Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Здрач (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eclipse, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 116 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Стефани Майър. Затъмнение

ИК „Егмонт България“, София, 2009

Редактор: Николай Лефеджиев

Коректор: Мариана Пиронкова

ISBN: 987-954-27-0335-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава
Огън и лед

Вятърът отново разклати палатката и аз потреперих заедно с нея.

Температурата падаше. Усещах студа през спалния чувал и якето. Бях напълно облечена, даже ботушите не си бях свалила. Как беше възможно да е толкова студено? И да става още по-студено? Температурата все някога трябваше да спре да пада, нали така?

— К-к-к-колко е ч-ч-ч-часът? — насилих се да продумам през тракащите си зъби.

— Два — отвърна Едуард.

Едуард седеше възможно най-далеч от мен в тясното пространство, страхувайки се дори да диша към мен, за да не ми стане още по-студено. Беше прекалено тъмно, за да различа лицето му, но гласът му беше изпълнен с тревога, нерешителност и безсилие.

— Може би…

— Не, д-д-добре съм, н-н-н-наистина. Не ис-с-с-скам да из-з злизам навън.

Вече няколко пъти се беше опитал да ме придума да си тръгнем, но аз се ужасявах да напусна палатката. Щом беше толкова студено тук, на завет от бушуващия вятър, не можех да си представя колко щеше да ми е студено, ако хукнехме през виелицата.

Освен това всичките ни усилия от следобеда щяха да се окажат напразни. Щяхме ли да имаме достатъчно време да се организираме отново, когато бурята премине? Ами ако не преминеше? Вече нямаше смисъл да се местим. Можех да изкарам една нощ в треперене.

Притеснявах се, че следата, която бяхме оставили, може да се загуби, но той ме убеди, че за идващите чудовища ще е напълно ясна.

— Какво да направя? — попита той умолително.

Поклатих глава.

Отвън на студа Джейкъб нещастно изскимтя.

— М-м-махай се от т-т-тук — заповядах му за пореден път.

— Тревожи се за теб — преведе Едуард. — Иначе нищо му няма. Неговото тяло е пригодено да понася студа.

— Т-т-т-т — исках да кажа, че въпреки това трябва да си върви, но не можах да изрека думите. Едва не си отхапах езика. Но май наистина изглеждаше пригоден да издържи на студа, дори по-добре от останалите от глутницата му, със своята гъста, дебела и значително по-дълга ръждивокафява козина. Интересно защо.

Джейкъб изскимтя — висок, пронизителен, стържещ звук.

— Какво искаш да направя? — изръмжа Едуард, прекалено разтревожен, за да се държи любезно. — Да я пренеса през тази буря? Не виждам ти самият да вършиш нещо полезно. Защо не отидеш да донесеш някоя печка?

— Д-д-д-добре съм — възроптах аз. Съдейки по ръмженето на Едуард и по сподавеното скимтене отвън, не бях убедила никого. Вятърът грубо разтърси палатката и аз потреперих.

Внезапен вой заглуши бученето на вятъра и аз запуших уши, за да не чувам звука. Едуард се намръщи.

— Това едва ли беше нужно — промърмори той. — А това пък е най-тъпата идея, която съм чувал — извика той по-силно.

— Но е по-добра от твоите — отвърна Джейкъб, а човешкият му глас ме стресна. — Защо не донесеш печка — измърмори той. — Да не съм санбернар?

Чух звука от ципа на палатката.

Джейкъб отвори възможно най-малък отвор и се промуши, а арктическият студ нахлу след него. Няколко снежинки се посипаха по пода на палатката. Разтреперих се конвулсивно.

— Това не ми харесва — изсъска Едуард, докато Джейкъб закопчаваше входа на палатката. — Дай й якето и изчезвай.

Очите ми бяха привикнали с тъмнината дотолкова, че да различавам силуети — Джейкъб носеше анорака, който беше закачил на храста отвън.

Пробвах да попитам за какво говорят, но от устата ми излезе нечленоразделен звук. Зъбите ми тракаха неконтролируемо.

