Джон Брейн
Път към висшето общество (17)

17

Хойлейк показа всичките си зъби в очарователна усмивка.

— Няма ли да седнеш, Джо? Цигара?

Лекото безпокойство, с което бях влязъл в кабинета му, се изпари; явно беше, че не е разбрал за отношенията ми с Алис. Бях леко подплашен; местните държавни чиновници в никакъв случай не могат да се държат, както искат, през свободното си време. Човек винаги се намира в сянката на общината; знам случаи на женени чиновници, на които им е било предлагано или веднага да спрат извънбрачните си връзки, или да си подадат оставката. Въпреки това не бях се замислил сериозно над възможността тази сутрин да се случи нещо неприятно; бях в твърде щастливо настроение, щастието сякаш вървеше по петите ми като голямо, привързано към мен куче. Ходехме вече цял месец със Сюзън и споменът за това, което се беше случило предишната вечер, докато гледахме бебето на Сторови, все още забулваше в лека мъгла разума ми — мислех си, че свят с такива радости не може по никакъв начин да се отнесе безмилостно към мене.

— Ужасен ден — казах аз.

Хойлеик престана да драска по попивателната и погледна през прозореца. Шумът на дъжда изпълваше стаята с ритмична тишина.

— Тази долина е истински капан за дъжда — обясни ми той. Размести книжата по бюрото си нерешително и все пак с известна цел, сякаш ако ги подредеше по определен начин, те щяха вместо него да разправят всичко, което той трябваше да каже. — Ти свикна с работата тук много бързо — рече той.

— Благодаря, сър.

— Станаха вече шест месеца, нали?

— Точно — отвърнах аз и се чудех какво ли иска да ми каже.

Джюн влезе с чаша чай в ръката.

— А — каза той, — ето нещо приятно! Нали ще бъдеш така добра да донесеш една чаша чай и на мистър Лемптън, мила? — Той сърбаше чая сякаш имаше горчив вкус. Джюн влезе втори път с чашата, от която аз редовно пиех — урчестерски порцелан в синьо и бяло. Много красива чаша — каза той. — Джюн сигурно ви харесва твърде много, а?

— Тази чаша е моя.

— Аха! Виж ти, какъв богаташ! — Загаси цигарата си и запали нова. Прочисти гърлото и поде: — Ето, ще ви разправя накратко автобиографията си, Джо. Роден съм тук в Уорли. Живял съм тука целия си живот. Тука е живял и родът ми. Ожених се за местно момиче и трябва да заявя, че никога не съм съжалявал за това. Познавам Уорли като пръстите на ръката си. Всъщност по-добре от тях, защото пръстите на ръката си не познавам много добре. Познавам и всички съветници в града. Особено добре познавам съветника Браун. Бяхме съученици.

Той спря да говори. Мъглата в главата ми изведнъж се разсея и сърцето ми заби неприятно.

— Тука ти се прояви забележително добре, Джо. И съм доволен да видя, че се квалифицираш, за да се проявиш още по-добре. Тука има много възможности за напредък. Хората рядко се задържат за дълго в Уорли. Те отиват в по-големи градове. Получават там по-големи заплати, но и животът там струва много по-скъпо; и обикновено се изправят пред алтернативата или да живеят на някоя мръсна второстепенна уличка, или в някое скъпо предградие. Тука е много по-приятно — човек може да живее близо до работата си и въпреки това да бъде сред природата. Харесва ти тука, нали?

— Много.

— Аха! Ето, ти си разумен младеж. — Той отново прочисти гърлото си. — Възможно е да се възмутиш от това, което ще ти кажа. В известен смисъл имаш право.

Помислих си, че започва. Мъчех се да запазя лицето си неподвижно, без никакъв израз.

— Какво вършиш през свободното си време, Джо, си е твоя работа. Разбира се, в известни граници. Не съм аз този, който трябва да ти казва тези граници.

— Нима е имало някакви оплаквания?

Той вдигна ръка, сякаш искаше да се предпази от нападение.

