Стефани Майър
Затъмнение (9)

Седма глава
Нещастен край

Розали се поколеба на прага, а зашеметяващото й лице изразяваше нерешителност.

— Естествено — отвърнах, а гласът ми бе с една октава по-висок от изненада. — Влизай.

Изправих се до седнало положение и се плъзнах към крайчеца на дивана, за да й направя място. Стомахът ми се присви тревожно, докато единственият член на семейство Кълън, който не ме харесваше, се придвижваше бавно през стаята. Напрегнах се да измисля причина защо иска да ме види, но главата ми се оказа съвсем празна.

— Имаш ли нещо против да поговорим няколко минути? — попита тя. — Нали не те събудих? — очите й пробягаха към разтуреното легло и обратно към дивана.

— Не, будна бях. Разбира се, че можем да поговорим — интересно дали долавяше паниката в гласа ми така ясно, както аз самата.

Тя се засмя леко, а смехът й прозвуча като хор от звънчета.

— Толкова рядко те оставя сама — отбеляза тя. — Така че реших да се възползвам от тази възможност.

За какво ли искаше да говори с мен, което не можеше да бъде казано пред Едуард? Ръцете ми заусукваха кранчето на завивката.

— Дано не решиш, че съм ужасно нахална — започна Розали, а гласът й беше нежен, почти умолителен. Сгъна ръце в скута си и се загледа в тях, докато говореше. — Сигурна съм, че достатъчно съм наранявала чувствата ти в миналото и не бих искала пак да се получи така.

— Не се тревожи, Розали. Чувствата ми са съвсем наред. Какво има?

Тя отново се засмя, странно смутена.

— Искам да ти кажа защо смятам, че трябва да си останеш човек — или защо аз на твое място бих си останала човек.

— О!

Тя се разсмя на шокирания ми тон, после въздъхна.

— Едуард споменавал ли ти е как се стигна до това? — попита тя и посочи великолепното си безсмъртно тяло.

Кимнах бавно, внезапно сериозна.

— Каза, че се случило нещо като онова, което за малко да се случи с мен онзи път в Порт Анджелис, само че теб нямало кой да те спаси — потреперих при спомена.

— Само това ли ти е казал наистина? — попита тя.

— Да — отвърнах объркано. — Това не е ли всичко?

Тя вдигна очи към мен и се усмихна — сурова, горчива, но все пак изумително красива усмивка.

— Не — каза. — Не е всичко.

Зачаках, а тя се загледа през прозореца. Като че ли се опитваше да се успокои.

— Искаш ли да чуеш историята ми, Бела? Краят не е от щастливите, но нима при нас има щастлив край? Ако имаше, всички щяхме да лежим под надгробен камък.

Кимнах, макар напрежението в тона й да ме плашеше.

— Живеех в свят съвсем различен от твоя, Бела. Далеч по-прост. Хиляда деветстотин тридесет и трета. Бях на осемнадесет и бях красива. Животът ми бе съвършен.

Тя се загледа през прозореца към сребърните облаци с отнесено изражение.

— Родителите ми бяха типични представители на средната класа. Баща ми имаше стабилна работа в някаква банка, нещо, което, сега съзнавам, го изпълваше със самодоволство. Охолството за него бе награда за таланта и усилената работа, не беше склонен да признава, че има и доза късмет. Възприемах всичко за даденост — в нашия дом Голямата депресия бе само досаден слух. Естествено, виждах и бедни хора, онези, които нямаха нашия късмет. Баща ми ми беше внушил, че те сами са си виновни.

Задължението на майка ми беше да поддържа къщата в изрядно състояние и да се грижи за мен и двамата ми по-малки братя. Очевидно бях нейна любимка и основен приоритет. Не разбирах напълно, но все пак смътно съзнавах, че родителите ми не са доволни от това, което имаха, макар да беше многократно повече от онова, което притежаваха останалите. Искаха още. Имаха социални амбиции — може да се каже, че бяха социални кариеристи. Красотата ми се възприемаше като безценен дар. Виждаха в нея далеч по-голям потенциал, отколкото аз самата.

