Джон Брейн
Път към висшето общество (3)

3

Събудих се в три часа и се зачудих къде съм. Навън светеше бледото, но топло слънце с цвят на бял ром. На едно черешово дърво беше кацнал дрозд, пригладен и лъскав, сякаш се бе къпал в масло, а човката му имаше яркия основен жълт цвят на чашата, от която пих кафе сутринта. Погледнах през прозореца, птицата запя, като завършваше всяка фраза внезапно, сякаш не й стигаше въздух, и това придаваше на пеенето особен любителски ефект.

Когато слязох долу, мисис Томпсън месеше някакви сладкиши. Кухнята беше широка, чиста и светла, имаше електрическа фурна с контролно табло като на бомбардировач. Изпитвах чувството, че всички буркани съдържат точно това, което е написано върху тях, че всички ножове са остри и че всички приспособления, от разбивачката на яйца до изстисквачката за плодове, са в добро състояние. И въпреки това стаята беше много весела, също като престилката на мисис Томпсън — в този си вид тя можеше да послужи за декор на всяка филмова комедия от живота на средната класа. Тази кухня не те караше да се чувствуваш чужд; в нея нямаше дребни, нечисти тайни, като запушени умивалници и измърсени пешкири.

— Излизам да направя някои покупки, Джоан — казах. — Ако искате, мога да купя нещо, което ви трябва.

— Няма какво, благодаря — отвърна тя. — Повечето от най-добрите магазини са около пазара. Автобусът от Модли ще ви закара право там — спирката е в края на пътя. На връщане тръгва всеки половин час от автобусната станция. Между другото, службата за купони се намира в общината. Не съм ли цяла мина от сведения? — Тя разви парче сирене и започна да го стърже.

— Какво ще бъде това? — попитах.

— Ще разберете в шест часа — отвърна тя. — Надявам се, че ще излезе много вкусно, но не обещавам нищо, помнете! — Погледна ме спокойно и нежно. — Добре е да имаш пак двама мъже, за които да се грижиш.

Излязох на „Игъл роуд“. Когато се огледах по-добре, забелязах, че къщата на Томпсънови не е на върха, нито на „Игъл роуд“, нито на Уорли; върхът на улицата завършваше с един блок от железобетон и стъкло, където стъклото преобладаваше, а „Сент Клер роуд“, от която се отделяше „Игъл роуд“, продължаваше поне четвърт миля нагоре.

Къщите бяха различни: имаше всякакви стилове — от полудървени до такива, които помислих за испански поради белите им стени, тъмнозелените покриви и обилието на железни украшения. Това сигурно би представлявало кошмар за всеки, който поне малко разбира от архитектура, но аз не гледах на тях от естетическа гледна точка. Виждах всичко в сравнение с Дафтън — там ме дразнеха опрените една до друга къщи, външните клозети, пушека, който засядаше в гърлото и за няколко часа измърсяваше чистото бельо, чувството, че си непрекъснато въвлечен в играта „как да свържа двата края“. По „Игъл роуд“ много ми харесваха чистите цветове и каменните украшения, гаражът до всяка къща, дъхът на благоденствие, плътен и хранителен като яйчен коктейл. Оня, който живее от частни доходи в Бат^[1], ще ме сметне за пълен глупак; но който обитава място като Дафтън, ще разбере защо съм се чувствувал лек и свободен през този септемврийски следобед.

Общината представляваше странна смесица от готически и паладийски стил с назъбени стени, кулички, колони и каменни лъвове. Всъщност приличаше на Дафтънската община, пък и на стотици хиляди други общини. Веднага щом прекрачих входната врата, разпознах общинската миризма на радиатори, дезинфектант и подово масло; понеже в течение на два дни се бях отделил от нея, бях забравил колко потискаща можеше да бъде — Чарлз я наричаше миризма на сигурността и робията.

Службата за купони беше като службата в Дафтън — дълга полица, масите, редиците картотеки, ярките афиши, които призоваваха към безопасно движение по пътищата, търсеха кръводарители и доброволци за армията. И въпреки че представляваше част от общината, тя също си имаше своя собствена миризма, която не можеше да бъде сбъркана с друга, нещо средно между миризмите на магазин за чай и сладкарница.

