Стефани Майър
Затъмнение (17)

Петнадесета глава
Облог

Гледах го онемяла в продължение на минута. Изобщо не ми хрумваше какво да отвърна.

Докато наблюдаваше втрещеното ми изражение, сериозността се изпари от лицето му.

— Добре — каза ухилен. — Това е всичко.

— Джейк… — имах чувството, че нещо едро се е заклещило в гърлото ми. Опитах се да го прочистя. — Не мога… Тоест не… Трябва да си вървя.

Обърнах се, но той ме хвана за раменете и ме извъртя обратно към себе си.

— Не, почакай. Това го знам, Бела. Но виж, отговори ми, става ли? Искаш ли да изчезна от живота ти и никога повече да не ме видиш? Честно?

Толкова ми беше трудно да възприема въпроса му, че ми отне цяла минута да му отговоря.

— Не, не го искам — признах накрая.

Той се ухили.

— Ето, виждаш ли.

— Но аз не те искам до себе си по същите причини, заради които ти искаш мен — възразих.

— Обясни ми тогава защо точно ме искаш.

Замислих се внимателно.

— Защото ми липсваш, когато те няма. Когато си щастлив — заобяснявах предпазливо, — и аз се чувствам щастлива. Но мога да кажа същото и за Чарли, Джейкъб. Ти си част от семейството ми. Обичам те, но не съм влюбена в теб.

Той кимна, без да изглежда смутен.

— Но все пак ти е приятно да съм край теб.

— Да — въздъхнах.

Беше невъзможно да го обезкуража.

— Тогава оставам до теб.

— Направо си търсиш белята — измърморих.

— Аха — той погали дясната ми буза с върховете на пръстите си. Пернах ръката му.

— Мислиш ли, че би могъл да се държиш малко по-прилично? — попитах подразнена.

— Не, не мисля. Ти решаваш, Бела. Мога да съм с теб, такъв какъвто съм, в комплект с лошото поведение, или никак.

Зяпнах го ядосана.

— Не си честен.

— Ти също.

Това ме сепна и неволно направих крачка назад. Беше прав. Бях нечестна, а също и алчна — в противен случай щях да му кажа, че не искам да сме приятели, и да си тръгна. Не беше честно да искам да го запазя като приятел, когато това го наранява. Не знаех какво правя тук, но внезапно осъзнах, че не постъпвам добре.

— Прав си — признах.

Той се разсмя.

— Прощавам ти. Само недей да ми се сърдиш твърде много. Защото наскоро реших, че не желая да се отказвам от теб. В загубените каузи има нещо просто неустоимо.

— Джейкъб — вгледах се в тъмните му очи, опитвайки се да го накарам да приеме думите ми сериозно, — аз го обичам, Джейкъб. Той е целият ми живот.

— Но обичаш и мен — напомни ми той. Тръгнах да протестирам, но той вдигна ръка. — Не по същия начин, знам. Но и той не е целият ти живот. Вече не. Може някога да е бил, но после си тръгна. А сега ще му се наложи да се справя с последствията от това решение — тоест с мен.

Поклатих глава.

— Невъзможен си.

Той внезапно стана сериозен. Хвана брадичката ми в шепа така здраво, че не можех да отклоня поглед от настойчивите му очи.

— Докато сърцето ти не спре да бие, Бела — каза той, — аз ще съм тук и ще се боря. Не забравяй, че имаш избор.

— Не искам избор — възразих и безуспешно опитах да дръпна брадичката си. — А и ударите на сърцето ми са преброени, Джейкъб. Времето почти изтече.

Очите му се присвиха.

— Което е допълнителна причина да се боря — колкото се може повече, докато все още мога — прошепна той.

Продължаваше да държи брадичката ми — пръстите му така ме стискаха, че чак ме заболя. Видях как в очите му пламва решителност.

— Н… — исках да възразя, но беше късно.

Устните му се впиха в моите и спряха протеста ми. Той ме целуна ядосано, грубо, другата му ръка ме хвана здраво за тила, отрязвайки пътя за бягство. Заблъсках го в гърдите с всичка сила, но той дори не забеляза. Въпреки гнева устата му беше нежна, устните му се прилепиха в моите по един топъл, непознат начин.

Сграбчих го за лицето, опитвайки да го отблъсна, но отново не успях. Този път очевидно усети и това го подразни. Устните му раздалечиха моите насила и усетих горещия му дъх в устата си.

