Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

 

Английска, второ издание

 

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Художник: Мари-Терез П. Господинова

Художник — редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980 г.

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ София

 

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

История

  1. — Добавяне

30

На следващия ден си пиех сутрешния чай в общината и се чувствувах много доволен от себе си. Най-напред чаят беше прясно запарен и силен, с три бучки захар и точно толкова мляко, колкото обичах; предполагам, че за това се беше погрижил Рей, който ме гледаше с израз на възхищение и преданост. Мастилниците ми бяха чисти, имаше нова кутийка кламери и снежнобял лист попивателна. Той беше откъснал дори старите страници на календара. Всички счетоводители, дори такива грубияни като мен, имат сходство със старите госпожици; чистото, подредено бюро ми доставя същото задоволство, което изпитвам от чистата риза и бельо.

Атмосферата в общината ми се струваше още по-приятна, защото щях да я напускам. Сега можех да видя апарата на местното управление в истинския му вид, да оценя неговите качества и ползата от него; чувам да се говорят много лоши работи по адрес на общинските бюрократи в днешно време, но ако всяко предприятие се ръководеше така гладко, както се ръководи дори най-неугледният и малък градски район, то американците щяха да идват при нас да се учат на по-висока производителност, а не обратното. Размислях по този въпрос и едновременно изготвях една малка реч за конференцията на общинските служители — и след като делегатите бяха престанали да ми ръкопляскат — само след пълно изтощение — аз извадих добрите новини от вчерашния ден, прибавих към тях раздялата с Алис, прибавих я с необходимото достойнство и с подходящата минимална тъга, разгърнах я бавно и се възхищавах на блестящите цветове и на сложната рисунка.

Току-що бях подредил мебелите в една къща на улица „Сент Клер“ и отивах на градския бал в нова кола марка „Рили“ — Сюзън беше седнала до мене в яркочервена рокля, която щеше да накара всички други мъже да се разболеят от страст и от завист, — когато влезе Теди Соумс.

— Чух, че в сряда си обядвал с Браун — рече той. — Да не би да ни напускаш, за да се преселиш в богатите пасбища на частната инициатива?

— Възможно е.

— Ще кажеш две думи и за мен, нали? Мога да подправям разходните сметки както никой друг.

— Всичко, което зная в техниката на подправянето, дължа на мистър Едуард Соумс, главен счетоводител в общината на Уорли. Ще бъде ли достатъчно?

— Точно така. Е, добре, Лемптън, в такъв случай трябва да си изкараме парите от тебе, преди да ни напуснеш. Я прегледай тези сметки.

Тонът му трябваше да се приеме като шегаджийска строгост, но всъщност излезе злобен. Аз се захилих и дръпнах един кичур коса.

— Дадено, началник. Веднага.

Той ми даде сметководната книга и една цигара.

— Очаквам в замяна да ми поднесеш кутия хавански пури. — Той се намръщи. — Струва ми се, че не се безпокоиш много за Алис Айсджил — каза той. — Или може би не си чул?

— Какво е станало?

— Починала е.

Боже милостиви, помислих аз, самоубила се е и е оставила някакво писмо, с което ме разобличава! Всичко беше свършено. Това ме довършваше по всички възможни линии! Очите на Теди бяха бледосини, сякаш цветът им е бил изсмукан; в този миг те ме оглеждаха изпитателно.

— Беше твоя приятелка, нали?

— Много добра — отвърнах аз. — И как е починала?

— Блъснала е колата си в една стена до ливадите. Пила цяла нощ в „Кларендън“ и „Сент Клер“. В „Сент Клер“ съдържателят отказал да й сервира повече.

— Но я оставил да си отиде с кола в къщи, нали? — казах аз. — И прибрал парите й срещу алкохола, за да може да се убие! — Това не беше справедливо към бедния стар Берт; но трябваше да кажа нещо.

— Сигурно е карала страхотно бързо — добави Теди. — Разправят, че колата била сплескана, ей така — той сви ръцете си — и целият път бил в кръв. Намерили я едва тази сутрин.

— Къде точно?

— Корби лейн. Знаеш го, на север, над Спероу хил. Това място е забравено и от бога. Не мога да си представя какво е правила там по такова време.

