Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Джо Лемптън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Room at the Top, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Диан Жон (2011 г.)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Джон Брейн

Път към висшето общество

 

Английска, второ издание

 

Редактор на I издание: Георги Стоянов

Редактор на II издание: Екатерина Делена

Превод от английски: Цветан Стоянов, Александър Хрусанов

Художник: Мари-Терез П. Господинова

Художник — редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Васко Вергилов

Коректори: Тотка Вълевска, Елена Куртева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1980 г.

Полиграфически комбинат „Г. Димитров“ София

 

Рисунка на корицата: Мари-Терез П. Господинова

История

  1. — Добавяне

6

Същата вечер се четеше за първи път „Фермата на Мидоус“. Когато пристигнах в „Драматиците“, режисьорът Рони Смит беше вече там. Той работеше в една банка, въпреки че от пръв поглед човек не би могъл да предположи това. Носеше обувки от зелена шведска кожа, стари износени панталони от каша, жълт затворен догоре пуловер и спортно сако; с набръчканото си лице и намазаната с брилянтин коса, проредяла по слепоочията, приличаше на застарял актьор; предполагам, че точно този ефект искаше да постигне.

— Здравей, Джошуа! — каза той, или по-скоро извика, понеже това също беше част от театралната му поза. — Прекрасна роля имаш. Не от тоя свят! — Той повтори със задоволство фразата си. — Не от тоя свят! Само че ще трябва здравата да поработиш, ей богу, здравата ще трябва да поработиш!

— Ще го изплашиш — предупреди го Ева, която току-що бе влязла заедно с Алис. — Малкият е дошъл да се забавлява, нали, любов моя?

— Здравей, Ева — рекох аз. — Здравей, Алис. — Много си привлекателна.

— Твърде мило от твоя страна — отвърна тя. — Всъщност се чувствувам ужасно. — Гласът й не беше приятелски; съвсем сигурно беше, че не изпадна веднага под въздействието на моя чар.

Застанала до Ева, която имаше розов цвят на лицето и цялата преливаше от жизненост, Алис наистина изглеждаше бледа и измъчена. Косата й беше с цвят на светъл мед и по това време я носеше на кок. Чертите й бяха нежни. Имаше ъглесто, сплескано модно тяло, на което големите гърди изглеждаха като чужди; под белия пуловер те сякаш увисваха от собствената си тежест. В известен смисъл това ме привличаше повече, отколкото твърдостта; даваше гаранция за действителност.

Спрях мислите си. Безполезно беше. Спомних си как Ева се въртеше около мене: „Прекрасен си, трябва да направим нещо, ще избягаме“ — и каква беше ползата? Спомних си за Сюзън на последното събиране; Джек нито за миг не я изпусна от очи и я отведе направо у тях с лъскава нова кола „МГ“. Алис не беше за мене. Трябваше да се откажа от тази идея, преди да се бе загнездила здраво в главата ми.

Огледах останалите актьори. Хърбърт Даунс притежаваше малка тъкачна фабрика; бащата на Джони Роджърс бе собственик на склад за въглища, а бащата на Ан Балби имаше три бакалници; Джими Матюс беше най-младият и посещаваше Ледърфордския технически колеж; Джими щеше да помага на баща си в семейната фирма, както сигурно правеше Джони. Големият брат на Ан изучаваше бакалската търговия, разбира се, от долу на горе като обикновен продавач. Ан възнамеряваше да се запише в Ледърфордското художествено училище, което щеше да я предпази от неприятности, докато се оженеше по всяка вероятност за Джони; бащата на Джони разрастваше своята търговия твърде бързо при негодното управление на лейбъристите. Всички те имаха повече пари от мене, но това не бяха големи пари. Лесно можеше да се постигне тяхната категория и затова не изпитвах особено уважение към тях. Гледах свободните им, но заучени жестове, когато говореха с най-доброто си произношение за „Тази дама не бива да изгаря на кладата“, и им се подигравах наум също като родов аристократ, който наблюдава как търговците подражават маймунски маниерите на по-благородните от тях. Но моето чувство на превъзходство беше краткотрайно; първото четене на пиесата бе много лошо. Може би защото все още ме беше яд на Ева и Сюзън, аз обърквах редовете, произнасях зле най-простите думи и слагах неправилно ударението в почти всяка фраза. Трябваше да спрем за малко, когато споменах „сутиенът на кантонера[1]“; аз също се присъединих към общия смях, но това ми струваше твърде голямо усилие.

— Каква мисъл само — каза Алис. — Еротични пороци сред работническата класа! — Тя се обърна направо към мене.

— Аз също принадлежа към работническата класа — мрачно забелязах аз. — И няма нужда да ми обясняваш хапливата си забележка. Познавам твърде добре благородниците. На времето ми се случи да прочета една книжка.