Но макар да искаха още, аз лично бях напълно доволна. Бях във възторг, че съм това, което съм, Розали Хейл. Доволна, че очите на мъжете ме следваха навсякъде още откакто навърших дванадесет. Още по-доволна, че приятелките ми въздишаха завистливо, когато докосваха косата ми. Щастлива, че майка ми се гордееше с мен, а баща ми обичаше да ми купува красиви рокли.

Знаех точно какво искам от живота и не виждах какво ще ми попречи да го получа. Исках да съм обичана, обожавана. Исках огромна, потънала в цветя сватба. Всеки в града да гледа как вървя между пейките в църквата, хванала баща си под ръка, и да си мисли, че съм най-красивото нещо, което е зървал в живота си. Обожанието ми беше нужно като въздуха, Бела. Бях глупава и повърхностна, но бях доволна — тя се усмихна, развеселена от собствената си оценка.

— Влиянието на родителите ми бе такова, че копнеех и за материалните аспекти на живота. Исках голяма къща с елегантни мебели, която да чисти някой друг, и модерна кухня, в която да готви някой друг. Както вече казах, бях повърхностна. Млада и много повърхностна. И не виждах причина да не получа всичко това.

Сред желанията ми имаше и няколко по-смислени. Или поне едно. Най-близката ми приятелка се наричаше Вера. Омъжи се млада, едва на седемнадесет, за мъж, когото родителите ми никога не биха одобрили за мен — дърводелец. Година по-късно роди син, прекрасно момченце с трапчинки и къдрава тъмна коса. За първи път в живота си изпитах истинска завист към някого.

Тя ме погледна с непроницаеми очи.

— Времената бяха различни. Бях на твоята възраст, но се чувствах готова. Копнеех за свое малко бебче. Исках собствена къща и съпруг, който да ме целува, когато се прибере от работа — точно както при Вера. Само че имах съвсем друга къща наум…

Трудно ми беше да си представя света на Розали. Разказът й звучеше по-скоро като приказка, нереален. С изненада осъзнах, че това беше светът, в който бе живял и Едуард като човек, светът, в който бе израснал. Замислих се, докато Розали мълчеше, дали моят свят му се струваше точно толкова озадачаващ, колкото светът на Розали на мен?

Тя въздъхна и когато продължи, гласът й бе различен, не така тъжен.

— В Рочестър живееше благородническо семейство — семейство Кинг, колкото и иронично да звучи. Ройс Кинг притежаваше банката, в която работеше баща ми; и почти всички други печеливши предприятия в града. Именно по такъв повод синът му Ройс Кинг Втори — устата й се изкриви и тя просъска името през зъби — ме видя за първи път. Гласяха го да поеме контрол над банката и вече беше започнал да инспектира различните отдели. Два дни по-късно майка ми, уж случайно, забрави да приготви обяда на баща ми. Помня колко се изненадах, когато настоя да облека бялата си рокля от органза и да вдигна косата си на кок само за да прескоча до банката — Розали се разсмя невесело.

— Тогава не забелязах Ройс да ме заглежда. Просто ме гледаха всички. Но същата вечер пристигнаха първите рози. Всяка вечер, докато ме ухажваше, той ми изпращаше букет рози. Стаята ми преливаше от тях. В един момент миришех на рози, когато излизах от къщи.

Ройс беше хубавец. Косата му беше по-светла от моята, очите — бледосини. Казваше, че моите са като теменуги, и започна да изпраща и теменуги наред с розите.

Родителите ми одобряваха случващото се — меко казано. Това сбъдваше най-смелите им мечти. А Ройс като че ли бе всичко, за което аз самата бях мечтала. Принцът от приказките, дошъл, за да ме превърне в принцеса. Всичко, което исках, но не повече от това, което бях очаквала. Само след два месеца вече бяхме сгодени.

Не прекарвахме много време насаме. Ройс казваше, че е много зает, а, когато все пак бяхме заедно, предпочиташе хората да ни гледат, да ме виждат хванала го под ръка. На мен това също ми допадаше. Имаше множество празненства, много танци и красиви рокли. Когато си от семейство Кинг, всяка врата е отворена, всеки червен килим се разстила пред теб.

Годежът не беше дълъг. Подготвяхме пищна сватба — точно такава, каквато винаги бях искала. Бях напълно щастлива. Когато ходех на гости на Вера, вече не й завиждах. Представях си как собствените ми русокоси дечица играят по огромните поляни в имението на семейство Кинг и направо я съжалявах.

