Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

 

Английска, второ издание

 

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Художник: Мари-Терез П. Господинова

Художник — редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980 г.

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ София

 

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

История

  1. — Добавяне

16

Когато стигнах „Гранд“, Сюзън беше вече там. Пред тъмните здания на Ледърфорг лицето й изглеждаше свежо и сякаш блестеше.

— Здравей, мила. — Хванах двете й ръце. — Прощавай, че закъснях.

— Много си непослушен. — Тя стисна ръцете ми. — Вече няма да излизам с тебе. — Подаде си лицето за целувка. — Мечтаех за това. Не съм ли много лоша?

— Ти си радостта на живота ми — казах аз и за миг се почувствувах много стар. Извадих вечерния вестник от джоба си. — В „Одеон“ дават хубав филм. Или в „Гранд“ — някаква посредствена пиеса. Или нещо друго, което ти харесва?

Тя погледна краката си.

— Не ми се сърди. Но не ми се ходи на кино. Нито на театър.

— Не се сърдя, разбира се. Само че ако ще ходим на разходка, трябва ти да кажеш къде. Тук съм като чужденец.

— О! — възкликна тя. — Лошо, лошо момче! Не съм казвала, че искам да ходим на разходка. Може да отидем към Бентън Ууд. Горе имам една приятелка. Но няма нужда да ходим при нея.

Тя ме хвана подръка и ме притисна силно. Отидохме до спирката на автобуса за Бентън. Минахме покрай складовете с тяхната тежка, мазна, неиндустриална миризма на сурова вълна, покрай множество сбутани кантори с махагонови мебели и високи столове, покрай вълнената борса в готически стил, излязла сякаш от картините на Доре, и аз се чувствувах също като притежателите на големите коли — градът беше мой, моя любяща майка, върху неговата мръсотия и тъмнина се гради хубавата ми къща в Айлкли, Харогейт или Бърли, курортът ми в Биариц или Монте Карло, костюмът ми от оставения специално за мен плат — Сюзън в този миг ми отнемаше всяка завист, правеше ме богат. Вървяхме бавно и се заглеждахме във всяка витрина; купих си обувки от телешки бокс, направени по поръчка, риза от истинска коприна, също по поръчка, една дузина вълнени връзки, мека филцова шапка за пет гинеи, четка за бръснене от боброви косми и един автомобил „Триумф“ с гюрук. На Сюзън купих огромно шише парфюм „Коти“, наметка от визон, сребърна четка за коса, найлонов пеньоар и буркан с джинджифил на кристали. Или, по-скоро, щях да ги купя, ако поради неизвестни причини всички магазини не бяха затворени.

Автобусът беше с дървени седалки; на нея те й напомниха за пътуване в трета класа из континента. Тя ми разправяше с ясния си, висок глас за Руан и Париж, за Версай и Реймс, за Сент Мало, Динан, Монмартр, Монпарнас, Лувр и „Комеди франсез“ — но никога не оставах с впечатлението, че иска да се покаже. У нея нямаше и следа от неловкост; беше ходила по всички тези места, бяха й интересни и искаше да ми разкаже всичко, което знаеше за тях. В Ледърфорг не обичат хората, които си дават важност. Говоренето на правилен литературен английски е само по себе си подозрително; наричат го да говориш „по богаташки“. А да говориш за ваканция в чужбина е един от непогрешимите белези на надутите й всемогъщите, които са винаги едни и същи. Всички пътници на горната платформа слушаха Сюзън, но по лицата им нямаше признаци на неодобрение. Напротив, те имаха доволен, прощаващ израз, а също и завистливо възхищение (принцесата е дошла сред нас и е толкова близо, че ако се осмели човек, може да я докосне), което по-късно свикнах да виждам навсякъде, където я водех.

— Караш ме да ти завиждам — казах аз. — Много ми се иска да отида във Франция, но преди да остарея дотолкова, че да не мога да й се насладя.

— Ти не си стар, глупчо.

— Много съм стар. Вече съм на двадесет и пет години. Истински СМ.

— Какво е СМ?

— Присмиваш ли ми се? Знаеш какво е, разбира се.

— Наистина не знам.

— Стар мръсник. — Извадих джобното си тефтерче и записах нещо.

— Какво правиш? — Тя погледна над рамото ми. — О, Джо, ти си лошо момче! Ще го скъсам.

Прибрах тефтерчето.

— Започвам да събирам колекция от сюзънизми — обясних аз. — Снощи ми каза, че гласът ми бил като бонбон с петмез, а усмивката ми — стара и немирна. Това е достатъчно за начало.