— Аноракът е за утре — прекалено е премръзнала, за да го стопли сама. А той направо се е заледил — той остави якето до вратата. — Нали каза, че й трябва печка — ето ме — Джейкъб разтвори ръце, доколкото палатката позволяваше. Както обикновено след трансформация не носеше нито риза, нито обувки.

— Д-Д-Джейк, ще з-з-замръзн-н-неш — опитах се да кажа.

— Няма как — весело отвърна той. — От известно време поддържам здравословна температура от четиридесет и три градуса. Ще те накарам да се изпотиш за нула време.

Едуард изръмжа, но Джейкъб дори не го погледна. Вместо това се сви до мен и започна да откопчава спалния ми чувал.

Внезапно ръката на Едуард се озова върху рамото му, а кожата му блесна снежнобяла до тъмната кожа на Джейкъб. Джейкъб стисна зъби, ноздрите му се разшириха и тялото му потръпна от студеното докосване. Издължените мускули на ръцете му мигновено се стегнаха.

— Махни си ръката! — изръмжа той през зъби.

— Махни ръцете си от нея — мрачно отвърна Едуард.

— Н-н-не се к-к-карайте — примолих се аз. Разтърси ме силна тръпка. Имах чувството, че ще си счупя зъбите, толкова силно тракаха.

— Сигурен съм, че ще ти бъде много благодарна, когато пръстите на краката й почернеят и опадат — озъби се Джейкъб.

Едуард се поколеба, после отпусна ръка и се върна на мястото си в ъгъла.

Гласът му беше равен и заплашителен.

— Много внимавай.

Джейкъб се подсмихна.

— Мръдни малко, Бела — каза той и разкопча докрай спалния чувал.

Изгледах го свирепо. Нищо чудно, че Едуард реагираше по този начин.

— Н-н-не — запротестирах.

— Не ставай глупава — раздразнено каза той. — Да не би да имаш излишни пръсти на краката си?

Напъха едрото си тяло в невъзможно тясното пространство и с мъка закопча ципа на чувала.

След това вече не можех да му противореча — просто не исках. Беше толкова топъл. Ръцете му ме обгърнаха и ме притиснаха към голите му гърди. Топлината беше просто неустоима, като въздух за удавник. Трепна, когато нетърпеливо притиснах замръзналите си пръсти към кожата му.

— Господи, та ти си се вледенила, Бела — недоволно се обади той.

— Из-з-звинявай — затраках със зъби.

— Отпусни се — каза той, когато се разтресох от поредната тръпка. — Ще се стоплиш след минутка. Естествено, ще се стоплиш много по-бързо, ако си свалиш дрехите.

Едуард остро изръмжа.

— Това е факт — защити се Джейкъб. — Основни принципи на оцеляването.

— П-п-престани, Джейк — ядосах се аз, макар тялото ми да отказваше дори да опита да се отлепи от неговото. — В-в-вс-с-ъщност н-н-никой н-нн-няма нуж-ж-жда от в-в-всичките десет пръс-ста.

— Не се притеснявай за кръвопиеца — каза Джейкъб самодоволно. — Той просто ревнува.

— Разбира се, че ревнувам — гласът на Едуард отново беше кадифеномек и сдържан, като музика в тъмнината. — Не можеш да си представиш колко бих искал да мога да направя за нея това, което правиш ти в момента, мелез.

— Това са недостатъците — развеселено каза Джейкъб, но после тонът му стана кисел. — Поне знаеш, че и тя предпочита да си ти.

— Вярно — съгласи се Едуард.

Докато те се заяждаха, моето треперене осезаемо намаля и стана далеч по-поносимо.

— Ето — обади се Джейкъб доволно. — По-добре ли си?

Най-после бях в състояние да говоря разбираемо.

— Да.

— Устните ти още са сини — учуди се той. — Искаш ли да ти ги стопля? Само трябва да ме помолиш.

Едуард тежко въздъхна.

— Я се дръж прилично — измърморих и притиснах лице към рамото му. Той отново потръпна, когато студената ми кожа докосна неговата и аз се усмихнах злобно.