Алис се изчерви.

— Не би трябвало… — започна тя и спря. — Ще ти го кажа после. — Усмихна ми се и наведе очи към текста на пиесата.

През останалото време не преставах да поглеждам към нея. Понякога, когато не четеше ролята си, тя ми се виждаше съвсем обикновена, дори грозна: брадичката й беше тежка, безформена, а бръчките по лицето, и шията сякаш бяха издълбани с нож. Но когато играеше, лицето й се оживяваше; всъщност човек не забравяше недостатъците на това лице, а те му ставаха скъпи и го възбуждаха. Пред нея другите жени изглеждаха безвкусни и развлечени; с учудване забелязах, че същото се отнасяше и за Ева.

Когато свършихме, Рони за миг остана загледан в нас, като пуфкаше шумно с лулата и си играеше с куп писмени бележки и златна химикалка.

— Ще трябва здравата да поработим, хора. Пиесата е много по-тънка, отколкото изглежда. — Той извади лулата от уста и посочи с дръжката й към мене. — Джо, не забравяй, че си прост, честен фермер. И внимавай с… дамското бельо. — Всички се захилиха, освен мене. — Всъщност най-добре ще бъде да махнем изобщо този израз.

— Пази се, Джо; Рони обича много да съкращава — обясни Ева. — Ако не се пазиш, нищо няма да остане от ролята ти.

— Всички пиеси трябва да бъдат съкратени поне наполовина — захили й се Рони.

— Виж ти, ние двамата с Орсън Уелс! — прошепна на ухото ми Алис.

— Добре, приятели — каза Рони. — За тази вечер стига. Двамата с Хърбърт ще се опитаме да изтълкуваме по-добре фабулата.

— Ще пием ли по едно кафе? — попитах Алис, когато стана.

— Не, благодаря.

„Върви по дяволите“, помислих си и й обърнах гръб.

— Но би могъл да ме почерпиш една бира.

— Къде? В „Кларенс“?

— Не, там има много от „Драматиците“. Прекалено чисто и добре осветено е. Скоро ще инсталират луминесцентно осветление. „Сент Клер“ е по-приятно заведение. Тъмно е, мирише на бира и на свещи.

Колата й, зелен „Фиат 500“, беше паркирана пред театъра.

Тя отключи вратата откъм кормилото и се поколеба.

— Можеш ли да караш?

— Мога. Колкото и чудно да е, мога — отвърнах аз.

— Не бъди толкова чувствителен.

— Не съм…

— Именно от чувствителност го каза. А аз просто си помислих, че може би ще ти е приятно да караш. Повечето мъже не обичат да ги возят жени. Пък и аз съм много лош шофьор.

Не казах нищо, а седнах на шофьорското място и й отворих вратата.

Приятно беше отново да карам кола; не че бях притежавал някога собствен автомобил. Научих се да карам във въздушните войски, делях един „Остин“ с трима души от екипажа на самолета. Когато включих на първа скорост, отново се пренесох по безлюдните равнини на Линкълншир, с каса бира в багажника и Томи Дженкс отново подхващаше рефрена на „Котки по покривите“ или „В движение“, или „Трите стари дами“. Почувствувах лека тъга по тези отминали дни, когато можех да си позволя да харча четири лири седмично за бира и цигари, а знакът със сребърното крило беше пропуск за безплатни пийвания и жени от по-висока категория. Този „Остин“ не беше кой знае какво, разбира се, след като са го употребявали твърде зле в течение на седемнадесет години — но четвърт от него ми принадлежеше. Томи го сплеска по „Норд Финчли Роуд“ и заедно с това сплеска себе си, една жена ефрейтор и войника, който бе карал отсрещния джип.

— Намръщи се — каза Алис. — С тази шапка приличаш на гангстер, не го ли знаеш? Свий вдясно, тука, моля ти се.

— Къде сме?

— Близо до „Сент Клер роуд“. Всъщност това е по пътя за в къщи.

— Ти сигурно живееш точно на Върха, нали? — В гласа ми вероятно се бе промъкнала заядлива нотка; видях, че потръпна, и се почудих какво ме е прихванало.

— Живея на „Линет роуд“ — отвърна тя. — Не аз съм избрала къщата. Но въпреки това мисля, че е доста приятна. Ти живееш на „Игъл роуд“, нали?

— Живея там под наем — казах аз.

Карахме надолу по „Поплар авеню“. Една голяма къща вляво беше обляна в светлина и оттам се разнасяше музика. Сред високия зид зееше полуотворената врата, зърнах вода и бяла платформа.

— Господи — възкликнах аз, — плувен басейн!

— Тука живее Сю Браун — уведоми ме Алис. — Тази вечер празнува рождения си ден.