— Но това е вярно — отвърна тя. — Гласът ти е като бонбон с петмез, плътен, дълбок и богат. Прекрасен е, обожавам бонбони с петмез. Много ми се иска сега да изям един бонбон, само че съм си изхарчила всичките купони.

— Това е много тъжно — рекох. — Ако си направиш труда да потърсиш, в десния ми джоб може да намериш…

Тя се наведе над мен, а меката, ухаеща на портокал коса, докосна бузата ми. С крайчеца на окото си зърнах улицата, на която живееше Елспет. Друго е сега моето тяло, помислих си аз, онова бе отдавна; тялото, с което през няколко пласта дрехи Сюзън жизнерадостно и сдържано се докосваше, беше по-младо, по-чисто, по-силно от инструмента за удоволствие, който Алис беше използувала в будоара на Елспет.

Сюзън изписка от възторг.

— Милият Джокинс, точно каквото исках! — Тя се обърна към мен със светнало в усмивка лице. — Джо, винаги ли ще ми даваш каквото поискам?

— Винаги, скъпа.

До края на разходката тя здраво стискаше ръката ми и я пускаше само за да слага по още един бонбон в устата си.

 

 

На времето Бентън е бил красиво малко градче със — свой собствен характер; имаше дори и местно сирене — бентъновско миризливо (първа награда). Сега първоначалното градче, сивите каменни къщи около калдъръмения пазарен площад, бяха обградени от тумора на чакъла, тухлите и бетона. Но гората стоеше още на мястото си, въпреки че асфалтовото шосе, което бяха прекарали през нея, почти нарушаваше приятното и страшно спокойствие, задължително за всяка гора. Докато вървяхме по пътя, Сюзън ме държеше за ръката. От двете страни се възправяха тъмни батальони от борове; нямаше жива душа и бе съвършено тихо, но това не беше тишината, която желаех. Край изкуствено посадените борове имаше прелез и там те отстъпваха място на истинските дървета, английските дървета, чиято зеленина беше заключена през зимата и сега се готвеше да избликне като птича песен. Продължихме да вървим през гората, докато стигнахме до една впадина край склона. Сякаш за да изпълни копнежа ми за спокойствие, слънцето взе да залязва точно когато постлах шлифера си на земята и притеглих Сюзън до мене.

Ние се целувахме, тя ме притискаше силно и аз си помислих за разликата между нея и Алис. Алис също ме притискаше, но тя чувствуваше напълно съзнателно тялото ми; Сюзън ме притискаше с някакво детско отдаване. Прегръдката й беше несръчна, като на неопитен танцьор.

— Не мога да те усетя — казах аз. Разкопчах палтото й, вмъкнах ръцете си под него, погалих топлия й гръб под тънката блуза от кашмирска вълна. Полата й се беше вдигнала над коленете; тя я дръпна надолу автоматично. Трепереше, както бе треперела на рождения ден; положих съвсем леко ръка на гърдите й.

— Сърцето ти бие много силно — рекох. — Нали не се плашиш наистина, миличка?

— Сега ме е малко страх — отвърна тя тихо.

Вмъкнах ръката си в широкия ръкав на палтото и я погалих. Кожата й беше толкова хладна и гладка, че почувствувах пръстите си като груби кебапчета. След това обхванах китката й с пръсти и лесно я измерих от малкия пръст до палеца си.

— Колко мънички китки имаш!

— Сега вече ме плашиш наистина — каза тя щастливо. — Също като малката Червена шапчица и големия страшен вълк.

— Но аз съм вълк — рекох с надебелен глас и я ухапах по ухото.

— О! — възкликна тя. — Сюзън я побиват тръпки. Побиват я тръпки по цялото тяло. Направи ми пак така!

Прегърнах я грубо и бях обзет от самота, действителна като миризмата на влажна гробищна трева, тъжна като шума на ручея, който минаваше през полянката под нас. Чувствувах се натежал като неделен ден, сякаш времето можеше да ме въвлече в някакъв свят, подобен на лоша гравюра — мрачен, вкостенял, досаден и загубен. Изскочих извън картината, която самотата внезапно нарисува привечер в гората, две фигури, вкопчени една в друга без причина, а зад тях сенки на наблюдатели — и размърдах мозъка си, за да намеря красиви думи и да ги кажа на Сюзън.

— Господи! — казах аз. — Ти си толкова красива и сладка, че просто не мога да повярвам. Караш ме да мисля за пролетни цветя!

— А ти ме караш да мисля за морето в бурен ден — отвърна тя. — Не знам защо… О, Джо, зная… — Тя престана да говори внезапно. — Джо, кажи ми нещо!

