Джон Брейн
Път към висшето общество (15)

15

Докато пиех последната си чаша чай на закуска, аз разгледах поканата. Сутринта беше прекрасна; слънцето бе разтопило почти всичко, освен последните ивици сняг в долината и едва ли не се усещаше мирисът на растящата зеленина. За първи път от една седмица не мислех за Алис.

— Сали Карстърс ме кани на рождения си ден — казах на мисис Томпсън.

— Много мило момиче е. Не играехте ли двамата във „Фермата“?

— Тя помагаше за реквизита. Но не се познаваме много добре. Какво да й подаря? — Опитвах се да говоря безразлично, но бях възбуден и възхитен. Карстърсови имаха много пари — притежаваха цяла система от кафенета — и живееха в голяма къща в Гилдън, точно над ливадите на Уорли.

— Остави това на мене. Познавам се добре с майката на Сали.

— Колко би трябвало да похарча?

— Остави и това на мене. Няма да те разоря, обещавам ти.

— Добре, оставям целия въпрос в твои ръце — съгласих се аз. Все повече и повече въпроси оставям в нейните ръце, помислих си аз, тези тънки ръце с дълги пръсти, които така приличаха на ръцете на Алис. В същия миг се дръпнах от името й като кон от умряло. Погледнах часовника си.

— Време е да ходя на работа.

Казах довиждане на мисис Топмсън; когато минах край стола й, дощя ми се да я целуна. Мога да прибавя, че не ми се дощя да я целуна с чувство, а както бих целунал майка си на път за работа.

Докато слизах по „Игъл роуд“, мислех си дали не мога да направя нещо със Сали. Тя беше дребничка, стройна, умна като данъчен агент и учеше в ледърфордското художествено училище. Отново се дръпнах от тази мисъл, но този път автоматично, сякаш отскочих от нещо, което можеше да ме смути, а не както преди — поради силно и болезнено отвращение. Когато се спусках по хълма, пак изпитах чувството на победител.

Уорли лежеше долу в долината и чакаше да бъде завладян, аз току-що бях излязъл от красивата стая толкова близо до Върха, че просто нямаше разлика, стаята все едно че беше на самия връх. Щях да отида на гости в богата къща и щях да се срещна с богати хора, а кой можеше да каже какво ще излезе от всичко това? Може би и Сюзън щеше да бъде там; макар че това нямаше кой знае какво значение. Вярвах на Реджи, но в момента не се чувствувах подготвен за този участък от бойното поле.

 

 

Гилдън е доста мрачно, фабрично селце на североизток от Уорли. Имаше такъв вид, сякаш бе готово на всичко — от тесните прозорци на каменните къщи всеки миг можеха да се подадат пушки, зад следващия ъгъл на кривите улички не беше трудно да си представиш блясъка на щиковете, двете оръдия от Кримската война пред възпоменателния парк изглеждаха готови за бой, а универсалните магазини по „Хай стрийт“ бяха запасени с дажби за петгодишна обсада. Селото свършваше изведнъж с методистката църква и претъпканото гробище; по-нататък нямаше нищо, освен ливади, няколко овце и чучулиги, а на една миля западно се намираше самотна ферма. Всичко това също му придаваше военен вид; по ливадите сякаш се криеха партизански позиции и зад стените на Гилдън се готвеха планове за внезапно нападение на долината — засада в селото, отчаяна защита, телата на противниците, струпани зад каменните стени…

Къщата на Карстърс беше настрана от селото и се издигаше като могъща неутрална сила. Не само поради десетте стаи, блестящата новост и лъскавите червени тухли, които щяха да смекчат цвета си от вятъра и атмосферните промени, а и защото беше разположена далече от шума на бизнеса, от земите, от другите къщи и от пътя. Затова нямаше никакви практически причини, на татко Карстърс му се беше приискало да има къща сред ливадите. Затова ми харесваше и на мен — нямаше нищо общо с икономическата необходимост, а беше просташка прищявка на богат човек.