— И аз не мога да си представя — добавих аз; но много добре си представях. Представях си всичко, което се е случило с Алис, след като я бях оставил. Останала е в апартамента, докато изпие още два двойни джина. После всичко в стаята — малкият позлатен часовник, дрезденската овчарка, италианското козарче, снимките на умрели имена от миналото, воланите и позлатата, ярките кретонови завеси, чашата, от която бях пил — са се събрали и са я нападнали, незначителни поотделно, но смъртоносни в съвкупността си като онези малки южноамерикански рибки, които за пет минути изгризват плувците до костите. Тя е избягала от апартамента във „Фиата“; но когато, е стигнала Уорли; (тя дори не е разбрала как е стигнала там, в главата й е било празно, докато се е усетила, че чака пред светофара на „Пазарната улица“ и повтаря името ми под носа си), тук вече не е знаела какво да прави. Завила е по улица „Сент Клер“ с намерение да се прибере в къщи. „В къщи“ е означавало нещо съвсем отвлечено — татко, мама, сигурност, прегръдки, горещо мляко, пламтящ огън в камината, всички неприятности и мъки, забравени до сутринта… Но когато е минала покрай „Игъл роуд“ (Джо живее там), тя се е ориентирала. „В къщи“ вече е означавало домът със съпруга, когото не е обичала; електрическият радиатор и студената толерантност на Джордж, да, твърде стара е била вече за топлото мляко, нямало е прегръдки дори и да е поискала нещо подобно от него, на другия ден всичко е щяло да бъде още по-непоносимо. Обърнала е колата към „Калдър кресънт“ или „Уиндхем теръс“ и е отишла в „Кларендън“. Вероятно е предпочела малката стаичка, където е имало по-малка възможност да срещне някой познат — „Драматиците“ винаги ходеха в голямата зала. Ако беше почувствувала нужда от компания, ако е могла да убеди себе си, че пет пари не дава за раздялата, тя би излязла от малката стаичка и би се върнала към главното течение, би се върнала не към щастието, а към някаква забрава на чувствата. Но когато към девет и петнадесет е чула гласовете им в залата, тя е открила, че не желае да вижда никакъв неин, нито мой познат. Измъкнала се е през задната врата. Към двойните джинове, които е изпила в апартамента, са се добавили още три-четири. Тя все още не е искала да се прибере в къщи. Оставало е само „Сент Клер“. Джиновете са запретнали ръкави и са започнали да я обработват. — Ти трябва да го изхвърлиш от системата си, казали са й те. Да го изхвърлиш, да го забравиш, да го зачеркнеш. Често сте били двамата в „Сент Клер“, нали? Добре тогава, върви право там и седни сама, където си седяла с него. Плюй му в очите…

Или може би е отишла там, за да си възвърне благоприличието и чисто щастие, което споделяхме на времето. Тогава, аз бях с една година по-млад и с десет години по-неопитен. Нужни й са били още няколко джина, за да й дадат желаната илюзия, после е започнала да пее, да ругае, да пада по лице или и трите наведнъж, а Берт, който се е обезпокоил за благоприличието в заведението си, успява да я убеди да си отиде. Тя е тръгнала за втори път по улица „Сент Клер“, след това по тесния и стръмен път към Спероу хил; но не е могла да се отърве от присъствието ми и е спряла при старата тухларна. А все още не е могла да се върне в къщи. Ако натиснеше силно педала на газта, може би щеше да изхвръкне от себе си — сега бях до нея в колата, ето, тя се приближава до оня двоен завой, който само състезателна кола може да вземе със скорост, по-голяма от тридесет километра в час.

— Ужасна смърт — каза Теди.

— Очаквах го — отвърна трезво Джо Лемптън. — Караше като луда.

Но това не прави случая по-малко трагичен. Този Джо Лемптън не ми харесваше. Той беше разумен млад счетоводител с добре изгладен син костюм и корава бяла яка. Той винаги казваше и вършеше правилните неща и никога никому не причиняваше неприятности с непристойни прояви на чувствата си. Та той дори успя да използува авантюрата си с едно непълнолетно момиче, за да му плащат дивиденти. Мразех Джо Лемптън, но той приказваше с много самоуверен вид, докато седеше в моята кожа, на моето бюро, той беше дошъл тук завинаги, не само на кратко посещение.

— Алис не беше идеална — каза Джо Лемптън. — Но кой ли е идеален? Тя беше много мил човек и ще ми липсва твърде много… — Той поклати бавно красивата си, обладана от чувство за собствено достойнство глава. Това означаваше, че ще последва кратко морално изказване. — Аз също обичам да си пийвам, но не би трябвало хората, които шофират, да бъдат допускани в кръчма. Щастлива случайност е, че е убила само себе си. Господи, та до вчера тя беше жива и жизнерадостна и ето, за една секунда…

— За секунда ли? — възкликна Теди. — Била жива, когато дошла линейката. Умряла едва в осем часа.

— Господи! — казах аз. — Господи! — Извърнах се ожесточено към Теди. — Кой ти каза? Кой ти каза?

— Братовчед ми работи в болницата — отвърна той. — Разтърси ме, като научих за нея. Тя пълзяла по пътя, когато я намерил някакъв земеделски работник. Била скалпирана, а прътът на кормилото…

Аз почти избягах от стаята и изтичах в клозета. Но вратата беше заключена, едва след десетина минути се отвори и оттам със смутено лице излезе един от младшите чиновници на здравния отдел, а стаичката беше изпълнена с тютюнев дим. Аз заключих вратата, седнах на седалката и обхванах глава с ръцете си — тези нежни, любещи ръце, те толкова често бяха милвали онова, което сега, поради подлостта на мозъка, притиснат между същите ръце, се беше превърнало в купчина сурово месо и изскочили кости.

В дванадесет часа съобщих на Теди, че не съм добре. Не знам какво съм казал тогава; надявам се, че съм имал благоприличието да направя доста грешки при проверката на сметките. Повъртях се десетина минути около спирката на „Пазарната улица“, после хванах автобуса за Ледърфорд. Не можех да обядвам, не можех да остана в Уорли, не можех да понеса и мисълта да бъда с Томпсънови. Те сигурно щяха да говорят за нея и Джо Лемптън отново щеше да се всели за мене. Джо Лемптън, модел за износ, марка първо качество, гарантиран против прах, цепнатини, дупки и съжаления; докато пътувах в автобуса, бях на сигурно място.