— Ще ти кажа всичко, каквото искаш, сладката ми!

Тя погали косата ми.

— Чудесна е, толкова мека, гладка и светла. — Спомних си, че много отдавна Алис ме беше посъветвала да не употребявам брилянтин („Твърде много в стила на танцувалните салони, мили.“) и се поздравих, че съм последвал съвета й; защото ако в този миг ръката на Сюзън се беше докоснала до парфюмираното мазило, цялата атмосфера щеше да се наруши.

— Джо, нали снощи не си помисли, че съм лошо момиче? Едно много нахално и безсрамно момиче?

— Беше прекрасна, мила — отвърнах аз.

— Помислих си, че може би не си ме харесал. След това ми се видя толкова студен и намръщен. — Тя прекара пръст по челото ми. — Ужасно се мръщиш. Целуна ме по челото. — Ще изтрия мръщенето ти с целувки. Не ме ли харесваш, стар сърдитко?

— Откакто те видях, не мога да спя заради теб.

— Тогава си мислех, че си ужасен — каза тя. — Така ме зяпаше. И се мръщеше на Джек, като че искаше да го убиеш.

— Вярно е, че исках да го убия. Чиста ревност.

Тя ме хвана за китката.

— Имаш огромни кости. И голям, здрав врат. Наистина ли ревнуваш? Никой не ме е ревнувал досега. Млъкна за миг. — Поне аз си мисля така.

— Не можеш да си представиш колко сърца си разбила.

— О, колко забавно! И аз ли съм фатална жена като Алис? Във „Фермата“ искам да кажа. И аз ли съм тайнствена и привлекателна, а?

— Съвсем не.

— Ти си ужасен — каза тя и се дръпна от мене. Вече няма да имам нищо общо с теб, Джо Лемптън.

— Ти си нещо много по-добро от фатална жена — отвърнах аз. — Ти си очарователна. Млада, свежа и руса… — Спомних си думите на Ева. — „Като роза в деня на битката…“ — цитирах аз на френски.

— Това е чудно хубаво! — Тя повтори думите; нейното произношение беше много по-добро от моето. Прегърна ме през врата и ме обсипа с целувки. — Мили, мили, Джо! — След това полежахме малко, без да говорим. — Джо — каза тя, — за какво си мислеше на рождения ден? Обеща ми, че ще ми кажеш, когато сме съвсем сами!

За какво ли бях мислил? Тогава си спомних какво трябва да постигна. Вгледах се в бледния овал на лицето й с големите очи, които сега бяха тъмни и сериозни, и си припомних откъс от едно стихотворение, което Алис обичаше — „С тяло на привличащо лале, лице овално и очи сериозни.“

— Това е Бетжемън — каза тя. — Приказно е! Само че аз не съм толкова красива.

— Написано е за теб — отвърнах аз. — Ще ти викам лаленце, може ли?

Тя ме удари по ръката.

— Подлудяваш ме, Джо. Кажи ми сега! За какво мислеше снощи?

Какво ли щеше да стане, ако ти кажех? Хванах те, последвах съвета на приятеля си; моя си и мога да направя с теб каквото си искам. Изхвърлих го от арената, онова копеле Уелс. Ще се оженя за теб дори ако се наложи да ти създам преждевременно потомство. Ще накарам баща ти да ми даде страшно добра служба. Никога вече няма да си броя стотинките… Но от време на време, като зъбобол, ме хващаше самотата, мъката, че се нуждая от единственото същество, от което не исках да се нуждая. Това бяха мислите ми, към тях се примесваше още лакомата оценка на нейната девствена младост и някакво сантиментално състрадание — фалшив елмаз върху жабешка глава. Отстраних гласа на съвестта и оставих разумът ми да вземе думата.

— Ще ми се сърдиш, ако ти го кажа — отвърнах.

— Обещавам да не се сърдя. Заклевам се!

— Не мога.

— Ти си лош — рече тя. Видях, че в очите й блеснаха сълзи. — Обеща ми. Не трябваше да ми казваш…

Целунах я страстно.

— Обичам те — казах й. — Винаги съм те обичал. Това си мислех.

— И аз те обичам.

Вмъкнах подходяща нотка неверие в гласа си.

— Наистина ли, Сюзън? Истински, честно? Мила, просто не мога да повярвам…

— Вярно е. Струва ми се, че съм те обичала през цялото време — защото, дори когато те мислех за ужасен, твърде много мислех, колко си ужасен. А ходех с Джек и беше страшно объркано.

— Обичаше ли Джек?

— Не истински. Познавам го много отдавна и мама го харесва. Той е много сигурен и… солиден.

