Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Затъмнение

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0335-8

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава
Обяснение

— Не говориш сериозно — казах в сряда следобед. — Напълно си полудяла!

— Можеш да говориш, каквото си искаш по мой адрес — отвърна Алис, — но купонът ще се състои.

Зяпнах я, а очите ми бяха така ококорени от смайване, че имах чувството, че ще тупнат върху таблата с храната.

— О, я се успокой, Бела! Няма причина да го отменяме. Освен това вече съм изпратила поканите.

— Но… то… ти… аз… лудост! — изломотих.

— А и вече си ми купила подарък — напомни ми тя. — От теб се иска единствено да дойдеш.

Опитах се да се успокоя.

— При всичко, което се случва в момента, едва ли е удачно да организираме празненства.

— Това, което се случва в момента, е дипломирането и поводът е толкова удачен за празненство, че чак е банално.

— Алис!

Тя въздъхна и се постара да бъде сериозна.

— В момента трябва да уредим някои неща, което ще отнеме известно време. И след като така и така седим и чакаме, няма лошо да отпразнуваме хубавите неща. Дипломирането от гимназията — първото дипломиране — е един-единствен път. Няма да ти се случи пак да си човек, Бела. Това събитие е веднъж в живота.

Едуард, който бе мълчал през краткия ни спор, й стрелна предупредителен поглед. Тя му се изплези. Беше права — тихият й глас нямаше как да надвика шумотевицата в стола. А и никой нямаше да схване смисъла на думите й.

— Какво трябва да уредим? — попитах, без да се поддавам на опитите й да ме разсее.

Отговори ми Едуард със снишен глас.

— Джаспър смята, че ще е добре, ако разполагаме с някаква помощ. Карлайл се опитва да открие някои стари приятели, а Джаспър търси Питър и Шарлот. Чуди се дали да не се обърне към Мария… но никой не иска да намесваме южняците.

Алис леко потрепери.

— Няма да е трудно да ги убедим да ни помогнат — продължи той. — Никой не иска гости от Италия.

— Но тези приятели — те няма да са… вегетарианци, нали? — възразих, използвайки шеговития прякор на семейство Кълън за самите тях.

— Не — отвърна той, а изражението му внезапно се вкамени.

— Тук? Във Форкс?

— Те са приятели — увери ме Алис. — Всичко ще е наред. Не се тревожи. А и Джаспър трябва да ни предаде няколко урока по изтребване на новородени…

Очите на Едуард светнаха при тези думи и по лицето му премина кратка усмивка. Внезапно изпитах усещането, че стомахът ми е пълен с остри ледени иглички.

— Кога заминавате? — попитах глухо. Не можех да понеса тази мисъл — идеята, че някой от тях може да не се завърне. Ами ако не се върнеше Емет, толкова смел и безразсъден, че рядко проявяваше предпазливост? Или Есме, така мила и грижовна, че дори не можех да си я представя в битка? Или Алис, така дребничка и крехка на вид? Или… това име отказвах да назова дори наум, за подобен вариант не можех дори да помисля.

— След седмица — отвърна той небрежно. — Времето би трябвало да ни стигне.

Ледените иглички се усукаха болезнено в стомаха ми. Внезапно ми се догади.

— Нещо пребледня, Бела — обади се Алис.

Едуард ме обгърна с ръка и ме придърпа плътно до тялото си.

— Всичко ще е наред, Бела. Имай ми доверие.

О, разбира се, помислих си. Да му имам доверие. Нали не той ще си стои у дома и ще се чуди дали смисълът на живота му ще се върне, или не.

И точно тогава ми хрумна. Може би нямаше да има нужда да седя и да чакам. Една седмица щеше да бъде предостатъчна.

— Нали ви трябва помощ — казах бавно.

— Да — Алис килна глава, докато осмисляше промяната в тона ми.

Погледнах само нея, докато отговарях. Гласът ми бе шепот.

