Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Затъмнение

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0335-8

История

  1. — Добавяне

Пета глава
Белязана

— Добре ли си, Джейк? Чарли спомена, че напоследък ти е тежко… Не ти ли олеква постепенно?

Топлите му пръсти се увиха около моите.

— Не е толкова зле — отвърна, без да среща погледа ми.

Закрачи бавно обратно към дънера, загледан в пъстрите като дъга камъчета, и ме задърпа натам. Седнах отново върху нашето дърво, но вместо до мен той седна върху мократа камениста земя. Запитах се дали го прави, за да крие по-лесно лицето си. Продължаваше да ме държи за ръката.

Започнах да дърдоря, за да запълня мълчанието.

— Толкова отдавна не съм идвала тук. Вероятно съм пропуснала един куп неща. Как са Сам и Емили? А Ембри? А Куил също ли…?

Спрях насред изречението, сещайки се, че темата за приятеля на Джейкъб, Куил, е доста деликатна.

— О, Куил — Джейкъб въздъхна.

Явно неизбежното се беше случило — Куил бе станал част от глутницата.

— Съжалявам — измънках.

За моя изненада Джейкъб изсумтя.

— На него няма нужда да го казваш.

— Какво имаш предвид?

— Куил не търси съчувствие. Напротив — въодушевен е. Направо е във възторг.

Изненадах се. Другите вълци бяха така потиснати от мисълта, че приятелят им ще сподели съдбата им.

— Какво?

Джейкъб килна глава назад, за да ме погледне. Усмихна се и завъртя очи.

— Куил смята, че това е най-страхотното нещо, което някога му се е случвало. Отчасти защото най-после разбра какво точно става. А и се вълнува, че отново си е върнал приятелите и е част от някаква „вътрешна“ групичка — той отново изсумтя. — Вероятно не трябва толкова да се изненадвам. Съвсем типично за него.

Харесва му, така ли?

— Ако трябва да съм искрен, на повечето им харесва — призна бавно Джейкъб. — Определено си има и хубави страни: бързината, свободата, силата… усещането за… за семейство. Двамата със Сам сме единствените, на които им тежи. А и Сам отдавна го е преглътнал. Така че сега аз съм единственият лигльо — той се изсмя на себе си.

Толкова много неща исках да разбера.

— А вие със Сам защо сте по-различни? И какво всъщност се е случило със Сам? На него какъв му е проблемът? — изстрелях въпросите без пауза за отговори и Джейкъб отново се разсмя.

— Дълга история.

— Аз ти разказах моята дълга история. Освен това никак не бързам да се прибирам — казах и направих гримаса при мисълта какви неприятности ме очакваха.

Той ми хвърли бърз поглед, долавяйки напрежението в думите ми.

— Ще ти се разсърди ли?

— Да — признах. — Много мрази да правя неща, които счита за… рисковани.

— Като например да се мотаеш с върколаци.

— Аха.

Той вдигна рамене.

— Тогава не се прибирай. Ще спя на дивана.

— Чудесна идея — измърморих. — Защото ще дойде да ме търси.

Той застина, после мрачно се усмихна.

— Би ли го направил?

— Ако смята, че може да съм пострадала, или нещо такова — най-вероятно да.

— Значи идеята ми е отлична.

— Моля те, Джейк. Това ужасно ме тормози.

— Кое?

— Че всеки от двамата е готов да убие другия! — изстенах. — Направо полудявам. Не можете ли да се държите цивилизовано?

— Той готов ли е да ме убие? — попита Джейкъб със сурова усмивка, без да се смущава от гнева ми.

— Очевидно не колкото си ти! — усетих, че крещя. — Той поне се държи зряло. Знае, че ако те нарани, ще нарани мен — затова никога не би го направил. А теб, изглежда, това не те интересува.

— Да, бе — измърмори той. — Сигурен съм, че е истински пацифист.

— Оо! — издърпах ръката си от неговата и отблъснах главата му. След това придърпах колене към гърдите си и плътно увих ръце около тях.

Загледах се към хоризонта, побесняла от гняв.

Известно време той мълча. Накрая стана от земята, седна до мен и уви ръка около раменете ми. Аз я отблъснах.

— Извинявай — каза тихо. — Ще се постарая да се държа прилично.

Не отговорих.

— Още ли искаш да чуеш за Сам? — предложи.

Вдигнах рамене.

— Както казах, историята е дълга. И много… странна. В този нов живот има толкова много странни неща. Нямах време да ти разкажа и половината. А тази история със Сам — ами не знам дали ще успея да я обясня като хората.