В спалния чувал вече се бе установила приятна, уютна температура. Джейкъб сякаш излъчваше топлина от всички страни, може би защото беше толкова огромен. Изритах ботушите и притиснах пръсти в краката му. Той леко подскочи, но след това наклони глава и притисна топлата си буза в премръзналото ми ухо.

Усетих, че кожата му излъчва някаква дървесна, мускусна миризма, която идеално пасваше на обстановката тук, насред гората. Приятно беше. Зачудих се дали всички от Кълън и куилеутите не преувеличаваха тази работа с миризмата от чист предразсъдък. На мен всички ми миришеха приятно.

Бурята виеше като животно, нападащо палатката, но вече не ми пукаше. Джейкъб не беше вън на студа, нито пък аз. Освен това бях прекалено изтощена, за да се тревожа за каквото и да било — бях уморена от бодърстването и всичко ме болеше от мускулните спазми. Тялото ми се стопляше и бавно се отпускаше — замръзнало парченце по замръзнало парченце, докато не се отпуснах съвсем.

— Джейк? — сънено промърморих. — Мога ли да те попитам нещо? Не че се правя на идиот или нещо такова — любопитно ми е, съвсем искрено. — Точно тези думи беше използвал веднъж в кухнята ми, преди… колко ли време беше минало?

— Разбира се — подсмихна се той, явно си спомни.

— Защо си по-космат от приятелите ти? Не е нужно да ми отговаряш, ако въпросът е груб. — Не знаех какъв е етикетът при върколаците.

— Защото косата ми е по-дълга — отвърна той развеселен. Поне въпросът ми не го беше обидил. Той разтърси глава и прерасналата му коса, която вече стигаше до брадата му, погъделичка врата ми.

— О! — изненадах се, но пък звучеше логично. Значи затова всички се бяха подстригали в началото, когато се присъединиха към глутницата. — Тогава защо не се подстрижеш? Или ти харесва да си рунтав?

Този път той не отговори веднага и Едуард се подсмихна.

— Извинявай — казах аз и се прозях. — Не исках да си пъхам носа. Не е нужно да ми отговаряш.

Джейкъб издаде раздразнен звук.

— Той и без това ще ти каже, така че по-добре аз да ти обясня… Пускам си косата дълга, защото… защото мислех, че така ме харесваш повече.

— О! — почувствах се неловко. — Аз, ъъъ, аз я харесвам и по двата начина, Джейк. Не е нужно да… ти е неудобно.

Той сви рамене.

— Тази нощ се оказа доста удобно, така че не се притеснявай.

Нямаше какво друго да кажа. Тишината се проточи и клепачите ми започнаха да се затварят, а дишането ми стана бавно и равномерно.

— Точно така, миличка, заспивай — прошепна Джейкъб.

Въздъхнах доволно вече почти заспала.

— Сет пристигна — промърмори Едуард на Джейкъб и аз внезапно проумях причината за виенето.

— Идеално. Сега можеш да слухтиш за всичко, докато аз се грижа за приятелката ти.

Едуард не отговори, но аз изстенах сънено.

— Престани!

Отново настъпи тишина, поне в палатката. Отвън вятърът пищеше като полудял в клоните на дърветата. Вибрациите на палатката ми пречеха да заспя. Колчетата внезапно се изопваха и разтърсваха и това ме изтръгваше от съня всеки път, когато започнех да се унасям. Чувствах се ужасно зле заради вълка, малкото момче, което стоеше отвън на снега.

Съзнанието ми се рееше, докато чаках да дойде сънят. Това малко топло местенце ми припомни някогашните дни с Джейкъб, спомних си как беше моето слънце заместител, топлината, която правеше празния ми живот поносим. Отдавна не бях мислила за Джейк по този начин, но ето на, отново ме топлеше.

Моля те! — просъска Едуард. — Ако обичаш!

— Какво? — прошепна изненадано Джейкъб.

— Не мислиш ли, че би могъл поне да се опиташ да контролираш мислите си? — шепотът на Едуард издаваше гнева му.