Инстинктивно отпуснах ръце до тялото си и просто изключих. Отворих очи и престанах да се боря, да чувствам… просто зачаках да спре.

Това подейства. Гневът му сякаш се изпари и той се дръпна назад, за да ме погледне. Притисна устни леко до моите веднъж, два пъти… трети път. Преструвах се на статуя и чаках.

Накрая ме пусна и направи крачка назад.

— Свърши ли? — попитах безизразно.

— Да — въздъхна той. Затвори очи и по лицето му плъзна усмивка.

Дръпнах ръка колкото можех по-назад, после я стрелнах напред и го ударих в устата с цялата сила на тялото си. Чу се хрущящ звук.

— Ох! Ох! — изкрещях и заскачах нагоре-надолу от болка, притиснала ръка до гърдите си. Счупена беше, бях сигурна.

Джейкъб ме погледна изумено.

— Добре ли си?

— Не съм, по дяволите! Счупи ми ръката!

— Бела, сама си счупи ръката. А сега спри да танцуваш и ми дай да погледна.

— Не ме докосвай! Незабавно си тръгвам.

— Отивам за колата — отвърна той спокойно. Дори не си разтриваше челюстта, както по филмите. Жалка работа.

— Не, благодаря — изсъсках. — Предпочитам да вървя пеша — обърнах се към шосето. И без това до границата имаше само няколко километра. Щом се отдалеча от него, Алис щеше да ме види. Щеше да изпрати някой да ме вземе.

— Остави ме да те закарам до вас — настоя той.

И колкото и да е невероятно, имаше наглостта да ме хване през талията.

Дръпнах се рязко.

— Добре! — изръмжах. — Закарай ме! Нямам търпение да видя какво ще ти направи Едуард! Надявам се да ти скърши врата, нахално, отвратително, малоумно куче!

Той завъртя очи. Заведе ме до дясната врата на колата и ми помогна да се настаня. Докато заобикаляше към шофьорското място, засвирука с уста.

— Не те ли заболя поне малко? — попитах, бясна и безкрайно подразнена.

— Шегуваш ли се? Ако не беше започнала да пищиш, сигурно нямаше да разбера, че се опитваш да ме удариш. Може и да не съм от камък, но не съм толкова изфинен.

— Мразя те, Джейкъб Блак.

— Това е добре. Омразата е проява на страст.

— Ще ти дам аз на теб една страст — измърморих под нос. — Убийство, върховното престъпление от страст.

— О, я стига — каза той съвсем весело, още малко и отново щеше да засвири с уста. — Със сигурност ти беше по-приятно, отколкото да целуваш скала.

— Въобще не може да се сравнява — заявих студено.

Той сви устни.

— Май послъгваш.

— Май, ама не.

Това го смути за секунда, но после отново се ободри.

— Просто си ми ядосана. Нямам никакъв опит в тия неща, но според мен беше просто невероятно.

— Уф! — изстенах.

— Довечера ще си мислиш за това. Докато той смята, че спиш, ти ще мислиш за вариантите.

— Ако изобщо мисля за това довечера, то ще е част от кошмар.

Той намали скоростта и колата запълзя, после се обърна да ме погледне с широко отворени, настойчиви тъмни очи.

— Помисли само как би могло да бъде, Бела — настоя той с нежен, нетърпелив глас. — Няма да се налага да променяш нищо заради мен. Знаеш, че Чарли ще се радва, ако избереш мен. Мога да те защитавам точно толкова добре, колкото и вампир — може би дори по-добре. И ще те направя щастлива, Бела. Има толкова много неща, които аз мога да ти дам, а той не би могъл. Обзалагам се, че дори не може да те целуне така, защото ще те нарани. А аз никога, никога няма да те нараня, Бела.

Вдигнах ударената си ръка.

Той въздъхна.

— За това не съм виновен аз. Трябваше да се сетиш.

— Джейкъб, не мога да съм щастлива без него.

— Никога не си опитвала — възрази той. — Когато той си тръгна, ти вложи цялата си енергия да запазиш спомена за него. А можеше да си щастлива, ако си беше позволила да забравиш. Можеше да си щастлива с мен.

— Не искам да съм щастлива с когото и да било друг — настоях.

— Никога няма да можеш да си сигурна в него, както в мен. Веднъж си тръгна, може да го направи отново.