Думите му събудиха любопитството ми въпреки раздразнението.

— Слушам те — казах вдървено.

С ъгълчето на окото си видях как лицето му се разтяга в усмивка.

— На Сам му е било много по-трудно, отколкото на останалите. Тъй като бил първият, съвсем сам, и нямало кой да му каже какво се случва. Дядо му починал, преди да се роди, а баща му не се задържал особено. Нямало кой да разпознае сигналите. Първия път, когато се случило, първата му трансформация — решил, че полудява. Трябвали му две седмици, за да се успокои достатъчно, че да се върне в нормалното си състояние.

Това било, преди да дойдеш да живееш във Форкс, така че няма как да го помниш. Майката на Сам и Лия Клиъруотър накарали горските и полицията да го търсят. Хората решили, че е станала някаква злополука…

— Лия ли? — попитах учудено. Лия бе дъщерята на Хари. При името й автоматично ме заля вълна от съжаление. Хари Клиъруотър, дългогодишният приятел на Чарли, беше починал от инфаркт тази пролет.

Гласът му се промени, натежа.

— Аха. Лия и Сам бяха ученическа любов. Тръгнаха, когато тя беше първи курс. Когато той изчезна, тя направо полудя.

— Но той и Емили…

— Ще стигна и до това, всичко е част от историята — отвърна той. Пое си бавно въздух, после рязко издиша.

Предполагам, беше глупаво да си въобразявам, че Сам не е обичал никоя друга преди Емили. Повечето хора многократно се влюбват и разлюбват. Но го бях виждала с Емили и не можех да си го представя с друга жена. Как само я гледаше… напомняше ми на едно изражение, което понякога долавях в очите на Едуард, когато гледаше мен.

— Сам се върна — продължи Джейкъб, — но отказа да обясни къде е бил. Естествено, веднага плъзнаха слухове, че не се е занимавал с нищо хубаво. Но един следобед, най-случайно, Сам се натъкнал на дядото на Куил, Старият Куил Атейра, дошъл на гости на госпожа Уаи. Сам се здрависал с него. И Стария Куил замалко да получи удар — Джейкъб прекъсна разказа, за да се посмее.

— Защо?

Той сложи ръка върху бузата ми и обърна главата ми към себе си — беше се навел към мен, лицето му бе само на сантиметри от моето. Дланта му опари кожата ми, сякаш имаше треска.

— А, ясно — казах. Чувствах се неловко, че лицето ми бе толкова близо до неговото, че горещата му длан беше върху бузата ми. — Сам бил твърде топъл.

Джейкъб отново се засмя.

— Ръката му била толкова гореща, сякаш я бил забравил върху горещ котлон.

Беше така близо, че усещах топлия му дъх. Пресегнах се уж небрежно, за да махна ръката му и да освободя лицето си, но все пак преплетох пръсти с неговите, за да не го обидя. Той се усмихна и се облегна назад, прозрял, че се правя на ударена.

— И така, господин Атейра отишъл право при старейшините — продължи той. — Само те все още знаели, все още помнели. Господин Атейра, Били и Хари били виждали с очите си как дядовците им се превръщат във вълци. Когато Стария Куил им съобщил, те се срещнали тайно със Сам и му обяснили. Като разбрал, че вече не е сам, му станало по-лесно. Знаели, че няма да е единственият, засегнат от завръщането на семейство Кълън — той произнесе името с неволна горчивина — но никой друг не бил навършил нужните години. Така че Сам зачакал ние, останалите, да се присъединим към него…

— Семейството на Едуард са нямали и представа — прошепнах. — Въобще не са знаели, че тук все още има върколаци. Не са знаели, че пристигането им ще провокира промяната.

— Това не променя факта, че точно така се получи.

— Напомни ми никога да не ти ставам враг.

— Смяташ, че трябва да съм всеопрощаващ като теб ли? Не можем всички да бъдем светци и мъченици.

— Я порасни, Джейкъб!

— Де да можех — промърмори той тихо.

Зяпнах го, опитвайки се да схвана отговора му.

— Какво?

Той се подсмихна.

— Едно от многото странни неща, за които споменах.

— Не… можеш… да пораснеш? — попитах тъпо. — Тоест какво? Няма да… остарееш? Това шега ли е?

— Тц! — той издаде устни на „ц“-то.

