Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

 

Английска, второ издание

 

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Художник: Мари-Терез П. Господинова

Художник — редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980 г.

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ София

 

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

История

  1. — Добавяне

11

Алис ме хвана за косата.

— Имаш хубаво тяло, знаеш ли? Космато е, но не прекалено. Не мога да понасям живите пуловери.

Почувствувах, че се задушавам.

— Господи, ти си много хубава! Ти… ти си толкова хубава, че не знам какво да кажа.

— Хайде бе, такава стара жена като мене?

— Не си стара!

— О, стара съм, мили. Много по-стара от тебе.

— Няма да ми говориш като на хлапе! — казах аз с леко раздразнение. На двадесет и пет години съм и имам доста голям опит.

— Сигурна съм, че е така. — В тъмносините й очи се четеше нежност и веселост. Тя привлече главата ми върху гърдите си. — Не се вълнувай, мое сладко бебе, не се вълнувай. Ти си много стар и много зрял и ще станеш велик мъж.

Не виждах нищо, освен тялото й, не вдишвах нищо, освен острия аромат на лавандула и неописуемо приятната миризма на женска плът. Притиснах лицето си по-силно; нежните ръце ме притиснаха конвулсивно.

— О, господи! — възкликна тя. — Толкова си добър. Толкова си добър към мене. Толкова си мил. Никой досега не е бил толкова добър към мене. Сега живея с всяка моя частица. Чувствувам неща, които бях забравила, че съществуват, нервите ми отново се възраждат. Понякога ме боли… пет пари не давам. — Тя покри лицето ми с целувки. Тези целувки ми действуваха много повече, отколкото най-дългата целувка по устните. Не бяха само подготовка; бяха завършени сами за себе си. Целуваше ме влажно като малко момиче, и аз бях доволен от това; ставаше ми ясно, че никога дотогава не бях любил истински жена и никога не се бях наслаждавал истински на женско тяло. Преди бях свикнал на полови връзки, при които човешките същества са театрални герои — хигиенични, парфюмирани, без нормалните миризми и вкусове — сякаш плътта е коприна, опъната върху гума, а устните — единственото чувствително място.

Алис не беше по-жадна от другите, но в любовта си не познаваше стеснение, отвращения, задръжки. В този миг пиех влагата от устните й. Не исках да я избърша, исках да остане, да се превърне в част от самия мене.

— Ах ти, красив грубиян — рече тя. — Ах ти, красив неусложнен грубиян.

— Не, не — възразих аз. — Както казват по филмите, аз съм само едно объркано момче.

Тя прекара леко ръка по гърдите ми.

— Трябвало е да бъдеш моряк. Неприятно ми е, че се обличаш изобщо.

— Ха! Та моряците да не се разхождат голи! Дори обличат повече неща от счетоводителите.

— Въпреки това бих искала да си моряк. Щях да те оставям да ме биеш всяка събота вечер… Джо, ще ми кажеш ли нещо?

— Какво, мила?

Тя отскубна един косъм от гърдите ми.

— Ще си го запазя за спомен. — Сложи глава на гърдите ми и замълча.

— Това ли искаше да ме питаш? — казах аз. — Ти вече си го взе, без да питаш.

— Смешен въпрос. Едно „ако“! Слушай, ако ме беше срещнал, преди да съм се омъжила, и да предположим, че бях десет години по-млада — какво щеше да чувствуваш към мене?

— Това е съвсем просто. Същото, каквото и сега.

— Не искам да кажа това. Щеше ли да ме приемеш сериозно? — гласът й беше приглушен до гърдите ми.

— Да. Знаеш, че щях. Но каква е ползата?

— Не бъди практичен, Джо. Не бъди разумен. Просто си представи, че съм такава, каквато съм била преди десет години. А ти, какъвто си сега.

Погледнах я в очите. Виждах изчервеното си лице с разрошена коса в нейните зеници.

— Гледаш бебета — каза тя почти срамежливо. — Ако гледаш достатъчно продължително, ще видиш едно бебе.

Веднъж, когато бях малък, видях леля Емили да кърми сина си. Сега се почувствувах по същия начин, подобно чувство изпитвах и когато долавях някой поглед или жест на родителите си — потайния смел поглед преди времето за лягане, ръката на коляното, — сякаш се натъквах на нещо твърде огромно за мене. Нещо, което беше действително без компромиси, нещо, което не можех да избягна, но което със срам чувствувах, че се опитвам да избягна. Вътре в центъра му имаше щастие, но то беше ужасяващо щастие.