Аз мога да помогна.

Тялото на Едуард внезапно се стегна, а ръката му ме притисна силно. Той издиша рязко и дъхът му прозвуча като изсъскване.

Но Алис бе тази, която ми отговори, все така спокойна.

— Няма да има полза.

— Защо не? — възразих. Сама долавях отчаянието в гласа си. — Осем е по-добре от седем. А и има предостатъчно време.

— Съвсем недостатъчно, за да бъдеш от полза, Бела — възрази тя хладно. — Не помниш ли как описа новородените Джаспър? Няма да ни свършиш никаква работа в битка. Няма да можеш да контролираш инстинктите си и ще си лесна мишена. И току-виж Едуард пострада, докато се опитва да те предпази — тя скръсти ръце на гърдите си, доволна от неопровержимата си логика.

Така поставила нещата, беше права. Отпуснах се обратно на стола, внезапно избуялата ми надежда — прекършена. До мен Едуард също се отпусна.

После прошепна в ухото ми:

— Не и защото те е страх.

— О! — каза Алис и лицето й за миг стана напълно безизразно. След това помръкна. — Мразя, когато някой отказва покана в последния момент. Значи бройката на присъстващите пада на шестдесет и пет…

Шестдесет и пет! — очите ми отново се разшириха. Та аз нямах толкова много приятели. Изобщо познавах ли толкова много хора?

— Кой се отказва? — попита Едуард, без да ми обръща внимание.

— Рене.

— Какво? — ахнах.

— Искаше да те изненада за дипломирането, но нещо се е объркало. Като се прибереш, ще завариш съобщение от нея.

За миг си позволих да се насладя на чувството за облекчение. Каквото и да се бе объркало при майка ми, щях да съм му вечно признателна. Ако бе дошла във Форкс точно сега… Направо не исках да мисля. Главата ми щеше да експлодира.

 

 

Лампичката на телефонния секретар действително мигаше, когато се прибрах. Чувството на облекчение отново ме завладя, докато слушах майка ми да описва как Фил пострадал на игрището — демонстрирал приплъзване към базата, сблъскал се с кетчера и си счупил бедрената кост. Бил изцяло зависим от нея и просто нямало начин да го остави. Все още се извиняваше, когато времето за съобщението изтече.

— Е, един поне отпада — въздъхнах.

— Един какво? — попита Едуард.

— Един човек, за чиято смърт няма да се тревожа този уикенд.

Той завъртя очи.

— Защо двамата с Алис не го възприемете сериозно? — попитах троснато. — Положението е сериозно.

Той се усмихна.

— Увереност.

— Супер — изръмжах. Вдигнах телефона и набрах номера на Рене. Знаех, че разговорът ще се проточи, но че няма да се наложи да участвам кой знае колко.

Така че просто я изслушах, опитвайки се да я успокоя всеки път, когато успеех да вмъкна по някоя дума: не бях разочарована, не бях сърдита, не бях обидена. Казах й да си гледа Фил. Изпратих му пожелания за бързо възстановяване и обещах да се обадя да докладвам всички подробности за дипломирането от гимназията на Форкс. Накрая се наложи да използвам отчаяната си потребност да уча за изпитите като мотив да се откача от телефона.

Търпението на Едуард бе безкрайно. Учтиво изслуша целия разговор, като си играеше с косата ми и ми се усмихваше всеки път, когато вдигнех поглед. Вероятно беше доста повърхностно да забелязвам подобни неща, когато имах толкова далеч по-важни, за които да мисля, но усмивката му все още ме оставяше без дъх. Беше толкова красив, че понякога ми беше трудно да мисля за нещо друго, да се концентрирам върху проблемите на Фил или извиненията на Рене, или враждебните армии от вампири. Все пак бях просто човек.