Той набираше скорост по главната улица, а аз се опитах да не мисля за нищо: книжарницата, галантерийния магазин, магазина за цигари и тютюн, игрището за крикет, едно момиче с куче елзаска порода, една стара жена, която се дърпа назад от кучето, а то всъщност иска само да оближе лицето й. Следваха ливади, крави и тесни пътища, които се впиваха като червеи в новия комплекс на съвета. Но Алис беше мъртва и аз виждах навсякъде съставните части на една огромна машина, която продължава да се движи само от престорена дързост. Машината беше проектирана и направена само с една цел — да убие Алис. Сега тази цел беше постигната; трябваше да позволят на машината да спре — шофьорът да заспи на кормилото, пътниците да седят кротко с отворени уста и да чакат автобусът да отлети, комплексът да остане недовършен, магазините да зинат разбити и пълни с плъхове, недоиздоени крави да реват мъчително с подпухнали вимета, кучета и котки да тичат като бесни с кървави уста, и после — една страшна буря, която да продуха цялата мръсна земя надолу, чак до чистите земни пластове и лавата. Облизах пресъхналите си устни и огледах другите пътници в автобуса — лигаво розови, здрави, с миризма на ядене, тютюн и сън; обзе ме слабост и затворих очи. Беше ми студено, треперех, едва не повърнах, но имаше и нещо повече. В мене бе нахлула истината — видях съвсем ясно, че в света не са останали мечти и състрадание, а вилнее ураганът на насилието.

Седях със стиснати ръце и чаках следващия удар. Той не последва; и така, щом стигнах Ледърфорд, аз влязох в първата кръчма, която видях.

Беше стара постройка с лъх на влажна мазилка и прашен плюш; входната врата водеше направо в бара на кръчмата. Когато я отворих, шумът и светлината от улицата изчезнаха. На бара имаше много хора, които говореха тихо. Поръчах си ром и халба „битър“ и застанах на бара. Взирах се в картините, накачени по стените и по стълбището, което водеше към дамската тоалетна; всичките бяха бойни сцени, приятни цветни репродукции с енергични марионетки, които размахваха саби с червена боя на върха, стреляха с мушкети и от мушкетите излизаше малко, кръгло, бяло облаче дим, забиваха знамената си върху конусообразните хълмчета над съвсем плоските бойни полета, напредваха неуморимо в параден строй, а понякога умираха вдървено, притискаха лявата си ръка към гърдите и с дясната подканяха другарите си да продължат напред към победата. След рома бирата имаше вкус на вода и за миг ми се повдигна, не можех и да помисля за още пиене. После почувствувах първото затопляне в стомаха и поръчах втора чаша; затоплянето продължи, след четвъртата или петата ме обгърна щастието на забравата — имах осемстотин лири в банката, щях да стана висш чиновник със сметка за служебни разходи, щях да се оженя за дъщерята на шефа, бях умен, мъжествен и красив, „Чаровният принц“ от Дафтън, всички пречки по пътя ми бяха отстранени по магически начин…

Всички пречки ли? Това значеше Алис. Тука нямаше нищо магическо. Колко ли е пълзяла сред собствената си кръв в тъмнината? Къде се намирах? Ето го Дафтън, ето го Кардингтъп, Фринтън Басет, Кьолн, Хамбург и Есен, видени от въздуха, ето я Бавария с лозята, ето го Берлин, бледите ученички и майките им. Пет цигари за майката, десет за дъщерята. Отново Дафтън, после Уорли от преди една година. Трябваше да си седя в родното място и сега Алис щеше да се разхожда из Уорли, а косата й щеше да блести на слънцето или щеше да лежи на канапето в къщи и да чете някаква пиеса за репертоарния комитет, или щеше да яде пиле със салата, ако беше сезонът на салатите. Хванах главата си с ръка.

— Болен ли си? — попита кръчмарят. Лицето му беше бледо, безизразно, а гласът — дрезгав и мрачен. До този миг говореше с няколко свои приятели за футбол. Сега колелата на съзнанието му или онова, което заменяше съзнанието му, заскърцаха и той се обърна към мен. Аз свалих ръката си и поръчах чаша бренди. Той не се помръдна да ми сервира.

— Казах дали—не—сте—болен?

— А?

— Болен ли сте?

— Не, разбира се. — Поисках чаша бренди.

Всички спряха да говорят и ме поглъщаха с блесналите си погледи, надяваха се, че ще стане сбиване и ще ми смачкат фасона. В това нямаше нищо лично, във всеки миг мнозинството от хората просто умират от скука. Огледах залата и видях, че това не е обикновена кръчма; а някакво педерастко заведение (трима подобни екземпляра седяха до мене и сред заобикалящите ги здравеняци изпъкваха като развалени зъби).

— Достатъчно сте пили — повтори кръчмарят. Аз му се озъбих. Нямаше причини да остана, но краката ми сякаш бяха завинтени за пода.

— Ще ви почерпя аз, драги — предложи един от педерастите. Косата му бе боядисана в метално жълт цвят и целият миришеше на мушкато. — Ти си ужасно лош, Рони. — Усмихна ми се и ми показа пълна уста с ослепително бели изкуствени зъби. — Не правите нищо нередно, нали, драги?

— Търсите си белята — предупреди го кръчмарят.

— Да, моля — каза педерастът и всички се изсмяха. Позволих му да ме почерпи едно двойно бренди и го попитах какво ще пие. Поръча си лимонов сок с тоник.

— Казвам се Джордж — рече той. — А ти, красавецо?

Казах му името на методисткия свещеник в Уорли, който в последния брой на „Клариън“ беше повел „безстрашна война против неморалността“ (под това той разбираше сексуалния проблем).

— Ланселот повтори той. — Ще ти викам Ланс. Подхожда ти. Не е ли смешно, че можеш да разбереш какво представлява един момък още по малкото му име? Ще пиеш ли второ бренди, Ланс?