— Тогава нямах бръчки — увери ме тя. — И тук всичко беше стегнато… — тя сложи моята ръка върху гърдите си. — Бъдещето беше мое. Понякога не можех да спя и се чудех какво ли ще стане с мене — знаех, че ще е прекрасно, каквото и да бъде… Не, това беше, когато бях на деветнадесет години. Можеш ли да ме видиш на деветнадесет години? Това е най-добрата възраст. Изведнъж усещах, че съм щастлива, ужасно щастлива, без никакви причини. Лесно се разплаквах, но ми беше приятно и никога не ми се зачервяваха очите. Щеше ли да ме приемеш сериозно?

— Сигурно ти нямаше да ме приемеш сериозно.

— Ами достатъчно глупава бях, за да го направя… Тогава имах и кариера. Току-що бях завършила драматичното училище — запуснато старо заведение, ръководено от един старец, — най-доброто, което можеше да си позволи майка ми. Виждаш ли, беше евтино училище, в което можех да завърша образованието си. Мама се надяваше, че там ще се науча да говоря и да се движа грациозно, да добия политура и малко блясък — а след това да хвана на въдицата някой млад, богат мъж и да възстановя щастието на семейството.

— Никога не бих могъл да сторя това. Я ми разправи сега за Алис на двадесет и пет години.

— О, бях лъскава! Много лъскава, струва ми се. Бях прекарала три години в Лондон. Адско място, когато човек е беден, а трябваше да си давам вид, че не съм. Когато почивах, заемах ужасни служби. Контрольорка в кино, продавачка в закусвалня — всичко съм била, освен най-срамното! Но бях все още млада. Подскачах от енергия.

— И сега подскачаш.

— Да, но сега трябва да живея под режим, а тогава си я имах, каквото и да правех. Щеше ли да ме харесаш по онова време, щеше ли да изпитваш романтични чувства към мене?

— По същия начин щях да разбия сърцето си. С какво бих могъл да помогна на една амбициозна млада актриса? Предпочитам те, каквато си сега.

Тя скочи от кревата.

— Ще направя кафе.

По-добре направи чай!

— Горката Елспет! — каза тя. — Дава ни апартамента си, а ние й крадем скъпоценния чай.

— Ще й купя чай.

Тя набръчка носа си и протегна ръце с дланите нагоре; докато я гледах, лицето й сякаш доби коварно, мъжко изражение, а носът й се скъси.

— Значи, и вие сте в конспирацията? — Започна да се облича.

— Не ми харесва, когато слагаш дрехи — казах аз.

— Много мило от твоя страна, но съм твърде стара, за да се разхождам гола.

— Но пък, от друга страна, ми харесва да гледам как се обличаш. — Дойде до мене полуоблечена и ме целуна. Погалих гърба й; в синьото си бельо тя беше вече друго същество, по-дребна, но по-малко уязвима, по-сдържана.

Освободи се леко от прегръдката ми и взе роклята си. Отиде в кухнята; чух, че запали кибритена клечка, после съскането на пламтящия газ. Облякох се набързо. Запалих първата цигара от два часа и дръпнах дълбоко.

Апартаментът не беше голям; намираше се в едно от зданията, в които на времето са живели големите вълнени магнати на Ледърфорд. Стаята сигурно е била на някого от прислугата. Мебелировката беше малко демодирана, „средна класа“, с лек театрален уклон. Широкият креват беше покрит със светлолилав юрган; имаше няколко големи възглавници, орехова маса и много снимки на артисти и артистки. Белият килим беше много дебел, а столовете — позлатени и тънкокраки. На тоалетната масичка имаше множество кукли; цялата стая приличаше на будоар, леко капризен, прекалено женствен. Не се чувствувах добре в него, сякаш погрешка бях влязъл в чужда стая.

Отидох в малката кухничка. Алис наблюдаваше чайника и тупаше нетърпеливо с крак.

— Никога няма да заври, докато го гледаш — обясних аз и я прегърнах през кръста. Тя се отпусна в ръцете ми; допрях своето лице до нейното и вдъхнах парфюма й. Сякаш имахме едни и същи бели дробове. Дишахме дълбоко и бавно; чувствувах се напълно спокоен и затоплен. Чайникът засвири; в този миг ми напомни фабрична сирена в шест часа сутринта. Неохотно я освободих от прегръдките си.

— Да се запомни — каза тя. — Налива се водата в чайника, без да се оставя да ври. Порцелановият чайник трябва да бъде затоплен, но сух. Оставя се три минути. Сверете си часовниците, момчета. Часът е 20: 20. Разбрано?

— Разбрано — отвърнах аз.

Часовникът й беше тънък, златен, със скъпоценни камъни вместо цифри.

— Поне мисля, че е 20: 20 — каза тя. — Тази машинка е твърде красива, но трудно се познава часът.