Службата беше празна, само две момичета стояха зад гишето. По-голямото, пълничко момиче с черни очи, се обърна към мене:

— Вие идвате да работите в счетоводството, нали? — попита тя. — Видях снимката ви в „Куриър“. Но на снимката не сте толкова хубав, колкото в действителност. Нали, Берил?

— Страхотен е — заяви Берил. Тя дръзко се загледа в мене. Имаше неустановени бебешки черти и гърдите й почти не се забелязваха, но в нея се чувствуваше неспокойна груба предизвикателност, сякаш заедно със зрелостното си свидетелство бе взела и изпит по въпросите на мъжкия пол.

— Още по-страхотен съм, когато ме опознаят отблизо — казах аз. — Имам скрити качества… — Те се изкикотиха.

— Виж ти, какъв е палав… — започна Берил, но в това време в стаята влезе мъж на средна възраст, който носеше пачка картони, сякаш държеше в ръцете си светата чаша Граал^[2], и наруши цялата атмосфера на флирт и на млади, глупави, красиви като котенца момичета, едва осъзнали женствеността си. Но ми остана от нея достатъчно, за да си я спомням приятно през целия ден; отнесох със себе си следите й като пудра по реверите.

След като свърших покупките, отидох в Сноу парк. Не беше това, което човек очаква от една обикновена общинска градина — широко място, оставено настрана от обикновения живот, което се намира в своеобразна карантина; тук градината сякаш се сливаше с града. Реката Мертън обкръжава южната половина на Уорли; паркът е между реката и гората на Уорли, като се стеснява към пазарния площад, сякаш иска да остави гората да се приближи толкова, че тесните, покрити с калдъръм улици около пазара да свършват наглед в течащата вода и дърветата.

Седнах на една пейка край реката и извадих „Уорли куриър“. Гледах Мертън толкова бистра, че различавах цветовете на камъните по дъното и се замислих за мръсната шутовска река, която течеше — ако можеше да се употреби тази дума за влачещата се като гной вода — през черните улици на Дафтън. Мертън беше пълноводна от дъжда и течеше доста бързо, но в едно заливче на стотина метра от мястото, където бях седнал, забелязах нещо по-важно и от бистротата й; там имаше тънък, бледозелен слой водорасли, който означаваше, че водата бе достатъчно чиста, за да има риба в нея. Горчиво завидях на двете малки момчета, които в този миг вървяха по пътеката с майка си; те щяха да отраснат край река, където щяха да плуват, да карат лодка и да ловят риба. В река Лангдън край Дафтън често се давеше някой човек; и това беше единственото речно качество, което тя притежаваше. Пейката стоеше на малка издигнатина, която се спущаше към реката с лек наклон; от този наблюдателен пункт паркът се разширяваше отново след пазарния площад и образуваше две половини, нещо подобно на буквата „В“, извърната настрана от града. Формата не беше лоша, а дива, естествена и в същото време култивирана. Този следобед в парка нямаше много хора. Чувах далечния шум на движението около пазара, но всичко друго ме караше да се чувствувам, сякаш съм сред полето. От другата страна на реката беше още по-уединено — на пет минути път в гората имаше места, откъдето не се виждаха дори и комините. Но това узнах доста по-късно.

Не си дадох труд да прочета вестника и спрях тъкмо когато се канех да запаля цигара. Нямаше нужда да се запълва този миг с незначителни жестове — той вече беше изцяло запълнен. Достатъчно ми беше да седя, да дишам, да гледам реката и дърветата, просто да съществувам.

