида им.

Алис се появи в гаража и проследи приготовленията на Едуард, без да каже и дума. Той не й обърна никакво внимание.

Когато приключи с багажа, Едуард ми подаде телефона си.

— Защо не се обадиш на Джейкъб да му кажеш, че ще сме готови след около час. Той знае къде ще се срещнем.

Джейкъб не си беше вкъщи, но Били обеща да се обади на някой от вълците, който да му предаде съобщението.

— Не се тревожи за Чарли, Бела — каза Били. — Моята роля е изцяло под контрол.

— Да, сигурна съм, че Чарли ще е в безопасност — не бях толкова убедена за безопасността на собствения му син, но това не го казах.

— Ще ми се да можех да отида с тях утре — прозвуча тъжно Били. — Старостта е бреме, Бела.

Импулсът за битка явно беше определяща характеристика на Y-хромозомата. Всички мъже бяха еднакви.

— Приятно изкарване с Чарли.

— Късмет, Бела — отговори той. — И… предай късмет и на… ъъ… на Кълън.

— Ще им предам — обещах, изненадана от жеста. Когато подадох телефона на Едуард, забелязах, че двамата с Алис водят мълчалив спор. Тя го гледаше умолително. Той се мръщеше в отговор, явно недоволен от желанието й.

— Били каза да ви предам, че ви желае късмет.

— Много мило от негова страна — отвърна Едуард, откъсвайки поглед от нея.

— Бела, мога ли да поговоря с теб насаме? — побърза да попита Алис.

— Ще ми усложниш живота още повече, Алис — предупреди я Едуард през зъби. — Наистина предпочитам да не го правиш.

— Не става въпрос за теб, Едуард — изстреля тя в отговор.

Той се засмя. Нещо в отговора й му се стори забавно.

— Не е за теб. Това са женски работи.

Той се намръщи.

— Остави я да говори с мен — обадих се.

Бях любопитна.

— Сама си го изпроси — промърмори той, отново се засмя — полусърдито, полуразвеселено, и излезе от гаража.

Обърнах се разтревожена към Алис, но тя не ме погледна. Лошото й настроение не беше отминало.

Седна на капака на поршето си с мрачно изражение. Последвах я и се облегнах на бронята до нея.

— Бела? — поде тъжно Алис, после се намести и се сви до мен. Гласът й звучеше толкова унило, че я прегърнах за утеха.

— Какво има, Алис?

— Не ме ли обичаш? — попита тя със същия тъжен глас.

— Разбира се, че те обичам. Знаеш го.

— Тогава защо виждам, че се каните да се ожените тайно във Вегас, без да ме поканите?

— Оо! — прошепнах и бузите ми пламнаха. Видно бе, че истински съм наранила чувствата й, така че побързах да се оправдая. — Нали знаеш как мразя да правя от мухата слон. А и идеята беше на Едуард.

— Не ме интересува чия е идеята. Как можа ти да ми причиниш това? От Едуард бих го очаквала, но не и от теб. Та аз те обичам като собствена сестра.

— Наистина си ми като сестра, Алис.

— Празни приказки — изсумтя тя.

— Добре, можеш да дойдеш. Но не очаквай да видиш кой знае какво.

Тя продължаваше да се цупи.

— Какво има? — настоях аз.

— Колко ме обичаш, Бела?

— Защо?

Тя ме погледна умолително, дългите й черни вежди се повдигнаха и се събраха, а ъгълчетата на устните й потрепериха. Изражението бе сърцераздирателно.

— Моля те, моля те, моля те — прошепна тя. — Моля те, Бела, моля те — ако наистина ме обичаш… Моля те, остави ме да организирам сватбата ви.

— О, Алис! — изстенах, дръпнах ръцете си и се изправих. — Не! Не ми причинявай това.

— Ако наистина ме обичаш, Бела!

Скръстих ръце на гърдите си.

— Това е крайно несправедливо. А и Едуард вече изигра този коз.

— Обзалагам се, че Едуард би предпочел истинска традиционна сватба, макар че никога няма да си признае. Ами Есме — представи си какво би означавало това за нея!

Изстенах.

— Предпочитам да се изправя сама пред новородените.

— Ще съм ти длъжница цяло десетилетие.

— Ще си ми длъжница цял век!

Очите й просветнаха.