— Никой не те е карал да слушаш — измърмори Джейкъб отбранително, но и леко засрамено. — Махай се от главата ми!

— Де да можех. Нямаш представа колко са силни фантазиите ти. Все едно ми крещиш.

— Ще се постарая да не крещя — прошепна саркастично Джейкъб.

За кратко настъпи тишина.

— Да — Едуард отговори на неизказаната мисъл на Джейкъб с нисък шепот, който едва дочух. — Да, и от това ревнувам.

— Така и предполагах — самодоволно прошепна Джейкъб. — Подобни случки правят нещата малко по-равностойни, не мислиш ли?

Едуард се изсмя.

— Само в мечтите ти.

— Знаеш ли, тя все още може да промени решението си — предупреди го Джейкъб. — Ако вземе предвид всички неща, които аз мога да правя с нея и които ти не можеш. Поне не и без да я убиеш.

— Заспивай, Джейкъб — прошепна Едуард. — Започваш да ми лазиш по нервите.

— Май наистина ще поспя. Много ми е удобно.

Едуард не отговори.

Бях прекалено сънена, за да им кажа да престанат да говорят за мен все едно ме няма. Разговорът заприлича на сън и вече не бях сигурна дали съм будна.

— Може и да го направя — обади се след малко Едуард в отговор на поредния въпрос, който не можех да чуя.

— Но искрен ли ще бъдеш?

— Винаги можеш да попиташ и да разбереш — ако съдех по тона на Едуард, изпусках някаква шега.

— Е, ти постоянно четеш мислите ми — справедливо е и аз да прочета твоите, поне тази нощ — каза Джейкъб.

— Главата ти е пълна с въпроси. На кой искаш да отговоря?

— За ревността… сигурно те разяжда. Не може да си толкова самоуверен, колкото изглеждаш. Освен ако не си напълно лишен от емоции.

— Естествено, че ме разяжда — съгласи се Едуард, но вече не звучеше развеселен. — В момента е толкова зле, че едва се контролирам. Естествено, става още по-зле, когато не е до мен, а с теб, и не мога да я видя.

— Непрекъснато ли мислиш за това? — прошепна Джейкъб. — Трудно ли ти е да се концентрираш върху нещо друго, когато не е до теб?

— И да, и не — отвърна Едуард, явно решен да бъде откровен докрай. — Моето съзнание не работи като твоето. Мога да мисля за много повече неща едновременно. Това означава, че винаги мога да мисля за теб, винаги да се чудя дали и тя мисли за теб, когато е притихнала и замислена.

И двамата замълчаха за момент.

— Да, предполагам често мисли за теб — измърмори Едуард в отговор на мислите на Джейкъб. — По-често, отколкото ми се иска. Тревожи се, че не си щастлив. Не че не го знаеш. И че не се възползваш от това.

— Длъжен съм да използвам каквото мога — прошепна Джейкъб. — Не разполагам с твоите предимства — като това да знае, че е влюбена в теб.

— Това доста ми помага — съгласи се Едуард меко.

Джейкъб продължи с отбранителен тон.

— Но е влюбена и в мен, наясно си, нали?

Едуард не отговори.

Джейкъб въздъхна.

— Но тя не е наясно.

— Не мога да кажа дали си прав.

— Това притеснява ли те? Иска ли ти се да знаеш какво си мисли?

— И да… и не. Така й харесва и макар това понякога да ме влудява, предпочитам да е щастлива.

Вятърът зафуча около палатката и я разклати като земетръс. Ръцете на Джейкъб ме притиснаха закрилнически.

— Благодаря ти — прошепна Едуард. — Колкото и странно да звучи, предполагам, че съм доволен, че си тук, Джейкъб.

— Искаш да кажеш „колкото и да ми се иска да те убия, радвам се, че я топлиш“, нали?

— Примирието е доста неловко, нали?

Шепотът на Джейкъб изведнъж прозвуча самодоволно.

— Знаех си, че си луд от ревност, точно както и аз.

— Но не съм толкова глупав, че да го показвам, както правиш ти. Това не ти помага, да знаеш.