Бях преседял поне един час, когато вятърът застудя и започнах да треперя. Напуснах парка и тръгнах към пазара, за да изпия чаша чай. Твърде дълго бях седял в едно и също положение и когато бутнах с ръка вратата на кафене „Силвия“, единият ми крак се схвана и подгъна. Олюлях се, с другата ръка се подпрях на стената. Това беше съвсем дребно нещастие и след една секунда се оправих напълно; но точно в тази секунда случката сякаш настрои усещанията ми на различен фокус. Сякаш се махна преградата пред очите ми — всичко изглеждаше твърде реално, гледах себе си в някакъв документален филм, добре режисиран документален филм, точен, ярък, без обичайните трикове на камерата. Черните камъни, оплескани в зелено, жълто и червено от смачканите плодове и зеленчуци, виолетовият атлазен юрган, който един дебел мъж по риза държеше като бикоборец, хихикането на няколко ученички около куп яркоцветно памучно бельо, камбаните на енорийската църква, които отброяваха часовете със звън, тъжен като неделния ден, едно малко момиченце, облечено в престилка, едната презрамка на престилката забодена с убийствено голяма карфица — всичко това беше твърде многозначително и въпреки това не представляваше нищо повече, нито пък по-малко от собствената си същност. Липсваха трикове с обектива или микрофона, зданията се нареждаха според законите на перспективата, цветовете се възприемаха без размазване, а в звуковете нямаше нито хармония, нито дисонанс?

Нито един сантиметър, нито една отсянка, нито един звук не беше фалшив; почувствувах се така, сякаш за първи път използувам сетивата си, а след това, щом влязох в кафенето, се възвърнах към нормалното си състояние така леко, както се приземява скачачът със ски.

Седнах до прозореца и поръчах чай. Прозорецът беше дълъг, закръглен и се разпростираше по предната стена на кафенето като стъкло на капитански мостик. Моята маса беше до средата на прозореца и можех да виждам всички улици, които водеха към площада. Най-широка беше „Маркет стрийт“, която образуваше едната страна на площада; три тесни, калдъръмени улици започваха от четирите крайни ъгъла, а една друга уличка, толкова тясна, че едва можеха да се разминат двама души, започваше от половината на лявата страна. Двете къщи, изправени една срещу друга, в края на тази уличка, бяха облицовани до половината с дърво; разбрах, че са в елизабетински стил — гредите бяха неделима част от постройката, а не наковани върху мазилката. Следващите две къщи бяха съединени с мост, целия от ковано желязо и стъкло, сякаш само този мост не им позволяваше да увиснат и да се допрат една до друга. Улицата се казваше „Уличката на палача“; възможно е, помислих аз, там наистина да е живял някакъв палач, интересен мъж с окървавени ръце от времето на Елизабета, а не дребничко, нездраво, отегчително човече с бомбе.

Точно тогава келнерката ми донесе чай и се случи нещо, което промени целия ми живот. Може би това не е съвсем вярно; предполагам, че моят инстинкт щеше да ме доведе до днешното ми положение дори и ако онзи следобед не бях седял до прозореца в кафене „Силвия“. Може би в този миг не бях „разпределен“, както казват в Министерството на труда, но наистина ми бе показан пътят към една съдба, коренно различна, от съдбата, която по това време бях определил за себе си.

Срещу кафенето, пред една адвокатска кантора, беше паркиран нисък, спортен „Астън Мартин“ с калници като на мотоциклет. Автомобилът притежаваше здравата полезна елегантност на добрите британски спортни автомобили — това качество, което би могло да се изрази само с употребата на термини от речника на рекламните агенти: изработен от майстори, „породист“ и т.н.; аз мога да кажа само, че беше прекрасна кола и това бе достатъчно. Преди войната може би е струвала колкото три малки лимузини; такава кола не беше предназначена за делови хора, нито за семейни излети, а за играчка на някой богаташ.

Докато й се възхищавах, от кантората излязоха млад мъж и момиче. Младият мъж се готвеше да завърти ключа, за да запали колата, когато момичето му каза нещо и след кратък спор той вдигна предното стъкло. Момичето оправи косата му; този жест ме смути особено много — сякаш отново се вдигна някаква преграда пред очите ми, но сега по чисто мисловен път.