— Това „Да“ ли означава?

— Не! Не искам да го правя!

— Няма да ти се налага да правиш нищо, само ще извървиш няколко метра и ще повтаряш след свещеника.

— Гадост, гадост!

— Моля те! — тя започна да подскача на едно място. — Моля те, моля те, моля те, моля те!

— Никога, никога, никога няма да ти го простя, Алис!

— Ура! — изпищя тя и плесна с ръце.

— Не съм казала „Да“!

— Но ще кажеш — пропя тя.

— Едуард! — изкрещях и с гневна крачка напуснах гаража. — Знам, че слушаш. Ела тук!

Алис вървеше след мен и продължаваше да пляска с ръце.

— Безкрайно ти благодаря, Алис — ледено каза Едуард, изниквайки зад гърба ми. Обърнах се да го нападна, но изражението му беше толкова притеснено и разстроено, че не можах да кажа нищо. Вместо това разперих ръце, прегърнах го и зарових лице в гърдите му, да не би гневната влага в очите ми да му заприлича на сълзи.

— Вегас — зарече се Едуард в ухото ми.

— Никакъв шанс — тържествуваше Алис. — Бела никога не би ми причинила такова нещо. Знаеш ли какво, Едуард? Като брат, понякога си голямо разочарование.

— Не бъди подла — възроптах. — Той се опитва да ме направи щастлива. За разлика от теб.

— Аз също се опитвам да те направя щастлива, Бела. Само че знам по-добре кое ще те направи щастлива… в крайна сметка. Ще си ми благодарна. Може и да не е през следващите петдесет години, но някой ден със сигурност.

— Не вярвах, че ще ми хрумне някога да се обзалагам срещу теб, Алис, но ето че се случи.

Тя се разсмя звънко.

— Е, ще ми покажете ли пръстена?

Намръщих се ужасено, когато сграбчи лявата ми ръка, а после бързо я пусна.

— Ха! Видях как ти го слага… Да не съм пропуснала нещо? — попита тя. Съсредоточи се за секунда, сбърчи чело и след това отговори на собствения си въпрос. — Не. Сватба ще има.

— Бела има проблем с бижутата — обясни Едуард.

— Какво толкова — един диамант повече? Е, предполагам, че на пръстена има повечко диаманти, но мисълта ми е, че той вече ти е сложил…

— Достатъчно, Алис! — внезапно я прекъсна Едуард. Изгледаше свирепо като… истински вампир. — Бързаме.

— Нищо не разбирам. Какво беше това за диамантите? — попитах аз.

— Ще говорим по-късно — отвърна Алис. — Едуард е прав, най-добре да тръгвате. Трябва да приготвите капана и да вдигнете палатката преди бурята — тя се намръщи и изражението й стана тревожно, почти нервно. — Да не забравиш палтото си, Бела. Навън е… изненадващо студено.

— Вече го взех — увери я Едуард.

До поляната ни отне два пъти по-дълго време от обикновено. Едуард мина по доста заобиколен път, за да се увери, че миризмата ми ще е далеч от следата, която по-късно Джейкъб щеше да скрие. Носеше ме на ръце, заедно с обемистата раница.

Спря в най-отдалечения край на поляната и ме пусна на земята.

— Добре. Тръгни на север, като гледаш да докоснеш възможно най-много неща. Алис ми описа пътя им и съвсем скоро ще го пресечем.

— На север значи?

Той се усмихна и ми посочи накъде да вървя.

Навлязох в гората, изоставяйки ясната златиста светлина на необичайно слънчевия ден зад гърба си. Може би Алис грешеше за снега, напоследък виденията й не бяха особено ясни. Надявах се да е така. Небето беше чисто, но вятърът яростно фучеше през откритите пространства. Сред дърветата беше по-тихо, но прекалено студено за юни месец и макар да бях с блуза с дълъг ръкав и дебел пуловер отгоре, цялата бях настръхнала. Крачех бавно и прокарвах пръсти по грубата кора на дърветата, по мократа папрат и по покритите с мъх скали.

Едуард вървеше на около двадесет метра успоредно с мен.

— Добре ли се справям? — извиках аз.

— Идеално. Хрумна ми нещо.

— Това ще помогне ли? — попитах аз и прокарах пръсти през косата си. По тях се закачиха няколко откъснати косъма. Пуснах ги върху папратта.

