Джон Брейн
Живот във висшето общество (1)

Предговор от автора

(Специално за българските читатели)

Да попиташ автора на един роман какво иска да каже с него, е все едно да помолиш кравата да анализира масленото съдържание на млякото си. Всъщност самопознанието проваля много по-голям брой писатели, отколкото алкохола или наркотиците. Първата грижа на всеки писател е не това, което е направил вече, а това, което прави понастоящем.

Не отричам, че всеки роман отразява нещо от убежденията на автора и от обществото, в което живее. Това е неизбежно: млякото носи вкуса на храната, която е погълнало животното. Или, за да бъдем по-точни, качеството на млякото зависи от качеството на тази храна. Трябва да се вземат пред вид и атмосферните условия, височината, оборът — млякото няма и не може да има вкуса на всички тези неща, но те оказват своето влияние.

И така „Живот във висшето общество“ разправя нещо за известна класа в днешна Англия. Употребявам термина „известна класа“ с всичките нюанси, които му придават неделните вестници, защото не познавам по-точен термин. Бих могъл, разбира се, да кажа, че тази „известна класа“ принадлежи към заможното общество или, за да бъда по-съвременен, към „средното висше общество“. Но да употребявам подобни термини би означавало да правя морална преценка, да издавам присъда. А това е нещо, което не мога да направя. За моите герои аз не съм нито съдебен заседател, нито съдия; аз съм само секретар на съда и не само че не трябва да изразявам моите собствени схващания, но не е редно и вие да ме питате какви са те.

Защото според мен функцията на романа — а и на всяко произведение на изкуството — не е да изразява личността на автора. „Живот във висшето общество“ е историята на Джо Лемптън след десет години брачен живот. Той има две деца, блестяща нова къща, гараж с две нови коли и добре платена служба при неговия тъст. Той все още живее в Уорли, града, в който отседна — или, може би е по-правилно да кажем, „който нападна“? — в романа „Път към висшето общество“. Сега той живее в това висше общество, свинарят се е оженил за принцесата. И това е всичко, което бих желал да ви кажа за историята му или което е почтено да ви кажа. Защото половината от удоволствието при четенето на един роман е в изненадите, в мините, които възпламеняват действуващите лица. Не аз предизвиквам тези експлозии: те са неизбежни последици от факта, че моите герои са това, което са.

Едва ли е подходящо аз именно да кажа дали „Живот във висшето общество“ е напредък в сравнение с предишните ми романи. Зная, че в литературата се предполага наличието на особен вид състезание — и това не е лека работа, — новите романисти се стремят напред, а с идването на по-нови от тях на свой ред изостават. То би могло да се сравни с битките, които са били устройвани в Древния Рим. Един въоръжен човек се бие против невъоръжен и, разбира се, го убива. После него го обезоръжават и на свой ред го пращат да се бие с въоръжен противник. Така и критиците слагат меч в ръката на писателя; после му го вземат, за да го дадат на следващия състезател.

Но моята фантазия прекалено се увлича. Няма никакво състезание, няма никаква битка, освен в мозъците на тези, които определят литературните заслуги, появата и загасването на таланта. Всъщност всеки писател е сам. Ако питате него, други автори не съществуват: той сам се бори със своята тема. Това е неговият стил. Не съществува борба, в която да намериш темата си; темите се избират сами, не ги избираме ние. Дълго преди да започна да пиша романи, аз разбрах, че трябва да вляза в някакво действено отношение с действителността. Не мога да определя кога точно съм го разбрал, но предполагам, че е било някъде към осемнадесетата ми година. Спомням си, че се люшках постоянно между две противоположни състояния на ума. Исках да бъда Асмодей, гигантът, който повдигал покривите на къщите, за да гледа вътре в тях. Исках да виждам и да чувам всичко, да ми се разправят всички тайни. А от друга страна, никак не умеех да се справям с представите, който ме заливаха. Имаше прекалено много свят; разпределителното табло беше затрупано.

И така аз реших един ден да си създам мой собствен свят. Не съм имал пред вид серия романи в точен хронологичен ред; това би означавало човек да се обвърже до края на живота си и да създава не романи, а романизирани годишници. Имах пред вид поредица от романи, като всеки е завършен сам за себе си и в същото време е част от един по-обширен роман.

В Айдъл Мурс, близо до моята къща, през тридесетте години започнаха да строят шосе. Може би има двадесет години, откак не съм посещавал тези места: спомням си, че шосето излизаше от града право като изпънат конец и се изкачваше, за да свърши внезапно сред един храсталак къпини. Не зная защо не е бил довършен този път, често съм си го представял, особено зимно време.

Тази представа не ми харесваше и винаги е била за мен един символ на запустението. Но сега, когато започнах моята поредица от романи, аз го чувствувам по-другояче. Важното е, че пътят е наченат, че едно желание се е утвърдило. Така и аз съм започнал и нищо не е в състояние да измени това.