Веднага щом затворих, се вдигнах на пръсти, за да го целуна. Той уви ръце около кръста ми и ме вдигна на кухненския плот, за да не се налага да се протягам толкова. Което чудесно ме устройваше. Сплетох пръсти зад врата му и се разтопих в студените му гърди.

Но твърде скоро, както обикновено, той се отдръпна.

Усетих как ъгълчетата на устните ми висват надолу. Той се разсмя на изражението ми, докато се измъкваше от хватката на ръцете и краката ми. Облегна се на плота до мен и леко обгърна раменете ми с ръка.

— Знам, че според теб притежавам съвършен, непоколебим самоконтрол, но това невинаги е така.

— Де да беше вярно — въздъхнах.

Той също въздъхна.

— Утре след училище — смени темата той — ще ходя на лов с Карлайл, Есме и Розали. Само за няколко часа — ще бъдем наблизо. Предполагам Алис, Джаспър и Емет ще успеят да те опазят.

— Уф! — измърморих. Утре беше първият ден от изпитите и бяхме заети само до обяд. Имах висша математика и история, двете единствени предизвикателства в списъка, така че щеше да ми остане почти цял ден без него, с никакво друго занимание, освен да чакам и да се тревожа. — Мразя да ме бавят като бебе.

— Само временно — обеща той.

— Джаспър ще се отегчи. А Емет ще ми се подиграва.

— Ще се държат прилично.

— Да бе — изръмжах.

После изведнъж ми хрумна, че имах и друга възможност, освен да прекарам деня с двама детегледачи.

— Знаеш ли… не съм ходила до Ла Пуш от онази нощ край огъня.

Вгледах се в лицето му, за да забележа някаква промяна в изражението. Очите му се присвиха съвсем лекичко.

— Там ще съм в безопасност — напомних му.

Той се замисли за няколко секунди.

— Вероятно си права.

Лицето му беше спокойно, но някак с една идея твърде гладко. За малко да го попитам дали не предпочита да си остана, но после се сетих за закачките, с които със сигурност щеше да ме засипе Емет, и смених темата.

— Жаден ли си вече? — попитах и се протегнах да погаля леките сенки под очите му. Ирисите му все още бяха тъмнозлатисти.

— Не особено — като че ли не беше склонен да отговори, което ме изненада. Зачаках обяснението.

— Искаме да сме максимално силни — обясни неохотно. — Вероятно по пътя отново ще ловуваме и ще търсим едър дивеч.

— И това ви прави по-силни?

Той затърси нещо в лицето ми, но там се четеше единствено любопитство.

— Да — каза накрая. — Човешката кръв ни прави най-силни, макар разликата да е незначителна. Джаспър се колебае дали да не си послужи с измама — колкото и да му е неприятна идеята, той е изключително практичен — но не би го предложил. Знае какво ще му отговори Карлайл.

— Това би ли помогнало? — попитах тихо.

— Няма значение. Няма да изменим на същността си.

Намръщих се. Ако нещо можеше да помогне за увеличаване на шансовете… а след това потръпнах, осъзнавайки, че съм склонна някой непознат да загине, за да предпазя него. Ужасих се от себе си, но въпреки това не бях в състояние да отрека, че подобна мисъл ми минава през главата.

Той отново смени темата.

— Затова са и толкова силни, естествено. Новородените са пълни с човешка кръв — собствената им кръв, която реагира на промяната. Известно време се запазва в тъканите и ги подсилва. Телата им я използват бавно, както спомена Джаспър, силата им започва да намалява чак след около година.

Аз колко ще съм силна?

Той се ухили.

— По-силна от мен.

— А от Емет?

Усмивката му стана още по-широка.

— Да. Ще ми доставиш огромно удоволствие, ако го предизвикаш на канадска борба. Преживяването ще му е от полза.

Разсмях се. Звучеше абсурдно.