— А аз не съм ли сигурен и солиден?

Тя сведе очи.

Ти ме караш да се чувствувам много особено. Никога досега не съм се чувствувала така.

— Ти също ме караш да се чувствувам особено. Знаеш ли, стотици пъти съм те проклинал — през цялото време, докато излизахме, ти изглеждаше толкова студена и недостижима, толкова неприятно платонична! Направо се отказах, струваше ми се, че няма никакъв смисъл.

— Божичко! Ти си изгарял от прикрити чувства също като героите от романите, а?

— Точно така беше.

— И никога не се опита да ме целунеш.

— Нямаше смисъл. Човек винаги разбира кога една жена иска да бъде целуната.

— Ти не обичаш да те отблъскват, нали, Джо?

Тонът й беше смущаващо проницателен.

— Не. Ще бъда откровен с тебе. Не мога да го понасям. А и ти не би могла да го понесеш, ако беше на моето място.

— Защо за тебе да е по-лошо, отколкото за мене?

Разгневих се. Тя беше щастлива, винаги е била щастлива, никога не е познавала жестоката действителност на студената спалня и задушната всекидневна с гърмящото радио, никога не е трябвало да се безпокои за изпити или служба, или за цената на новите дрехи. Дори нейният начин на говорене с трогателната си детска неестественост беше лукс, който никой от работническата класа не можеше да си позволи. Исках да излея всичко това пред нея; но тя не можеше да го разбере, пък и аз трябваше заради нея да се превърна в друго същество. Инстинктивно чувствувах, че тя има една представа за Джо Лемптън, от която не трябваше никак да се отклонявам. Самосъжалението и класовото осъзнаване не се включваха в тази представа. Алис би приела тези неща, въпреки че не би ми простила глупостта. Алис беше достатъчно възрастна, за да разбере, че хората не са съставени от едно парче, достатъчно възрастна, за да ме възприеме такъв, какъвто съм, а не такъв, какъвто би искала да бъда. Аз възприемах Сюзън не като Сюзън, а като прекрасен случай на първа категория, като дъщеря на фабрикант, като средство за влизане в аладиновата пещера на амбициите ми; а тя ме възприемаше като хубав любим приятел, приятен събеседник, нежен, влюбен, очарователен и много мъдър; Сюзън, разбира се, би могла да бъде подготвена за всички мои недостатъци, защото ме обичаше с цялото си сърце — наистина, ако извършехме някои нередни неща, това беше сигурен начин да я привържа. Но не можех да си позволя рискове.

— Аз съм ужасно стеснителен — казах аз. — Сигурно звучи смешно, но никога не мога да си представя, че една жена ще ме хареса толкова, за да ми позволи да я целуна! — Хванах ръката й. — Мила, сигурно звучи смешно, но е така. И може би… може би съм малко самонадеян. Мъжка самоувереност — колкото и да е странно, мисля, че съвсем не съм привлекателен, но пък съм много добър. Прекалено добър, за да ме отблъскват. — Отдръпнах се малко от нея и запалих цигара. — О, господи! Сам съм си омръзнал. Страхувам се, че си се хванала с много особен тип.

Докато думите излизаха от устата ми, усещах, че нямат нищо общо с мен. И наистина нямаха; една част в мен изпитваше силна нежност към нея — беше доверчива като бебе, — но по-важната ми част отчиташе успешното изпълнение на операцията.

Тя целуна ръцете ми.

— Красиви са. Квадратни и силни.

— Лоши ръце са. Когато са със Сюзън, все искат да пипат, където не им е работа.

— О, лошия Джо! Лошите ръце! А са толкова топли, като горещи банички! Ти си чуден, най-чудният мъж в целия свят. Знаеш ли, не си никак особен. Повечето мъже такива ли са?

— Ами, повечето мъже не са като мене.

— Глупчо глупав, разбира се, че са като тебе! Ето че караш мене да се чувствувам ужасно стара.

Ръцете й бяха ледени.

— Трябва да си вървим — предложих аз. — Студена си.

Не съм студена — отвърна тя. — Никога не съм студена с Джокинс.

— Скъпа Сюзън — казах. — Винаги ще те пазя топла. Но виждаш, лятото още не е дошло.

— Не ми е студено, и това е.

— Не спори, защото ще те набия!

— Много ще ми бъде приятно.

Помогнах й да стане. Тя се изправи на пръсти и докосна бузата си до моята.

— Джо, нали наистина ме обичаш?

— Знаеш, че те обичам.

— Колко?

— За сто хиляди лири — казах аз. — За сто хиляди лири.