— Да, така следата става по-силна. Но не е нужно да си скубеш косата, Бела. Всичко е наред.

— Мога да жертвам малко коса.

Под дърветата беше мрачно и ми се искаше да съм до Едуард, да го държа за ръка.

Натиках още един косъм в счупен клон по пътя си.

— Не е нужно да позволяваш на Алис да ти се налага, нали знаеш? — каза Едуард.

— Не се притеснявай, Едуард. Каквото и да стане, няма да те оставя пред олтара — имах неприятното чувство, че Алис щеше да успее да се наложи най-вече защото беше напълно безскрупулна, когато желаеше нещо, а и защото твърде умело си играеше с чувството ми за вина.

— Не се притеснявам за това. Искам нещата да станат така, както искаш ти.

Потиснах въздишката си. Щях да го обидя, ако му кажех истината, а именно че всъщност нямаше никакво значение, защото и двата варианта бяха ужасни по свой начин.

— Е, дори да успее да ти се наложи, пак може да направим малка церемония. Само ние. Емет може да си издейства разрешително за свещеник по интернет.

Разкикотих се.

— Така звучи по-добре — церемонията нямаше да бъде толкова официална, ако Емет четеше брачните клетви, което беше плюс. Но пък щеше да ми е трудно да запазя сериозно изражение.

— Ето, виждаш ли — каза той с усмивка. — Винаги може да се направи компромис.

Отне ми известно време да стигна до мястото, където армията от новородени щеше да пресече следата ми, но Едуард търпеливо ме остави да определям темпото.

На връщане се наложи да ми показва пътя, за да мина по същата следа. На мен всичко ми изглеждаше еднакво.

Почти бяхме стигнали до поляната, когато се спънах. Виждах широката поляна пред себе си и вероятно в желанието си да стигна по-бързо забравих да гледам къде стъпвам. Успях да се спра, преди да си разбия главата в най-близкото дърво, но някакво клонче се счупи под лявата ми ръка и се заби в дланта ми.

— Ох! Страхотно! — измърморих аз.

— Добре ли си?

— Да, добре съм. Стой там! Малко кървя. Ей сега ще спре.

Той не ме послуша и се озова до мен още преди да довърша.

— Нося аптечка — каза той и свали раницата от гърба си. — Имах предчувствието, че може да ни потрябва.

— Не е сериозно. Ще се оправя — не е нужно да си създаваш неудобства.

— Не си създавам никакви неудобства — спокойно каза той. — Дай да я почистя.

— Чакай малко, хрумна ми нещо.

Без да гледам кръвта, дишайки през уста, за да не повърна, притиснах ръката си в един камък до мен.

— Какво правиш?

— Джаспър ще е във възторг — измърморих на себе си и отново тръгнах към поляната, притискайки длан към всичко по пътя си. — Обзалагам се, че това съвсем ще ги настърви.

Едуард въздъхна.

— Не дишай — казах му аз.

— Добре съм. Просто мисля, че прекаляваш.

— И без друго само това ми разрешавате да направя. Искам да го свърша като хората.

Излязохме от дърветата и аз прокарах ранената си ръка през папратта.

— Е, добре се справяш — увери ме Едуард. — Новородените ще откачат, а Джаспър ще остане впечатлен от старанието ти. А сега дай да ти промия ръката, защото замърсяваш раната.

— Нека аз да го направя, моля те.

Той хвана ръката ми и се усмихна, докато я разглеждаше.

— Това вече не ми пречи.

Наблюдавах го внимателно, докато почистваше прореза, търсейки признаци за тревога. Дишаше равномерно, а усмивката не слизаше от устните му.

— Защо не ти пречи? — попитах накрая, докато той превързваше ръката ми.

Той сви рамене.

— Превъзмогнах го.

— Превъзмогнал си го? Кога? Как? — опитах се да си спомня последния път, когато бе задържал дъх около мен. Сетих се единствено за злощастното парти по случай рождения ми ден миналия септември.

Едуард сви устни, търсейки подходящите думи.

— Преживях цели двадесет и четири часа с мисълта, че си мъртва, Бела. Това промени възгледите ми за много неща.

— Промени ли и начина, по който ти мириша?