Пих за негова сметка до три без пет, после се измъкнах, като се престорих, че отивам до клозета. Купих си ментови бонбони от една аптека и проседях до пет и половина в едно кино за късометражни филми. Джоузеф Лемптън постъпваше разумно, той се вардеше от неприятности, докато ромът и бирата престанат да му действуват; Джоузеф Лемптън издигаше също преграда от топлина, тъмнина и цветни сенки между себе си и болката. Излязох на острата дневна светлина. Главата ме болеше както винаги при дневно пиене, но бях престанал да мисля за Алис и вървях, без да залитам.

Влязох в едно ресторантче и се наядох с риба, пържени картофи, хляб с масло, две пасти с особен вкус (по онова време сладкарите употребяваха кръвна плазма и течен парафин) и ягодов сладолед. След това изпих цял чайник индийски чай с цвят на махагон. Когато изпуших третата си цигара и в чайника не беше останала нито капка чай, погледнах часовника си и видях, че е шест и половина. Платих сметката и излязох на улицата; до това време бях си възвърнал достатъчно самообладанието и ми стана ясно, че безпаметното ми напиване няма никому да помогне, най-малко на Алис. Ще се прибера у дома — защото Уорли, въпреки всичко, беше мой дом, аз сам си го бях избрал — и ще си легна в леглото с бутилка топла вода и два аспирина. Не съм бил настойник на Алис; нека Джордж поеме вината. Точно тогава видях Елспет.

Беше застанала на пътя ми, стара жена, пристегната в корсет, с къносана коса. Тя се поклащаше леко на осемсантиметровите си токове. Никога не бях я виждал да изглежда така разсипана: лицето й беше нацапано с пудра, руж и червило в най-театрални окраски, само зачервените й очи бяха човешки.

— Ти, мръсна свиня — викна тя. — Ти мръсен, долнопробен сводник! Ти, мръсен, жалък — тя ме изгледа свирепо — сутеньор! Щастлив ли си сега, копеле? Добре се отърва от нея, нали?

— Пусни ме — дръпнах се аз. — Не исках да умре.

Тя се изплю в лицето ми.

— Не можеш да ме накажеш повече — казах аз. — Аз сам се наказвам достатъчно. А сега, за бога, остави ме сам. Остави ни двамата сами.

Изразът на лицето й се промени; сълзи набраздиха грима. Тя сложи костеливата си ръка върху моята — беше суха и гореща.

— Телефонирах тази сутрин и ми казаха — рече тя. — Знаех какво се е случило. О, Джо, как можа да го направиш? Тя толкова те обичаше, Джо, как можа да го направиш?

Освободих се от ръката й и бързо се отдалечих. Тя не се опита да ме последва, а застана и ме гледаше тъжно също като млада съпруга, която наблюдава отплуващия параход с войници. Почти тичах из плетеницата от странични улици, които тръгват от центъра, и се запътих към работническия квартал около шосето за Бирмингам. Ако продължите по това шосе все напред, сто и петдесет мили, накрая ще стигнете до Бирмингам; това беше другата причина, поради която исках да се напия здравата. Всички пътувания на сърцето завършват в непознат град, там всички кръчми и магазини са затворени, в джоба ви няма нито стотинка, обратният влак за в къщи е отменен без предупреждение, отменен от милиони години… „Остави ни сами“, бях казал на Елспет; но кои бяхме ние? Аз и един труп, един труп, който скоро ще попадне в ръцете на погребалния предприемач — малко руж, малко восък, грижливо подшиване, бели копринени превръзки на местата, които не могат да се оправят, и няма да ни е срам да се покажем пред хората. Аз бях по-красивият труп; още дълго време не беше нужно да ме погребват.

Трамваите и складовете задвижиха бургията в моята скрита, гноясала рана. Всеки път, когато някой трамвай минаваше с шум и поклащане покрай мен, минаваше на няколко сантиметра от безразличните пешеходци, аз виждах как Алис пищи окървавена под колелата; и исках да бъда там с нея, да се пререже и отхвърли моята вина, да спра трафика, да позеленеят от ужас всички волски лица на нещастници, току-що получили заплатата си. Не обръщах внимание на останалото движение, без да зная защо; не зная защо си представях такъв глупав начин на умиране. Не зная и защо не смеех да погледна складовете. Видях един склад с нов надпис — „Ампелби и Дикинсън, Топс и Нойлс, учреден 1855 година“, — той все още ме кара да сънувам кошмари. Имаше шестдесет и три мръсни прозореца и четири от релефните букви на прозорците до главната административна постройка липсваха. „Ампелби и Дикинс“ са трите най-страшни думи, които съм виждал. Сега си мисля, че се ужасих, защото складовете не се интересуваха какво бе станало с Алис; но защо съм изпитвал омраза към невинните дружелюбни трамваи? Вървях още половин миля и се отдалечавах все повече и повече от главната улица, но шумът от трамваите още дращеше слуха ми. За това време от годината вечерта беше необикновено хубава, с една неочаквана пенлива топлина, която струеше по запуснатите малки улички; повечето врати на къщите бяха отворени и във входовете стояха хора, просто си стояха така, не говореха, гледаха черните камъни, комините и западналите малки магазинчета. Беше петък, скоро щяха да излязат и да се напият. В този миг те се преструваха, че е понеделник или дори четвъртък, че нямат никакви пари[1], че ще бъдат принудени да седят във всекидневната сред съхнещите пелени и да гледат бледите лица на жените си, техните крака с разширени вени, да изпитват силна омраза към „онова копеле“ от съседната улица, което, представи си, спечелило цяла стотарка от петшилингов акумулатор; после щяха да престанат с преструвката и да се радват на парите, поне три лири за харчене…

