Джон Брейн
Път към висшето общество (24)

24

Когато стигнахме до Ул, Алис беше заспала на рамото ми. Беше твърде горещо; прозорецът бе стоял отворен през цялото време, но това само раздвижваше въздуха като овесена каша, без да вкара нов кислород. Разтърсих леко Алис, тя бавно се разбуди, отвори очи и щастливо ми се усмихна. Беше облечена в широка синя пола и бяла блуза; помогнах й да се изправи на крака.

— Четири дни — поде тя, когато най-после седнахме в таксито. — Цели четири дни. Не знам как съм успяла да изчакам толкова дълго!… — Целуна ме, без да обръща внимание на тълпата курортисти около гарата. — Погледни — каза тя, докато колата се провираше сред пищно зелените ливади — ето ти къщата от „Тес от рода Д’Ърбървил^[1]“. Веднъж играх Тес в една ужасна постановка в подвижния театър и назубрих всичко около нея. Такава местност е само за страсти, мили.

Ухапах леко ухото й.

— Това обещание ли е?

— Всичко, каквото пожелаеш — прошепна тя. — Ако искаш, можеш и да ме биеш.

— Това ще зависи. Ако не ми готвиш яденето добре…

— Има пълен сандък с храна. Изпразних целия килер.

Прошепнах нещо не съвсем прилично на ухото й и за мое учудване тя се изчерви, а после се захили като ученичка.

— О, какъв сте бил, вие мистър Ел, наистина, човек не може да ви удържи, щом се разпалите. Не оставяте за миг момичето на мира, ама никак!

— Вярно, моме! — казах аз. — Истината е, че съм ненаситен. И направо ти казвам, предстоят ти трудни времена.

Тя сложи пръст на устата си и погледна към шофьора.

— Не беше ли ужасно, докато чакахме?

— Божичко, наистина! Преди да те видя на „Уотърлу“, не ми се вярваше, че ще стане. Дори и сега не изглежда действително.

— Ще го направим. — След това седяхме, без да говорим, и си държахме ръцете, докато таксито спря пред вилата.

Тя беше варосана, със сламен покрив и две входни врати една до друга; първоначално е била разделена на две къщи и собствениците им ги съединили. Вилата бе построена в най-ниската част на една стръмна поляна, която започваше от главния път, сред буйно израсли къпини и бъз и около нея имаше някакъв особен полъх на доброволно усамотение. Зад малкото възвишение се чуваше тихото бучене на морето.

Платих на шофьора и той подкара колата с убийствена скорост нагоре по алеята; таксито беше стара, висока „Минерва“ и се клатеше, а ресорите му скърцаха.

— Човек може да помисли, че има духове — рекох аз.

— Сигурно има. И ние ще идваме като духове тук, след като умрем, искаш ли?

— Още няма да умираме — отвърнах аз, грабнах я на ръце и я пренесох през прага. Оставих я на канапето във всекидневната и застанах над нея леко замаян.

— Видя ли сега? — каза тя. — Вече си компрометиран.

— Пет пари не давам. Слушай, мила, ние сме сами! Не ще се безпокоим дали Елспет няма да се върне неочаквано, дали Ева не ни шпионира. Не трябва да се разделяме в десет часа и мога да те обичам, когато си искам.

— А защо не сега? — Тя ме дръпна до себе си. Почти веднага я придружих в агонията на щастието, потънахме в неизвестни измерения, от които изплувахме, разтреперани и уплашени — сякаш се бяхме съединили, разтопявайки се един в друг като амеби, но в същото време се сблъсквахме със сила, като катастрофиращи коли.

— Исусе! — възкликна тя — това беше чудесно! — Възклицанието й не звучеше богохулно, както не бе звучало богохулно и преди малко. Беше го повтаряла задъхано и удивено; за първи път я чувах да произнася тази дума.