— Колко мило от тяхна страна! — рекох аз. — Предполагам, че и Джек е между гостите. Ако мога да говоря така фамилиарно за него:

Алис сякаш не ме чу.

— Завий вляво — каза. Спуснахме се по един тесен път и излязохме на малко площадче. В този квартал къщите бяха по-малки; големите къщи от върха на улицата бяха последните крепости на този свят с частни плувни басейни, тополи и нови коли „МГ“. Мястото, заето от работническата класа край гарата, се разпростираше много повече, отколкото предполагах, и служеше за преграда между дима в долината и „Поплар авеню[2]“. Няколко тесни каменни стъпала водеха от площадчето към права, настлана с чакъл улица. „Сент Клер“ се намираше на една близка пряка.

Както беше казала Алис, заведението бе тъмно и миришеше на бира и свещи. Малката стая до бара беше празна и само двама старци седяха пред огъня. На стените висяха две стари гравюри на града и една снимка на къща с отнесен покрив от урагана през 1888 година. Останалата площ бе заета от лъснати медни конски украшения и грейки. Диваните покрай стените бяха меки, тапицирани с кожа.

Алис се огледа със задоволство.

— Това наричам уют — каза тя. — Толкова е уютно, че става почти зловещо.

Кръчмарят, слаб човек с посивели коси, потътри крака из стаята.

— Добър вечер, мисис Айсджил. Добър вечер, сър. С какво мога да ви услужа?

— Да опитаме „Старата“ — предложи Алис. Това е истинска бира, нали, Берт?

— Прекрасна напитка, мисис Айсджил — отвърна той със своя плътен погребален глас. — Превъзходна бира.

И наистина бирата се оказа много добра — тъмна, сладникава и гъста. В „уютното място“ беше топло и спокойно и ми беше приятно да бъда с Алис; не изпитвах никаква необходимост да флиртувам с нея и затова не ме беше страх от неуспех. Дадох й цигара. Когато съм под напрежение, забравям да пуша; сега запалих първата си цигара през тази вечер и тютюнът ми се услади със силния си вкус — съвсем малко му трябвате, за да залюти, а аз го обичам точно такъв.

— Виж какво, Джо — поде Алис, — предстои ни да работим заедно, така че трябва да изгладим недоразуменията помежду си. Престани да се ежиш, за бога. Не исках да ти го кажа, докато другите бяха наблизо, но ти ме обиди ужасно. Да не би да имаш комплекс за малоценност или какво?

— Не, няма такова нещо — измърморих аз.

— Тогава какво има?

— Стори ми се, че ми разиграваш „Господарката на замъка“, това е всичко! Баща ми не е имал фабрика или завод, но то не значи, че не съм чел нищо или че не мога да карам кола. — Сам разбирах, че обяснението не е убедително, всъщност не бях никак сърдит на Алис.

— Но, Джо, мили — продължи тя, — кой обръща внимание на тези неща? Аз не обръщам внимание. Същото важи и за Томпсънови. Ева също… — Тя се намръщи. — Май че в Ева е цялата работа, нали? Тя обича да подвежда младежите и след това да се прави на светица. Родена е да се закача и никога няма да се поправи. Знаеш ли, никак не бих се изненадала, ако… не, по-добре е да не го казвам.

Поръчах още бира.

— След като си започнала нещо, по-добре е да го кажеш докрай.

— Не бих се изненадала, ако разказва на Боб за закачките си с младежите. И двамата са студенокръвни. Нали не си я взел сериозно?

— Зависи какво разбираш под сериозно.

— Същото, което и ти, мили.

— Бог ми е свидетел, че не съм. Нито за минута! — Изсмях се. — Какъв ли глупак съм изглеждал. — После си спомних за главната си болка. — Джек Уелс — казах. — Все ме гледа отвисоко, все ми приказва за офицерската столова, все ми забравя името, когато му говоря!…

— Той скоро ще се върне в университета — рече Алис. — Но независимо от това, ти му се сърдиш за друго. Окупирал е Сюзън. За това е, нали? Не отговорих. Чудно ми беше как стигнахме до такива отношения. Говорех с нея така свободно, както бих говорил с Чарлз; това ме объркваше.

— Нали? — попита тя отново.

— Добре, затова е. Чиста ревност. Сякаш такива като него вземат всичко хубаво по някакво божествено право. Твърде често съм го наблюдавал.

— Иска ми се да те цапна — заяви Алис. — Нали тя не е сгодена за него? А и ти не си женен, нали? Или може би те е страх от него? Защо не телефонираш на момичето и не го поканиш да излезе с теб.

— Не ми е дошло наум — признах аз.

— Май че ти е по-приятно да се самосъжаляваш — продължи тя. — Вместо да предприемеш нещо, ти изчакваш. Може би чувствуваш, че Джек е по-ценен от теб.

— Не — отвърнах аз. — Пък и все едно е дали той е по-ценен от мене, или не, ако тя го иска. Но имам чувството, че не го иска. Свикнала е да се върти около нея и това е всичко… Знам, че би могла да се заинтересува от мен. Точно това ме дразни. Сигурно ще ме помислиш за твърде самонадеян!…

— Не — отрече тя. — Ти си само млад и ужасно неопитен. Щом инстинктивно чувствуваш такива неща за нея, сигурно, си прав.

— Аз не съм единственият, който вярва в интуицията, но щом чух и тя да я признава, почувствувах, че не мога да скрия нищо от нея.

Погледнах празната си чаша.

— Не мога да пия половинки — казах аз и бръкнах в джоба си за пари.

— Остави ме сега аз да платя — предложи Алис.

— И аз мога да си позволя…

Тя вдигна ръка, за да ме спре.

— Нека да не спорим! Винаги си плащам собствената сметка. Това съм го научила още много отдавна в пътуващия театър.

— Но аз не съм от пътуващия театър!

— О, стига! Пет пари не давам дали си общински ковчежник или притежател на тази кръчма. Аз съм независима. Мога да си позволя да плащам собствената си сметка. Ясно ли е?

Взех парите и поръчах бирата. Да си призная, бях доволен от това разрешение, защото „Старата“ струваше два шилинга половинката и както пиехме, сигурно щяхме да платим поне девет шилинга до края на вечерта. Имах осемстотин лири в банката, предимно от осигуровката на моите родители и от заплатата ми, която се бе събрала, докато бях във военнопленническия лагер. Но никога не се бях докосвал до тези пари; нямаше изгледи пак да се добера скоро до такава голяма сума. Живеех от заплатата си; а моята заплата не допускаше извънредни разходи от десетина шилинга.

Погледнах Алис с добро чувство.

— Искаш ли малко пържени картофи, мила?

— Да, с удоволствие. В понеделник са за сметка на Смит. Поискай му и малко сол, моля! Никога не мога да намеря тези ужасни сини пакетчета.

— Обичам солени мезета с бирата — споделих аз. — Но най-добре е с лукчета туршия и тлъсто свинско.

Тя ми се усмихна. Усмивката й беше приятелска, без женска съблазън.

— И аз обичам същото. Вкусовете ми са прости. Освен това мога да изпия толкова бира, колкото и ти.

— Ще видим дали ще изпълниш това обещание.

— Ще го изпълня. Отгледана съм с бира, но всички мъже, с които се срещам, пият уиски или джин. Мислят, че се шегувам, когато кажа, че обичам бира, и ми сервират газирана бутилкова бира или лагър[3].

„Старата“ беше по-силна, отколкото предполагах; когато бяхме почти изпили третата половинка, аз се разчувствувах.

— Ще ти кажа нещо, Алис. Ти ми харесваш. Не искам да кажа грубо — като жена, а просто, че ми харесваш. Мога да говоря с теб като с мъж. Мога да ти кажа неща… О, господи, какво самоизтъкване!… — Отпих глътка бира и си напълних устата с пържени картофи.

— И аз те харесвам — рече тя. — Знаеш ли, че понякога имаш вид на осемнадесетгодишен?

Стояхме, докато стана време да затворят, и след това тя ме откара до вкъщи. Едва когато легнах, си дадох сметка, че никога досега не бях разправял толкова много за себе си на жена, но не само това — сега не ме беше страх, че съм разправял толкова много, нито че съм изглеждал глупав. Възглавницата излъчваше слаб аромат на лавандула; това ми напомни нещо. Беше нейният аромат, хладен като чисто бельо, приятен като бирата; заспал съм, без да усетя, и сънувах, че се возя с нея във „Фиата“; колата летеше и се плъзгаше опасно по фантастични завои сред някаква местност, която беше нещо средно между Линкълншир и Прусия; после тя се превърна в Сюзън, очите й блестяха, а лицето й бе побледняло от удоволствие; после се загубих сред дивата открита местност с пясък, борове и храсти, като виках не името на Сюзън, а на Алис; след това се събудих в стаята си на „Оук кресънт“ и видях репродукцията на Олимпия — гладка, бяла, прекрасна, със съзнание за красотата си; картината покри цялата стена, а аз скрих очи с ръце, опитах се да извикам и се събудих в Уорли при звъна на будилника и шума, който издаваше пържещата се сланина.

Бележки

[1] „Сутиенът на кантонера“ — непреводима игра на думи — поради неправилно произношение на думата „мангал“ тя звучи като „сутиен“. — Б.пр.

[2] Поплар авеню — Булевардът с тополите. — Б.пр.

[3] Лагър — лека светла бира. — Б.пр.