Спрях и се облегнах на един уличен фенер, защото не можех да продължавам. Трябваше да изляза извън града, сред природата. Човек може да се разхожда сред природата, без да му се повдига, и не го боли, че дърветата, тревата и водата не се интересуват, защото не може да се очаква нищо друго от тях, те никога не са били свързани с любовта. Градът обаче би трябвало да бъде пълен с любов, а никога не е!…

Един полицай мина край мен и ме изгледа изпитателно. След пет минути отново мина край мен; не ми оставаше друго, освен да вляза в най-близката кръчма. Влязох най-напред в бара, където повечето посетители бяха ирландски моряци; дори когато не говореха, имаха вид на оживени побойници. Не бях на мястото си в това заведение, както и те не биха били на мястото си в „Кларендън“. Те го знаеха. Почувствувах с дълбоко задоволство неприязънта им. Точно от това имах нужда, едно остро задоволство като евтина махорка; изпих халбата бира, като гледах с презрително съжаление лицата наоколо — лицата на моите бъдещи шофьори, работници и склададжии, ако имаха щастие да станат такива.

Изпих още една халба. Вкусът се промени няколко пъти: горчив, ароматен, кисел, разводнен, сладък, солен. Главата ми беше пълна с мазна мъгла, която си пробиваше път през гърлото ми, нейният натиск нарастваше и накрая започна да се процежда през очите ми, а столовете, огледалата, лицата и бутилките зад бара се сляха в старинен танц по леко издигащия се под. Барът имаше меден перваз, аз се държах здраво за него, дишах известно време дълбоко и най-сетне подът застана неподвижен, с ръмжене, като бито животно.

След три чашки ром се преместих в съседната зала.

На бара нямаше свободни места за сядане и краката ме боляха, но не това беше причината да отида там. Истинската причина седеше близо до вратата, сама; веднага щом я видях, открих, че тя е единственото необходимо нещо, за да довърша вечерта, единствената упойка, която не бях опитал.

Беше около двадесетгодишна, с къдрава руса коса и дребен кокал; не беше грозна, но лицето й бе несъразмерно, сякаш не е имало достатъчно плът, за да се довърши женствеността й. Когато ме видя, че я гледам, тя ми се усмихна. Усмивката й не ми хареса; бледата плът сякаш щеше да се разцепи. Но човек не трябва много да придиря при такива случайни познанства; в мирно време те не са чак толкова лесни за намиране, колкото си въобразяват добрите порядъчни хора. Нещо в нея веднага разбуди едно мое качество, което смятах, че съм загубил преди години — похот, наполовина примесена с любопитство.

Седнах до нея.

— Да не ви притеснявам?

— Има достатъчно място — изхили се тя.

Предложих й цигара.

— Благодаря — каза тя. — О, каква хубава табакера!

Тя погали среброто, а дългите й тънки пръсти с прекалено закръглени червени нокти се докоснаха до моите. — Не сте оттука, нали?

— От Дафтън съм. Търговски пътник.

— С какво търгувате?

— С дамско бельо — отговорих аз. Когато се засмя, видях, че на горните зъби има кафява линия.

— Страшен дявол сте — рече тя. — Ще ми дадете ли някоя безплатна мостра?

— Ако сте добро момиче — отговорих. — Ще пиете ли нещо с мене?

— Айпа[2], ако обичате.

— Няма защо да пиете бира — подхвърлих аз. — Какво ще кажете за нещо по-силно? Тази седмица съм продал няколко хиляди кюлоти.

— Много сте нахален — отвърна тя; но пи един джин, след това още един и още един, после бренди и скоро ние започнахме да се допираме, притискахме се все по-близо и в същото време разбрах в един миг на проясняване, преди още възбудата и алкохолът да бяха завъртели главата ми, че всъщност все повече се отдалечаваме един от друг и че само се докосваме. Но поне не мислех за Алис. Сега тя не лазеше по „Корби лейн“ с висящи парцали от скалпа по лицето. Изобщо не беше раждана, такава личност не е съществувала никога; не съществуваше и Джо Лемптън, имаше само един търговски пътник от Дафтън, който се забавляваше със случайно срещнато „парче“.

Струва ми се, че беше осем и половина, когато усетих напрегнатата тишина в залата. Вдигнах поглед; един младеж стоеше над нас и се мръщеше. Имаше лице, каквото човек среща в жълтата преса — с изцъклени очи, миши, сгърчени, безформени черти и отпусната уста. Беше облечен в светлосин двуреден костюм и носеше лигава връзка от изкуствена коприна. В този миг той изпитваше чувството, което хиляди филми и списания го бяха уверили, че трябва да представлява справедлив гняв: Неговото помиче му бе изневерило.

— Тръгвай с мене — каза й той. — Тръгвай с мене, Мейвис.

— Я се разкарай! — отвърна тя. — Много хубаво си ни беше, преди да дойдеш.

Тя извади пудриерата и взе да пудри носа си. Той грабна ръката й.

Мамка ти, престани с това! — викна. — Не зависеше от мене, че закъснях, разбираш ли? Работих наднормено.