Реджи и аз взехме заедно такси от Уорли. Автобусът минаваше едва през час. Когато завихме в частния път на Карстърсови, задминахме автобуса; в него видях един старец, група деца и млада влюбена двойка — те си държаха ръцете. Познах жената на средна възраст в предната част — под бялата кърпа за глава намръщеното й лице приличаше на спаднал пудинг; тя никога не си плащаше данъците преди крайния срок и според мен вината за това носеше кръчмата в Гилдън, където мъжът й представляваше една от централните опори. Почувствувах жал към нея; когато отминахме, сякаш се пресрещнаха два свята. От една страна, светът на тревогите за наема, данъците и бакалските стоки, миризмата на сода и графит, светът на „Не пуши“, „Не плюй“, „Приготви си дребни пари“ и, от друга — светът на ролсовете костюмите, купени на черна борса, парфюмите „Доти“, кариерата на хора, които се плъзгат по добре смазани релси към благородническата титла; светът на предстоящия прием в голямата къща накрая на обградения с борове път, където, изведнъж мрачно почувствувах, много бързо ще ми покажат, че мястото ми е в света на бедните с тясното му, подобно на курник настояще.

Едно сиво купе „Ягуар“ тръгна от къщата точно когато стигнахме до нея. Жената, която го караше, махна сдържано с ръка на Реджи и му се усмихна студено. Имаше черна коса и кожено палто — седеше изправена, с презрително лице, сякаш даваше заповеди на колата, а не я караше.

— Мама Браун — каза Реджи. — Това е нейното автомобилче. Хюби има „Бентли“, а освен това държат за резерва един „Ви-8“ с дискови спирачки.

— Изглежда, че добре съзнава това — рекох аз.

— Във висша степен, мога да те уверя, мили мой! Тя е последната от Сент Клерови и е натъпкана с пари. А и много упорита; за всеки да има място и всеки да си знае мястото. Лично изгони един младеж, загдето се опитал да натисне Сюзън.

Аз платих на таксито.

— Не знаех, че и Сюзън ще бъде.

— Има много неща, които не знаеш — увери ме Реджи, когато прислужницата ни отвори вратата.

Холът беше безличен като приемната на хотел. По стените висяха ловни трофеи — бизонови рога, лъвски глави, витло от „Фокер“, — но всички те оставяха впечатлението, че са купени наведнъж, бяха твърде чисти, твърде правилно подредени, твърде нови. Всичко — от сребърните кутии за цигари до инкрустираните пепелници, беше тежко и скъпо. Прислужницата взе палтото ми, а аз хвърлих поглед върху себе си — имах неприятното чувство, че копчетата на панталона ми са разкопчани или че съм си скъсал връзката на обувката, или пък съм обул два различни чорапа.

Бяха се събрали двадесетина души, повечето от които не познавах. Момичетата бяха облечени така, че да покоряват; спомням си, че Сали беше в синя рокля, която показваше голяма част от привлекателния й бюст и дори Ан Балби изглеждаше съблазнителна в бял и розов тюл. Стаята, където влязохме, бе най-голямата стая в частен дом, която бях виждал, и там за първи път срещах паркетен под, извън библиотеките и музеите. Мебелите бяха от този вид, който стана моден след десет години, а всяка стена беше боядисана в различен оттенък зелено.

Но щом зърнах Сюзън, престанах да забелязвам околната обстановка. Тя носеше черна тафтена пола и бяла блуза с английска бродерия; пред нея всички момичета изглеждаха смачкани и евтини. Ако някому трябваше оправдание на капиталистическата система, тя беше точно това — съвършено човешко същество, един феникс сред кокошки.

— Здравей — казах аз. — Толкова красива изглеждаш, че да те изяде човек. — Очите ми бяха вперени в нейните; пръв отстраних погледа си. — Не знаех, че и ти ще бъдеш тука.

Тя наду устни.

— Да не искаш да кажеш, че нямаше да дойдеш, ако знаеше?