След това въздъхнах и скочих от плота, защото не можех да отлагам повече. Трябваше да зубря, при това усилено. За щастие разполагах с Едуард да ми помага, а той беше чудесен учител, тъй като знаеше абсолютно всичко. Реших, че най-големият ми проблем е да се концентрирам върху тестовете. Ако не внимавах, щеше да се окаже, че по история съм развила тема върху вампирските войни в Юга.

В един момент спрях да си почина и се обадих на Джейкъб, което не притесни Едуард повече от разговора ми с Рене. И този път си игра с косата ми.

Макар да беше следобед, обаждането ми събуди Джейкъб, който звучеше малко намусен в началото. Но веднага се ободри, когато попитах дали мога да му отида на гости на следващия ден. Тяхното училище вече беше разпуснато за лятото, така че ми каза да отида, колкото мога по-рано. Зарадвах се, че има и друго решение, освен да ме надзирават. Така щях да запазя поне малко достойнство.

Но част от това достойнство отиде по дяволите, когато Едуард настоя отново да ме закара до границата, сякаш бях дете, предавано между попечители.

— Е, как се представи според теб на изпитите? — попита ме по пътя, колкото да има какво да си бъбрим.

— Историята беше лесна, но за висшата математика не съм сигурна. Стори ми се, че съм схванала задачите, което означава, че вероятно всичко съм оплескала.

Той се разсмя.

— Сигурен съм, че си ги решила. Но ако много се тревожиш, мога да подкупя господин Варнър да ти пише шестица.

— Ъъъ, благодаря, но не.

Той отново се разсмя, но внезапно спря, когато завихме зад последния завой и видяхме червената кола да ни чака. Сви вежди съсредоточено, а после въздъхна, докато паркираше колата.

— Какво има? — попитах с ръка на дръжката.

Той поклати глава.

— Нищо — очите му се присвиха, докато гледаше през предното стъкло към другата кола. Този поглед го бях виждала и друг път.

— Да не би да подслушваш Джейкъб? — обвиних го.

— Не е лесно да не обръщаш внимание на някого, когато крещи.

— О! — замислих се за миг. — А какво крещи? — попитах шепнешком.

— Убеден съм, че сам ще ти каже — отвърна Едуард навъсено.

Канех се да настоявам още, но точно тогава Джейкъб натисна два пъти клаксона — два кратки нетърпеливи сигнала.

— Доста неучтиво — изръмжа Едуард.

— Такъв си е Джейкъб — въздъхнах и побързах да изляза, преди Джейкъб да направи нещо, което съвсем да подразни Едуард.

Помахах му, докато се качвах във фолксвагена, и от това разстояние ми се стори, че действително се е ядосал от клаксона… или от онова, което се въртеше в главата на Джейкъб. Но очите ми не бяха силни и често се случваше да се заблудя.

Исках да го извикам. Исках да ги накарам да излязат от колите си, да си стиснат ръцете и да бъдат приятели — да са Едуард и Джейкъб, а не вампир и върколак. Чувствах се, сякаш отново държах онези упорити магнитчета в шепа и ги притисках едно до друго, мъчейки се да принудя физическите закони да се променят…

Въздъхнах и се качих в колата на Джейкъб.

— Здрасти, Белс — тонът му беше бодър, но под него прозираше умора. Разгледах лицето му, когато потегли обратно към Ла Пуш — караше малко по-бързо от мен, но по-бавно от Едуард.

Изглеждаше различно, може би дори болен. Клепачите му клюмаха, а лицето му беше изпито. Чорлавата му коса стърчеше във всички посоки — отделни кичури стигаха чак до брадичката му.

— Добре ли си, Джейк?

— Просто съм уморен — успя да каже, преди една огромна прозявка да му попречи да продължи. Когато спря да се прозява, попита: — Какво искаш да правим днес?

Изгледах го отново.

— Дай засега да постоим у вас — предложих. Май нямаше сили за нещо повече от това. — После може да изкараме моторите.

— Разбира се, разбира се — отвърна той и пак се прозя.

