Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 17 гласа)

2

Седрик Томпсън беше със седем-осем сантиметра по-висок от мене, а аз съм метър и осемдесет. Но беше много тънък, едва ли тежеше повече от шестдесетина килограма. Имаше дълбок и силен глас — изглеждаше прекалено силен за тялото му. Костюмът бе от попско сив камгарен плат и притежаваше кройка и еластичност, която само един първокласен шивач може да постигне. На такъв шивач се плаща не по-малко от тридесет гинеи. Но на десния ръкав имаше следа от тебешир, а средното и горното копче бяха закопчани, като разваляха добрата форма на сакото. Вълнената жилетка в червено и синьо и кафявата карирана риза сами по себе си бяха достатъчно елегантни, но не отиваха на костюма. Впечатлението ми беше, че той не носи неподходящи дрехи, защото смята, че така е по-красиво, а просто навлича на себе си каквото му попадне под ръка.

— Много се радвам, че не сте учител — рече той. — Учителите винаги ми изглеждат някак нереални… Виж, професията на счетоводителя е разумна и в същото време обаятелна. „Той накара Хомер да звучи като баланс и баланса като Хомер…“

— Гледах това в Лондон — казах аз.

— О, да се ходи на театър е добре. Но се пазете от четене. Здравите млади мъже не трябва да четат. Иначе ще свършат като грохнали даскалчета.

Бяхме в столовата и обядвахме. Седрик седеше отпред и разрязваше пилето, но беше забравил какво прави и ножът стърчеше във въздуха.

— Седрик — строго се обърна към него мисис Томпсън, — престани да репетираш пред Джо доклада си за Литературното дружество и му дай малко пилешко. От шест часа сутринта е бил на път. — Тя се усмихна. — И не размахвай този нож така заплашително, сякаш искаш него да изядеш, а не да му дадеш да яде!

Всички избухнахме в смях. Това беше от ония забележки, които не изглеждат смешни, когато са написани, но в действителност не могат да не предизвикат веселие. Общият смях сякаш спомогна да се сближа повече с тях.

Седрик загребваше с лъжицата пюре от картофи, за да ми сипе, когато мисис Томпсън го спря.

— О, боже мой, как забравих! Джо, вие обичате лук, нали?

— Това е любимият ми зеленчук.

— Прекрасно. Моят специалитет е варени в мляко картофи с настърган лук.

— Всички добродетелни, красиви и интелигентни мъже обичат лук — заяви Седрик. — Но само съвършените жени го ядат. — Той забрави да сипе пюре. — Като разбрах, че Джоан обича лук, реших да се оженя за нея. Правехме дълги разходки из Дейлс, живеехме с лук и сирене и ги промивахме със слаба, горчива бира.

Очите на мисис Томпсън светнаха и тя се захили.

— Помниш ли какво казваше татко? Той твърдеше, че щом миришем толкова силно, ще трябва да се оженим един за друг, защото никой няма да ни вземе.

Отново избухнахме в смях.

 

 

Пиехме кафето си във всекидневната и аз палех цигарата на мисис Томпсън, когато открих на кого ми напомня Морис. Седрик изведнъж млъкна по средата на изречението си и ме изгледа, сякаш имах две глави.

— Как не съм забелязал досега? — попита разгневено той. — Не мърдайте, Джо. — Обиколи ме, сякаш разглеждаше някаква статуя. — Косата ви е светла, това ме е заблудило. Не, не мога да повярвам… същите очи, същата структура на черепа, същия израз…

— Веднага го установих — каза мисис Томпсън. — Прилича на Морис като снимката му.

Погледнах снимката над камината и за първи път видях в нея собственото си лице. За миг останах потресен: бях отхвърлен в областта на недействителното, където човек попада за секунди. Все едно че бях летец, гледах как съседният „Уимпи“ се разпада сред весели зелени и оранжеви пламъци на едно крило разстояние от мен и знаех, че хората в самолета, с които съм пил само преди няколко часа, сега се пържат като сланина в собствената си мазнина.

— Прощавайте, Джо — поде мисис Томпсън. — Ние разговаряхме за вас, сякаш не присъствувате, извинете ни. — Тя сложи ръка върху моята. — Понякога той много ни липсва. Но не сме превърнали спомена в религия, ние не мислим винаги за него. И нямаме нищо против да ни се припомни за него. Думите ми са малко объркани, но разбирате какво искам да кажа.

— Същото чувствувам към мама и татко, — казах аз и останах изненадан от думите си.

Седрик ме гледаше загрижено. Лицето му беше костеливо и добро, имаше дебели вежди и оредяла черна коса.

— Аз съм нечувствителен, невъзпитан и груб стар глупак — рече той. — Извинявайте, ако съм ви засегнал, Джо.

— Съвсем не — отвърнах и му се усмихнах. Последва мълчание, но то не беше неудобно. Бяхме включили на директна скорост; тримата бяхме установили най-добрите възможни отношения между млад мъж и семейна двойка на средна възраст. Опирахме до основата на интимността — ако неделните вестници не бяха замърсили и изхабили тази дума, — защото с такива хора човек не можеше да живее на никаква друга основа. Въпреки това имах достатъчно здрав разум, за да не злоупотребявам с подобна интимност — въпреки че бяхме на директна скорост, пътуването едва започваше.

След като Седрик пак тръгна за училище, аз отидох в стаята си да полегна. Не бях спал добре предната нощ, похапнах доста солидно на обед и сега ме обзе приятна сънливост. Свалих обущата и сакото, облякох си халата (повече за ефект, отколкото за да ме топли) и се изтегнах на дивана.

Не заспах веднага, а нарочно се държах известно време до границата на съня; в устата ми оставаше все още вкус на пиле, лимонов сладкиш и кафе и си мислех какви ли ще бъдат хората в общината и що за началник ще се окаже Хойлейк, главният касиер. Щях да започна работа в понеделник, а днес бе едва петък, така че имаше време да се осведомя. Дъждът бе спрял; в къщата беше много тихо и чувах движенията на мисис Томпсън в кухнята. Но това не ми пречеше и не ме спря по дългата, гладка, наклонена плоскост, по която се пързалях към съня; сякаш всеки звук — приятелското пукане на дървата в огъня, звънтенето на порцелановите съдове, плясъкът на течащата вода — беше създаден само за мое удоволствие.