Огледах го и си мислех дали да му я оставя, или не. Не бях дотолкова пиян, че да си изпрося боя в някаква кръчма на Бирмингамското шосе. Но и той не беше колос: висок бе колкото мене, обаче раменете му бяха целите в подплънки, а видът — мекушав; беше от този тип хора, чиито кости сякаш никога не се втвърдяват.

— Остави я на мира — казах.

— Кой си ти бе, дявол да те вземе?

— Джек Уелс.

— Не съм чувал за теб.

— Не съм и чакал да чуеш. — Изправих се. — Слушаш ли какво ти казвам! — Ръката ми сама потърси по масата и намери една празна бирена бутилка. В залата не се чуваше никакъв звук. На съседната маса седеше почтена двойка на средна възраст. И двамата бяха облечени безвкусно и изглеждаха изплашени. Мъжът беше дребен и мършав, жената носеше очила със светли кокалени рамки и имаше уста като цветна пъпка. Спомням си, че тогава изпитах към тях съжаление и заедно с бирената бутилка у мене се надигна хладнокръвен, пиянски и убийствен гняв.

— Пусни я! — Повдигнах бутилката, сякаш исках да я ударя по масата. Ръката му се отпусна и тя освободи китката си. Пудриерата падна и от нея се надигна малко облаче пудра. Той се обърна и излезе, без да каже нито дума. В кръчмата пак се вдигна обикновената врява, а скандалът бе забравен така, както бе започнал.

— Джек, той всъщност не ми е приятел — каза тя. — Омръзнал ми е. Мисли си, че съм негова собственост, защото съм излизала няколко пъти с него.

— Покрай него поне се запознахме — рекох аз. — Значи, името ти е Мейвис. Подхожда ти, мила.

Тя ме погали по ръката.

— Много си мил.

— Не е трудно човек да бъде мил с теб.

— Ти си най-красивото момче, което съм срещала. И имаш прекрасни дрехи. — Тя попипа плата на костюма ми. Беше нов сив костюм, ушит от едно топче плат, което Алис ми беше дала преди пет месеца… — Работя във фабрика и познавам хубавите платове.

— Щом го харесваш, Мейвис, само този костюм ще нося — казах аз. Думите ми започнаха да се сливат. — Толкова съм щастлив с теб, ти си кротка, умна и красива… — Използувах стария опит, размесих откъси от стихотворения, имена на песни, части от автобиографията си, като полях всичко това със златистия сироп на комплиментите. Добре знаех, че не беше нужно; още няколко „малки“ джина, хиляда вдишвания никотин и обикновените добри обноски бяха достатъчни, за да получа това, което желаех; но сега трябваше да разкрася желанието си, да направя петте или десетте минути разтърсваща лудост малко по-цивилизовани.

— Нека сега аз почерпя — помоли тя, след като бяхме изпили по още една чашка.

— Добре — отвърнах аз.

— Ти изхарчи вече няколко лири. Не съм от онези момичета, Джек, които гледат да измъкнат каквото могат. Ако ми харесва някое момче, пет пари не давам дали има пари, или не! Печеля добре. Миналата седмица изкарах шест лири.

Почувствувах, че в очите ми напират сълзи.

— Шест лири — повторих аз. — Това са добри пари, Мейвис. Ще спестиш нещичко за зестрата.

— Най-напред трябва да се намери момчето — каза тя. Порови из чантата си. Тя беше голяма; от черна кожа и имаше инициали от фалшиви диаманти. Вътре в нея видях обичайната бъркотия — пудриера, червило, памук, носни кърпички, цигари, кибрит, и снимки. Тя пъхна една десетшилингова банкнота в ръката ми.

— Това е от мене, мили — каза тя. Топлият северен глас и гледката на отворената чанта предизвикаха в мен непоносимо чувство на самота.

Поръчах бутилка айпа и джин. Времето затече твърде бързо; всяка минута поглеждах часовника си и виждах, че са изтекли десет минути; знаех, че съм срещнал Мейвис преди една минута, но тази минута беше като година; докато пиех бирата, силна и пълна с летен дъх, подът отново се задвижи. После сякаш от нищото като тълпа на произшествие придойдоха всички възможни впечатления, които може да изпита човек, и се развиваха да ги пусна; времето танцуваше, времето имаше кал по подкованите си обувки, усетих новия вкус на бирата и стария вкус на брендито, рома, рибата, царевичното брашно, тютюна и потта на Мейвис, в която имаше нещо болнаво, нейната пудра и червилото — тебешира, теменужената есенция, малките бонбончета, — после горещата ръка на брендито отново ме задържа и тъкмо когато изглеждаше, че няма никакво друго място в света, освен дългата зала с нейните модерни, зелени столове и покритите със стъкло маси, ние се намерихме на улицата, прегърнати през кръста, ту влизахме, ту излизахме от тесни улички, алеи, дворове и празни места, минахме по един пешеходен мост, отдолу локомотивите пухтяха безцелно в студа, сякаш се тупаха един друг, за да им стане топло, после се намерихме в малка бърлога от натрупани греди; отделих се от тялото си, което извършваше всички очаквани действия. Тя го прегърна след изгарящия, трептящ миг на сливането, сякаш беше човешко същество и целуваше пияното му лице.

Над дървения склад, близо до черния път, имаше къщи; чувах гласове и музика, долавях кухненска миризма. Наоколо се простираха светлините на града; бирмингамското шосе се издига от центъра на Ледърфорд и ние се намирахме на едно малко плато, някъде по средата; не се виждаше открита местност, нито един декар без човешки същества — двеста хиляди отделни самотности, двеста хиляди различни начини за умиране. И целият този мрак, прогонен от светлините, цялата празнота на отдавна застроените поля и гори, ме заля внезапно, не остави в мен нито болка, нито щастие, нито отчаяние, нито надежда, само празнота, духа от калейдоскопа, който изчезва в бялата стена, и нямаш вече стотинки, за да го съживиш отново.