Преди да стане време за чая, ние се измихме в кухнята. Тя беше малка и хладна, с каменен под: умивалникът бе плитък и водата плискаше. Беше леденостудена; Алис се съблече до кръста и потръпна, когато по гърба й потекоха няколко капки. Прах покриваше малкия прозорец; в полумрака кожата й сякаш излъчваше светлина. В този миг бях освободен от желания и видях тялото й съвсем безлично, като подреждане на цветове и светлина, една радостна теорема от линии, които са щедро закръглени, които се дават, дават, дават на въздуха, дават се на студената шипяща вода, дават се на мен — женското тяло с всяка своя частица иска винаги да живее, а мъжкото е винаги склонно към смъртта. Докато Алис беше при мен, аз нямаше да умра, сякаш мама и татко бяха отново живи — това бе краят на страха и самотата.

Тя се извърна и ме прегърна през врата.

— Никога не съм позволявала на мъж да ме гледа, като се мия — каза тя. — Винаги съм била непримирима по този въпрос — на мъжете е било позволено да ме виждат само в най-добрия ми вид, гримирана, изкъпана, сресана. Но ти — ако ти доставя удоволствие, можеш да ме гледаш. Пет пари не давам как ме гледаш, стига да ме гледаш. Обичам те, Джо, обичам те, както трябва, като твоя жена. Иска ми се толкова да се обичаме, че да не става нужда да си го казваме. Но искам също и непрекъснато да ти го казвам.

— Обичам те, обичам те като твой мъж. Бих умрял за теб.

— Не говори за смърт.

— Бих живял за теб тогава. Ще те направя най-обичаната жена в целия свят.

— Не. Само жената, която ти обичаш най-много. — Тя въздъхна. — Ако можех вечно да остана тук.

Очите ми се насълзиха. Всички ние сме въплътени в егоистичното джудже, наречено „Аз“ — влюбваме се в някого и толкова бързо се превръщаме в човешки същества, че дори ни боли.

— Сега вече е действително — казах аз. Цялата земя е твърда.

Хапнахме добре — американски консервирани наденици, сушени яйца и компот, а след това слязохме до Къмли. Или по-скоро се изкачихме; селото беше на около една миля от морето, а вилата — при входа на залива. Стигнахме до селото към шест часа и беше вече малко по-хладно; осигурихме хляб и мляко от селския магазин, седнахме в градинката под сянката на един голям дъб и позволихме на спокойствието да дойде при нас, да остане и да си вре лекичко муцуната в ръцете ни като малък, гальовен шпаньол.

Тя се беше преоблякла в силно деколтирана копринена рокля с шарки в синьо, огнено червено и златно, които преливаха една в друга; платът напомняше тъмното обилие на кейк с плодове — светло медената коса и леко обгорилата кожа на Алис изглеждаха екзотични върху неговия фон. Един ратай, който се прибираше у дома си, обвит целият в дрехи срещу двадесетте градуса, на сянка, ни каза добър вечер, а бледите му очи огледаха замислено тялото й.

— Пуловер, жилетка, фланелена риза, кадифени панталони, а отдолу сигурно дълги вълнени гащи — изброй тя. — Изпотявам се само като го гледам.

— В Германия работех гол до кръста — рекох аз. — Настивах при всяка промяна на вятъра, веднъж слънцето ме изгори и едва не полудях.

— Всезнайко — каза тя. — Представляваш си, че всичко знаеш, а?

— Ами, не знам дори къде съм. Тук няма планини, няма фабрични комини, няма почернели здания — упадъчна работа!

— Не можеш да кажеш, че Уорли е силно индустриализиран.

— Вярно е, но при него индустрията се крие зад всяко нещо. Тук е съвсем различно. — Погледнах близките къщи — блестящо бели или чисто кремави, с ниски сламени покриви, те сякаш съзнаваха собственото си очарование. После прехвърлих поглед насреща върху църквата от посивели камъни. Цялото село миришеше на мляко, сено и чист летен прах; усещаше се и някаква дремеща, успокоена чувственост.

— Различно е — каза тя. — Този свят е по-стар. Толкова е различно, че е дори малко чуждо. Той принадлежи на фермерите и на благородниците. Предполагам, че повечето от тях миришат, но торищата поне миришат по-здравословно, отколкото дараците за вълна. По̀ английско е от Севера — господи, какви глупости говоря!