— Не, съвсем не. Но… изживявайки това, което почувствах, мислейки, че съм те изгубил… реакциите ми се промениха. Цялото ми същество се стреми да избегне всяко действие, което би могло да предизвика такава болка отново.

Не знаех какво да кажа.

Той се усмихна на изражението ми.

— Предполагам може да се каже, че преживяването бе изключително възпитателно.

Вятърът профуча през поляната, задърпа косата ми и аз потръпнах.

— Добре — каза той и отново бръкна в раницата. — Приключи със задачата си — той извади дебелото ми зимно яке и го задържа, докато го обличах. — Сега вече нещата не зависят от нас. Да вървим на къмпинг!

Засмях се на фалшивия му ентусиазъм.

Той хвана превързаната ми ръка, другата беше в още по-лошо състояние, все още с шината, и ме поведе към отсрещния край на поляната.

— Къде ще се срещнем с Джейкъб? — попитах аз.

— Точно тук — той посочи дърветата пред нас в момента, в който Джейкъб предпазливо се появи от сенките.

Не знам защо се изненадах, че се появи в човешкия си вид. Неясно защо очаквах огромния червеникавокафяв вълк.

Джейкъб отново ми се стори пораснал — несъмнено заради очакванията ми. Явно подсъзнателно се бях надявала да видя по-дребния Джейкъб от спомените си, безгрижния приятел, който не бе объркал всичко. Ръцете му бяха скръстени на голите му гърди, в едната стискаше якето си. Наблюдаваше ни безизразно.

Устните на Едуард увиснаха в ъгълчетата.

— Сигурен съм, че имаше и по-добър начин да се справим с това.

— Вече е прекалено късно — прошепнах аз.

Той въздъхна.

— Здрасти, Джейк — поздравих го, когато приближихме.

— Здрасти, Бела.

— Здравей, Джейкъб — каза Едуард.

Джейкъб пренебрегна любезностите му и делово попита:

— Къде трябва да я заведа?

Едуард извади карта от страничния джоб на раницата и му я подаде. Джейкъб я разгърна.

— В момента сме тук — каза Едуард, докосвайки мястото с пръст. Джейкъб инстинктивно се отдръпна от ръката му, но след това се овладя. Едуард се престори, че не забелязва.

— А ти трябва да я отведеш ето тук — продължи Едуард и прокара криволичеща диря по картата. — На около девет мили.

Джейкъб кимна.

— Когато изминеш около миля, би трябвало да пресечеш следата ми. Тя ще те насочи. Трябвали ти картата?

— Не, благодаря. Познавам областта доста добре. Мисля, че знам къде отиваме.

На Джейкъб явно му беше по-трудно да се държи любезно, отколкото на Едуард.

— Аз ще заобиколя — каза Едуард. — Ще се видим след няколко часа.

Погледна ме тъжно. Тази част от плана никак не му допадаше.

— До скоро — прошепнах.

Едуард изчезна сред дърветата в обратната посока. Щом се скри от погледа ни, Джейкъб се развесели.

— Как вървят нещата, Бела? — попита той с широка усмивка.

Завъртях очи.

— Все едно и също.

— Да — съгласи се той. — Някакви вампири се опитват да те убият. Все същото.

— Да, същото.

— Е, добре — каза той и облече якето си, за да освободи ръцете си. — Да тръгваме.

Пристъпих към него с гримаса.

Той се наведе, пъхна ръка зад коленете ми и ме вдигна. Подхвана ме с другата ръка точно преди главата ми да удари в земята.

— Гадняр — измърморих аз.

Той се подсмихна и затича през дърветата. Поддържаше постоянно темпо, което не бе невъзможно за добре трениран човек… на равен терен… но без петдесетината килограма, които носеше той.

— Не е нужно да тичаш. Ще се измориш.

— Тичането не ме изморява — отвърна той. Дишането му беше равномерно като на маратонец. — Освен това скоро съвсем ще застудее. Надявам се да успее да вдигне палатката, преди да стигнем до него.

Потупах с пръсти дебелата подплата на якето му.

— Мислех, че вече не ти става студено.

— Така е. Взех якето за теб, в случай че не си се подготвила — той погледна якето ми и остана едва ли не разочарован, че се бях сетила да го взема. — Времето не ми харесва. Нещо ме напряга. Забелязали, че не срещаме никакви животни?