— Имаш хубави, меки ръце — каза Мейвис. — Също като на жена.

— Не са, не са хубави — отвърнах аз с мъка. — Жестоки са. Жестоки ръце.

— Пиян си, скъпи!

— Много съм добре! — Разбрах с ужас, че съм се върнал в тялото си, и не знаех какво да го правя.

— Особено момче си — каза тя.

Започнах да се бъркам за табакерата си. Беше празна. Тя извади кутия „Плейърс“ и запали две цигари.

— Вземи това — предложи ми.

Пушехме мълчаливо известно време. Мъчех се с усилие на волята да изтрезнея, но напразно. Съвсем честно, не можех да си спомня дори къде живея и в най-точния смисъл на думата не знаех дали сънувам, или съм буден.

— Джек, харесваш ли ме?

— От първия момент. Направих още едно усилие. — Ти си много сладка. Многомногомного те харесвам.

Светлините започнаха да се въртят и в ушите ми нещо трещеше.

— Проклетите локомотиви — рекох аз. — Ах, тези проклети локомотиви. Защо не спрат?

Предполагам, че почти ме е изнесла; не знам как е успяла. Накрая спряхме пред една къща с тераса; опитвах се да се държа изправен, но това не ми се удаваше лесно. Най-после се облегнах на оградата.

— Добре ли ти е сега, Джек?

— Отлично — отвърнах. — Отлично.

— Завий наляво и после направо — имаш ли пари за такси?

Аз извадих цяла шепа банкноти.

— Бъди внимателен — каза тя. Над нас светна, чух някакъв мъжки глас да изръмжава името й. — О, божичко, събудиха се! — Целуна ме. — Довиждане, Джек. Всичко беше прекрасно! — Тя изтича в къщата.

Отдалечих се. Извивах тялото си от една страна на друга с движения, които ми се виждаха не само грациозни и хармонични, но и толкова приятно смешни, че трябваше да се изсмея.

Една ръка върху рамото ми прекъсна смеха и включи рефлекса за „Бой без оръжие“. Лостовете ми бяха малко неподвижни, но с радост, болка и унижение си помислих, че след една секунда ще се раздвижат, за да смачкат глупавите тела на двамата мъже срещу мен.

Единият от тях беше бившият любовник на Мейвис. Другия не го познавах, но тъкмо той ме обезпокои повече. Изглеждаше съвсем трезвен, а раменете му бяха по-широки от моите.

— Това е… — каза бившият любовник на Мейвис. — Поркан с бренди, нафукан, копелдакът му с копелдак!… — Започна да псува монотонно; думите му не ме обезпокояваха, а потискаха. — Тя е мое момиче, ясно ли ти е? Ние мразим чужди хора да ни се бъркат, ясно ли ти е? — Ръката на рамото ми се стегна. — Сега ще станеш пишман, че си по нашите места, приятелче…

— Разкарай се — казах аз.

— Ти ще се разкараш. Но най-напред… — Той посегна да ме удари; аз отстъпих недостатъчно бързо, той ме удари по бузата и ме поряза с нещо (после разбрах, че било пръстен). Но тогава помислих, че е бръснач, и затова го ударих по адамовата ябълка. Той издаде някакъв звук, нещо средно между гукане на бебе и предсмъртен стон, хвана се за гушата и отстъпи.

— Ах ти, мръсно копеле! — каза приятелят му и се опита да ме ритне в слабините. Имах щастие повече, отколкото проявих умение — успях да се извърна; но не така, както ме бе научил сержантът по физическо обучение; неговият крак ме ритна по бедрото, загубих равновесие и паднах, а той скочи отгоре ми. Завъргаляхме се по паважа като деца, които се карат; опитвах се да го държа на разстояние, а той имаше само една мисъл в главата си — да ми причини такава болка, каквато аз бях причинил на приятеля му (все още го чувах да се дави). Хвана ме с две ръце за врата и взе да ме души; зад очите ми се разля като лава поток от черно-червено страдание. Ръцете ми бяха загубили сила, не можех да помръдна крака си, усещах вкуса на кръв по порязаната си буза. От него лъхаше на брилянтин и прясно изгладена риза, а от канавката — на портокал, риба и кучета; уличните лампи изведнъж израснаха сто пъти по-големи от обикновено, като бобово растение в научно-популярен филм, те погълнаха постройките във вид на удължени петна от жълта светлина; тогава си спомних едно друго правило на сержанта по физическо обучение и плюх в лицето му. Той се отдръпна инстинктивно, за миг отпусна ръце; тогава си спомних още много неща и в тридесет секунди той лежеше като раздърпана купчина на паважа, а аз тичах, колкото имах сила, надолу по улицата.