— Не спирай! — Винаги обичах да я слушам; тя можеше да говори за съвсем странични неща, без да превръща разговора в лекция.

Бяхме седели около час, когато покрай нас минаха две момичета, следвани от две момчета. Погледнах едното момиче. Изглеждаше на петнадесет години, с плоско безизразно лице и черна коса. Беше облечено в тясна басмена рокля, през която се виждаха очертанията на краката й.

— Добър вечер — поздрави тя. — Знаете ли колко е часът, моля?

Преди още да погледна часовника си, Алис я осведоми бързо и кратко. Момичето продължи да ме гледа и очите й обгърнаха тялото ми от горе до долу, така както бях направил и аз.

— Благодаря, господине — каза тя. — Времето е приятно, нали? — После се обърна и продължи надолу по алеята, като леко поклащаше бедра. Чух ги да се хилят, когато се скриха към гората на запад от селото.

— Пие ми се нещо — рече Алис. Погледна към гората. — А на нея — не!

— Обичам те — заявих аз. — Не ме интересуват малки момичета. Особено пък „прокурорски деца“, като това.

— Ти ще останеш тука след мен. Ще ми обещаеш ли нещо — сега в трезво състояние, посред бял ден? Недей спа с нея! С всяка друга, мили, само не с нея.

— Разбира се, че няма. Няма да мога да го направя.

Тя се засмя и лицето и загуби напрегнатия си израз.

Тръгнахме към кръчмата, прегърнати през кръста; никога не бях се чувствувал така свободен, така отърсен от напрежение, грижи и срам. Кръчмата беше стара постройка с нисък таван, дъбови греди, дебели стени, прозорци с решетки, беше приятно да седиш там, да слушаш топлото бръмчене на дорсетския говор и да пиеш кафява бира, която, за разлика от повечето южни бири, имаше приятен малцов вкус. Стигнахме до третата чаша. Предложих цигара на Алис.

— Не, мили.

— Имам достатъчно цигари.

— Не искам да пуша. Струва ми се, че никога вече няма да ми се пуши. Сега имам теб, имам тази вечер, имам още три дни; имаме си къща, пълна с разни неща за ядене и пиене (и то много неща за ядене и пиене!) и нервите ми са спокойни. Това не е толкова важно, че да мисля за него, но все пак не е и маловажно, защото е символ. Ти пуши, щом искаш, скъпи. Но ако моите нерви се нуждаят от успокоение, аз ще… — тя ми пошепна останалото на ухото.

Почувствувах се, сякаш ме бяха хванали за врата й ме бяха пуснали през едно небе от ръце и всяка ръка беше на Алис и ме сваляше леко надолу, докато пак се намерих в кръчмата, замаян от радост и загледан в тъмносините очи на Алис. Не можех да кажа нищо; мигът беше огромен. Бях открил какво е любовта, бях открил не както досега в какво моята любов прилича на другите, а в какво се отличава от тях. Когато я гледах, знаех, че в нея е събрана цялата любов, която ще получа през живота си; бях си взел дажбата. Да се каже, че щеше да е по-добре, ако тя беше с десет години, по-млада и имаше собствени пари, беше все едно да се каже, че животът щеше да е по-хубав, ако в реките течеше бира и по дърветата растяха сандвичи с шунка. Не бях вече разумен.

Мисълта, че има само една жена, която отговаря на даден мъж, може да изглежда глупаво романтична. Но аз знам това — нямаше друга жена, с която бих могъл да бъда щастлив. Между нас липсваше мъчителното привличане един към друг, нито пък любовта ни беше съвършена — едно точно съвпадение на качества и недостатъци. Като казвам, че ми допадаше, аз употребявам думата в йоркширския смисъл: „Ама, че ми допадаш, моме!“ — което значи „хубаво ми е“, „възхитен съм от теб“. Тази фраза произнасях без никакъв присмех; с нея изразявах нещо, което не можех да изразя ма никакъв друг език.