Джон Брейн
Път към висшето общество (20)

20

За градския бал взех под наем вечерно облекло. Костюмът не ми прилягаше много добре, нито ми беше по мярка новата риза, която купих заради него. Но когато застанах на прага на Албъртовия институт, не можех да не се почувствувам щастлив. През отворената врата на пътя се изливаше светлина и музика, тъмните листа на лавровите храсти по алеята блестяха; мелодията беше тази мелодия, която сякаш всички оркестри свирят, когато влизаш в залата — тъжен, изящен, възбудителен фокстрот. Залата беше украсена с провиснали надолу балони, накичена с гирлянди от цветни хартии, и навсякъде имаше цветя и папрат — градският бал в Уорли беше най-голямото събитие през годината, за което отделяха цели две страници в „Куриър“. Във въздуха се носеше синкава мъгла от тютюнев дим и миризма на парфюм, пудра, чисто бельо и женска пот; гласовете на гостите се надигаха и спадаха заедно, като че всички представляваха една личност, току-що уведомена от достоверен източник, че животът през следните няколко часа ще има смисъл — общият глас казваше спокойно и твърдо, без сянка от съмнение: „Аз ще се забавлявам.“

Повечето от съветниците бяха там и почти всички чиновници от общината, необичайни в черното и бялото на вечерните костюми или пък с разголени ръце и гърди. Като гледах огромната повърхност от петниста плът на секретарката, мислех си, че в повечето случаи би било по-добре тези гърди и ръце да останат скрити.

Видях Джюн да говори с Теди Соумс в края на дансинга. Беше облечена в зелена тафтена рокля, без рамене; Теди, както можеше да се очаква, не я гледаше в лицето. Запътих се към нея и тъкмо щях да ги заговоря, когато те се завъртяха по дансинга. Опитах късмета си при няколко други момичета, но успях да получа обещания за по-късните танци; градският бал беше с програмирани танци, първият подобен бал, на който присъствувах. Съветът, който ми даде Хойлейк, не беше много добър; тъкмо тука човек трябваше да си води дама. В противен случай, размишлявах аз мрачно, докато кръжах вдървено по дансинга с едно очилато проскубано момиче от библиотеката, човек оставаше с десетата категория. Щях да направя по-добре, ако бях отишъл в някоя кръчма на Ледърфорг и бях поканил някоя мила „свободомислеща“ работничка.

Отидох в бара. Това, помислих си аз, докато се опитвах да привлека погледа на келнера, е още един недостатък на тези официални вечери. Или трябваше да платиш майка си и баща си за едно малко уиски, или да се издуеш от бутилкова бира. Махнах на келнера и от движението предницата на ризата ми се изду, почувствувах как се изчервява вратът ми. В този миг видях Сюзън. С нея беше Джек в шит по мярка вечерен костюм — бяла папионка и фрак нищо повече, нито по-малко. Копчетата му за ръкавели бяха златни, разбира се, а бялата носна кърпа в джобчето на гърдите — от коприна. Смееше се и показваше белите си зъби. Много бих искал да му ги строша; само че той би строшил моите по-напред. Сюзън носеше сребриста рокля, която представляваше компромис между скромността и изтънчената изкусност. Тя достатъчно изтъкваше слабите й, но закръглени рамене и формите на младия стегнат бюст, за който, с тайно злорадство, си казах, че го познавам много по-добре от богатия глупак до нея.

Тя и Джек съставяха част от един малък кръг, чийто център бе Браун. Лицето му беше зачервено и щастливо. Хойлейк също бе там; гледаше право към мен, но едва-едва ми се усмихна. Бях в най-отдалечения край на залата; обърнах се с гръб към тях и взех чашата си. В устата си почувствувах лош вкус — храносмилателната ми система винаги се разбърква, когато съм разгневен.

Изпих набързо бирата и си поръчах уиски. Стоях с гръб към малкия кръг и се чудех дали да отида при тях. Извадих цигара, пребърках джобовете си и помолих съседа си за огън. Хванах погледа на Сюзън; тя се усмихна опияняващо и по вълните на този поглед аз се отправих към малката група. Докато траеше ужасно дългото пътешествие през залата, тя ми се виждаше все по-недостижима и опасна като един от онези броненосци с въртящи се оръдейни кули, които са били използувани в американската гражданска война.

— Добър вечер, Сюзън — казах.

— Здравей, Джо. — Тя видимо се поколеба. — Познаваш ли се с мама и татко?

— Приятно ми е, мистър Лемптън. — Гласът на мисис Браун беше топъл. Гледана отблизо, тя изглеждаше още по-страхотна; чувствувах, че лицето й може да се вкаменява от кастова гордост.

— Срещал съм ви в общината, млади човече! — каза Браун. Той критически ме огледа с кафявите си очи. Те имаха същия цвят като очите на Сюзън. Изглеждаше самоуверен като Джек, само че по различен начин; един от белезите на тази му самоувереност беше йоркширският акцент, които подозирах, че леко пресилва. — Какво ще пиете?

— Шотландско уиски, ако обичате.