— Бих искал да ти купя нещо такова. — Щеше ми се да го стъпча с крак. Помислих си, че като имах Алис, в известен смисъл обезценявах часовника; но дори и това не ме утешаваше много. Тя не даде вид, че е чула какво казвам.

— Мили, отнеси това в стаята. Гладен си, нали?

— Всичко ще изям. Наричаха ме „Стоманеното черво“.

— Чудесно! Винаги, ще ти викам „Стоманеното черво“. Отнеси и тези сандвичи, Стоманено черво. И туршията. Ще си хапнем, както трябва. — Тя се изхили като ученичка, а дълбоките бръчки по лицето й внезапно изчезнаха.

Хлябът беше пресен и добре намазан с масло, отгоре имаше пилешко месо, златисто препържено. Седяхме един до друг сред приятно мълчание; от време на време Алис ми се усмихваше. Като свършихме, тя отиде в кухнята да отреже още малко хляб. Изведнъж чух да ме вика. Беше застанала до дъската за хляб, а от десния й показалец капеше кръв.

— Нищо не е — каза тя, но лицето й беше побеляло. Отведох я до умивалника и измих пръста с топла вода. Забелязах домашната аптечка над умивалника и след като се порових малко из нея (Елспет, изглежда, я използуваше за козметическите си средства), намерих малко бинт. Налях чаша чай и я поднесох до устните й.

— Искам цигара — каза тя.

— Първо изпий това.

Тя го изпи послушно. Бузите й възвърнаха цвета си. Запалих й една цигара и тя се облегна на рамото ми.

— Глупаво е да се държа така. Сигурно изненадата беше причина. Мразя да гледам кръв… Ти си много опитен, Джо, нали?

— Превързвал съм и по-тежки наранявания.

— Джо, виждал ли си ужасни неща? Искам да кажа, докато си служил във въздушните войски.

— Средна работа. Човек скоро забравя.

— Изглеждаш толкова мил. Само устата ти не е млада. Сигурен ли си, че си забравил?

— Понякога някои неща изкарват спомените наяве. Спомените си подават главите и започват да ръмжат, а човек ги натиква обратно в клетката им. Защо питаш? Да не би да те е страх, че съм невротик?

Тя ме целуна по бузата.

— Ти си най-малко невротичният човек, когото познавам. Просто отдавна исках да разбера какво е, след като си бил на война, но не познавам никого, когото да попитам. Джордж не е бил военен. Има спукано тъпанче и не искаха да го погледнат дори. — Тя ме погледна малко ядосано. — Той не е виновен.

— Не съм казал нито дума.

— Толкова е безопасно, цивилизовано и уютно — продължи тя полузамечтано. — Всички тези мъже с приятни обноски, така кротки и мили — но какво се крие зад това? Насилие и смърт! Видели са неща, които човек би помислил, че ще ги подлудят. А въпреки това не са останали никакви следи. В крайна сметка ръцете на всички са зацапани с кръв… Всичко е толкова несигурно. — Почувствувах как потръпна.

— Не мисли за това, скъпа — казах аз. — Светът е пълен с насилие. Но винаги е било така. В този миг, на десетина мили оттук, сигурно убиват някого.

— Не ми напомняй — помоли тя.

— А на война е съвсем различно. Нямаш време да се отвращаваш. Твърде много работа. Пък и не можеш да помогнеш на никого с чувствителността си.

— Знам, знам — съгласи се тя нетърпеливо. — О, господи, всичко минава с такава бързина. Не можеш да спреш въртележката. Никога не се чувствуваш сигурен. Когато бях млада, чувствувах се сигурна. Дори и след скандалите помежду си мама и татко бяха добри към мене. Дори и къщата ни беше стабилна. Проклетата бетонна казарма, в която живея сега, е толкова чиста и аеродинамична, че никак не бих се учудила, ако полети.

— Твърде много приказваш — казах аз и я притеглих върху коленете си. — Сега мълчи, нито дума повече! — Погалих гладката кожа на ръката над китката й; тя притвори очи и се отпусна в ръцете ми.

— Можеш цяла нощ да правиш така — рече тя. — Няма да те спра. — Въздъхна. — Ти си едно чудесно столче. Мога да замъркам като котка.

Нежната кожа на ръката й, топлата тежест в скута ми; и аз можех да седя така цяла нощ.

Звънецът иззвъня; три пъти късо, един път дълго, три пъти късо.

— Елспет — забелязах аз. Понечих да стана, но Алис ме дръпна назад.

— Не бъди толкова буржоазен — каза тя. Притиснах я още по-силно в прегръдките си. Главата на Елспет се подаде иззад вратата, а на лицето й имаше хитра усмивка, която би подхождала повече на онова време, когато е ходила по турнета с „Малкото пухче[1]“. Тя влезе в стаята с танцова стъпка и разлюляна пола. Заедно с нея в стаята нахлу тежка миризма на „Фъл-Нана“.