— Всъщност не.

— Предположих. Сетивата ти не са от най-чувствителните.

Оставих това без коментар.

— Алис също се притеснява за бурята.

— Задава се нещо страховито, за да замлъкне гората така. Избрали сте идеална нощ за лагеруване.

— Идеята не беше моя.

Маршрутът ставаше все по-стръмен, но той не намали темпото. Подскачаше леко от камък на камък и, изглежда, изобщо не се нуждаеше от ръцете си. Равновесието му беше толкова съвършено, че ми напомни за планинска коза.

— Какво е това допълнение към гривната ти? — попита той.

Погледнах към ръката си и забелязах, че кристалното сърце е застанало от горната страна на китката ми. Виновно свих рамене.

— Още един подарък за дипломирането.

Той изсумтя.

— Скъпоценен камък. Ясно.

Скъпоценен ли? Изведнъж си спомних недовършеното изречение на Алис пред гаража. Втренчих се в яркия бял кристал и се опитах да се сетя какво беше казала… за диамантите. Възможно ли беше да е искала да каже: „Той вече ти е сложил един“? Тоест, че вече носех един диамант от Едуард? Не, невъзможно беше. Такова сърце би трябвало да е някъде към пет карата! Едуард не би…

— Отдавна не си идвала в Ла Пуш — каза Джейкъб, прекъсвайки тревожните ми размисли.

— Бях заета — отвърнах. — А вероятно… и иначе не бих дошла.

Той направи гримаса.

— Нали уж трябваше ти да си всеопрощаващата, а аз — вечно сърдитият?

Вдигнах рамене.

— Доста често мислиш за онзи път, нали?

— Не.

Той се засмя.

— Или ме лъжеш, или си най-упоритият човек на света.

— Не знам за второто, но не те лъжа.

Не исках да водим този разговор при сегашните обстоятелства — горещите му ръце здраво ме обгръщаха, а не можех да възразя. Лицето му беше твърде близо до моето. Искаше ми се да мога да отстъпя крачка назад.

— Умните хора оглеждат решенията си от всички страни.

— Огледала съм го — троснато казах аз.

— Щом изобщо не си мислила за нашия… ъъъ, разговор от последния път, когато се отби, значи не си го огледала.

— Онзи разговор няма отношение към решението ми.

— Някои хора правят всичко възможно, за да се самозаблуждават.

— Забелязала съм, че върколаците са особено склонни към подобни грешки. Мислиш ли, че е генетично?

— Това означава ли, че се целува по-добре от мен? — попита Джейкъб, внезапно помръкнал.

— Няма как да преценя, Джейк. Едуард е единственият човек, когото съм целувала.

— Освен мен.

— Но онова не се смята за целувка, Джейкъб. За мен е повече обида.

— Ау! Доста си коравосърдечна!

Свих рамене. Нямах намерение да си взимам думите обратно.

— Нали ти се извиних — напомни ми той.

— И аз ти простих… почти. Но това не може да изтрие спомена.

Той измърмори нещо неразбираемо.

След това настъпи тишина. Чуваха се само равномерното му дишане и вятърът, който свистеше в короните на дърветата. Стигнахме остра отвесна скала от гол, груб сив камък. Тръгнахме в подножието й, което се извиваше нагоре и извън гората.

— Все още мисля, че е доста безотговорно — изведнъж каза Джейкъб.

— За каквото и да говориш, не си прав.

— Помисли си, Бела. Твърдиш, че през целия си живот си целувала един-единствен човек, който дори не е истински човек, и въпреки това се отказваш? Откъде знаеш, че искаш точно това? Не трябвали малко да поживееш?

Тонът ми беше хладен.

— Знам съвсем точно какво искам.

— Значи няма да ти навреди да провериш отново. Може би трябва да пробваш да целунеш някой друг, просто за сравнение… щом случилото се онзи ден не се брои. Можеш да целунеш мен, например. Нямам нищо против да ме използваш като опитно зайче.

Той ме притисна по-силно към гърдите си и лицето ми съвсем се доближи до неговото. Усмихваше се, явно се шегуваше, но аз нямах намерение да рискувам.

— Не се шегувай с мен, Джейк. Кълна се, че няма да го спра, ако му хрумне да ти разбие челюстта.