Усетих как кръвта нахлува в лицето ми. Очите ми се наляха със сълзи от гняв. Зъбите ми изскърцаха с ясно доловим стържещ звук.

— Бела? Какво толкова казах?

Скочих отново на крака, стиснала ръце в юмруци, цялото ми тяло се тресеше.

— Ти. Няма. Да. Остарееш? — изръмжах през стиснати зъби.

Джейкъб лекичко ме дръпна заръката, опитвайки се да ме накара да седна.

— Никой от нас няма да остарее. Какво ти става?

— Аз ли съм единствената, която ще стане стара? Та аз остарявам с всеки проклет ден! — почти изкрещях, разпервайки ръце във въздуха. Някаква част от мен съзнаваше, че правя сцена в стил Чарли, но тази рационална част бе засенчена от ирационалната. — По дяволите! Що за свят е това? Къде е справедливостта?

— По-спокойно, Бела.

— Млъкни, Джейкъб. Просто млъкни! Толкова е нечестно!

— Ама ти наистина ли тропна с крак току-що? Мислех, че само мацките по филмите го правят.

Изръмжах немощно.

— Не е толкова страшно, колкото май ти се стори. Седни и ще ти обясня.

— Ще постоя права.

Той завъртя очи.

— Добре. Както искаш. Но чуй, ще остарея… някой ден.

— Обясни!

Той потупа дървото. Погледнах го ядосано, но накрая все пак седнах. Гневът ми бе угаснал точно толкова внезапно, колкото бе пламнал. Вече се бях успокоила достатъчно, за да осъзная, че се държах като глупачка.

— Когато се научим да се контролираме достатъчно, че да се откажем… — започна Джейкъб. — Когато спрем да се трансформираме за дълъг период от време, пак ще започнем да стареем. Но не е лесно — той поклати глава, внезапно изпълнен със съмнения. — Мисля, че ще е нужно много време, преди да се научим на подобно въздържание. Даже Сам не го е постигнал. Естествено, не ни помага фактът, че съвсем близо до нас има огромно сборище вампири. И през ум не ни минава да спираме, след като племето има нужда от защитници. Но няма какво да кършиш пръсти, защото и без това съм по-възрастен от теб, поне физически.

— Какви ги дрънкаш?

— Погледни ме, Белс. На шестнайсетгодишен ли ти приличам?

Плъзнах поглед по гигантската му фигура, опитвайки се да преценя непредубедено.

— Май не съвсем.

— Май никак даже. Провокира ли се вълчият ген, достигаме пълен ръст само за няколко месеца. Дяволски бързо растем — той направи гримаса. — Във физическо отношение вероятно съм на около двадесет и пет. Така че няма нужда да истерясваш, че си твърде стара за мен, поне не и през следващите седем години.

На около двадесет и пет. Тази идея направо ме зашемети. Но после се сетих колко бързо растеше — пред очите ми се беше източил нагоре и изпълнил настрани. Сетих се как ми изглеждаше един ден и по съвсем различен начин на другия… Поклатих глава съвсем замаяна.

— Е, искаш ли да чуеш за Сам, или предпочиташ да ми крещиш за нещо друго, което не зависи от мен?

Поех си дълбоко въздух.

— Извинявай. Стареенето ми е болна тема. Просто уцели оголен нерв.

Очите му се присвиха, сякаш се чудеше как точно да каже нещо.

Тъй като не исках да говорим за истински болните теми — плановете ми за бъдещето или мирните споразумения, които вероятно щяха да бъдат нарушени от тези планове, реших да му подскажа:

— Значи, след като Сам разбрал какво се случва и вече си имал Били, Хари и господин Атейра, казваш, че вече не било толкова трудно. И както също каза, има си и плюсове… — поколебах се кратко. — Тогава защо Сам ги ненавижда толкова? Защо иска и аз да ги ненавиждам?

Той въздъхна.

— Сега вече става много странно.

— Аз съм специалист по странности.

— Да, знам — той се ухили, преди да продължи. — Значи, дотук си права. Сам знаел какво се случва и всичко било почти наред. В повечето отношения животът му се върнал, е, не към нормалното, но поне към поносимото — тук изражението му се стегна, като че ли следваше нещо болезнено. — Ама не можел да каже на Лия. Не бива да казваме на никого, стига да не се налага. А и не било съвсем безопасно да бъде с нея — но той изшикалкавил, както направих и аз с теб. Лия побесняла, когато отказал да й обясни какво става: къде е бил, къде ходи нощно време, защо вечно е толкова изтощен. Но били на път да се разберат. Поне се опитвали. Много се обичали.