— Нямам пред вид такова нещо, Джо. За бога, не ме разбирай погрешно. Каквито и да са границите на благоприличието, мога да те уверя, че ти не си ги нарушил.

— Какво не е наред тогава? — Погледнах го гневно, но неговият поглед избягна моя; двете отвърстия в черепа му зад очилата бяха насочени към мен, но имах чувството, че истинските му очи са другаде, бягат като мишки из тъмното, препълнено бюро.

— Ще ти обясня какво не е наред. Не че всъщност нещо не е наред. Нека ти го кажа така; бих искал да те посъветвам как да живееш в Уорли. Говорим си като мъже. За твое добро. И понеже съм ти началник — той ми се усмихна извинително, — трябва да изслушаш скучния старик. Добре. Да продължим; сигурен съм, че ти е ясно как работи местното управление. Теоретично най-важният винт в машината е съветникът. На практика обаче работата се ръководи от най-висшия чиновник. Съветникът може да бъде сменен; чиновникът, освен ако е нечестен, невероятно разпуснат или некомпетентен до пълен идиотизъм, е напълно сигурен. Никой не може да го докосне, щом си гледа работата. А ако си гледа работата така добре, както ти си я гледаш, Джо, никой няма и да се опита да го докосне. Заради самия себе си, не само заради него.

Телефонът иззвъня.

— Извини ме, Джо. Хойлейк е на телефона. Да. Да. Разбира се. След около четвърт час. Сега съм зает. Ще ти звънна. Довиждане. — Обърна се отново към мене. — Та както казах, заради самия себе си. Чиновникът е напълно сигурен. Но това е всичко. Виж, неговото повишение е нещо друго. Неговото повишение, независимо от това, което ще препоръча шефът на отдела, зависи вече от мнозинството гласове в комитета по щата. А знаеш, че съветниците са като овце. Ако една силна личност се обяви против повишението на даден чиновник, мнозинството ще го последва. Ще го последва, за да му се подмаже, или защото са му задължени по някакъв начин, или просто защото ще си помислят, че щом мъдрият съветник „Еди-кой си“ е против този човек, то сигурно с него нещо не е наред. И, разбира се, освен това винаги има и едно последно средство: да се предложи някакъв солиден стимул на всеки, който може да провали плановете на нашия въображаем съветник…

— Искате да кажете, че съветникът Браун…

Той побърза да ме прекъсне.

— Нищо подобно не съм казал. Аз не говоря за съветника Браун. Казах само, че сме били съученици и се познавам малко по-добре с него. Единствената връзка, която имаш ти със съветника Браун, е, че са те представили и си го срещал един-два пъти тука.

— Спомням си го. Жизнерадостен човек. Прекалява малко с ролята на прям йоркширски бизнесмен.

Хойлейк се изхили.

— Между нас казано, точно така е. Но той не е никак глупав. Издигна се от нищо, от пълно нищо. На няколко пъти съм говорил с него за теб. Разправих му, че си многообещаващ младеж. Високо интелигентен. Достатъчно интелигентен, за да схване същността направо, без разни досадни прояви на чувства. — Предложи ми нова цигара. Забелязах, че табакерата му е сребърна.

— Не знам доколко съм интелигентен, мистър Хойлейк — казах аз, — но ви разбирам твърде ясно. — Усмихнах се насила.

— Прекрасно, прекрасно! Да кажем в такъв случай, че аз говоря с общи термини. Представи си, ако искаш, че съм нещо като лектор на летни курсове… Съветникът Браун, понеже ти спомена името му, е твърде богат човек. Той има значително влияние. Той е и твърде своеволен. Знаеш, че е председател на комитета по щата. Инженер е и обича всичко около него да се движи с точността на първокласна машина. Подредил е в подробности своя живот и живота на семейството си за следващите двадесет години. Ако някой му се изпречи на пътя, ще бъде безжалостен…

В стаята беше много тъмно. Хойлейк запали настолната лампа. Махагоновото му бюро попадна в малкия жълт кръг светлина и сякаш стана по-голямо, достатъчно голямо за операционна маса. Кожата му изглеждаше суха като хартия и от ноздрите до ъглите на устата се проточваха сурови командирски бръчки. Чувствувах се малко уплашен, после ме съживи прилив на гняв.