— Ти си по-търпелив от мен.

— Би трябвало. Имал съм на разположение сто години, за да се сдобия с търпение. Сто години съм чакал нея.

— Е, и в кой момент реши да играеш ролята на безкрайно търпеливия добряга?

— Когато осъзнах колко много се измъчва, че се налага да избира. Обикновено не ми е толкова трудно да се контролирам. През повечето време лесно съумявам да сдържам… по-нецивилизованите си чувства към теб. Понякога си мисля, че се досеща, но не мога да съм сигурен.

— Мисля, че просто те е хванало страх, че ако действително я принудиш да избира, може да не избере теб.

Едуард не отговори веднага.

— Това също — призна накрая. — Но само отчасти. Всички изпитваме съмнения. По-скоро обаче се опасявах, че може да се нарани, докато се опитва да се промъкне тайно да те види. След като приех, че е в сравнителна безопасност с теб — доколкото Бела може да бъде в безопасност — реших, че е най-добре да не я принуждавам да стига до крайности.

Джейкъб въздъхна.

— Бих й казал всичко това, но никога няма да повярва.

— Знам.

Стори ми се, че Едуард се усмихва.

— Мислиш си, че знаеш всичко — измърмори Джейкъб.

— Не знам бъдещето — отвърна Едуард, в гласа му се долавяше несигурност.

Настъпи продължително мълчание.

— Какво би направил, ако промени решението си? — попита Джейкъб.

— И това не знам.

Джейкъб тихо се изсмя.

— Ще се опиташ ли да ме убиеш? — тонът му беше саркастичен, сякаш се съмняваше, че Едуард би могъл да го направи.

— Не.

— Защо? — попита Джейкъб подигравателно.

— Мислиш ли, че бих я наранил по такъв начин?

Джейкъб се поколеба за миг, след това въздъхна.

— Да, прав си. Знам, че си прав. Но понякога…

— Понякога идеята звучи добре.

Джейкъб притисна лице в спалния чувал, за да заглуши смеха си.

— Точно така — съгласи се накрая.

Какъв странен сън. Дали безмилостният вятър не ме подлъгваше да си представям този шепот? Само че вятърът виеше, а не шепнеше…

— Какво е чувството? Да я загубиш? — попита Джейкъб след време, а в дрезгавия му глас нямаше и следа от веселие. — Когато мислеше, че си я загубил завинаги? Как… се справяше?

— Много ми е трудно да говоря за това.

Джейкъб зачака.

— Всъщност се случи два пъти — Едуард изговаряше всяка дума по-бавно от обикновено. — Първия път, когато си мислех, че мога да я напусна… тогава беше… почти поносимо. Защото вярвах, че ще ме забрави, че ще е все едно не съм докосвал живота й. Повече от шест месеца успявах да стоя далеч, да спазвам обещанието, да не се намесвам в живота й. Но ставаше все по-тежко — борех се, но знаех, че няма да спечеля. Трябваше да се върна… поне за да видя как е. Или поне такова щеше да е извинението ми. И ако я заварех относително щастлива… ще ми се да вярвам, че щях да съумея да си тръгна отново.

Но тя нямаше да е щастлива. Така че щях да остана. Точно така ме убеди да остана с нея и утре, разбира се. Преди малко се чудеше за това, как съм се оставил да ме убеди… защо се чувства толкова гузна. Просто ми напомни за онова, което й причиних, напускайки я, което продължавам да й причинявам всеки път, когато заминавам. Почувства се ужасно, затова че повдигна въпроса, но е права. Никога няма да мога да го изкупя, но и никога няма да престана да се опитвам.

Джейкъб не отговори. Или слушаше бурята, или осмисляше чутото.

— А втория случай, когато си решил, че е мъртва? — дрезгаво прошепна накрая.

— Да — Едуард отговори на някакъв друг въпрос. — Вероятно точно това би чувствал, нали? Вероятно начинът, по който ни възприемаш, ще ти попречи да я виждаш като Бела. Но тя ще си бъде Бела.