Розали рязко млъкна и стисна устни. Бях потънала в разказа й и се сепнах, предчувствайки, че се задава ужасното. Нали беше предупредила, че щастлив край няма да има. Зачудих се дали затова излъчваше повече горчивина от останалите — защото е била на крачка от всичко, за което е мечтала, когато човешкият й живот е бил прекъснат.

— Същата вечер бях у Вера — зашепна тя. Лицето й беше гладко като мрамор и точно толкова студено. — Синът й Хенри беше наистина очарователен, целият в усмивки и трапчинки — тъкмо бе започнал да седи самичък. Когато си тръгвах, Вера ме изпрати до вратата с бебето на ръце, а съпругът й беше плътно до нея, обгърнал талията й с ръка. Когато сметна, че не гледам, той я целуна по бузата. Това ме смути. Когато Ройс ме целуваше, не беше същото, не беше така сладостно… Но аз прогоних тази мисъл. Ройс беше моят принц. Един ден щях да бъда кралица.

На лунната светлина ми беше трудно да преценя, но ми се стори, че тебеширено бялото й лице стана още по-бледо.

— Беше тъмно, уличните лампи вече светеха. Не бях осъзнала колко късно е станало — продължи да шепне, едва я чувах. — И беше студено. Много студено за края на април. Сватбата беше само след седмица и докато крачех към къщи, се тревожех за времето, помня го съвсем ясно. Помня всяка подробност от тази нощ. В началото се бях вкопчила с всичка сила в спомените… Не мислех за нищо друго. И затова помня точно това, а толкова много други приятни спомени са избледнели напълно…

Тя въздъхна и отново зашепна.

— Да, тревожех се за времето… не ми се искаше да местим сватбата на закрито… Бях на няколко пресечки от къщи, когато ги чух. Неколцина мъже под една счупена улична лампа, които се смееха на висок глас. Пияни. Съжалих, че не бях помолила баща ми да ме посрещне, но разстоянието бе толкова кратко, че ми се бе сторило глупаво. И тогава той ме извика по име.

„Роуз!“ — изкрещя и останалите се разхилиха глупаво.

Не бях осъзнала, че са така добре облечени. Беше Ройс с негови приятели, все синове на богаташи.

„Ето я моята Роуз! — крещеше Ройс, смееше се и звучеше точно толкова глупаво, колкото и останалите. — Закъсняваш. Студено ни е, накара ни да те чакаме толкова дълго.“

Никога не го бях виждала пиян. По някоя и друга наздравица по празненствата. Беше ми казвал, че не обича шампанско. Но тогава не бях осъзнала, че предпочита далеч по-силни неща.

С него беше един мъж — приятел на приятел, беше пристигнал от Атланта.

„Какво ти казвах, Джон? — изграчи Ройс, сграбчи ме за ръката и ме придърпа към тях. — Не е ли по-прекрасна от всички южняшки прасковки?“

Мъжът на име Джон беше тъмнокос, помургавял от слънцето. Оглеждаше ме сякаш бях кобила за продан.

„Трудно е да се каже, цялата е покрита“ — каза той провлечено.

Всички се разсмяха, Ройс заедно с останалите.

Внезапно дръпна палтото ми от рамото — беше ми подарък от него — и пиринчените копчета се откъснаха, разпилявайки се по цялата улица.

„Я му покажи как изглеждаш, Роуз!“ — той отново се разсмя, после дръпна шапката от главата ми. Фибите изскубнаха цели кичури коса и аз извиках от болка. Това като че ли ги развесели — виковете ми от болка…

Розали внезапно ме погледна, сякаш беше забравила за присъствието ми. Сигурна бях, че лицето ми бе точно толкова бяло, колкото и нейното. Или пък зелено.

— Няма да те карам да слушаш останалото — тихо каза тя. — Оставиха ме на улицата и все така весели и залитащи си тръгнаха. Мислеха, че съм мъртва. Подкачаха Ройс, че ще трябва да си намери друга булка. А той се смееше и казваше, че ще трябва първо да се научи на търпение.