Къщата беше празна, което бе странно. Осъзнах, че до този момент бях възприемала присъствието на Били за неизменно.

— Къде е баща ти?

— У семейство Клиъруотър. Често ходи, откакто Хари почина. Сю се чувства самотна.

Той седна на късия диван и се притисна към едната облегалка, за да ми направи място.

— О! Много мило. Бедната Сю.

— Аха… има малко проблеми… — той се поколеба. — С децата.

— Сигурно на Сет и Лия не им е лесно без баща…

— Аха — съгласи се той разсеяно. Взе дистанционното и включи телевизора, като че ли несъзнателно. Пак се прозя.

— Какво става, Джейкъб? Държиш се като зомби.

— Снощи съм спал около два часа, а предната нощ — четири — обясни той. Протегна бавно дългите си ръце и отчетливо чух как ставите му изпукват. Просна лявата си ръка върху облегалката на дивана зад мен и се смъкна назад, облегнал глава на стената. — Смазан съм.

— Защо не поспиш? — попитах.

Той направи физиономия.

— Сам създава проблеми. Няма доверие на твоите кръвопийци. От две седмици карам двойни смени и никой с пръст не ме е докоснал, но той продължава да не вярва. Така че засега действам сам.

— Двойни смени ли? Защото се опитваш да пазиш мен ли? Джейк, недей! Трябва да се наспиваш. С мен всичко е наред.

— Не е кой знае какво — очите му внезапно се разсъниха. — Хей, разбра ли кой ти е влизал в стаята? Има ли нещо ново?

Реших да не отговарям на втория въпрос.

— Не, нищо не сме открили за моя, хм, гост.

— Тогава ще продължа да наблюдавам — каза той и очите му се затвориха.

— Джейк… — започнах да протестирам.

— Хей, това е най-малкото, което мога да направя — нали ти предложих вечна служба, не помниш ли? Роб съм ти до гроб.

— Не искам роб!

Той си остана със затворени очи.

— А какво искаш, Бела?

— Искам си приятеля Джейкъб — и то не полумъртъв, докато сам си вреди в излишен опит да…

Той ме прекъсна.

— Погледни на нещата така — надявам се да проследя вампир, който ми е разрешено да убия, става ли?

Не отвърнах. Той отвори очи и погледна лицето ми.

— Шегувам се, Бела.

Загледах се в телевизора.

— Е, имаш ли специални планове за следващата седмица? Завършваш училище. Еха! Голяма работа — гласът му стана съвсем унил, а лицето му, и без това изопнато, доби измъчен вид. Очите му отново се притвориха — този път не от изтощение, а от нежелание да възприеме ситуацията. Осъзнах, че дипломирането ми все още носи ужасяващ смисъл за него, макар сега моите намерения да бяха осуетени.

Специални планове нямам — казах бавно, надявайки се да долови подтекста в думите ми, без да се налага да обяснявам подробно. В момента не ми се говореше за това. От една страна, той едва ли имаше сили за тежки разговори. От друга, бях сигурна, че колебанията ми щяха прекомерно да го ентусиазират. — Е, трябва да ходя на купон по случай дипломирането. Моят собствен — възкликнах отвратено. — Алис обожава купони и е поканила целия град у тях в нощта на дипломирането. Ще бъде ужасно!

Очите му се отвориха и усмивката на облекчение, която се разля по лицето му, някак го съживи.

— Аз не съм получавал покана. Обиден съм — подкачи ме той.

— Чувствай се поканен. Купонът уж е мой, така че би трябвало да мога да каня, когото си поискам.

— Благодаря — отвърна той саркастично и очите му отново се затвориха.

— Така ми се иска да дойдеш — казах без особена надежда. — Ще бъде много по-забавно. Поне за мен.

— Разбира се, разбира се — смънка той. — Ще бъде много… мъдро… — думите му заглъхнаха.