Паниката в гласа ми го накара да се усмихне още по-широко.

— Ако ме помолиш да те целуна, няма да има причина да се разстройва. Сам каза, че няма да има нищо против.

— Не залагай на това, Джейк — или всъщност, не, размислих. Давай, заложи и ще загубиш.

— Днес си в чепато настроение.

— Интересно защо?

— Понякога си мисля, че ме харесваш повече като вълк.

— Понякога наистина е така. Вероятно има нещо общо с това, че тогава не можеш да говориш.

Той замислено стисна плътните си устни.

— Не, не мисля, че е това. Мисля, че ти е по-лесно да си до мен, когато не съм в човешки вид, защото тогава не се налага да се преструваш, че не те привличам.

Челюстта ми увисна с ясно доловим звук. Веднага я затворих и стиснах зъби.

Той чу и устните му се разтеглиха в победоносна усмивка.

Поех си бавно въздух, преди да отговоря.

— Не, сигурна съм, че е, защото не можеш да говориш.

Той въздъхна.

— Не се ли уморяваш да се самозалъгваш? Не може да не съзнаваш, че усещаш физическото ми присъствие.

— Как може някой да не усеща физическото ти присъствие, Джейкъб? — троснах се. — Та ти си огромно чудовище, което отказва да уважава личното пространство на хората.

— Карам те да се чувстваш неловко. Но само когато съм човек. Когато съм върколак, ти е много по-приятно до мен.

— Неловкостта и раздразнението са различни неща.

Той ме загледа за момент, забавил крачка, а в изражението му нямаше и капка веселие. Очите му се присвиха и станаха черни под сянката на веждите. Дишането му, толкова ритмично, докато тичаше, сега се учести. Той бавно наведе лице към моето.

Не откъсвах очи от него, съзнавайки точно какво се опитва да направи.

— Челюстта си е твоя — напомних му аз.

Той високо се разсмя и отново се затича.

— Наистина не бих искал да се бия с вампира ти тази нощ. Искам да кажа, че всяка друга нощ не бих имал нищо против. Но утре и двамата имаме работа и не бих искал да оставя семейство Кълън с един представител по-малко.

Внезапната, неочаквана вълна на срам изкриви чертите ми.

— Знам, знам — каза той, без да разбере защо реагирам така. — Мислиш, че ще ме победи.

Не можех да говоря. Аз самата ги оставях с един по-малко. Ами ако някой пострадаше, защото бях толкова слаба? Но пък, ако се престорех на смела, а Едуард… не можех дори да си го помисля.

— Какво ти става, Бела? — шеговитото изражение изчезна от лицето му и отдолу се показа моят Джейкъб, сякаш снел някаква маска. — Да не те обидих с нещо? Знаеш, че само се шегувам. Не исках да кажа нищо — хей, добре ли си? Бела, не плачи — замоли се той.

Опитах се да се стегна.

— Няма да се разплача.

— Какво толкова казах?

— Нищо не си казал. Просто, ами, аз самата. Направих нещо… лошо.

Той ме изгледа с разширени от объркване очи.

— Едуард няма да се бие утре — прошепнах аз. — Принудих го да остане с мен. Аз съм невероятна страхливка.

Той се намръщи.

— Мислиш, че няма да успеем ли? Че ще те открият тук? Да не би да знаеш нещо, което аз не знам?

— Не, не. Не се притеснявам от това. Просто… не мога да го оставя да отиде. Ами ако не се върне… — потръпнах и затворих очи, за да избегна мисълта.

Джейкъб замълча.

Продължих да шепна със затворени очи.

— Ако някой пострада, вината ще е моя. А дори никой да не пострада… ще знам, че постъпих ужасно. Но се наложи, за да го убедя да остане с мен. Той няма да ми се сърди, но аз ще знам колко съм отвратителна — почувствах се малко по-добре, когато разтоварих това бреме. Макар да можех да го споделя само с Джейкъб.

Той изсумтя. Бавно отворих очи и със съжаление забелязах, че отново беше надянал суровата маска.

— Не мога да повярвам, че те е оставил да го убедиш да не идва. Не бих го изпуснал за нищо на света.

Въздъхнах.

— Знам.

— Но това нищо не значи — изведнъж започна да дава заден ход той. — Това не означава, че те обича повече от мен.