Той щракна с пръсти и келнерът се появи изневиделица. Погледнах Хойлейк. За миг върху лицето му се изписа сух блясък. Той се извини и се отдалечи бързо; залата беше претъпкана, но той мина през нея, без да закачи никого. Дори не гледаше къде вървеше; спомних си стария виц за кралица Виктория, която винаги сядала, щом й се прииска, без да се грижи дали има стол под нея, или не. Светлината хвърляше отблясъци по черните очила и плешивото му теме, а вечерният му костюм приличаше на униформа в някакъв сложен и жесток византийски двор. Сега кралят и кралицата ме гледаха замислено и хладнокръвно. Келнерът ми поднасяше чаша горещ кехлибар, а мисълта, че ще го изпия, караше стомахът ми да се свива от страх, сякаш след питието щеше да се разкрие цялата непростима истина. Принцесата шепнеше нещо учтиво и ми се усмихваше светски, като че току-що сме се запознали, а принцът, застанал на високия си пиедестал, се готвеше да каже няколко мили думи на бедния, простичък бивш сержант, който може би се чувствуваше неудобно сред по-висшите от него.

— Не сте ли били между другото във Фринтън Басет! — попита той.

— В петдесет и първа^[1] — отвърнах аз.

— Един мой много добър приятел беше в същата ескадрила. Дероу, Чик Дероу. Много свястно момче, бяхме съученици. Строши си главата над Рур.

Ние, низшите офицери, казвахме „хвърли топа“. „Строши си главата“ беше журналистически израз. Едва не ми прилоша, въпреки че той просто искаше да говори на този жаргон, като си въобразяваше, че е мой.

— Не си го спомням.

— О, сигурно сте го познавали. Човек не може да не запомни стария Чик. Яркочервена коса и страхотен баритон. Би могъл да бъде професионалист.

— Не ми е известен — казах аз и продължавах да твърдя същото през следващите петнадесет минути, докато той, подпомаган от време на време от Браун и жена му, водеше играта „Познавате ли еди-кой си?“ упорито и безмилостно във всички сфери — обществена, политическа и дори религиозна. Те останаха учудени, че не познавам отец Джонс от Ледърфорг, той бил твърде несветски, разбира се, но в същото време единственият свещеник с изключителен интелект в цяла Северна Англия… Това е една добре известна игра, нейната цел е да унижи тези, които имат по-малко пари от тебе; не бих казал, че постигнаха голям успех с това, но все пак платих скъпо уискито на Браун и за следващото уиски, с което Джек ме почерпи. Най-върховното изящество и благоволение ми бяха показани, когато Джек отказа моята почерпка. (Не, не, драги приятелю, това питие е ужасно скъпо!)

Никога през живота си не съм се чувствувал толкова изоставен; бях в безизходно положение сред чашите с шери бренди и уиски и злобните, малки стрели, напоени с парализиращата отрова на „Познавате ли…?“ и „Сигурно сте срещали…“, и „Сигурно знаете…“, които непрекъснато се отправяха върху мене. Сюзън говореше твърде малко, виждах, че разбира какво става. Тя би ми помогнала, ако би могла, но й липсваше необходимият опит или сила на характера.

Бях изпил две големи бири в „Сент Клер“, преди да отида на бала; заедно с четирите чаши уиски и нарастващото ми раздразнение те ме накараха да напусна обичайната си предпазливост. Не бях пиян, но не можех да се контролирам напълно. Джек ме попита дали познавам сина на „Усмихнатия тъпанар“.

— Изумителен момък — каза той. — Сто на сто ще се убие с тази стара „Алфа“! Кара като луд. Сигурно го познавате, винаги се навърта из Дафтън.

— Не се познавам с лихвари — отвърнах аз.

Последва мълчание.

— Не ви разбирам, приятелю.

— Баща му продава дрехи на кредит — поясних аз. — Всъщност това е даване на пари под лихва. Купувате направо от производителя и продавате по цени на дребно, с петдесет на сто по-скъпо, отколкото всеки що-годе разумен човек би платил. След това си прибирате лихвата…

— Но това е бизнес — прекъсна ме Джек. Вие не бихте се отказали от печалбите, нали?

— Това е мръсен бизнес — заявих аз.

Лицето на мисис Браун дотогава бе напълно безизразно. Беше добре оформено лице с големи очи и бледа, чиста кожа, която подчертаваше меката чернота на косата й. Докато говорех, то придоби израз на леко отвращение; искаше да покаже, че тя няма нищо общо с тази вулгарна личност, чиято риза се издува отпред, а копчетата за ръкавели са хромирани, нито пък желаеше да присъствува на грубия, неуравновесен начин, с който посрещат учтивата забележка на милия Джек; Джек беше подчертано любезен към него, сякаш наистина той беше човешко същество, и това, разбира се, бе накарало отвратителното същество да се самозабрави. Тя хвана Браун подръка.

— Това е нашият танц, мили. Довиждане засега, мистър Лемптън.

Браун ми се захили.

— Не въставайте срещу начина, по който е устроен светът, момко! Забавлявайте се, докато сте млад. — Потупа ме по рамото и се отдалечи сред тълпата. Говореше по същия начин и притежаваше същата едуардовска стабилност като баща ми; разбрах, че бих искал, заради собственото си достойнство, да не го намразя по принуда.