— Не те питах това.

Отговорът на Едуард дойде бързо и твърдо:

— Не мога да ти обясня как се чувствах. Не може да се опише с думи.

Ръцете на Джейкъб се стегнаха около мен.

— Но ти си тръгна, защото не искаше да я превърнеш в кръвопиец. Искаше да бъде човек.

Едуард заговори бавно.

— Джейкъб, от момента, в който осъзнах, че я обичам, разбрах, че имам само четири възможности. Първата, най-добрата за Бела, бе да се окаже, че тя не изпитва толкова силни чувства към мен, да успее да ме забрави и да продължи живота си. Бих го приел, макар че не би променило моите чувства. Ти ме смяташ за… камък — твърд и студен. Вярно е. Ние сме такива, каквито сме, и много рядко можем да се променим. Но когато се случи, както когато Бела нахлу в живота ми, промяната е завинаги. Няма връщане назад…

Втората възможност, онази, която първоначално бях избрал, беше да бъда с нея до края на човешкия й живот. Което не е добре за нея — да пропилее живота си с някого, който не може да бъде човек, но за мен това беше най-безболезнената възможност. През цялото време съзнавах, че когато тя умре, аз също щях да намеря начин да умра. Шестдесет, седемдесет години щяха да ми се сторят безкрайно кратки… Но тогава се оказа, че за нея е много по-опасно да живее толкова близо до моя свят. Всичко, което можеше да се обърка, се объркваше. Или надвисваше над нас… като дамоклев меч. Ужасих се, че нямаше да мога да получа тези шестдесет години, ако остана до нея, докато е човек.

Затова избрах третата възможност. Която, както знаеш, се оказа най-голямата грешка в дългия ми живот. Реших да напусна света й, надявайки се така да я принудя да възприеме първата възможност. Не се получи и за малко не уби и двама ни. Какво друго ми остава, освен четвъртата възможност? Тя го иска или поне така смята. Опитвам се да го отложа, да й предоставя време да открие причини, които ще променят решението й, но тя е… голям инат. Това го знаеш. Ще извадя късмет, ако успея да спечеля още няколко месеца. Изпитва ужас от остаряването, а рожденият й ден е през септември…

— Харесва ми възможност номер едно — промърмори Джейкъб.

Едуард не отговори.

— Знаеш точно колко трудно ми е да го приема — бавно прошепна Джейкъб, — но виждам, че наистина я обичаш… по свой начин. Вече не мога да го оспорвам. И за това мисля, че не трябва да се отказваш от първата възможност, или поне не още. Мисля, че има голяма вероятност тя да се справи. След време. Ако не беше скочила от скалата през март… и ако беше изчакал още шест месеца, преди да видиш как е… Може би щеше да откриеш, че е сравнително щастлива. Имах план.

Едуард се подсмихна.

— Може би щеше да се получи. Планът ти беше добре замислен.

— Да — въздъхна Джейк. — Но… — изведнъж той зашепна толкова бързо, че думите се сливаха една с друга. — Дай ми една година, кръ… Едуард. Наистина мисля, че мога да я направя щастлива. Голям е инат, никой не го знае по-добре от мен, но е в състояние да преодолява болка. И тогава щеше да успее. И ще може да си остане човек, с Чарли и Рене, да порасне, да има деца и да си бъде… Бела. Обичаш я достатъчно, за да виждаш предимствата на този план. Тя смята, че си безкрайно самоотвержен… но така ли е? Можеш ли да допуснеш идеята, че мога да се окажа по-добър за нея от теб?

Допускал съм я — тихо отвърна Едуард. — В някои отношения би бил по-подходящ за нея от друг човек. На Бела й трябва някой, който да се грижи за нея, а ти си достатъчно силен, за да я пазиш от самата нея и от всичко, което й мисли зло. Вече си го правил и ще съм ти длъжен, докато съм жив, завинаги, или както там се случи… Дори бях помолил Алис да провери, да погледне дали Бела ще е по-добре с теб. Но тя, естествено, не успя. Не може да вижда бъдещето ти, а Бела е сигурна в решението си, засега. Но не съм толкова глупав, че да допусна същата грешка, Джейкъб. Няма да я принуждавам да избере първата възможност. Докато ме иска, ще бъда до нея.