— Няма да го направи — казах през зъби. Болката от спомена впи зъби в мен като удар от камшик. И ми се прииска да го нараня на свой ред. — И ти ме предаде веднъж — напомних му с леден глас, мислейки за седмиците, в които се бе крил от мен, за думите, които ми беше казал в гората до своята къща…

— Никога не съм те предавал — възрази той разгорещено. — Казаха ми, че не бива да ти казвам, защото за теб не е безопасно да сме заедно. Но никога не съм те изоставял, никога! Обикалях къщата ти по цели нощи, както и сега. За да съм сигурен, че всичко е наред.

Нямах никакво намерение да му позволявам да събуди съчувствието ми.

— Закарай ме вкъщи. Ръката ме боли.

Той въздъхна и ускори, вперил поглед в шосето.

— Просто си помисли, Бела.

— Не — отвърнах твърдо.

— Ще си помислиш. Довечера. А аз ще мисля за теб, докато ти мислиш за мен.

— Както вече казах, това ще е кошмар.

Той ми се ухили.

— Ти отвърна на целувката.

Ахнах и несъзнателно свих ръце в юмруци, изсъсквайки тихо, когато счупената ми ръка реагира на движението.

— Добре ли си? — попита той.

— Не съм отвръщала.

— Мисля, че мога да направя разлика.

— Очевидно не можеш — изобщо не отвръщах, а се опитвах да те накарам да се разкараш, идиот такъв.

Той се разсмя с нисък, гърлен смях.

— Колко си докачлива. Бих казал даже, че позицията ти е прекалено отбранителна.

Поех си дълбоко въздух. Нямаше никакъв смисъл да споря с него — щеше да извърти всичко, което кажех. Концентрирах се върху ръката си, разперих пръсти, за да установя къде е счупеното. Остра болка проряза кокалчетата ми. Изстенах.

— Много съжалявам за ръката ти — каза Джейкъб, а думите му прозвучаха почти искрено. — Следващия път, когато ти се прииска да ме удариш, използвай бейзболна бухалка или железен лост, става ли?

— Не си мисли, че ще забравя — измърморих.

Не бях осъзнала къде ме кара, докато не се озовахме на нашата улица.

— Защо ме караш тук? — попитах троснато.

Той ме погледна недоумяващо.

— Нали каза, че искаш да си ходиш вкъщи?

— Ох! Предполагам, не можеш просто да ме закараш у Едуард, нали? — изскърцах със зъби от гняв.

Лицето му се изкриви от болка и разбрах, че това го бе наранило повече от всичко друго, казано от мен.

— Това е домът ти, Бела — отвърна тихо.

— Да, но доколкото знам, тук не живеят лекари — казах и отново вдигнах ръката си.

— О! — той се замисли за миг. — Ще те закарам в болницата. Или пък Чарли може да те закара.

— Не искам да ходя до болницата. Неудобно ми е, а е и излишно.

Той остави своя фолксваген да работи на празен ход и се замисли с нерешително изражение. Колата на Чарли беше паркирана в алеята.

Въздъхнах.

— Върви си, Джейкъб.

Измъкнах се тромаво от колата и тръгнах към къщата.

Зад мен двигателят замлъкна и по-скоро с раздразнение, отколкото с изненада, открих Джейкъб отново до себе си.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

— Ще си сложа малко лед върху ръката, а после ще се обадя на Едуард да дойде да ме вземе и да ме откара при Карлайл, за да я оправи. А после, ако още си тук, ще отида да потърся железен лост.

Той не отговори. Отвори входната врата и я задържа пред мен.

Мълчаливо минахме покрай дневната, където Чарли се беше излегнал на дивана.

— Здравейте, хлапета — каза той и се изправи. — Радвам се да те видя тук, Джейк.

— Здрасти, Чарли — отвърна небрежно Джейкъб и се спря.

Гневно задумках с крака към кухнята.

— Какво й е? — зачуди се Чарли.

— Мисли, че си е счупила ръката — чух Джейкъб да му казва. Стигнах до фризера и измъкнах формата с ледени кубчета.

— Че как го направи? — като мой баща, Чарли би могъл да прояви по-малко хумор и повечко загриженост.

Джейкъб се разсмя.

— Удари ме.

Чарли също се засмя, а аз се намръщих, докато блъсках с формата по ръба на мивката. Ледените кубчета се разпиляха вътре и аз грабнах една шепа със здравата си ръка и ги увих в кърпата от плота.

— Защо те удари?

— Защото я целунах — отвърна Джейкъб без сянка от свян.

— Браво, моето момче — поздрави го Чарли.