Тази вечер щастието не ми изневери; не срещнах никакъв полицай и не чух стъпки да ме гонят. Тичах десетина минути, излязох на главната улица и хванах един трамвай за центъра. Когато се качих в трамвая, по ръцете и лицето ми течеше кръв. Видях отражението си в осветеното стъкло — сакото бе обсипано с големи петна от кал и кръв и нито едно копче на панталона не бе закопчано. За щастие, във вагона имаше още много пияни и аз не бях кой знае какво изключение. Бях притиснат до една жена, която сякаш бе единствената трезва личност в трамвая. С бели коси и дебел, старомоден венчален пръстен тя през цялото време ме гледаше с отвращение. Спомних си текста на един химн от „Армията на спасението“ и несъзнателно започнах да го тананикам: „Старият тежък кръст, старият тежък кръст, аз ще бъда верен на стария тежък кръст…“ Отвращението върху лицето на жената се замени с презрение. Видът й беше чист и майчински, изпод палтото й от синьо кадифе се подаваше бяла, колосана блуза и усетих сълзи да напират в очите ми. Бях й благодарен, че ме е забелязала, че ми е обърнала поне толкова внимание, за да се отврати от мен.

Светлините, шумът, колите, автобусите, трамваите и тълпите в центъра ми дойдоха твърде много. На два пъти едва не ме сгазиха, бях уплашен от хората толкова, колкото и от движението. Струваше ми се, че и те са направени от метал и гума, че също могат за миг да ме разкъсат и да отлетят нататък, без дори да знаят и без да се интересуват, че са ме убили.

Спирката на автобуса за Уорли беше настрани от центъра. Не можех да си спомня пътя дотам, не можех да си спомня и кога тръгва последният автобус. Запалих цигара, тя имаше вкуса на пудрата на Мейвис. Изправих се или по-скоро започнах да се люлея пред един млечен бар близо до гарата. Запитах се дали полицията е прибрала двамата ми нападатели; сигурно ги бях добре наредил. Спомних си ръцете на първия — червени, издрани, с мръсни нокти, спомних си как ме хванаха за шията след удара, спомних си и безжизненото, отпуснато тяло на другия, с измърсената чиста яка и новата копринена връзка, и почувствувах дълбок срам, сякаш бях ударил някое дете.

Поразходих се наоколо, докато намерих пиаца за таксита. Доста време ми отне, докато я намерих; бях ходил няколко пъти в Ледърфорд и в ума си имах готова карта на града, която всеки друг път можех да разгъна за няколко секунди. Тази нощ картата беше обърната наопаки и всички улици бяха променили имената си; тръгнах нагоре по една от тях, намерих се отново на бирмингамското шосе и два пъти минах покрай млечния бар, откъдето бях тръгнал. Когато видях редицата таксита от другата страна на пътя, аз се спрях за миг, за да се огледам дали е безопасно да прекося.

После открих, че падам. В падането имаше нещо весело; представих си, че под мен има дюшек, който ще го омекчи и ще отскоча от него високо, високо в небето… Но там беше само паважът, студеният камък, върху който исках да остана да лежа, да го целувам и да заспя с притиснато към него лице. Чух една кола да спира до мен и се изправих на крака, като се придържах към уличния стълб. Ако беше полицията, не ми оставаше нищо друго, освен да се изправя с лице срещу нея; бях прекалено изморен, за да избягам, а знаех, че ако се опитам сам да прекося, ще загина. Гледах зеления стълб и се приготвих за официалните въпроси.

— Време е да се прибираш в къщи, Джо. — Извърнах се. Беше Боб Стор.

— Нямам къща.

— Имаш. Всички се безпокояхме за тебе. — Той ме хвана подръка. Ева излезе от колата и ме хвана за другата ръка; щом тя излезе, аз се оставих да ме отведат без разправии, но настоявах, че нямам къща. Седнах с нея на задната седалка, треперех от студ и тя хвърли едно одеяло върху коленете ми.

— Господи! — възкликна. — Какво си правил? Търсят те из целия Йоркшир. Томпсънови са полудели от тревога…

— Сюзън — казах аз. — Какво става със Сюзън?

— Ти май си се натряскал до козирката, а? — попита Ева. — Тя отзарана отиде в Лондон за сватбената си рокля. Забравил ли си?

— Остави го — подхвърли Боб. — Достатъчно му се събра за един ден.

— Аз убих Алис — рекох аз и заплаках.

— Не говори глупости — каза Боб.

— Всички знаят, че аз я убих. И Томпсънови знаят.

— Томпсънори знаят, че ти е била любовница — каза Боб. — Те също са имали син, те разбират какви са младежите. Не те упрекват. Никой не те упреква.

Колата се изкачваше на изток по височините на града, отдалечаваше се от пушека, от калта, от черните нокти, които драскаха паважа, от тъжните, загубени лица, които се мъчеха да ме придружават; моторът бръмчеше равномерно, както би бръмчал, ако вместо Ева до мен беше Алис, както би бръмчал, ако на Боб изведнъж му пораснеха рога и копита, както би бръмчал, ако светът загинеше след пет минути.

Продължих да плача, сякаш сълзите можеха да замъглят, образа на Алис, запълзяла на четири крака по „Корби роуд“, сякаш можеха да удавят първите й пронизителни писъци и последните й стонове.

— О, боже мой! — казах аз. — Убих я! Не съм бил там, но аз я убих.

Ева притегли главата ми на гърдите си.

— Бедното момче, не се вълнувай толкова. Сега не можеш да го разбереш, но така е най-добре за теб. Тя щеше да погуби живота ти. Никой не те упреква, мили. Никой не те упреква.

Отдръпнах се рязко от нея.

— О, боже мой! — пак казах аз. — Тъкмо това е най-лошото.

Бележки

[1] Понеделник… четвъртък, нямат никакви пари — в Англия надниците се изплащат всяка седмица в петък вечер. — Б.пр.

[2] Айпа — вид бира. — Б.пр.

Край
Читателите на „Път към висшето общество“ са прочели и: