Джон Брейн
Път към висшето общество (29)

29

Беше месец септември, осем часа вечерта, времето — неустановено, небето — нашарено с виолетово, медночервено и кървавочервено. Мястото на действието бе апартаментът на Елспет, а пунктът, от който й казах, че всичко е свършено — кафявото петно на килима във всекидневната, близо до вратата за коридора. Добре познавах това петно; бях разлял малко шери бренди вечерта преди Коледа. След като обясних на Алис, че не я обичам, можех вече да нарисувам цветна картина на петното и на всички околни предмети, съвсем точна, до последната, заврънкулка на глупавото позлатено столче до него.

Не можех да я погледна и не исках да се приближавам. Погледнах я, разбира се; носеше черна копринена рокля, огърлица от перли и сапфирен пръстен на дясната ръка, който не бях виждал дотогава. Беше притиснала ръцете си към тялото, а червилото, което толкова внимателно слагаше, образуваше две ивици по бузите й. Не се беше напарфюмирала с обичайния си лавандулов парфюм, а с нещо друго — в него имаше силна миризма на мускус и нещо животинско, също като току-що изкъпан тигър, ако изобщо някой някога е къпал тигър.

— Значи, приключи с мен, Джо? — Устните й едва помръдваха и дишаше много начесто.

— Обичам Сюзън.

— Твърде разумно от твоя страна.

— Няма защо да злобарствуваш.

— Не злобарствувам. Само съм изненадана. Как бързо се промени! Колко време мина, откакто…?

Тя описа всичко, което бяхме правили в Дорсет, като употребяваше най-простите англосаксонски думи и говореше хладнокръвно, сухо и безстрастно.

— Това не е оставило никаква следа в тебе, нали? Само телата ни са вършили тези неща, твоето младо тяло и моето… моето старо тяло, което отдавна е преминало най-добрата си форма. Защо не го кажеш направо, Джо? Аз съм на тридесет и четири години, а тя е на деветнадесет — ти искаш нещо младо, силно и здраво. Не се сърдя, би трябвало да го очаквам, но защо, за бога, не бъдеш честен?

— Не е точно така — казах аз уморено. — Обичах те, но вече не мога да те обичам. Да не говорим повече.

Не можех да й кажа за Джек Уелс; сега не изглеждаше толкова важно. Мисълта, че тя се е любила с него, с него именно от толкова мъже, тук, на същото легло, на което бях лежал с нея, не ми даваше да заспя през цялата нощ. Но сега, когато бях с нея, то нямаше значение, беше нещо старо, като вчерашния вестник. Това, че му бе позволила да я люби, доказваше само презрението й към него; беше го използувала от нямане какво да прави — както някой мъж изпива набързо чашата уиски, когато е уморен и потиснат, — после го беше забравила. Той представляваше незначителна подробност от минала епоха, милиони отлетели секунди преди Джо, също като моите скучни похождения преди Алис в Дафтън, Линкълншир и Германия.

— Не беше никак разумно да продължаваме — поднових аз. — Рано или късно скандалът щеше да избухне право в лицата ни. Ева е научила за нас, само въпрос на време беше, докато Джордж разбере. Самият той е твърде хитър, за да бъде открит — нямам намерение да се мъкна по мръсни бракоразводни дела и това е окончателното ми решение. А и не ще допусна да ме изхвърлят от Уорли. С какво бихме живели?

— Много предпазлива душица си! — сви устни тя.

— Знам от коя страна хлябът е намазан с масло — отвърнах аз.

Тя се отпусна неловко на най-близкия стол и си засенчи очите, сякаш ги предпазваше от прожектора на следователя.

— Има нещо друго — каза тя. — Защо го криеш? Страх те е да не ме нараниш ли?

— Много ми е неприятно да ти причинявам болка. — Главата ми започна да пулсира; не ме болеше, но отвътре някакъв чук спираше точно преди да ме удари. Исках да избягам от задушната малка стая с нейната миризма на парфюми и болест, исках да бъда в Уорли. Алис не принадлежеше към Уорли. Не можех да имам едновременно и нея, и Уорли; всичко се свеждаше до това. Знаех, че не бих могъл да й го обясня, но трябваше да опитам.

— Сгоден съм за Сюзън — съобщих аз. — Ще работя при баща й. Но не това е причината за нашата раздяла. Невъзможно е да се обичаме в Уорли, а аз не мога да обичам никого извън този град. Не разбираш ли?

— Не — отговори тя. — Бих искала да не ме лъжеш. Всичко е съвсем просто и разбираемо и ти желая щастие. Няма нужда да го украсяваш с такива глупости, мястото не е от значение. — Тя се изправи и дойде при мен. Автоматично обгърнах кръста й с ръце. Вътре в главата ми чукът се счупи при самия удар; почувствувах остра невралгична болка, но тя с нищо не развали щастието и нежността, които изпитах, щом се допрях до нея.

— Има нещо друго — рече тя. — Моля те, Джо, кажи ми го! Само това те моля. — Тя ме погледна умолително като германско дете. Независимо от „Белсен^[1]“ човек даваше на малките мършави хлапета своята дажба шоколад; независимо дали беше истина, или не, аз трябваше да върна на Алис себеуважението й. Сюзън не беше истинската причина, за да прекъсна нашата история; но да й обясня, че я напускам заради Уорли, значеше да нараня непоносимо гордостта й. Затова, докато тялото й се докосваше до моето, аз й казах една лъжа — нямаше да бъде лъжа, ако бяхме разговаряли предния ден.

— Чух, че Джек Уелс ти бил любовник на времето. — Тя се вдърви в ръцете ми. — Не можах да го понеса. Не той. Всеки друг, но не той. Вярно ли е?

Струва ми се, че ако беше отрекла, щях да се върна при нея. То беше също като банкнотата от една лира, която бях хвърлил на земята, когато се скарахме през зимата; честта, както и свободата са лукс, достъпен само за хората с независими доходи, но има една граница на безчестието, нещо като водната линия на параходите, която отделя мъжеството от свинщината.

— Ти мразиш Джек — каза тя. — Жалко! Не трябва, защото той не те мрази.

— Той не знае дори за съществованието ми.

— Наистина не знаеше, когато се срещнахме за първи път. Тогава ти още не беше дошъл в Уорли. Но той те харесва.

— Била ли си скоро с него?

Тя се освободи от прегръдката ми и отиде до бюфета.

— Май че и двамата имаме нужда от малко джин. — Гласът й беше спокоен. — Два пъти съм била с него. Веднъж в колата му, щом желаеш да се самоизмъчваш, и веднъж тука. Първия път ме закара в къщи след бала на „Драматиците“. — Тя ми подаде една чаша. — Има само лимонов сок.

— Нищо не искам. — Изпих го на един дъх и се закашлях. — А втория път?

— След като се бяхме скарали. На следната вечер го срещнах в бара на един хотел.

— Защо не ми каза?

— Не ми се стори важно. Никога не съм те питала за миналото ти, пък и за настоящето. Ние се бяхме споразумели по този въпрос, ако си спомняш.

В стаята настъпи мъчителна тишина, сякаш се беше процедила от коридорите навън. Изведнъж не остана нищо повече за казване. Тя стоеше до бюфета с гръб към мен; слънцето беше залязло и не я виждах добре, но ми се стори, че започна да плаче. — Довиждане, Алис — казах аз. — Благодаря ти за всичко.

Тя не отговори и аз излязох тихо като от болнична стая.