Изскърцах със зъби и отидох при телефона. Набрах мобилния на Едуард.

— Бела? — той вдигна още при първото иззвъняване. Звучеше не просто облекчен, а направо във възторг. Чувах шума от волвото на заден фон — явно беше в колата, което беше добре. — Забрави телефона… Съжалявам, Джейкъб ли те върна?

— Да — изръмжах. — Би ли дошъл да ме вземеш, моля те?

— На път съм — отвърна той незабавно. — Какво има?

— Искам Карлайл да ми погледне ръката. Мисля, че е счупена.

В дневната бе утихнало и се зачудих кога ли Джейкъб щеше да хукне да си ходи. Усмихнах се злобно, представяйки си колко неловко ще се почувства.

— Какво стана? — попита Едуард и гласът му прозвуча безизразно.

— Ударих Джейкъб — признах си.

— Добре — отвърна той мрачно. — Въпреки че съжалявам, че си се наранила.

Разсмях се, защото прозвуча точно толкова доволен, колкото и Чарли.

— Жалко, че не успях да нараня него — въздъхнах недоволно. — Не нанесох никакви повреди.

— Аз мога да поправя това — предложи той.

— Надявах се да го кажеш.

Настъпи кратка пауза.

— Това не е в твой стил — отбеляза той, вече нащрек. — Какво е направил?

— Целуна ме — изръмжах.

От другия край на слушалката чух единствено как колата ускорява.

В съседната стая Чарли отново се обади.

— Може би трябва да тръгваш, Джейк — предложи той.

— Май ще поостана, ако нямаш нищо против.

— За погребението си — измърмори Чарли.

— Там ли е още кучето? — обади се Едуард най-после.

— Да.

— Зад ъгъла съм — отвърна той мрачно и връзката прекъсна.

Докато затварях с доволна усмивка, чух звука от колата му, която прелетя по улицата. Спирачките шумно изпротестираха, когато рязко спря пред къщата. Тръгнах към вратата.

— Как е ръката ти? — попита Чарли, когато минавах покрай него. Имаше смутен вид.

Джейкъб се беше облегнал на дивана до него напълно спокоен.

Вдигнах кърпата с леда, за да му покажа.

— Подува се.

— Може би трябва да се биеш с хора от твоя калибър — предложи Чарли.

— Може би — съгласих се. Отидох да отворя вратата.

Едуард чакаше отпред.

— Дай да видя — прошепна той.

Нежно прегледа ръката ми, толкова внимателно, че не усетих нищо. Ръцете му бяха почти толкова студени, колкото ледът, и усещането беше приятно.

— Май си права, че е счупена — каза. — Гордея се с теб. Явно си замахнала силно.

— С всичка сила — въздъхнах. — Което явно не е достатъчно.

Той целуна нежно ръката ми.

— Аз ще се погрижа — обеща той. След това подвикна: — Джейкъб — гласът му бе все така тих и равен.

— Хайде, хайде — обади се предупредително Чарли. Чух го как се надига от дивана. Джейкъб стигна пръв до коридора, при това много по-тихо, но Чарли беше зад него. Изражението на Джейкъб бе бдително и нетърпеливо.

— Не искам никакви разправии, ясно ли е? — Чарли гледаше само Едуард, докато говореше. — Мога да си сложа значката, ако това ще направи молбата ми по-официална.

— Няма да се наложи — отвърна сдържано Едуард.

— Защо не арестуваш мен, татко? — предложих. — Аз съм тази, която размахва юмруци.

Чарли вдигна вежда.

— Искаш ли да подадеш оплакване, Джейк?

— Не — ухили се Джейкъб, абсолютно непоправим. — Готов съм пак да повторя.

Лицето на Едуард се сгърчи.

— Татко, нямаше ли бейзболна бухалка някъде в стаята ти? Искам да я взема назаем за малко.

Чарли ме изгледа спокойно.

— Достатъчно, Бела.

— Да вървим Карлайл да ти погледне ръката, преди да се озовеш зад решетките — каза Едуард. Прегърна ме с едната си ръка и ме дръпна към вратата.

— Добре — отвърнах и се облегнах в него. Сега, когато беше до мен, вече не се чувствах толкова ядосана. Утеших се, а и ръката ме болеше по-малко.

Вече вървяхме по тротоара, когато чух тревожния шепот на Чарли зад себе си.

— Какво правиш? Да не си полудял?

— Дай ми една минутка, Чарли — отвърна Джейкъб. — Не се тревожи, веднага се връщам.