— Точно обратното. Без теб нямах никаква надежда да се забавлявам. Самата ти си цяло празненство!

— Присмиваш ми се — рече тя тихо.

— Напълно сериозно говоря. Макар че нямам право.

За миг тя не проговори, а само се взираше напрегнато в мене. Едва сега забелязах, че очите й са напръскани със златни капчици, че блестят, играят и са много живи. Докато се вглеждах в тях и вдъхвах парфюма й, почувствувах, че ми се завива свят.

— Не виждам защо да нямаш право да си сериозен — каза тя. — Не е… не е честно, ако се шегуваш.

Никога не съм я обичал повече, отколкото я обичах тогава. Забравих и „Ягуара“, и „Бентлито“ и „Ви-8“. Тя обичаше и искаше да бъде обичана, чувствата й просто прозираха; не можех да откажа на сърцето си подходящ отговор на чувствата й, както не можех да откажа парче хляб на едно дете. Някъде в подсъзнанието ми сметачната машина отчете успеха и взе да съчинява победоносно писмо до Чарлз; но тази половина от мене, която имаше значение, моята инстинктивна, честна половина пристъпи насреща й с разтворени ръце.

В този миг при мене дойде обсипаната с бижута майка на Сали. От нея бликаше благоразположение като от фонтан.

— Моята немирна дъщеря забравя задълженията си — каза тя. — Трябва да ви представя на всички, Джо.

С крайчеца на окото си видях Реджи да отвежда Сюзън и следващите десет минути бяха някаква неясна смесица от нови лица и недочути имена. Имаше един младеж със строшен нос, който се учеше за лекар, няколко млади офицери, няколко възрастни младежи, които, струва ми се, бяха чиновници в „Карстърс и Ко“, и както ми се стори, около стотина момичета в официални рокли.

Вече е трудно човек да си спомни дните на купонната система, но и сега съм сигурен в едно — човек тогава биваше винаги гладен. Не гладен така, както съм бил в пленническия лагер, а гладен за изобилие, гладен за повече от необходимото, за каймак и ананаси, за печено свинско и шоколад. Карстърсови бяха бизнесмени, разбира се; но бюфетът, който бе нареден в столовата, би се сметнал за разкошен дори и днес. Имаше омари, пирожки с гъби, кифлички с аншоа, сандвичи с пилешко месо, с шунка, с пуйка, пушен хайвер на ръжен хляб, истинска фруктова салата, подправена с шери бренди, сладкиши, ябълков пай, миризливо датско сирене, чеширско сирене и горгонзола, десетина различни вида торти, отрупани с крем, шоколад, плодове и марципан. Сюзън ме гледаше как ям с израз на майчинско задоволство.

— Къде побираш толкова неща?

— Не изпитвам никакви затруднения — отвърнал аз с пълна уста. — Здрав стомах и чисто сърце.

— Нашият Джо има огромен апетит за всичко — каза Ан Балби. — Да беше само малко по-дебел, щеше съвсем да прилича на Хенрих Осми.

— Ужасна си — намеси се Сюзън. — Аз обичам да гледам, когато мъжете ядат.

— Хенрих не е бил прочут само с апетита си — прибави Ан.

Изсмях се в лицето й.

— Още не съм отрязал главата на никого. И не съм се развеждал. — Усмихнах се на Сюзън. — Сърцето ми е вярно. Само едно момиче съществува за мене.

— Кое по-точно? — попита Ан. — Започва да става много объркано.

Сюзън се изчерви. Напомни ми коте, което са ритнали, вместо да го погалят. Без да разбира добре за какво ставаше дума, тя усети, че се заяждат с мене.

— Винаги си мислех, че предпочиташ по-възрастни жени — продължи Ан. — По-зрели и издокарани!

Погледнах големия й нос и видях към края на масата главата на Джони Роджърс, който говореше оживено със Сали; внезапно разбрах всичко.

— Не те чух, мила — казах кротко аз. — Нито думица не чух.

— Имаш много добър слух — отвърна ми ядосано тя.