Лежах на платното и чаках да умра. Беше студено, но болките бяха толкова силни, че се изненадах, че изобщо усещам студа. Започна да вали сняг и аз се питах защо не умирам. Нямах търпение, исках смъртта да сложи край на болката. Толкова се бавеше…

Тогава ме намерил Карлайл. Надушил кръвта и тръгнал да провери какво става. Смътно помня колко се подразних, когато се надвеси над мен в опит да ме спаси. Никога не бях харесвала доктор Кълън — нито него, нито съпругата му, нито брат й, както се представяше по онова време Едуард. Беше ми неприятно, че до един са по-красиви от мен, особено мъжете. Но те не излизаха много в обществото, така че ги бях виждала само един или два пъти.

Когато ме вдигна от земята и затича, реших, че съм умряла — заради скоростта ми се стори, че летя. И помня как се ужасих, че болката не спира…

След това се озовах в светла, топла стая. Губех съзнание и бях благодарна, че болката започва да се притъпява. Но внезапно нещо остро ме разряза: шията ми, китките ми, глезените ми. Закрещях от ужас — реших, че ги е довел да продължат да ме изтезават. После в тялото ми пламна огън и вече нищо друго нямаше значение. Молех го да ме убие. Когато Есме и Едуард се появяваха, молех и тях. Карлайл седеше до мен. Държеше ме заръката, повтаряше колко съжалява, обещаваше ми, че болката ще свърши. Разказа ми всичко и на моменти се заслушвах в думите. Каза ми какъв е и в какво се превръщах самата аз. Не му повярвах. При всеки мой писък ми се извиняваше.

Едуард не остана особено доволен. Помня, че ги чух да ме обсъждат. От време на време спирах да пищя. Нямаше особен смисъл.

„Как ти хрумна, Карлайл? Розали Хейл?“ — Розали изимитира съвършено раздразнения тон на Едуард. — Не ми хареса как изрече името ми, сякаш ми имаше нещо.

„Не можех просто да я оставя да умре. Беше прекалено, твърде ужасно, твърде голямо разхищение“ — каза тихо Карлайл.

„Знам“ — отвърна Едуард и реших, че звучи презрително. Ядосах се. Тогава не знаех, че действително знае какво е видял Карлайл.

„Твърде голямо разхищение. Не можех да я оставя“ — прошепна отново Карлайл.

„Разбира се, че не си могъл“ — съгласи се Есме.

„Хората постоянно умират — напомни му сурово Едуард. — Не мислиш ли, че твърде много хора я познават? Семейство Кинг ще се почувстват длъжни да организират търсене — не че някой ще заподозре истинския злодей“ — изръмжа той.

Зарадвах се, че явно са наясно кой е виновният. Но не осъзнавах, че почти беше свършило и ставам все по-силна, затова успявам да се концентрирам върху думите им. Болката започваше да напуска върховете на пръстите ми.

„Какво ще правим с нея?“ — попита Едуард отвратено, или поне на мен ми прозвуча така.

Карлайл въздъхна: „От нея зависи, естествено. Може да реши да поеме по свой път.“

Бях повярвала на част от думите му и тези ме ужасиха. Знаех, че животът ми е приключил и няма връщане назад. Не можех да понеса мисълта да остана сама…

Болката най-после утихна и те отново ми обясниха в какво съм се превърнала. Този път им повярвах. Усетих жаждата, твърдата си кожа, сама видях яркочервения цвят на очите си.

Каквато бях повърхностна, веднага се почувствах по-добре, виждайки отражението си в огледалото за първи път. Въпреки цвета на очите ми бях най-прекрасното нещо, което бях зървала — тя се разсмя.

Измина известно време, преди да започна да обвинявам красотата си за случилото се, да я възприемам като проклятие. Да съжалявам, че не съм била… е, не грозна, но обикновена.

Като Вера. За да ми позволят да се омъжа за някого, който обича мен самата, и да му народя хубави бебета. Всъщност през цялото време исках точно това. И все още ми се струва, че не съм била особено алчна.

Тя се замисли за миг и аз се запитах дали отново не е забравила присъствието ми. Но после ми се усмихна, а изражението й внезапно стана тържествуващо.