Обърнах се и видях, че Джейкъб тръгва след нас, спирайки колкото да затвори вратата пред изненаданото и неспокойно лице на Чарли.

Едуард не му обърна внимание и ме заведе до колата. Помогна ми да се кача, затвори вратата и едва тогава се обърна към Джейкъб, който чакаше на тротоара.

Наведох се тревожно през отворения прозорец. Виждах как и Чарли наднича през завесите на всекидневната.

Позата на Джейкъб бе отпусната, ръцете му — скръстени на гърдите, но мускулите на челюстта му бяха изопнати.

Едуард заговори с толкова кротък и нежен глас, че думите му, колкото и да бе странно, прозвучаха още по-заплашително.

— Няма да те убия сега, защото Бела ще се разстрои.

— Хм! — изръмжах.

Той се обърна леко към мен и ми се усмихна. Изражението му беше все така спокойно.

— Утре сутринта ще ти стане неприятно — каза и леко ме погали по бузата.

После се обърна към Джейкъб.

— Но ако се случи пак да я върнеш наранена по някакъв начин… не ме интересува по чия вина, не ме интересува дали се е спънала, или падащ метеорит я е халосал по главата — ако се случи да ми я върнеш в състояние, различно от идеалното, в което съм я оставил, ще тичаш на три крака. Разбираш ли какво ти казвам, мелез?

Джейкъб го изгледа.

— Че кой е тръгнал да се връща там? — измърморих.

Едуард продължи, все едно не ме беше чул.

— А ако пак я целунеш, аз ще ти счупя челюстта вместо нея — зарече се той, а гласът му бе все така нежен, кадифен и смъртоносен.

— Ами ако тя поиска да я целуна? — обади се дрезгаво и арогантно Джейкъб.

— Ха! — изсумтях.

— Ако тя поиска, няма да имам възражения — спокойно вдигна рамене Едуард. — Може би няма да е лошо да изчакаш тя да го каже, вместо да разчиташ на собствените си интерпретации на жестовете й — но… челюстта си е твоя.

Джейкъб се ухили.

— Иска ти се — измърморих.

— Определено му се иска — прошепна Едуард.

— Е, ако си приключил с ровенето в главата ми — обади се раздразнено Джейкъб, — защо не тръгваш да се погрижиш за ръката й?

— Още нещо — бавно каза Едуард. — Аз също ще се боря за нея. Редно е да го знаеш. Не приемам нещата за даденост и ще се боря два пъти по-ожесточено от теб.

— Чудесно — изръмжа Джейкъб. — Не е интересно да победиш някой, който се предава сам.

— Тя е моя — тихият глас на Едуард внезапно потъмня, загубил част от овладяността си. — Не съм казал, че ще се боря честно.

— Нито пък аз.

— Късмет.

Джейкъб кимна.

— Да, нека по-добрият човек победи.

— Хубаво го каза… паленце.

Джейкъб се намръщи за кратко, после овладя изражението си и се наведе зад гърба на Едуард, за да ми се усмихне. Аз го изгледах злобно.

— Надявам се ръката ти да се оправи бързо. Искрено съжалявам, че се удари.

Съвсем по детински извърнах лице.

Така и не вдигнах поглед, докато Едуард заобикаляше колата и се качваше на шофьорското място, така че не разбрах дали Джейкъб се е прибрал в къщата, или все още стои и ме наблюдава.

— Как се чувстваш? — попита Едуард, докато се отдалечавахме.

— Бясна.

Той се засмя.

— Имах предвид ръката ти.

Вдигнах рамене.

— Била съм и по-зле.

— Вярно — съгласи се той и се намръщи.

Едуард заобиколи къщата и се отправи към гаража. Вътре бяха Емет и Розали, чиито съвършени крака, очертаващи се и през дънките, стърчаха под огромния джип на Емет. Той седеше до нея, протегнал ръка под джипа. Едва след секунда схванах, че действа като крик.

Наблюдаваше ни с любопитство, докато Едуард ми помагаше да изляза от колата. Очите му се впиха в ръката, която бях свила към гърдите си.

Ухили се.

— Да не си паднала пак, Бела?

Изгледах го сърдито.

— Не, Емет. Халосах един върколак по муцуната.

Емет примигна, после избухна в смях.

Докато Едуард ме водеше покрай тях, Розали се обади изпод колата.

— Джаспър ще спечели баса — каза доволно.