— И после тя разбрала? Това ли се е случило?

Той поклати глава.

— Не, не това бил проблемът. Един уикенд братовчедка й, Емили Йънг, й дошла на гости от резервата на племето мака.

Ахнах.

— Емили е братовчедка на Лия?

— Втора братовчедка. Но са доста близки. Като деца били като сестри.

— Но това е… ужасно. Как е могъл Сам…? — млъкнах и поклатих глава.

— Не го съди още. Някой казвал ли ти е някога… Чувала ли си какво е белязване?

— Белязване ли? — повторих странната дума. — Не. Какво означава?

— Едно от странните неща, с които трябва да се справяме. Не се случва с всеки. Всъщност е рядко изключение, а не правило. Сам вече бил чул всички легенди, тоест всички истории, които смятахме за легенди. Чувал бил и за това, но и през ум не му минавало…

— Ама какво е? — настоях.

Очите на Джейкъб се отклониха към океана.

— Той истински обичал Лия. Но когато видял Емили, това вече нямало значение. Понякога… не знаем точно защо… откриваме партньорите си по този начин — очите му се стрелнаха към мен, а лицето му почервеня. — Искам да кажа спътниците си.

— По какъв начин? Любов от пръв поглед? — подсмихнах се подигравателно.

Джейкъб обаче не се усмихваше. Тъмните му очи гледаха осъдително реакцията ми.

— Малко по-силно е от това. По-категорично.

— Извинявай — измърморих. — Говориш сериозно, нали?

— Да, напълно.

— Любов от пръв поглед? Но по-силна? — гласът ми бе все така скептичен и той го долавяше.

— Не е лесно да се обясни. А и няма значение — той вдигна рамене с безразличие. — Нали искаше да разбереш какво е накарало Сам да намрази вампирите. Те са станали причина да се промени, да намрази самия себе си. Точно това се случило. Разбил сърцето на Лия. Потъпкал всяко обещание, което й бил дал. Сега му се налага всеки Божи ден да гледа обвиненията в очите й и да знае, че е права.

Той внезапно млъкна, сякаш се бе разприказвал твърде много.

— А Емили как се е справила със ситуацията? Щом е била толкова близка с Лия…? — Сам и Емили бяха идеални един за друг, като две късчета от пъзел, оформени така, че съвършено да си пасват. И все пак… как беше успяла Емили да превъзмогне факта, че той е принадлежал на друга? При това на някоя, която й е била почти сестра?

— В началото беше страшно сърдита. Но е трудно да устоиш на подобна всеотдайност и обожание — Джейкъб въздъхна. — А и Сам можел да й казва всичко. Когато откриеш половинката си, никакви правила не могат да те обвържат. Знаеш ли как пострада тя?

— Аха — във Форкс се разпространяваше историята, че я нападнала мечка, но аз бях наясно с тайната.

Върколаците са неуравновесени, беше ми казал Едуард. Случва се хората около тях да пострадат.

— Колкото и да е странно, точно това някак реши нещата. Сам беше толкова ужасен, толкова отвратен от себе си, така изпълнен с ненавист към стореното… Беше готов да се хвърли под някой автобус, ако така щеше да я накара да се почувства по-добре. Вероятно и без това щеше да го направи, просто за да избяга от постъпката си. Беше смазан… И после някак се получи така, че тя утешаваше него, и след това…

Джейкъб не довърши изречението и се досетих, че историята става прекалено лична.

— Бедната Емили — прошепнах. — Бедният Сам. Бедната Лия…

— Аха, Лия го отнесе най-тежко — съгласи се той. — Но се държи много мъжки. Ще им бъде шаферка.

Втренчих се някъде настрани към назъбените скали, които се издигаха от океана като къси, дебели, изпочупени пръсти по южния ръб на залива, и се напрегнах да схвана цялата тая история. Усещах очите му върху лицето си, чакащи да кажа нещо.

— На теб случвало ли ти се е? — попитах накрая, все още с извърнати очи. — Това с влюбването от пръв поглед?

— Не — отвърна той бързо. — Само на Сам и на Джаред.

— Хм — измънках, уж любопитствайки единствено от учтивост. Почувствах облекчение и се опитах да си обясня защо. Реших, че просто се радвам, че не претендира за съществуването на някаква мистична вълча връзка помежду ни. Взаимоотношенията ни и без това бяха достатъчно сложни. Нямах нужда от допълнителни свръхестествени елементи, имах повече от достатъчно и без това.

