Джон Брейн
Път към висшето общество (13)

13

— Много си мил — каза Алис.

— Възхищавах се от тялото ти — отвърнах аз. — Господи, страшно красива си! Бих искал да имам снимка от тебе, както си сега. Ще си я държа заключена и ще си я гледам, когато се чувствувам потиснат…

Сега си спомням точно как се случи. А нямаше нужда изобщо да се случва; с тези лениво изговорени слова започна една петъчна вечер в апартамента на Елспет. Ако бях казал някои други думи от безбройните словосъчетания, с които разполагах, целият мой и неин живот щяха да се развият различно. Но думите, които тя после изговори също така лениво, станаха причина за последвалата лавина.

— Има една картина, на която съм гола — изсмя се тя. Каза името на едно градче край Лондон. — Доколкото зная, все още е в общинската галерия. На времето бях модел на художници.

Сякаш меката ръка, която леко ме милваше, беше станала твърда и голяма, сякаш ми нанесе удар. Почувствувах се отвратен, измамен и измърсен. Отдръпнах се от нея.

— Никога не си ми казвала. Защо не ми каза?

— Почти съм го забравила. Пък и не е важно. Бях страшно закъсала за пари, срещнах този художник на един прием и той имаше нужда от модел. Била съм модел и на един фотограф. Това е всичко. Втори път не съм го правила.

— Значи, не си го правила, а? — попитах прегракнало аз. — Сигурна ли си, че не си го правила?

— Никога не лъжа — тихо отвърна тя. — Знаеш много добре. — Очите й гледаха студено. После се усмихна и протегна ръка. — Мили, колко шум за нищо! Никога нямаше да ти кажа, ако знаех, че ще го приемеш така сериозно. Не съм спала с нито един от двамата, ако за това си мислиш, така че можеш да се успокоиш!

— О, господи — казах с нещастен глас, — защо си го направила? Не си била принудена да го правиш, има милиони жени, които са толкова бедни, колкото си била и ти, но биха предпочели да умрат, отколкото да се показват голи за няколко нещастни шилинга. Дявол да те вземе, ще ми се да те посиня от бой!

— Върви по дяволите! — извика тя. — Какво ти става от това? Било е години, преди да те срещна! Значи е трябвало да гладувам, защото някой ден бих могла да срещна някакъв си тесногръд моралист от Дафтън и на господина няма да се понрави, че съм си показала тялото, което бог ми е дал?

Тя стана от кревата и започна бързо да се облича.

— Щом животинската ти провинциална душичка не обича голотата, тогава по-добре е да се облека, нали?

Аз също започнах да се обличам. Ако някой от нас се беше засмял, нещата щяха да се развият другояче. Сигурно бяхме много смешни, всичко беше точно обратното, бързахме да намъкнем дрехите си и стеснени, не се поглеждахме. Но аз бях прекалено ядосан и отвратен; стомахът ми се бунтуваше при мисълта да остана и за минутка гол.

Тя мина от моята страна на кревата, за да закопчее чорапите си.

— Ето какво харесваш! — подхвърли тя злобно. — Да се показват бедрата и бельото!… — Последната дума тя почти изплю.

Хванах я за раменете.

— Ах ти, глупачко, съвсем не става въпрос за това! Не можеш ли да разбереш, че ми е неприятна мисълта други хора да те гледат гола? Не е прилично, не го ли разбираш?

— Пусни ме — рече тя с леден глас. Аз отпуснах ръцете си.

— Господи — възкликнах аз, — сега разбирам какво кара мъжете да убиват жени като тебе!

— Много си храбър — каза тя. — И много морален! Не било прилично да позирам на един художник, който ме вижда само като съчетание на цветове и светлини, но всичко е наред, когато ме целуваш по цялото тяло и лежиш тук цял час и ме гледаш. Това сигурно ти създава вълнения, дребни, мръсни преживявания. Аз сигурно представлявам за тебе твоята собствена порнографска снимка. Мъчно може да се допусне, че някой мъж ще гледа гола жена, без да я пожелае, нали?

— Съвсем не става въпрос за това — отвърнах уморено. Отидох до долапа и си налях малко джин. Изпих го на един дъх и си налях още малко.

— Знаеш, че Елспет не е богата — каза Алис язвително. Лицето й беше бяло, грозно и старо. — Няма нужда да й изпиваш всичкия джин.

Извадих една лира от портфейла си и я хвърлих.

— Дай я на Елспет! Кажи й, че съм счупил бутилката.

Тя остави банковата да падне на земята. Бях изкушен да я взема; знаех много добре, че тя ще купи джин на Елспет. Но има мигове, когато мъжкото достойнство струва повече от една лира. Сипах си отново и запалих цигара. Въздържах се да говоря, защото нямах доверие в това, което щях да кажа.

— Като си помисля само, че съм ти позволявала да се допираш до мен! — рече тя тихо. — Погледни се! Типична поза — с чаша в ръка, едро, зачервено лице, което блести със своята възмутена почтеност. Мислех си, че си различен от другите, но не си. Ти си типичен почтеният момък, който няма нищо против да се позабавлява малко, но знае докъде да спре. Аз съм твоето малко забавление, аз съм едно резенче от кейка, който ти е поднесен, и няма защо да го пропускаш!… Ах ти самодоволна, лицемерна свиня!