Смехът на Емет незабавно секна и той ме огледа преценяващо.

— Какъв бас? — попитах троснато, като се спрях.

— Да вървим при Карлайл — настоя Едуард.

Гледаше право към Емет. Почти незабележимо поклати глава.

— Какъв бас? — повторих, вече обърната към него.

— Много ти благодаря, Розали — измърмори той, после ме прегърна през кръста и ме задърпа към къщата.

— Едуард… — замрънках.

— Инфантилна история — сви рамене той. — Емет и Джаспър си падат по облозите.

— Емет ще ми каже — опитах се да се обърна, но ръката му беше като желязна верига около тялото ми.

Той въздъхна.

— Обзаложили са се колко пъти ще се… подхлъзнеш през първата година.

— О! — направих физиономия в опит да прикрия внезапния ужас, който ме заля, когато разбрах какво иска да каже. — Обзаложили са се колко хора ще убия?

— Да — призна той неохотно. — Розали смята, че избухливостта ти повишава шансовете на Джаспър да спечели.

Зави ми се свят.

— Явно Джаспър залага на високи бройки.

— Ще се почувства по-добре, ако се окаже, че трудно се приспособяваш. Писнало му е да е най-слабата брънка.

— Разбира се. Естествено, че ще се почувства по-добре. Какво ми пречи да спретна няколко допълнителни убийства, ако това ще го зарадва? Защо пък не? — бръщолевех глупости, а гласът ми бе безизразен. В главата си вече виждах вестникарските заглавия, списъците с имената…

Той ме притисна.

— Няма нужда да се притесняваш за това точно сега. Всъщност може никога да не ти се наложи да се тревожиш затова, ако не искаш.

Изстенах и Едуард, решил, че ме тормози болката в ръката, ме задърпа още по-бързо към къщата.

Ръката ми действително беше счупена, но пораженията не бяха сериозни, само миниатюрна пукнатина на едното кокалче. Не исках гипс и Карлайл каза, че ще се оправя и с шина, стига да обещая да я нося. Обещах.

Едуард усещаше, че не съм на себе си, докато Карлайл внимателно поставяше скобата върху ръката ми. На няколко пъти гласно изрази притеснението си, че ме боли, но аз го уверих, че съвсем не става въпрос за това.

Не ми беше притрябвало — въобще нямах възможност да поема и това — още едно нещо, за което да се тревожа.

От известно време, откакто Джаспър ми беше разказал за миналото си, в главата ми се въртяха историите за новосъздадените вампири. Сега, след като научих за облога, внезапно се откроиха още по-ясно. Интересно какъв ли беше залогът? Каква ли награда може да те мотивира, когато имаш всичко?

Винаги бях смятала, че ще съм различна. Надявах се да стана така силна, както бе обещал Едуард. Силна и бърза, и най-вече красива. Да мога да застана редом до него и да чувствам, че точно там ми е мястото.

Опитвах се да не мисля много за другото, което щях да стана. Дива. Кръвожадна. Може би нямаше да мога да се удържа да не убивам хора. Непознати хора, които никога не са ми причинявали зло. Хора като нарастващия брой жертви в Сиатъл, които имаха семейства, приятели и бъдеще. Хора, които имаха свой живот. А аз щях да бъда чудовището, което да им го отнеме.

Но всъщност бях убедена, че ще успея да се справя с това, защото вярвах на Едуард, вярвах му безрезервно, че ще ми попречи да направя нещо, за което да съжалявам. Знаех, че ако поискам, ще ме отведе в Антарктика и ще лови с мен пингвини. А аз щях да направя всичко необходимо, за да бъда добър човек. Добър вампир. Тази мисъл щеше да ме разсмее, ако не беше новата тревога.

Защото, ако по някакъв начин се окажех такава — като кошмарните новородени, обрисувани от Джаспър, нима щях да съм аз? И ако исках единствено да убивам хора, какво щеше да стане с нещата, които желаех сега?

Едуард се беше вманиачил да не пропусна нищо, докато съм човек. Обикновено това ми се струваше глупаво. Нямаше кой знае какви човешки преживявания, които да съжалявам, че ще пропусна. Щом съм с Едуард, какво друго бих могла да искам?

Загледах лицето му, докато наблюдаваше как Карлайл работи върху ръката ми. Нямаше нищо на този свят, което да желая повече от него. Възможно ли беше това да се промени?

Дали все пак нямаше човешко преживяване, от което не бях склонна да се откажа?