Няколко секунди по-късно вече хъркаше.

Бедният Джейкъб. Загледах спящото му лице и това, което видях, ми хареса. Всяка следа от враждебност и горчивина беше изчезнала, той внезапно се бе превърнал отново в най-добрия ми приятел, онзи отпреди цялата неразбория с върколаците. Изглеждаше толкова по-млад. Точно като моя Джейкъб.

Свих се на дивана, докато поспи, надявайки се да успее да навакса част от пропуснатия сън. Проверих няколко канала, но нямаше нищо интересно. Накрая се спрях на едно готварско предаване и се загледах с ясното съзнание, че никога не бих хвърлила толкова усилия за вечерята на Чарли. Джейкъб продължи да хърка все по-силно. Увеличих звука на телевизора.

Бях странно отпусната, сякаш аз самата се унасях в сън. В тази къща се чувствах в по-голяма безопасност, отколкото у дома, вероятно защото тук никой не бе идвал да ме търси. Свих се на дивана и се замислих дали да не дремна. Може би щях, но хъркането на Джейкъб ми пречеше. Вместо да заспя, се унесох в мисли.

Изпитите бяха приключили и повечето се бяха оказали фасулска работа. Единственото изключение, висшата математика, също бе зад гърба ми, независимо от резултата. Средното ми образование беше завършено. И не бях съвсем наясно с отношението си към този факт. Не можех да погледна обективно, тъй като той бе тясно свързан с края на човешкия ми живот.

Интересно докога Едуард щеше да използва извинението „не, защото те е страх“. В някакъв момент щеше да се наложи да се запъна.

Съзнавах, че от практична гледна точка е далеч по-разумно да накарам Карлайл да ме промени в мига, в който си получех дипломата. Форкс ставаше опасен, като военна зона. Не, Форкс вече бе военна зона. Да не говорим… че щеше да е добро извинение да пропусна купона. Усмихнах се, като се замислих за тази най-нелепа причина за промяната. Глупава… но все пак изкушаваща.

Но Едуард беше прав — все още не бях съвсем готова.

А и не исках да разсъждавам практично. Исках Едуард да го направи. Съвсем ирационално желание. Сигурна бях, че около две секунди след като някой от двамата ме ухапеше и отровата плъзнеше във вените ми, нямаше изобщо да ме интересува кой го е направил. Така че не би трябвало да има значение.

Трудно ми беше да обясня, дори и на себе си, защо бе толкова важно за мен. Просто ми харесваше мисълта той да направи избора — да ме поиска толкова силно, че не просто да позволи друг да ме промени, а сам да го направи, за да ме задържи. Детинско беше, но ми допадаше идеята неговите устни да са последното приятно нещо, което ще усетя. Имаше и нещо, от което съвсем се срамувах, нещо, което никога и пред никого не бих изрекла гласно — исках неговата отрова да проникне в тялото ми. Така щях да му принадлежа по някакъв осезаем, измерим начин.

Но знаех, че твърдо ще се придържа към схемата с женитбата — защото очевидно се стремеше да отложи нещата и засега успяваше. Опитах да си представя как съобщавам на родителите си, че това лято ще се женя. Или пък на Анджела, Бен и Майк. Просто не можех. Не ми хрумваха думите, с които да го кажа. Щеше да е по-лесно да им кажа, че ще ставам вампир. И бях сигурна, поне що се отнася до майка ми, че ако й разкажех истината с всички подробности, щеше да застане по-категорично против брака, отколкото против превръщането ми във вампир. Смръщих се, като си представих ужасеното й изражение.

После, само за миг, ме връхлетя същото странно видение за мен и Едуард в люлката на верандата, облечени с дрехи от един друг свят. Свят, в който никой не би се изненадал, ако носех пръстена му. Един по-простичък свят, в който любовта се описва по простички начини. Едно плюс едно е равно на две…

Джейкъб изсумтя и се превъртя на една страна. Ръката му се люшна от облегалката на дивана и ме притисна към тялото му.