Усетих, че гася току-що запалената цигара. Захвърлих я и запалих нова, а ръцете ми трепереха. Тя продължаваше да говори с нисък, уверен глас:

— Нека да ти е ясно! Моето тяло ми принадлежи. Не се срамувам от него. Не се срамувам от нищо, което съм извършила. Ако беше общувал с интелигентни хора, сега нямаше да ме гледаш, сякаш съм извършила престъпление. — Тя се изсмя. Смехът й беше грозен и рязък; косата ми настръхна от него. — Мога да си представя как си гледал в Дафтън голите жени по списанията, как са ти текли лигите. Как си казвал, че не би имал нищо против да си опиташ късмета. А в същото време как си чернил момичетата, как си ги наричал безсрамни… — Думата се изплъзна от устата й като полусдъвкана, ослюнчена храна. — Да, гледай възмутено! Употребявал си тази дума много често с приятелите си по чашка, нали? Умирах от глад, когато наруших твоя специален вид морал. Но ти не можеш да разбереш това, нали? Ти винаги говориш много за скромния си произход, но никога не си оставал гладен. — Очите й се присвиха. — Чудна работа! Чудна работа! Може би някой друг се е влюбил в нашия мил Джо, светлокосия съблазнител!

Пийнах от чашата. Джинът имаше вкус на вкиснато.

— Какво мислиш, че ядат военнопленниците? — попитах с горчивина аз.

Тя се изсмя.

— Дори и тогава не си гладувал. Сам ми каза, че ти давали допълнително, защото си северен тип. А, да, ти винаги падаш като котка на краката си. Защо не избяга като Джек Уелс?

Това вече не можах да изтърпя.

— Не споменавай името на тази свиня пред мене — казах аз вбесен. — На него му беше изгодно да избяга. Имаше си богат татко, който да се погрижи за него и да плати за образованието му. Можеше да си позволи да губи време. Аз не можех. Тези три години бяха единствената ми възможност да се квалифицирам. Нека богатите копелета, за които са отредени хубавите неща, стават герои. Нека плащат за привилегиите си. Ако искаш, ще ти кажа откровено — много доволен бях, когато ме заловиха. Не желаех да ме убият при опит за бягство и не желаех да ме убият, понеже съм почнал наново да летя. Не ми беше приятно да съм военнопленник, но това беше много по-добро, отколкото да съм мъртъв. А щом говорим по този въпрос, какво си правила ти през великата война?

— Добре — каза тя уморено. — Спри да се защищаваш. Не трябваше да започвам на тази тема. Няма смисъл да ти обяснявам, че никак не е важно какво съм правила аз и че няма нищо нередно в него. Ние сме различен тип хора и това е всичко.

— Значи, това е всичко, а? И на тебе май няма смисъл да ти се обяснява. Не съм лицемер и не съм моралист; пет пари не давам дали си спала с художника. Боли ме от самия факт! Господи, никога досега не съм мислил за това, пък и защо да мисля? Чувствувам се, сякаш някой ме е ритнал между краката.

— Не мога да ти помогна. Сам си причиняваш мъка. — По бузите й започнаха да се стичат сълзи. — Върви по дяволите, върви по дяволите!

— По-добре пийни нещо. — Дадох й една пълна чаша, тя я изпи и се задави леко. Исках да я прегърна и да й кажа, че всичко това няма значение, че аз съм виновен и че съжалявам; не можех да понасям сълзите й. Виждаше ми се слаба и одърпана; също като жените, които можеш да видиш по снимките на нещастни случаи в мините, неутешими, стари и грозни пред фона на шахтата. Но си спомних как ме беше отблъснала, когато се допрях до нея, и затова не направих опит.

— Ще сваря малко чай — каза тя. На вратата се извърна към мене. — Свършено е. — Едва чух думите й. — Всичко е свършено, Джо.

Отидох във всекидневната и седнах в креслото до огъня; чувствувах, че ми е студено и че не ми е добре. Дотогава никога не се бях карал така. Когато татко и мама имаха недоразумения, техните скарвания бяха съвсем леки; той беше твърде добродушен, а и тя бързо се оправяше от гнева си. Не си спомням дори някой да е викал по мене. Всичко беше свършено; Алис беше права. Чувствувах се, сякаш съм загубил цялата си сила; нямаше как да се почувствувам удобно, тялото ми се струваше срамен товар, едва ли щях да заспя. Започнах да си мисля за Сюзън, но и това не помогна: тя беше откъм страната на Алис. Помислих си, че може би човек е белязан още от рождение и само негодниците и гениите се издигат над класата, в която са били родени.

Алис влезе с чая.

— Искаш ли нещо за ядене?

— Не бих могъл нищо да хапна. За първи път не съм „Стоманеното черво“. — Успях да се усмихна леко.

Тя наля чая.

— Можем да проявим здрав разум. Ние се бяхме споразумели, нали, че нашата връзка няма да бъде вечна?

Чух се да изговарям думи, които не знаех, че съм избрал.

— Ще приключим историята.

— Да, ще приключим. — Тя сложи ръка върху моята; ръката й беше гореща и суха. — Не мога да се примиря да ме притежава някой, Джо. Не мога да се примиря някой да е отгоре ми. Не мога да се примиря да бъда нечия собственост. Не мисли лошо за мене.

— Няма. Много съм ти благодарен. — Отстъпвах, но водех бой; но от какво отстъпвах, с кого водех бой? — Всичко беше много хубаво, Алис. Съжалявам за всичко това.

— Не се тревожи — каза тя. Вдигна чашата до устата си, но ръката й така трепереше, че изля половината. Погледнах банкнотата на пода и внезапно раз брах, че пет пари не давам за тая банкнота.