— Знаеш ли, досието ми е почти толкова чисто, колкото на Карлайл — каза тя. — По-добро, отколкото на Есме. И хиляди пъти по-добро, отколкото на Едуард. Никога не съм вкусвала човешка кръв — заяви тя гордо.

Обърканото ми изражение подсказа на Розали, че се питам защо досието й е само почти чисто.

— Вярно, че убих пет души — каза тя доволно. — Ако изобщо могат да се нарекат човеци. Но се постарах да не пролея кръвта им — знаех, че в противен случай няма да устоя, а не исках да погълна каквото и да било от тях, нали разбираш.

Оставих си Ройс за последен. Надявах се да е чул за смъртта на приятелите си и да е наясно какво го чака. Надявах се страхът да направи края му още по-мъчителен. Мисля, че се получи. Когато го намерих, се криеше в стая без прозорци, зад врата, дебела като на банков сейф, пазена от въоръжени мъже. О! Значи седем убийства — поправи се тя. — Бях забравила за пазачите. Забавиха ме само с няколко секунди.

Вложих доста театралност. Беше детинско, признавам. Носех булчинска рокля, която бях откраднала специално за случая. Започна да пищи, когато ме видя. Тази нощ много пищя. Добре че го оставих за накрая — умеех да се контролирам по-добре, да действам по-бавно…

Тя внезапно млъкна и ме погледна.

— Извинявай — каза с горчив глас. — Плаша те, нали?

— Нищо ми няма — излъгах.

— Малко се поувлякох.

— Не се тревожи.

— Изненадана съм, че Едуард не ти е разказал подробностите.

— Не обича да разказва хорските истории — има чувството, че предава тайните им, защото чува много повече от това, което е предназначено за ушите му.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Вероятно трябва да му вярвам повече. Всъщност е много свестен, нали?

— Аз определено смятам така.

— Личи ти — отново въздъхна. — И спрямо теб не бях честна, Бела. Казвал ли ти е защо? Или и това е твърде поверително?

— Причината е, че съм човек, това ми каза. Че ти е неприятно някой от външния свят да е наясно с тайните ви.

Мелодичният й смяхме прекъсна.

— Сега вече се чувствам истински гузна. Постъпил е много, много по-мило, отколкото заслужавам — смехът я правеше по-топла, сякаш бе изоставила някаква отбранителна позиция, която винаги заемаше в мое присъствие. — Какъв лъжец е това момче — тя отново се разсмя.

— Излъгал ли ме е? — попитах, внезапно нащрек.

— Е, може би пресилвам. Но определено не ти е разказал всичко. Казаното е вярно, сега дори е по-вярно от преди. Но по онова време… — тя млъкна и нервно се изсмя. — Колко ми е неудобно. Разбираш ли, в началото най-вече ревнувах, задето иска теб, а не мен.

Думите й ме изпълниха със страх. Седнала насред сребърната светлина, тя бе по-красива от всичко, което можех да си представя. Не бих могла да се съревновавам с нея.

— Но ти обичаш Емет… — измънках.

Тя поклати глава развеселена.

— Не искам Едуард по този начин, Бела. Никога не съм го искала — обичам го като брат, макар да ме дразни от първия миг, в който го чух да говори. Но трябва да разбереш… така бях свикнала хората да искат мен. А Едуард не проявяваше никакъв интерес. Което ме дразнеше, в началото дори ме обиждаше. Но той никога не е искал никого, така че не се тревожих дълго. Дори когато за първи път се срещнахме с клана на Таня в Денали — с всичките онези жени! — Едуард не прояви и най-слаб интерес. И после изведнъж срещна теб — тя ме погледна объркано.

Не я слушах внимателно. Мислех си за Едуард и Таня и всичките онези жени, и стиснах устни.

— Не че не си хубава, Бела — каза тя, интерпретирала погрешно изражението ми. — Но това означаваше, че те намира за по-привлекателна от мен. А аз съм достатъчно суетна, за да се обидя.

— Но нали каза „в началото“? Това не те… притеснява вече, нали? Искам да кажа и двете сме наясно, че си най-красивият човек на земята.

Разсмях се, задето се налагаше да го казвам гласно — беше толкова очевидно. Колко странно, че точно Розали чувстваше нужда от подобни уверения.

Розали също се разсмя.