— Може би ще е най-добре да си потърся другаде работа — подхвърлих аз.

— Господи, моето момче, откъде ти хрумна подобна мисъл? — Той ми се закани закачливо с пръст. — Страх ме е, че не си ме слушал внимателно. Аз положих доста труд да изтъкна — с най-силните термини, — че работата ти е превъзходна, макар че, както също намекнах, засега, не се повдига въпрос за твоето повишение. Ако прекият ти началник, мистър Харод, получи друга служба, тогава положението ще е по-друго… Само че това ще си остане наша тайна; просто ще видим какво ще се случи…

Спомних си надменния израз върху лицето на мисис Браун, голямата къща на „Поплар авеню“, озарена в светлини и пълна с музика, лъскавата, червена кола на Джек Уелс, неговия правилен акцент на добро училище — аз отново бях отвън, мръсното ми малко лице, притиснато до прозореца; бях загубил парите, необходими за покупката на това, което страстно желаех, и продавачът ме гонеше.

— Нали си нямаш приятелка в Уорли, Джо? Не „ухажваш“ някоя, както казваме тук, по нас?

— Има време — отвърнах.

— Хм! Ти привличаш жените. А това понякога е цяло нещастие. Може да те доведе до неудобни положения, разбира се, сигурно вече мислиш за женитба. Няма нищо по-добро от ранната женитба. Тя дава на човек чувство за отговорност, нещо конкретно, за което да работи.

— Съвсем вярно — потвърдих аз и се мъчех да не издам гнева си. — Пък и след женитбата мъжът става по-зависим. По-леко се борави с него.

— Това ми звучи като огорчение — каза той неодобрително. — Между другото, ще бъдеш на градския бал, нали?

— Надявам се — отговорих аз. — Ако успея да взема под наем официален костюм.

— Доста хубави момичета ще присъствуват на градския бал. — Той успя да придаде на усмивката си леко похотливо изражение. — Ще те запозная с някои от тях.

— Аз мислех да заведа там някого.

— Летният семестър завършва на петнадесети — рече той. — Балът ще се състои на двадесет и пети.

— Не разбирам за какво намеквате.

— Хайде, хайде! — Усмихваше се, но не с очите си. — Сигурен съм, че разбираш, Джо. Искам да ти спестя една гинея. Нали не носиш бутилка бира със себе си, когато отиваш в кръчмата? — Той погледна празната си чаша. — Ще изпия още една чаша чай.

Аз се изправих.

— Ще помоля Джюн да ви донесе.

— Ще й телефонирам за още две чаши — каза той. — Не си тръгвай, Джо. Не съм свършил.

Имах нужда от втора чаша чай — устата ми беше пресъхнала, а езикът ми сякаш бе твърде голям, за да се помести в нея.

— Също като в Чехов, нали? — попита той за моя изненада. — Седим си тука, пием чай и говорим за живота… Без слушатели, за нещастие. Разбираш моята мисъл, нали?

Изсмях се. Смехът ми прозвуча грубо и напрегнато и аз го прекъснах на средата.

— Разбирам чудесно. Нашият частен разговор ми беше много приятен, мистър Хойлейк. И ще запомня какво ми казахте — че много красиви момичета ще присъствуват на градския бал.

— Точно така — одобри той, — точно така. Не предричам често такива неща, Джо, но теб те очаква блестящо бъдеще.

— Много се забави при „фюрера“ — подкачи ме Теди Соумс, когато се върнах. — Накъса ли те на парчета?

— Съвсем не — отвърнах аз. — Всичко премина в сърдечна и дружеска атмосфера. — Прозях се; чувствувах се толкова уморен, че бих могъл да заспя на пода.

— На мен не ги разправяй! — настоя той. — Не те е държал двадесет и пет минути само за да ти покаже сърдечното си отношение. Понякога не ти вярвам, Джоузеф. За какво говорихте?

— По полови въпроси — отвърнах аз.