— А ако реши, че иска мен? — предизвикателно каза Джейкъб. — Е, вероятността е малка, признавам.

— Ще я пусна.

— Просто така?

— Ако имаш предвид, че никога няма да й покажа колко ми е трудно, да. Но ще наблюдавам. Разбираш ли, Джейкъб, възможно е един ден ти да я напуснеш. Като при Сам и Емили, може просто да нямаш избор. Вечно ще чакам зад кулисите с надеждата да се случи.

Джейкъб тихо изсумтя.

— Е, беше много по-откровен, отколкото имах право да очаквам… Едуард. Благодаря, че сподели мислите си.

— Както споменах, чувствам се странно благодарен за присъствието ти тази нощ. Така че това беше най-малкото, което можех да направя… Знаеш ли, Джейкъб, ако не бяхме естествени врагове и ако не се опитваше да откраднеш смисъла на съществуването ми, може би щях те харесвам.

— Може би… ако не беше отвратителен вампир, който възнамерява да изсмуче кръвта на момичето, което обичам… всъщност — не, и тогава нямаше.

Едуард се подсмихна.

— Мога ли да те попитам нещо? — обади се Едуард след известно време.

— Защо е нужно да питаш?

— Мога да го чуя само ако си го помислиш. Става въпрос за нещо, което Бела не искаше да ми обясни онзи ден. Нещо за някаква трета съпруга…?

— Какво за нея?

Едуард не отговори, заслушан в мислите на Джейкъб. Долових тихото му съскане в мрака.

— Какво? — отново настоя Джейкъб.

— Естествено — кипеше Едуард. — Естествено! Ще ми се старейшините ви да не бяха споделяли точно тази история, Джейкъб.

— Не ти допада, че кръвопийците са лошите, а? — подигра се Джейкъб. — Но те са. И преди, и сега.

— Това изобщо не ме интересува. Не можеш ли да предположиш с коя героиня би се отъждествила Бела?

Джейкъб се замисли за момент.

— Ооо! Третата съпруга. Да, разбирам логиката ти.

— Иска да присъства на поляната. Да направи малкото, което може, за да помогне, както сама се изразява — той въздъхна. — И това е втората причина да остана тук утре. Доста е изобретателна, когато иска нещо.

— Знаеш ли, войнственият ти брат я наведе на тази мисъл не по-малко от легендата.

— Никой не е искал да навреди — прошепна Едуард помирително.

— А кога свършва настоящото малко примирие? — попита Джейкъб. — При първия слънчев лъч? Или ще изчакаме след битката?

Настъпи тишина, докато двамата обмисляха.

— Първият слънчев лъч — прошепнаха едновременно, а после тихо се разсмяха.

— Приятни сънища, Джейкъб — промърмори Едуард. — Наслаждавай се на момента.

Отново настъпи тишина и за миг палатката остана неподвижна. Вятърът като че ли бе решил, че няма да ни изравни със земята, и се отказваше от битката.

Едуард тихо изръмжа.

— Не го казах толкова буквално.

— Извинявай — прошепна Джейкъб. — Можеш да си тръгнеш, нали знаеш… и да ни оставиш насаме.

— Искаш ли да ти помогна да заспиш, Джейкъб? — предложи Едуард.

— Може да опиташ — спокойно отвърна Джейкъб. — Ще бъде забавно да видим кой ще си тръгне, нали?

— Не ме изкушавай, вълк! Търпението ми не е чак толкова безкрайно.

Джейкъб се засмя тихо.

— Точно сега не ми се мърда, ако нямаш нищо против.

Едуард започна да си тананика, по-високо от обикновено, явно за да заглуши мислите на Джейкъб. Но затананика не друго, а моята приспивна песничка и въпреки нарастващата ми тревога от този странен сън, потънах още по-дълбоко… в сънища, които бяха малко по-логични…