Божичко, колко беше тежък! И горещ. Само след няколко секунди направо заврях.

Опитах се да се измъкна изпод ръката му, без да го събудя, но се наложи да го побутна леко и когато ръката му се свлече от тялото ми, очите му рязко се отвориха.

Той скочи на крака и тревожно се огледа.

— Какво? Какво? — попита объркано.

— Аз съм, Джейк. Съжалявам, че те събудих.

Той се обърна да ме огледа, примигвайки объркано.

— Бела?

— Здрасти, Сънчо!

— О, боже! Заспал ли съм! Съжалявам! Колко време спя?

— Няколко серии на готварското предаване. Не съм ги броила.

Той се пльосна тежко на дивана до мен.

— Съжалявам, честно!

Погалих го по косата в опит да пригладя непокорната бъркотия.

— Не се чувствай гузен. Радвам се, че успя да поспиш.

Той се прозя и се протегна.

— Напоследък съм ужасна компания. Нищо чудно, че Били постоянно ходи някъде. Толкова съм скучен.

— Нищо ти няма — уверих го.

— Уф, дай да излезем малко. Трябва да се поразходя, иначе пак ще заспя.

— Джейк, заспивай! Аз съм си съвсем добре. Ще се обадя на Едуард да дойде да ме вземе — докато говорех, заопипвах джобовете си и осъзнах, че са празни. — Дявол да го вземе, ще трябва да ползвам твоя. Май съм забравила неговия в колата — тръгнах да ставам от дивана.

— Не! — настоя Джейкъб и ме хвана за ръката. — Не, остани! И без това толкова рядко идваш. Не мога да повярвам, че прахосах толкова време.

Докато говореше, ме дръпна от дивана, а после ме поведе навън, привеждайки глава, за да мине под рамката на вратата. Междувременно беше захладняло — въздухът беше нетипично студен — явно се задаваше буря. Сякаш беше февруари, а не май.

Мразовитият въздух сякаш го ободри. В продължение на минута крачеше напред-назад пред къщата, влачейки ме със себе си.

— Какъв съм идиот — мърмореше под нос.

— Какво толкова, Джейк? Заспал си — вдигнах рамене.

— Исках да говоря с теб. Направо не мога да повярвам.

— Говори сега — казах.

Той ме погледна в очите, после побърза да отклони поглед към дърветата. Стори ми се, че се изчервява, но беше трудно да преценя на тъмната му кожа.

Внезапно се сетих какво беше казал Едуард, когато ме докара — че Джейкъб ще ми каже това, което бе крещял наум. Заръфах долната си устна.

— Виж — започна Джейкъб, — смятах да го направя по по-различен начин — той се засмя и ми се стори, че се смее на себе си. — Някак по-елегантно — добави. — Исках постепенно да подхвана темата, но… — той погледна към облаците, потъмнели с напредването на следобеда, — трябва да тръгвам на работа.

Засмя се отново, напрегнато. Продължавахме бавно да крачим.

— За какво говориш? — попитах.

Той си пое дълбоко въздух.

— Исках да ти кажа нещо. Ти вече го знаеш… но реших все пак да го кажа гласно. Така че да не се получи някакво недоразумение.

Спрях рязко и той също се спря. Дръпнах се и скръстих ръце на гърдите си. Внезапно ме изпълни увереност, че не желая да чуя какво иска да ми каже.

Веждите му се свиха, хвърляйки в сянка дълбоко разположените му очи. Бяха катраненочерни, когато се впиха в моите.

— Влюбен съм в теб, Бела — каза той със силен, уверен глас. — Бела, обичам те. И искам да избереш мен вместо него. Знам, че чувствата ти не са като моите, но искам да знаеш истината, за да си наясно с вариантите. Не бих искал нещо неизказано да ни попречи.