С подобна кола младежът се нареждаше автоматично в класа, много по-висока от моята, но това беше само въпрос на пари. Момичето с равномерния си загар и с късо отрязаната руса коса, чиято прическа беше толкова обикновена, че можеше да бъде само скъпа, беше далеч от моя обсег, както и колата. Но и притежанието на момичето беше също тъй въпрос на пари, въпрос на цената, която имаше диамантеният пръстен на лявата й ръка. Всичко това сега изглежда твърде явно; но дотогава аз схващах подобни истини само теоретически.

„Астън-Мартинът“ тръгна с дълбоко, равномерно ръмжене. Когато мина край кафенето към улица „Сент Клер“, забелязах масленозелената ленена риза и копринения шал на мъжа. Яката на ризата не беше извадена от сакото; той носеше тази доста театрална комбинация, с прозрачна небрежност. Всичко в него беше свободно и леко, но не уморено и отпуснато. Лицето му бе незабележително, с ниско чело и тънка, късо подстригана коса без брилянтин. Бе лице на богаташ, загладено от сигурността и добрия живот.

Той никога не е бивал принуден да работи за нещо, което е желал; всичко му е било давано. Заплатата, от която бях толкова доволен, когато ме повишиха от десети в девети клас — на него щеше да му се стори жалко подаяние. Костюмът, в който толкова се харесвах — най-хубавият ми костюм, — би му се видял евтин и неприятен. Той сигурно нямаше най-хубав костюм — всичките му костюми бяха най-хубави.

За миг изпитах омраза към него. Сравних го със себе си, общински чиновник, подчинен драскач, който скоро ще стане тъпанар, и изпитах киселия вкус на завистта. Но веднага се отърсих от нея. Не по морални съображения, а защото тогава почувствувах, пък и досега мисля, че завистта е твърде дребен и жалък порок — затворникът се мръщи, че на съседа му дали повече чорба. Това обаче не потуши яростта на желанието ми. Исках един „Астън Мартин“, исках ленена риза от три гинеи, исках момиче, обгорено от слънцето на Ривиерата — това бяха мои права, поне така го усещах, мое наследство, подписано и подпечатано.

Докато гледах как се отдалечава задницата на „Астън-Мартина“ с бляскавата нова табелка „ГБ“^[3], спомних си за „Ефикасния тъпанар“ — главния касиер на Дафтън, който купи на старо един „Остин севън“. Това беше най-многото, което можеше да ми предложи общината, но не беше достатъчно. Още тогава на самото място реших: аз ще се насладя на удоволствията, от които се ползуваше младият мъж. Щях да прибера наследството. Това беше съвършено ясно и непреодолимо също като чувството на призвание, което изпитват лекарите и мисионерите, макар че в моя случай, разбира се, призванието ме подтикваше да правя добрина на себе си, а не на другите.

Ако Чарлз беше с мене, нещата щяха да се развият другояче. Бяхме си изработили особен начин на разговор, за да разпръснем завистта и нейната противоположност — просташкото възхищение. „Ех, какво капиталистическо животно“ — щеше да каже Чарлз. „Дай обратно дрехите на момичето, Лафърд — щях да кажа аз, — тялото й започва да посинява.“ А Чарлз щеше да каже: „Жабешките ти очи блестят похотливо. За момичето или за колата?“

Щяхме да продължим по същия начин доста време, като говорим все по-оскърбително и накрая се залеем в смях. Това беше нещо като заклинание, ритуал; откровеното признание на завистта сякаш ни прочистваше. Беше твърде смислена процедура; но ми се струва, че постигаше своята цел прекалено точно и засенчваше обстоятелството, че материалните обекти на нашата завист бяха достижими.

Аз не знаех как да ги постигна. Приличах на офицер, току-що излязъл от военното училище, който в този миг не може да преобрази безпорядъка от страх, барут и трупове в ясния и непреодолим метод на нападението. Въпреки това бях сигурен, че ще се добера до исканото положение. Започвах атака и за другите щеше да бъде по-добре да не се опитват да ме спрат. Бихте могли спокойно да кажете — генерал Джо Лемптън е започнал военните действия.