— Здравейте, милички — поздрави тя със своя дрезгав, гръден глас. — Надявам се, че не съм ви попречила. Опитвам се да бъда дискретна, но трябваше да вляза. Навън е студено.

— Ще ти направя малко чай — отвърна Алис и отиде в кухнята.

Елспет се отпусна в едно кресло.

— Ох, каква вечер прекарах! Човек не само режисира, а ги учи как да играят. Честна дума, милички, те не могат да разберат най-прости неща. Не знам просто какво ме привлича на сцената, наистина не знам. — Тя се завъртя няколко пъти, стигна до пианото и започна да пее „Не пускай дъщеря си на сцената, мисис Уъртингтън“. Дрезгавият й глас беше все още ясен и плътен.

Когато свърши, завъртя се заедно с табуретката пред пианото и се спря с лице към мене и протегнати напред ръце.

— Цялото е една кабаретна работа и нищо повече — съобщи тя. — Никой просто…

— Ако ще ни даваш концерт, по-добре е да хапнеш нещо най-напред — обади се Алис от кухнята.

— Прекрасно, мила — отвърна Елспет. Тя понижи глас. — Много щастлив човек сте, Джо. Алис е ангел, същински ангел. Има златно сърце! — Черните й, кръгли като копчета очи се вглеждаха напрегнато в мене. Те изглеждаха странно млади върху старото, силно гримирано лице. Тя седеше леко разкрачена, а полата й се беше вдигнала над коленете; извърнах поглед, леко отвратен.

Смъкна я надолу.

— Все забравям — каза тя. Усмихна ми се и наклони глава на една страна. — Ако на времето ме бяхте видели така, нямаше да останете задълго на стола си.

— Сигурно.

Тя ми изпрати една въздушна целувка.

— Не мога да виня Алис. Вие сте точно този тип мъж, който харесвам, едър и мускулест. В днешно време се навъдиха едни педерасти. На времето познавах сума ти едри мъже; те сега са мъртви!… — Лицето й сякаш беше изрязано от пощенска картичка, с боядисани, червеникави букли, носът и брадичката като на Лили Лангтри. В този миг то беше тъжно като лице на болна маймуна. — Сякаш колкото по-силни и по-големи са, толкова по-често боледуват. Спомням си нощта, когато умря Лейрд. „Не мога да дишам“ — каза той и разкъса яката си. После просто падна напред. Господи, гримьорната се разтърси! Вдигнахме го, а той беше мъртъв. На тридесет и пет години, едва влязъл в живота! Такова нещо кара човек да се замисли, нали? — Тя запали една от турските си цигари; сладникавата остра старинна миризма — която напомняше „Момчетата на Бинг“, „Романо“ и „Дръри Лейн“ — изпълни стаята като благоухание. — Сякаш бе създаден само за мен, за да забегнем с него някъде — продължи тя. — Понякога съжалявам, че не съм го направила. Съпругът ми още тогава не го биваше. Бях твърде самостоятелна, а той искаше да ме притежава като предмет. Когато беше пиян, ставаше страшен. Голям и силен мъж беше той — никога не мога да устоявам на големи, силни мъже… Обичате ли Алис?

— Да — отвърнах аз, без да се замисля; въпросът ми беше зададен така ненадейно, че ме завари неподготвен.

— Така си и мислех — каза тя спокойно. — Видях ви как седите. Тя още не го знае — Елспет сложи ръка върху моята. — Не й причинявайте болка! Не й причинявайте болка.

Имах чувството, че главата ми потъва в черна вода; в стаята не достигаше въздух, атмосферата бе прекалено напарфюмирана, болезнена; набръчканото, напрегнато лице пред мене беше лице на стара вещица. Внезапно щях да се събудя и да видя, че съм станал старец, а тя щеше да ми се смее, превърната отново в момиче, розово и пълничко, откраднало моята младост.

Тя взе да разправя за старите времена в театъра „Дали“; не я слушах, защото внезапно пожелах да изляза от стаята, да се разхождам по ливадите, вятърът и дъждът да плискат лицето ми.

Когато Алис влезе с таблата за вечеря, за миг я видях подобна на Елспет, обитателка на един затворен, плесенясал свят, хлъзгав като разтопен грим, и цялата нежност, която изпитвах, се изпари; струваше ми се невъзможно да съм прегръщал голото й тяло, сякаш цялата вечер е била само репетиция на циничен фарс в спалнята, досадна рутина, оцветена като провинциален театър в избеляло злато и плюш.

Бележки

[1] Малкото пухче — пиеса. — Б.пр.