— Но ти не би останал с мен дори да ти се молех.

Той сви устни и се запитах дали ще го отрече. И двамата знаехме истината.

— Само защото те познавам по-добре — каза той накрая. — Всичко ще мине гладко. Дори да ме беше помолила и да ти бях отказал, после нямаше да ми се сърдиш.

— Ако всичко мине гладко, вероятно ще си прав. Няма да се сърдя. Но докато те няма, ще полудея от притеснение, Джейк. Направо ще полудея.

— Защо? — дрезгаво попита той. — Какво те интересува дали нещо ще ми се случи?

— Я стига! Знаеш колко много означаваш за мен. Съжалявам, че не изпитвам чувствата, които би искал, но за съжаление нещата са такива. Ти си най-добрият ми приятел. Или поне беше. И понякога още си… Когато свалиш маската.

Той се усмихна със старата усмивка, която толкова много обичах.

— Винаги ще ти бъда приятел — обеща той. — Дори когато не се… държа толкова добре, колкото трябва. Винаги съм тук.

— Знам, иначе бих ли изтърпяла всичките ти глупости?

Той се засмя, но очите му станаха тъжни.

— Кога най-после ще разбереш, че ти също си влюбена в мен?

— На теб може да се разчита да провалиш момента.

— Не казвам, че не обичаш него. Не съм глупав. Но е възможно да обичаш повече от един човек, Бела. Виждал съм го.

— Не съм някой откачен върколак, Джейкъб.

Той сбърчи нос и тъкмо щях да се извиня за обидата, но той смени темата.

— Май наближаваме. Усещам миризмата му.

Въздъхнах облекчено.

Той възприе въздишката ми погрешно.

— С удоволствие бих забавил темпото, Бела, но е по-добре да си на завет, преди това да ни връхлети.

И двамата погледнахме небето.

Плътна стена от сиво-лилави облаци се носеше скорострелно от запад, потапяйки гората под себе си в мрак.

— Ужас! — измърморих. — По-добре побързай, Джейк. Трябва да се върнеш у вас, преди бурята да настъпи.

— Няма да се връщам вкъщи.

Изгледах го вбесено.

— Да не си решил да останеш в лагера?

— Технически — не. Няма да съм във вашата палатка. Предпочитам бурята пред миризмата. Но съм сигурен, че твоят кръвопиец ще иска да има връзка с глутницата, за да координира нещата, така че грациозно ще си предложа услугите.

— Мислех, че това е работа на Сет.

— Той ще поеме утре по време на битката.

Това напомняне ме накара да замълча за секунда. Погледнах го и внезапно тревогата ме връхлетя с жестока сила.

— Струва ми се, че няма начин да те убедя да останеш, след като така или иначе ще си тук? — предположих. — Ако те помоля? Или ти предложа доживотно робство, или нещо такова?

— Съблазнително, но не. Но пък моленето май ще се окаже интересно. Можеш да опиташ, ако искаш.

— Значи няма нищо, абсолютно нищо, което да те убеди?

— Не. Не и ако не можеш да ми обещаеш по-добра битка. Както и да е, Сам определя нещата, не аз.

Това ме подсети.

— Едуард ми каза нещо онзи ден… за теб.

Той се наежи.

— Вероятно е лъжа.

— А, така ли? Значи не си втори по ранг в глутницата?

Той примигна изненадано.

— А, това ли?

— Защо не си ми казвал?

— Защо да ти го казвам? Не е нещо важно.

— Не знам. А защо не? Интересно е. Е, как точно се получи? Как стана така, че Сам се оказа Алфа, а ти… Бета?

Джейкъб се засмя на термина.

— Сам беше първи, най-старият. Логично беше той да поеме командването.

Намръщих се.

— Но не е ли редно Джаред или Пол да са след него? Те станаха върколаци веднага след него.

— Ами… трудно е за обяснение — уклончиво отговори Джейкъб.

— Опитай!

Той въздъхна.

— Тук играе родствената връзка. Малко старомодно. Какво значение има кой е бил дядо ти?

Спомних си нещо, което ми беше казал много отдавна, преди и двамата да научим за върколаците.

— Не ми ли беше споменавал, че Ефраим Блак е бил последният вожд на куилеутите?