— Благодаря ти, Бела. И не, вече не ме притеснява. Едуард винаги е бил малко странен — пак се засмя.

— Но въпреки това продължаваш да не ме харесваш — прошепнах.

Усмивката й избледня.

— Съжалявам за това.

Постояхме мълчаливо известно време, а тя като че ли не беше склонна да продължи.

— А би ли ми казала защо? Сторила ли съм нещо…? — дали не се сърдеше, че бях изложила семейството й, нейния Емет на опасност? И то неведнъж. Джеймс, а сега и Виктория…

— Не, нищо не си направила — прошепна тя. — Все още.

Зяпнах я объркана.

— Нима не виждаш, Бела? — тя се разпали повече, отколкото докато разказваше тъжната си история. — Вече имаш всичко. Целият живот е пред теб — всичко, което искам аз. И си готова да го захвърлиш просто така. Не разбираш ли, че бих дала всичко, за да бъда на твое място? Имаш право на избор, какъвто аз нямах, и изборът ти е грешен.

Дръпнах се назад, стресната от бурните емоции на лицето й. Осъзнах, че устата ми е увиснала и рязко я затворих.

Тя дълго се взира в мен, после съвсем бавно трескавият блясък в очите й помръкна. Внезапно се смути.

— А бях толкова сигурна, че ще успея да запазя самообладание — тя поклати глава, като че ли леко замаяна от емоционалния си изблик. — Но сега е по-трудно от преди, когато ставаше въпрос единствено за суета.

Загледа мълчаливо луната. Изминаха няколко минути, преди да събера смелост да наруша унеса й.

— Нима ще ме харесваш повече, ако си остана човек?

Тя се обърна към мен, а устните й трепнаха в лека усмивка.

— Може би.

— Все пак краят е донякъде щастлив — напомних й. — Имаш си Емет.

— Само наполовина щастлив — тя се усмихна. — Знаеш, че спасих Емет от мечка, която се канеше да го излапа, и го донесох у дома на Карлайл. Но можеш ли да предположиш защо осуетих плановете на мечката?

Поклатих глава.

— С тъмните си къдри… с трапчинките, които личаха дори когато гримасничеше от болка… странната невинност, която така не подхождаше на лицето му на възрастен мъж… всичко ми напомняше за малкия Хенри на Вера. Исках да оживее — толкова силно го исках, че макар да ненавиждам този живот, бях достатъчна егоистка да помоля Карлайл да го промени заради мен.

Но извадих по-голям късмет, отколкото заслужавам. Емет се оказа всичко, което бих желала, ако се познавах достатъчно добре, за да знам какво да искам. Той е точно това, от което има нужда човек като мен. И, колкото и да е странно, той също има нужда от мен. Така че се получи далеч по-добре, отколкото бих могла да се надявам. Но винаги ще си останем само двамата. И никога няма да седна на верандата, а той с посивяла коса да седне до мен и наоколо да играят внуците ни.

Усмивката й вече бе дружелюбна.

— Струва ти се странно, нали? В някои отношения си много по-зряла, отколкото когато аз бях на осемнадесет. Но в други отношения… съществуват много неща, за които вероятно не си се замисляла сериозно. Твърде си млада, за да знаеш какво ще искаш след десет или след петнадесет години… и твърде млада, за да се откажеш от всичко, без да премислиш внимателно. Не бива да се прибързва с окончателните неща, Бела — тя ме потупа по главата, но жестът й не ми се стори снизходителен.

Поех си дъх.

— Просто си помисли. Направиш ли тази крачка, връщане назад няма. Есме се справя с празнината, като използва нас за заместители… а Алис не помни нищо от човешкия си живот, така че на нея не й липсва… Ти обаче ще помниш. Твърде много е това, от което искаш да се откажеш.

Но ще получа много повече в замяна, помислих си, но не го казах гласно.

— Благодаря ти, Розали. Радвам се, че разбрах… че успях да те опозная по-добре.

— Съжалявам, че бях чудовище — тя се усмихна. — Отсега нататък ще се постарая да се държа прилично.

Усмихнах й се в отговор.

Все още не бяхме приятелки, но бях почти сигурна, че няма винаги да ме мрази толкова много.