Той също млъкна и тишината стана леко неловка. Интуицията ми подсказа, че е по-добре да не чувам за какво си мисли.

— А с Джаред какво се случи? — попитах, за да наруша мълчанието.

— Там нямаше драма. Седял всеки ден до едно момиче в продължение на цялата учебна година и дори не я поглеждал. А после, след като се промени, я видял отново и оттогава не е свалял поглед от нея. Тя била във възторг. Открай време била влюбена в него. Разписвала се с неговата фамилия на всяка страница от дневника си — той се засмя подигравателно.

Намръщих се.

— Това Джаред ли ти го каза? Не е трябвало.

Джейкъб прехапа устна.

— Май не е редно да се смея. Но си беше смешно.

— Ама че спътник в живота е и той!

Той въздъхна.

— Не ни го е казвал нарочно. Това вече съм ти го обяснявал, не помниш ли?

— А, да. Че си чувате мислите, но само докато сте вълци, нали?

— Точно така. Като твоя кръвопиец — той се навъси.

— Едуард — поправих го.

— Да, де. Затова и знам с такива подробности как се е чувствал Сам. Едва ли щеше да ни каже, ако можеше да го скрие. Всъщност точно тази способност всички я мразим — в гласа му внезапно нахлу горчивина. — Отвратително е. Никакво лично пространство, никакви тайни. Всичко, от което се срамуваш, е изложено на показ пред останалите — той потръпна.

— Ужасно звучи — прошепнах.

— Вярно, че понякога е полезно, когато трябва да се координираме — призна той неохотно. — В онези редки случаи, когато някой кръвопиец пресече територията ни. С Лоран беше забавно. А ако Кълън не ни се бяха препречили миналата събота… — той изпъшка. — Щяхме да я хванем! — юмруците му се свиха в гневни топки.

Трепнах. Колкото и да се страхувах, че Джаспър или Емет могат да пострадат, този страх не можеше да се сравнява с паниката, която ме връхлиташе при мисълта за Джейкъб, изправен срещу Виктория. Емет и Джаспър бяха почти неразрушими в представите ми. А Джейкъб беше топъл, все още относително човек. Смъртен. Представих си как се изправя срещу Виктория с ярката й коса, развята около странното й котешко лице… и потреперих.

Джейкъб ме погледна любопитно.

— Но за теб не е ли така постоянно? Нали той е в главата ти?

— О, не. Едуард никога не е бил в главата ми. Колкото и да му се иска.

Изражението му изрази объркване.

— Не може да ме чува — обясних с леко самодоволство. — Аз съм единственият човек, когото не може да чува. Не знаем защо.

— Странно — каза Джейкъб.

— Аха — самодоволството ми се изпари. — Вероятно означава, че с мозъка ми нещо не е наред — признах си.

— Винаги съм знаел, че нещо с мозъка ти не е наред — измърмори Джейкъб.

— Много благодаря.

Внезапно, съвсем неочаквано, слънцето проби облаците, та чак се наложи да присвия очи от блясъка на водната повърхност. Всичко смени цветове — вълните станаха от сиви в сини, дърветата — от мрачно маслинени — ярко нефритени, а пъстрите камъчета блеснаха като скъпоценни камъни.

Известно време мижахме, докато очите ни се адаптират. Чуваха се кухият рев на вълните, който отекваше от всички страни на закътания залив, мекото стържене на камъните един в друг от движението на водата и крясъците на чайките над главите ни. Беше такъв покой.

Джейкъб се настани по-плътно до мен и се облегна на ръката ми, както винаги толкова топъл. След минута смъкнах дъждобрана. Той издаде някакъв гърлен звук на задоволство и положи буза върху главата ми. Усещах как слънцето топли кожата ми, макар да не беше чак толкова топло, колкото Джейкъб. Лениво се почудих колко ли време ще е нужно, за да изгоря.

Разсеяно извъртях дясната си ръка и загледах как слънчевите лъчи бледо се отразяват от белега, оставен от Джеймс.

— За какво мислиш? — прошепна той.

— За слънцето.

— Ммм. Приятно.

— А ти? — попитах на свой ред.

Той се подсмихна.

— Мислех си за онзи малоумен филм, на който ме заведе. И как Майк Нютън се разповръща.