— Да, така е. Защото е бил Алфа. Знаеш ли, че технически погледнато, Сам е вожд на цялото племе? — той се засмя. — Шантави традиции.

Замислих се за момент, опитвайки се да напасна парчетата от мозайката.

— Но също така си ми казвал, че хората слушат баща ти повече от всеки друг в съвета, защото е внук на Ефраим?

— И какво?

— Ами ако става въпрос за родствена връзка… тогава не трябвали ти да си вождът?

Джейкъб не отговори. Загледа се в притъмнялата гора, сякаш внезапно му се бе наложило да се концентрира върху пътя.

— Джейк?

— Не. Това е работа на Сам — той не откъсваше очи от пътя.

— Но защо? Нали прадядо му е бил Ливай Ули? Ливай също ли е бил Алфа?

— Алфата е само един — автоматично отговори той.

— Тогава какъв е бил Ливай?

— Нещо като Бета, предполагам — той изсумтя на термина. — Като мен.

— Нещо не се връзва.

— Няма значение.

— Просто исках да разбера.

Джейкъб най-после срещна объркания ми поглед и въздъхна.

— Права си. Аз трябваше да съм Алфа.

Сключих вежди.

— Сам не е искал да ти предаде поста?

— Напротив. Аз не исках да го поема.

— Но защо?

Той се намръщи, въпросите ми го караха да се чувства неудобно. Е, негов ред беше да се чувства неудобно.

— Не го исках, Бела. Не исках нищо да се променя. Не исках да ставам някакъв легендарен вожд. Изобщо не исках да съм част от глутницата, камо ли пък техен водач. И не приех, когато Сам ми предложи.

Замислих се над думите му. Джейкъб не прекъсна размишленията ми. Отново се загледа в гората.

— Мислех, че вече си щастлив. Че си го приел — прошепнах накрая.

Джейкъб ми се усмихна окуражително.

— Така е. Не е толкова зле. Понякога дори е вълнуващо, например с тази битка. Но отначало се чувстваш като въвлечен във война, за която не знаеш, че съществува. Нямаш избор, разбираш ли? Всичко е окончателно — той сви рамене. — Както и да е, предполагам, че сега съм доволен. Ето това трябваше да се свърши, а не бих могъл да го поверя на друг. По-добре да съм сигурен.

Погледнах го, изпитвайки неочаквано страхопочитание към приятеля си. Беше много по-зрял, отколкото предполагах. Както у Били онази нощ край огъня и в него откривах някаква величественост, за която не подозирах.

— Вожд Джейкъб — прошепнах и се усмихнах на думите.

Той завъртя очи.

В този момент през дърветата свирепо зафуча леденостуден вятър, като че ли духаше от глетчер. Острият звук на разцепено дърво проехтя в планината. Макар светлината да чезнеше с наближаването на зловещия облак в небето, виждах малките бели снежинки, които пърхаха край нас.

Джейкъб ускори крачка, забил очи в земята, и накрая затича с пълна скорост. Притиснах се по-охотно към гърдите му, за да се предпазя от неканения сняг.

Минути по-късно притича покрай подветрената страна на каменистия връх и аз зърнах малката палатка, сгушена на завет. Около нас падаха снежинки, но вятърът не им позволяваше да стигнат земята.

— Бела! — с облекчение извика Едуард. Заварихме го да крачи напред-назад в малкото открито пространство.

Той се стрелна към мен и силуетът му се замъгли от бързината. Джейкъб трепна и ме пусна. Едуард не обърна внимание на реакцията му и силно ме прегърна.

— Благодаря ти — каза той над главата ми. Тонът му беше искрен. — Пристигнахте много по-бързо, отколкото очаквах, и наистина ти благодаря.

Обърнах се да видя реакцията на Джейкъб. Той сви рамене, а цялата любезност беше изчезнала от лицето му.

— Внеси я вътре. Бурята ще е доста лоша — косата ми настръхна. — Тази палатка сигурна ли е?

— Почти съм я заковал към скалата.

— Добре.

Джейкъб погледна небето, почерняло от бурята, изпъстрено с миниатюрни вихрушки от снежинки. Ноздрите му се разшириха.

— Ще се трансформирам — каза той. — Искам да разбера какво става вкъщи.

Закачи якето си на един нисък бодлив храст и потъна в тъмната гора, без да се обръща назад.