— Но не и за това, което не искам да чуя.

Без да прибави нито дума, Ан се отдалечи по посока на Джони. Знае твърде много, помислих си, с предчувствие за опасност.

— Мръщиш се — рече Сюзън. — Да не ми се сърдиш?

— Господи, не, разбира се! Просто се бях замислил.

— За какво мислеше?

— Винаги мисля само за теб.

— Такива мисли май не ти носят щастие. Беше се намръщил ужасно, убийствено. Понякога изглеждаш страшно твърд, Джо.

— Във всичко, което има връзка с теб, аз съм твърде слаб и сантиментален.

— А какво си мислеше за мене?

— Ще ти го кажа друг път.

— Кажи ми го сега.

— Много е лично. Ще ти го кажа, когато сме сами.

— О! — възкликна тя. — Лошо момче!

След вечерята разчистиха стаята за танцуване. Сюзън танцуваше добре, прецизно, леко, свободно, сякаш винаги беше издигната малко над земята, във весела безтегловност. Между танците седяхме на канапето и се държахме за ръка. Нейните ръце бяха бели и леко пълнички, а ноктите й — блестящо розови. (Спомних си ръцете на Алис, които вече почваха да стават костеливи, показалеца, пожълтял от тютюн, и ноктите, изпъстрени с бели петна.) Когато поглеждах Сюзън, тя ми се усмихваше сърдечно — без задръжки, без преструвки, — усещах радостта й да пулсира вътре в нея като бебе.

Към средата на вечерта пуснаха едно танго.

— Това не мога да го танцувам — казах й аз.

— И аз не мога.

— Тука е ужасно горещо.

— Точно същото мислех и аз.

Навън беше хладно и ние се отправихме към беседката с леки танцуващи стъпки; сякаш поляната беше на пружини. Светеше пълна луна, която смекчаваше пламналата грубост на фасадата от червени тухли; от салона се чуваха екзотичните звуци на „Танго за двама“, те приличаха на Ърл Грей^[1] с джин — и се сблъскваха с желязната тишина на ливадите. Нощта приличаше на сцена от музикална комедия; една дума, една промяна в осветлението и оградите щяха да се покрият с рози, по лехите щяха да изникнат фигури от лалета, теменужки, лупина, влажната замъгленост на беседката щеше да се изпълни с аромата им, въздухът щеше да се стопли и да се сгъсти от ленивото бръмчене на пчели и песента на пойни птици.

Когато я прегърнах, тя трепереше силно. Целунах я по челото.

— Една чиста целувка за теб — казах аз. Целунах я отново, този път по устата. — Не се плаши, мила.

— Никога не ме е страх от теб.

Исках да й дам нещо, както човек дава пакетче бонбони на някое зарадвано дете. Страшно ми се искаше да й дам нещо много скъпо, равностойно на това, което тя ми даваше в този миг.

— Утре? — попитах аз. — Да телефонирам ли в десет часа?

— Не.

— Защо?

— Преди ти се отнесе много лошо към Сюзън. Каза, че ще се обадиш, а не се обади никакъв! Кажи кога и къде?

— Шест часа в Ледърфоргския „Гранд“. О, милата ми!… — Целунах бузите й, брадичката, носа и сладката трапчинка на шията. Тя продължаваше да трепери.

— Искам да останем тук завинаги — каза тя.

— И аз искам същото, скъпа! — И наистина го исках; може би ако времето ме беше оставило на мира тогава и на онова място, аз щях да задуша дребнавото, мръсно чувство на триумф, което се зараждаше у мене, може би щях да успея да набера достатъчно богатство на чувствата, за да отвърна достойно на подаръка й. Два часа в онази беседка през онази нощ щяха да бъдат достатъчни — тогава все още бяхме под влиянието на танца, тогава луната, отминаващата зима и първият възторг от срещата на телата ни биха премахнали всички усложнения и задължения; но аз не разполагах с тези два часа. Времето, както и заем от банката, се дава само когато човек има толкова много, че не се нуждае от него.