И аз се разсмях, изненадана как времето беше променило този спомен. Тогава бе изпълнен с напрежение, с объркване. Толкова неща се бяха променили тази вечер… А сега вече можех да се смея. Това бе последната ни вечер с Джейкъб, преди да научи истината за тежкото си наследство. Последният чисто човешки спомен, който в момента изглеждаше странно приятен.

— Липсва ми онова време — каза той. — Всичко беше така лесно… просто. Добре че имам добра памет — въздъхна.

Думите му ме подсетиха за нещо и той усети как тялото ми се напряга.

— Какво има?

— Тази твоя добра памет… — отдръпнах се леко, за да го погледна в лицето. В момента изражението му беше объркано. — Имаш ли нещо против да ми кажеш какво правеше в понеделник сутринта? Мислеше за нещо, което притесняваше Едуард — притесняваше не беше точната дума, но исках да получа отговор, затова реших, че е най-добре да не съм твърде строга, поне в началото.

Явно се сети, защото лицето му светна и той се разсмя.

— Мислех за теб. Което май не му хареса особено, а?

— За мен ли? Какво за мен?

Той се разсмя, този път малко по-саркастично.

— За това как изглеждаше в нощта, когато Сам те намери — виждал съм картината в неговата глава, все едно съм бил там. Ако знаеш този спомен как тормози Сам. А после се сетих как изглеждаше първия път, когато дойде у нас. Обзалагам се, че дори не съзнаваш в какво ужасно състояние беше, Бела. Минаха седмици, преди да заприличаш на човек. И се сетих как вечно си държеше ръцете, опасани около тялото, за да не се разпаднеш… — той трепна, после поклати глава. — На мен ми е тежко да си спомням колко беше тъжна, а не бях виновен аз. Затова реших, че на него ще му е още по-тежко. Помислих, че трябва да види какво ти е причинил.

Плеснах го по рамото. Чак ме заболя.

— Джейкъб Блак, да не си посмял да го направиш пак! Обещай ми, че няма!

— В никакъв случай. От месеци не съм се забавлявал така.

— Стига, Джейк!

— О, я се стегни, Бела! Кога изобщо ще го видя пак? Не се тревожи толкова.

Скочих на крака да си ходя, но той ме улови заръката. Опитах се да я издърпам.

— Тръгвам си, Джейкъб.

— Не, недей още — възрази той, а ръката му ме хвана по-здраво. — Съжалявам. И… добре, няма повече да го правя. Обещавам.

Въздъхнах.

— Благодаря, Джейк.

— Хайде да вървим обратно вкъщи — каза той ентусиазирано.

— Всъщност май наистина трябва да ходя. Анджела Уебър ме чака, а знам, че и Алис се е притеснила. Не искам да я разстройвам излишно.

— Но ти току-що дойде!

— И на мен така ми се струва — съгласих се. Загледах сърдито слънцето, което бе виснало точно над главите ни. Как е възможно времето да лети с такава скорост? Веждите му се събраха.

— Не знам кога ще те видя пак — каза обидено.

— Следващия път, когато замине — обещах импулсивно.

— Замине? — Джейкъб завъртя очи. — Доста мило описание на това, което прави. Отвратителни паразити!

— Ако не се постараеш да се държиш мило, изобщо няма да идвам! — заплаших го, мъчейки се да освободя ръката си.

Той отказа да я пусне.

— О, не се сърди — ухили се той. — Това ми е условен рефлекс.

— Ако въобще ще си правя труда да идвам, ще трябва да си изясним нещо, ставали?

Той зачака.

— Разбираш ли — заобяснявах, — не ме интересува кой е вампир и кой е върколак. Това е без значение. Ти си Джейкъб, той е Едуард, а аз съм Бела. И нищо друго няма значение.

Очите му леко се присвиха.

— Но аз съм върколак — каза той неохотно. — А той е вампир — добави с очевидно отвращение.

— А аз съм зодия Дева! — изкрещях отчаяно.

Той вдигна вежди, преценявайки изражението ми с любопитни очи. Накрая вдигна рамене.

— Ако действително можеш да гледаш на нещата така…

— Мога. И точно така гледам.

— Добре. Значи само Бела и Джейкъб. И никакви разбеснели се Деви — той ми се усмихна с онази топла, позната усмивка, която така ми бе липсвала. Усетих как на лицето ми се разстила ответна усмивка.

— Ужасно ми липсваше, Джейк — признах импулсивно.

— И ти на мен — усмивката му стана още по-широка. — Повече, отколкото можеш да предположиш. Ще дойдеш ли пак скоро?

Веднага щом мога — обещах.