— Сега ще те оставя да поспиш — очите й пробягаха към леглото и устните й трепнаха. — Знам, че си бясна, задето те държи под ключ, но не му се сърди много, когато се върне. Нямаш представа колко те обича. Ужасява се, когато е далече от теб — тя се надигна безшумно и плавно се понесе към вратата. — Лека нощ, Бела — прошепна, докато затваряше вратата след себе си.

— Лека нощ, Розали — прошепнах със секунда закъснение.

След това дълго време не можах да заспя.

А когато все пак заспах, сънувах кошмар. Пълзях по тъмните, студени камъни на някаква непозната улица, под сипещия се сняг, и оставях кървава диря след себе си. Някакъв неясен ангел с дълга бяла дреха наблюдаваше как напредвам с негодуващ поглед.

На следващата сутрин през целия път до училището зяпах намусено през предното стъкло. Бях недоспала, което силно увеличаваше раздразнението от пленничеството ми.

— Довечера ще идем до Олимпия или нещо подобно — обеща Алис. — Ще си прекараме добре, нали?

— Защо просто не ме заключиш в мазето? — предложих. — И да забравим за захарната глазура.

Тя се намръщи.

— Ще си вземе поршето. И без това не се справям добре. Би трябвало да те забавлявам.

— Не си виновна — измърморих. Не можех да повярвам, че наистина се почувствах виновна. — Ще се видим на обяд.

Завлачих крака към кабинета по английски. Без Едуард денят щеше да е непоносим. Мусих се през целия час, макар добре да съзнавах, че от поведението ми нямаше никаква полза.

Когато звънецът удари, аз се изправих без особен ентусиазъм. Майк чакаше на вратата и я придържаше отворена.

— Едуард на поход ли е? — попита той разговорливо, докато крачехме в лекия дъждец.

— Аха.

— Искаш ли да се разберем нещо за довечера?

Нима беше възможно все още да таи надежди?

— Не мога. На гости с преспиване съм — измрънках.

Той ме изгледа странно, проумял настроението ми.

— На кого си…

Въпросът му обаче си остана недовършен, тъй като откъм паркинга зад гърбовете ни изригна мощно ръмжене. Всички на тротоара се обърнаха да видят, зяпнали невярващо как шумният черен мотор спира със свирене на гуми точно там, където свършва бетонът, а двигателят не спира да ръмжи.

Джейкъб настойчиво размаха ръка към мен.

— Тичай, Бела! — изкрещя той над рева на двигателя. За секунда останах като замръзнала, докато не схванах.

Погледнах към Майк. Знаех, че разполагам само с няколко секунди.

Какво ли би направила Алис на публично място, за да ме спре?

— Станало ми е много лошо и съм се прибрала вкъщи, нали? — казах на Майк, а гласът ми внезапно се разтрепери от вълнение.

— Добре — измърмори той.

Целунах го набързо по бузата.

— Благодаря, Майк. Длъжница съм ти! — извиках тихо и хукнах.

Джейкъб форсира двигателя ухилен. Скочих на седалката зад него и увих ръце плътно около кръста му.

Зърнах Алис, замръзнала край столовата, с блеснали от ярост очи и оголени зъби.

Хвърлих й умолителен поглед.

А след това полетяхме по асфалта с такава скорост, че стомахът ми остана някъде зад мен.

— Дръж се — извика Джейкъб.

Скрих лице в гърба му, докато той фучеше по главния път. Знаех, че ще намали, когато стигне куилеутската граница. Трябваше да издържа до там. Замолих се горещо Алис да не ни последва и Чарли да не ни види отнякъде…

Разбрах кога сме достигнали безопасната зона. Моторът забави ход, а Джейкъб се изправи и избухна в смях. Отворих очи.

— Успяхме — извика той. — Не е лошо като за спасителна акция, а?

— Чудесно ти хрумна, Джейк.

— Сетих се, че ми беше споменала, че онази пиявица гадателка не може да види как ще постъпя аз. Радвам се, че на теб не ти хрумна — нямаше да те пусне на училище.

— Затова и не съм мислила в тази посока.

Той се разсмя тържествуващо.

— Какво искаш да правим днес?

— Каквото и да е! — разсмях се на свой ред. Чудесно беше да съм свободна.